Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юни  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БУНТЪТ НА "ГРАНИЧАРЯ" НЕСТОР

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

Сред малкото известни личности от българския политически живот през XI в. по особен начин се откроява Нестор - човек, обрисуван бегло от съвременните византийски автори, обект главно на тяхната антипатия, "изчезнал" от обсега на вниманието им веднага след като престанал да бъде пряка заплаха за византийската държава.

Нестор бил българин, произхождащ от днешна Македония или Албания, вероятно представител на тамошното болярство. Неизвестно кога и как той постъпил на висока административна служба в Константинопол. Нестор бил служител на император Константин X Дука (1059-1067), въобще, както изглежда, бил свързан със знатния род Дука, дал на Византия много пълководци и хора във висшата администрация. Опитът Нестор да бъде отъждествен евентуално с някой потомък на известния Самуилов военачалник Несторица би бил остроумен, но липсват доводи, с които да бъде подкрепен или опроверган. Така или иначе, името "Нестор" било най-често използвано в района на Солун и околните земи, най-вече днешна Македония. Тук култът към този иначе малко популярен мъченик (свързан с великомъченика и "мироточеца" св. Димитър Солунски) е бил по-силно застъпен, отколкото в другите български области.

През 1074 г. поради своята "племенна близост" с населението на темата Паристрион (Парадунавон) Нестор бил назначен за неин "катепан" (управител) с високата титла "вестарх". Тази голяма византийска провинция, обхващаща днешна Северна България до делтата на Дунав, имала за център средновековния Дръстър (виз. Доростол, дн. Силистра). В резултат на печенежките набези и установяването на значими маси от този номадски "варварски" народ на юг от Дунава в средата на XI в. положението в Паристрион било крайно нестабилно. Макар българите да доминирали, появили се и много "миксоварвари" (смесени "варвари"), а в дунавските градове царяло разноезичие. Отделни градове и райони, особено в Добруджа, не признавали властта на византийския император или само формално й се подчинявали. През посочената 1074 г. жителите на Дръстър открито се противопоставяли на централната власт, изразявайки недоволство от действията на първия министър на империята, логотетът Никифор, чиито финансови реформи засягали широки обществени среди.

Никифор (наричан още Никифорица), когото тогавашните жители на империята ненавиждали, всъщност се опитвал някак си, главно чрез рестриктивни мерки и драстични икономии, да "закърпи" катастрофално свиващия се държавен бюджет. Амбицията на този находчив финансист била наложена от самите обстоятелства - Византия след 1071 г. (поражението при Манцикерт от селджуките) загубила много земи, особено в своето вековно "ядро" - Мала Азия. Империята окончателно се простила и с Южна Италия, от нейната сфера на влияние отпаднали хърватите, към това се стремяли и сръбските князе от Адриатическото крайбрежие. Както видяхме (вж. предходния очерк), опит да възобновят погиналото си царство направили и българите в югозападните български земи, водени от Георги Войтех. Наред с това Византия била обхваната от анархия, почти несекващи метежи на претенденти за престола, както и пристъпи на неподчинение от страна на наемните войски. Още Константин X Дука бил за своите поданици нечуван "скъперник", най-вече поради режима на икономии за сметка на армията. Неговият син Михаил VII пък бил охарактеризиран от изобретателните ромеи с насмешливото прозвище "Парапинак" - ако по-рано с една монета можело да се купи един пинак (виз. мерна единица, "паница") жито, то при неговото царуване същата цена стигала само за една четвърт...

Както стана дума, населението на Подунавието било недоволно от политиката на Михаил VII и всесилния логотет Никифорица. На какво по-конкретно се е дължало това? От десетилетия империята не можела да поддържа отбраната на дунавската граница без участието на местните българи. Наред с византийските гарнизони, чиято численост била крайно недостатъчна, отделни български боляри, по-заможни хора, а и цели български села получавали данъчни привилегии и заплати, формирайки отряди от т.нар. акрити (граничари). Други българи постъпвали в армията като наемници, от наборни войници ставали "професионални" и т.н. Някои българи дори постигали забележителна кариера, както например станало с Борил и Герман, дългогодишни служители на император Никифор III Вотаниат (1078-1081) - и то навярно още от времето, когато той бил начело на войските в Паристрион, изпратени против узите през 1064 г. Сега обаче акритите, ако се вярва на Михаил Аталиат, били лишени от своите заплати - земите им "...били опустошавани от скитите [печенезите], а и поради настоявянията на Никифор им били отнети ежегодните дарове от императорската хазна". Всъщност, възможно е с оглед на гореописаната икономическа ситуация те все пак да са получавали някакви заплати (не бива да подценяваме тенденциозността на Аталиат към логотета Никифор и император Михаил VII!), но явно покупателната способност на парите във времето на императора "Парапинак" вече е била нищожна... По причина на това обедняване, както продължава своя разказ Аталиат, "...някои от тези градове започнали да мислят за бунт и изпращали пратеничества при печенежкия народ." Месните българи и "миксоварвари" в Дръстър, както стана дума, били предали властта над крепоста в ръцете на Татуш.

Все пак в Дръстър имало и лоялни към централното правителство български първенци, които изпратили своя депутация в Константинопол. Те обещавали да върнат града под властта на императора, но очевидно искали подходящ управител и изплащане на заплатите. Хората на Михаил VII се спрели на Нестор, както поради това, че той бил българин, така и заради доказаната му преданост към фамилията Дука.

Обикновено Византия изпращала в българските земи ромеи (гърци, арменци, грузинци), най-вече от Мала Азия. Единственото изключение бил Дамян Добромир в началото на XI в., за което обаче имало конкретни причини. Както видяхме, синовете на Иван Владислав (Пресиан II, Алусиан, Арон и т.н., вкл. техните потомци) винаги били изпращани далече на Изток! Сега правителството се решило на компромис, тъй като нямало особено голям избор. От друга страна, Нестор бил смятан за достатъчно "проверен", верен българин. Вярвало се, че той именно като българин е нужният човек, способен да омиротвори по-лесно сънародниците си от Подунавието. Изглежда на първо време Нестор наистина се опитвал да изпълнява поставените му задачи и да заздрави византийската власт. По една или друга причина обаче той преминал на страната на своите сънародници.

Нестор, когото съвременникът Михаил Аталиат нарича "акрит" ("граничар"), се свързал с разполагащия със силни позиции в самия Дръстър "варварски" първенец Татуш (или Тат[ос] Халис), приеман от изследователите най-често за печенежки вожд. Както изглежда, Татуш бил не "обикновен" печенег, а именно халис - така наричали ираноезичните групи в печенежката общност, произхождащи от Хорезм на брега на Каспийско ("Халиското" в руските извори) море. Тези хора били увлечени от движението на номадите печенези (част от които били тюркоезични, а друга, т.нар. кангари - отново ираноезични), но не се занимавали с номадско скотовъдство, а имали градски бит и култура. Всичко това по приемлив начин обяснява силата на Татуш и поддръжниците му именно в града Дръстър, за разлика от другите печенежки вождове, които живеели в номадски лагери сред полетата на Добруджа и други подходящи места из останалата част на Северна България. Заедно с Татуш надигали глава и други печенежки водачи, както и местни български боляри. Знаем имената на някои от тях покрай въстанието на Травъл (вж. очерка за него в тази книга) - Сача и Сеслав. От други събития през същия период време научааме имената на знатните печенези Селте, Челгу, Татран, Неанц и др.

В движението, в което бил привлечен вестархът Нестор обаче, главна роля играели неизвестни по име български първенци. Именно такива хора бунтували местното население, докато печенезите играели роля по-скоро на техни съюзници. Както разказва съвременикът Михаил Аталиат, Нестор се присъединил "...към техния план било от страх пред тях, било че харесал решението им поради племенната близост с рода им, било че до него дошъл (...) слухът, че домът и имотът му били конфискувани." Знатният българин бил обвинен от логотета Никифор, че не дал отчет за отпуснатите му средства за заплати на българските граничари, т.е., че е злоупотребил с тях. Всъщност може би станало така, че еднакво прави били и Никифор, и Нестор - средствата вероятно били раздадени, но българите останали недоволни от "парапинакската" им стойност. Бунтът не стихнал, но дори се разраснал. Нестор нямал особен избор и се присъединил към него. Качествата му на опитен държавен мъж, а със сигурност и на военен (ако е бил типичен "цивилен" имперски служител надали Михаил VII би го назначил за управител на една изложена на номадски набези гранична провинция!), го превърнали във водач на онези, които бил дошъл да омиротворява.

Така главният "граничар" Нестор, макар и не без колебания, се решил на открит бунт. Бидейки опитен политик от "византийската школа", той приобщил към себе си с дарове "печенежкото племе", като обявил началото на "...непримирима война с ромеите." Събрал големи сили от българи и печенези, Нестор нахлул в "...Македония [Източна Тракия], като се държал там много лошо и жестоко..." Събраните в Одрин ромейски войски дори не се осмелили да излязат против него. Така въстаниците изненадващо достигнали самата византийска столица! Цариград бил блокиран откъм сушата, а подвозът на храни към големия град бил прекъснат. Нестор изпращал отделни отряди, които нападали "...останалите градове и области" (навярно Одрин, Димотика, Пловдив и др.). Съвременникът Михаил Аталиат пише, че тъй като било лято, хранителните продукти в Константинопол и други големи градове били малко, а житото нямало как да бъде прибрано. Настъпил глад, липсвал фураж, "...всички били притиснати от безизходица".

Император Михаил VII, по начало колеблив и бездеен, нямал достатъчно войски в столицата и не можел да предприеме някакви бързи ответни мерки. Трябва да се признае обаче, че и доскорошният му приближен Нестор не използвал недостатъците на владетеля, които нямало как да не знае. Вместо да превзема градове, области и т.н., на практика Нестор се лутал между жаждата си за отмъщение към логотета Никифор и грабливите апетити на своите печенежки съюзници... Нещо повече, българският водач обещавал да снеме обсадата и да се изтегли на север от Балкана, ако му бъде предаден омразният логотет! Императорът обаче не се съгласил, не се поддал и на настойчивите искания на цариградчаните Никифор поне да бъде уволнен от високия пост.

Според споменатия по-горе Михаил Аталиат помощта дошла "свише", от традиционната цариградска закрилница - Света Богородица, която уж била внушила на печенезите "...да премахнат своя стратег и пръв съветник Нестор." Между другото става ясно, че императорът вече разменил пратеничества с въпросните печенежки вождове, т.е. "внушенията свише" явно били подплатени с напълно земното византийско злато... Самото осъществяване на такива преговори показва, че в армията на Нестор липсвали единство, ред и дисциплина. За щастие българският водач разкрил своевременно готвеното покушение, но трябвало да изостави блокадата на византийската столица. Връщайки се със своите хора (в мнозинството си българи) на север, той "...вдигнал и другите печенези, които нападали и опустошавали цялата страна". От Източна Тракия били отведени "...хора, добитък и всякаква покъщнина". Армията на Нестор се завърнала в онези селища и печенежки "лагери" край Дунава, откъдето била събрана, а какво е станало с нейния "стратег" остава неизвестно. До 1091 г. Дръстър и обширни земи главно в Северна Добруджа оставали извън контрола на византийското правителство.

Случаят с Нестор изисква да направим някои изводи. Отсъстват каквито и да било преки или косвени данни знатният българин да е правил опит, дори да е имал идея да обяви възстановяването на погиналото Българско царство. Както е известно от въстанието на Петър и Асен през 1186-1188 г., цял век след Нестор, идеята за българската държавност била достатъчно силна и привлекателна за десетки хиляди българи. Не може да има съмнение, че през 1074 г. в тази област - люлката на българската държава и средище на някогашната й "вътрешна област", особено пък в такъв град като Дръстър (за автора на "Българския апокрифен летопис" създаден от "Испор цар"/Аспарух заедно с Плиска!), освободителната идея била жива.

И все пак, въпреки благоприятните обстоятелства (в определен смисъл много по-благоприятни от онези при Петър и Асен!) въстанието на Нестор си останало на регионално и примитивно "антифеодално" равнище. Наред с дестабилизиращата роля на печенезите трябва да отчетем и субективния фактор в лицето на самия Нестор. Той по едни или други причини не бил на висотата на Петър Делян, Георги Войтех, Петър и Асен. Независимо от това, че пазел българската си идентичност, Нестор явно бил привикнал твърде много с битието си на ромейски императорски служител, "домашен" на императора (както личи от един негов печат), въобще на "столичанин". По нищо личи той да е вярвал в силите на българите и във възможността царството да бъде възкресено. Неуспешният опит на Георги Войтех година-две по-рано няма как да не е бил пред очите му, макар хронистите да не правят особена връзка между двете български въстания. Нещо повече, Нестор се оказал не по-малък традиционалист и "консерватор" от Георги Войтех, като подобно на него не усещал в себе си "дадена от Бога" предопределеност да стане български цар.

 

 

© Пламен Павлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.
















Партньори