Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Април  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книжарница Книгосвят  Книжарница Книгосвят: нови книги  Книжарница Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"АВАНТЮРИСТЪТ-СКИТ" АЛДИМИР И ТЕОДОР СВЕТОСЛАВ

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

Краят на XIII и началото на XIV в. е белязан с много неизвестности, особено около главните действащи лица на българската политическа сцена. Сред тях обаче най-силно се открояват две видни личности - чичо и племенник, а именно деспот Алдимир (грц. "Елитимир") и цар Теодор Светослав, и двамата от славния род на Тертеровци.

Куманският произход на Алдимир ("нагорещено желязо") е повече от ясен, тъй като той бил по-малък брат на видния болярин, "великия воевода" (командващ армията) и бъдещ цар Георги I Тертер (1280-1292). И двамата най-вероятно били родени в България след заселването на втората голяма "вълна" кумани, дошла не направо от степите на Северното Черноморие, а от Унгария през 1241 г. Кои са били техните родители остава неизвестно, но няма съмнение, че те принадлежали към най-знатния кумански род сред преселниците - старата ханска династия Тертероба, позната от руски и източни извори. Според видния украинско-американски историк и ориенталист О. Прицак Тертероба била династията на къпчаките (тюркоезичните племена в "основата" на куманската общност), управлявала тези номади докъм края на XI в. После династията Тертероба била изместена от ханските родове Кай и Олберли, водещи със себе си нови маси от протокуманско население, но възстановила водещото си положение в лицето на знаменития хан Котян "Сутоевич" в навечерието на татарското завоевание. Вероятно нашите Тертеровци били в някаква степен потомци или близки роднини на този кумански владетел, убит от унгарски аристократи през 1241 г. - убийство, довело до бунт сред голяма част от куманите в Унгарското кралство и до идването им на територията на Второто българско царство.

В българския политически живот Алдимир се включил най-вероятно при царуването на своя по-голям брат, т.е. след 1280 г. След абдикацията на Георги Тертер той също бил принуден да поеме пътя на изгнаничеството. Възможно е отначало Алдимир да е придружавал брат си във Византия, откъдето по неизвестни причини се озовал при татарите. През 1298 г., най-вероятно не без протекцията на могъщия хан Ногай, Алдимир изненадващо се завърнал в Търново. Царицата "Смилцена"/"Смилецовица" (така я нарича византийският историк Георги Пахимер, иначе името й е неизвестно), съпругата на починалия малко преди това Смилец (1292-1298), също така изненадващо привлякла знатния българо-куманин на своя страна. Тя го оженила за своята дъщеря Мария (в края на живота си монахиня Марина), като му дала най-високата титла - "деспот". Този акт целял, от една страна, да усмири привържениците на Тертеровци, от друга - да пресече претенциите към престола от страна на севастократор Радослав и Войсил, братята на Смилец. Действително, Радослав и Войсил трябвало сами да побегнат във Византия, а царският зет "за тяхна сметка" получил обширни земи в Подбалканските полета, вкл. крепостта Крън (Старозагорско). Така деспот Алдимир се превърнал в опора на малолетния цар Иван "Смилец" (1298-1300) и в пръв съветник на управляващата от негово име "Смилцена". Вероятно той бил "силният човек" в тогавашното регентство, в което освен царицата със сигурност влизал и авторитетният патриарх Йоаким III.

Тези години от историята на Второто българско царство са извънредно слабо познати, но е известно например, че България всячески се опитвала да предоврати уговаряния с дълги преговори през 1299 г. византийско-сръбски брачен съюз. И досега в историческите изследвания твърде произволно се твърди, че царица "Смилцена" предлагала ръката си и самата България (!) на сръбския крал Стефан Милутин (1282-1321). Всъщност българското регентство, в което водещи позиции имал деспот Алдимир, предлагало на сърбите не българската корона, а аналогичен династичен брак - наместо за Симонида, дъщерята на византийския император Андроник II, на сръбския крал било предложено да се ожени за дъщерята на българската царица. За никакво "даване на българската корона" не може и да става дума, тъй като България имала свой, макар и невръстен цар. Пък и подобен случай в средновековната ни история не само че не е познат, просто системата на дуалистичните държави била абсолютно несъвместима с вековната българска държавна идеология...

Българската делегация в двора на сръбския крал предприела истинска дипломатическа офанзива, за да "очерни" Византия в очите на сръбския крал. Неведнъж българските пратеници изтъквали например, че империята страда от татарски набези! Това означава, че поне в известна степен българо-татарските отношения били променени. Сключеният към 1274 г. във вреда на България съюз на Ногай с Византия явно бил обезсилен - напротив, сега татарите през българска територия нападали земите на империята. Тази промяна най-вероятно се е дължала на активността на деспот Алдимир и близките му връзки със страшните татари.

Независимо че Византия постигнала своите цели през 1299 г., тогавашният византийски пръв министър Теодор Метохит бил много изнервен от действията на българите, особено на Алдимир, "онзи авантюрист скит" [куманин], който се явявал дясна ръка на българската царица. И наистина, съвсем скоро византийско-сръбското сближение било парирано чрез българо-сръбски династичен брак. Теодора, дъщеря на покойния цар Смилец и "Смилцена", се омъжила за сръбския престолонаследник Стефан Урош (III), а от този брак се родил най-великият средновековен сръбски владетел, Стефан Душан (1331-1355).

Нещата се променили кардинално, когато заедно с войските на татарина Чака, най-голям син и наследник ("хан" или "султан") на загиналия Ногай, пред Търново се появил Теодор Светослав. Синът на Георги I Тертер, племенник на Алдимир, бил цели петнадесет години при татарите. Обявен за съвладетел на своя баща, носещ също титлата "цар", към 1285 г. младият Теодор Светослав бил изпратен като заложник в двора на Ногай. Когато през 1292 г. с благословията на Ногай цар Георги I Тертер бил свален от Смилец, българският принц останал на произвола на съдбата. Той обаче вече бил овладял правилата на "голямата политика", като намерил един оригинален начин да се завърне на сцената. Както е известно, Теодор Светослав се оженил за Ефросина (приписваното й име "Енкона" се дължи на недоразумение), внучка на богатия гръцки търговец Пандолеон. Този брак с една жена от "третото съсловие" според съвременника Георги Пахимер се дължал на обстоятелството, че Светослав, макар и с царска кръв, бил беден, а Ефросина - много богата. Истината обаче е по-друга - в татарската среда едрите търговци били на особена почит и, особено когато живеели в тази среда (Пандолеон живеел в Крим), нерядко имали голяма политическа тежест. Бракът осигурил на Теодор Светослав така нужната му "роднинска" близост с Ногай, тъй като "търговката" била кръщелница на Ефросина Палеологина, съпругата на могъщия татарски хан, сестра на византийския император Андроник II. От друга страна, по този начин българският принц си осигурявал подкрепата, най-малкото неутралитета на Византия при изпълнението на своите амбициозни замисли. Самият Ногай явно нямал нищо против да разполага с различни "козове", с които да държи в напрежение и подчинение балканските си политически партньори. Така той, използвайки умело прастария принцип "разделяй и владей", подкрепял едновременно Алдимир и "Смилцена", от една страна, Теодор Светослав, от друга, като същевременно държал под око и Византия, където също имало няколко претенденти за търновската корона (цар Георги I Тертер, севастократор Радослав, Константин-Асеновият син Михаил)...

През 1299-1300 г. обаче Ногай бил победен от легитимния хан на "Златната Орда" Токту и загинал. Наследникът хан Чака, който бил съвладетел на баща си години наред, се опитал да овладее положението в разпадащата се Ногаева "държава в държавата". Жестоките му методи, вкл. убийството на брат му Тага, настроили голяма част от подчинената му татарска знат враждебно. Чака бил победен от своите противници, бягайки при аланите. От тяхна територия той временно възстановил властта си, но отново бил победен. Този път Чака потърсил убежище в България, като водел със себе си и шурея си Теодор Светослав. Търновското болярство не било склонно да допусне Чака в столицата, но Светослав осигурил "ключа" към нея, подкупвайки някои български първенци.

Бил ли е татаринът Чака български цар? В нашата историография този въпрос дори не се поставя. Твърдението за позорното присъствие на "татарина на славния трон на Асеневци" обаче не е достатъчно издържано. Чака бил мюсюлманин, пък и амбициите му били много по-големи - "Златната Орда", поне онази част от мотъщата татарска империя, която доскоро била под властта на баща му Ногай, а и под негова власт. Така рисуват нещата тогавашните арабски хронисти (Рукн-ад-дин Байбарс, ан-Нувайри), така излиза и от откритите наскоро монети на Ногай и Чака. Фактически Чака подкрепил възцаряването на Теодор Светослав, за чиято сестра бил женен от десетина години. Той виждал в негово лице своя марионетка, а България му била нужна като изходна база за нова война против Токту. Теодор Светослав се съгласил да играе на първо време тази роля, но срещнал сериозна съпротива, чието олицетворение в най-голяма степен бил дългогодишният духовен глава на българите, патриарх Йоаким III. По какъв начин са се изострили отношенията между търновския патриарх и младия цар, когото някога сам Йоаким върнал от изгнанието му във Византия, ние не знаем. Конфликтът обаче бил извънредно силен, а патриархът трябвало да плати своето несъгласие с цената на собствените си живот и чест. Както е известно, Теодор Светослав го обвинил в съглашателство с татарите и го осъдил на смърт! Йоаким бил хвърлен от крепостната стена (не от т.нар. Лобна скала на Царевец, което е възрожденска легенда!), а това позорно събитие било помнено десетилетия по-късно. Българската православна църква обаче не признавала обвиненията срещу патриарха, чието име заема полагащото му се място в т.нар. Борилов Синодик.

Защо се е стигнало до подобно крайно решение и защо Йоаким III бил противник на Теодор Светослав и Чака? Идването на татарския бунтовник в Търново, осъществено с решаващата помощ на младия цар, било преценявано от болярската опозиция като много опасно за държавата. Могъщият Токту едва ли щял да се забави да накаже българите, приели неговия кървен враг. Настина в случая Теодор Светослав действал откровено авантюристично и, преследвайки своите собствени интереси, поставил под заплаха самата държава! В тази ситуация съвсем не е невероятно Йоаким III и другите противници на тези действия да са влезли във връзка с Токту, търсейки начин да отстранят натрапниците Теодор Светослав и Чака. В този смисъл те наистина можели да бъдат обявени за държавни престъпници и екзекутирани.

Теодор Светослав също разбирал ситуацията. Според споменатите по-горе арабски (египетски) летописци събитията, които ни интересуват, протекли така: Чака, наричан от тях "Джека" "...избягал в земята на българите. Нейният цар и владетел бил женен за една родственица на Джека. Той (Чака) се укрил при него, но неговите (на българския цар) приближени се събрали и казали: "Този е враг на Токту и ние се опасяваме, че онзи (Токту), научавайки, че този е избягал при нас, ще ни нападне със своите войски, а ние не сме в състояние да му се противопоставим." Тогава той (царят, т.е. Теодор Светослав) го затворил в своята крепост, неречена Терново, и съобщил за това на Токту. Този (Токту) заповядал да го убият и той (българският цар) го умъртвил в годината 700 от Хиждра" (=16 септември 1300 - 5 септември 1301 г. от Р.Хр.).

Наистина Теодор Светослав успял да арестува Чака, който бил обезглавен от еврейски палачи. Това научаваме пък от византиеца Пахимер. Токту бил много доволен от ликвидирането на неговия смъртен враг, а България дори получила териториални придобивки - изгубените преди половин век земи в днешна Бесарабия (част от Одеска област на Украйна и южната част на Молдова), където се намирало важното пристанище Белград/Монкастро (тур. Акерман; дн. Белгород Днестровски, Украйна). Междувременно Светослав не се осмелил да спре или приеме на служба при себе си нито многохилядната аланска група, бягаща през България във Византия (1301 г.), нито татарите на Кара-Кишек, намерили убежище при Шишман във Видин (1302 г.). И в двата случая (вж. поместения в тази книга очерк "Съюзници и наемници кумани, татари и алани в средновековна България") владетелят не желаел да предизвиква Токту, както и напълно да къса връзките си с хората от лагера на покойния Ногай.

Какво е правел деспот Алдимир в тази сложна обстановка? "Смилцена" и малолетният цар Иван "Смилец" намерили убежище именно при него, което станало най-вероятно още преди идването на Теодор Светослав и Чака пред стените на Търново. Това означава, че Алдимир не само не посрещнал с "разтворени обятия" своя племенник, но на практика се обявил против него! В сложната и противоречива обстановка, когато Теодор Светослав трябвало да се бори с Йоаким III, с претендента Михаил "Багренородни" (син на Константин Тих-Асен и Мария, нахлул в България с византийска помощ още през 1300 г.) и т.н., деспот Алдимир заел изчаквателна позиция. Когато в България скоро след Михаил нахлул севастократор Радослав (той потеглил от Солун отново с подкрепата на Византия), Алдимир разбил претендента. Деспотът заповядал да ослепят севастократора, след което го изпратил отново в Солун. Пленените тринадесет византийски "архонти" (велможи) обаче били предадени на Теодор Светослав, който пък ги разменил с византийското правителство срещу свободата на своя баща и Алдимиров брат цар Георги I Тертер.

Освобождаването на Георги Тертер решително подобрило отношенията между чичо и племенник, като те дори встъпили в съюз против Византия. Теодор Светослав наградил своя роднина и съюзник, отстъпвайки му крепостите Диампол (дн. Ямбол) и Лардея (при Карнобат). Същевременно обаче Алдимир продължавал да закриля своята тъща "Смилцена" и сина й. Така, пряко или косвено, Алдимир продължавал да оспорва легитимността на своя племенник (още повече че Георги I Тертер не бил върнат от него на престола!), което надали е било случайно. По всяка вероятност деспот Алдимир също не бил безразличен към царския трон в Търново и, подклаждайки противоречията между другите, сам си пробивал път към него...

През 1305 г. деспотът на пръв поглед изненадващо скъсал съюза си с търновския цар. Нещо повече, той дори изпратил в Константинопол своята тъща, царицата "Смилцена", където тя се опитвала да постигне нов, по-тесен династичен съюз с империята. Естествено, този замисъл визирал малолетния Иван "Смилец", който номинално (поне в очите на майка си и привържениците й, сред които обаче главната фигура отново е Алдимир!) оставал законният български цар. Защо Алдимир направил този "завой"? Най-вероятно, защото укрепването на цар Теодор Светослав на търновския престол вече било набрало голяма скорост, а това определено не влизало в сметките на амбициозния деспот и негов чичо...

Този път обаче Алдимир надценил своите възможности. Теодор Светослав не само че не се опитал да привлече чичо си с нови отстъпки, но решително нападнал земите му. Към 1305 г. той отнел крепостите Ямбол и Лардея и започнал "...да плячкосва подвалстните на Елтимир земи, като с нищо друго не се оправдавал, освен дето го обвинявал, че клони към императора..." Така цар Теодор Светослав унищожил Алдимировата "държава в държавата", а деспотът окончателно слязъл от политическата сцена. Какво е станало с него е неизвестно, според някои учени Алдимир може би е бил екзекутиран по заповед на своя племенник, който очевидно бил привърженик на политиката на "твърдата ръка".

Наскоро стана ясно, че съпругата Мария и сина на Алдимир, който се е казвал Иван Драгушин, след 1305 г. напуснали България. Може би през Византия те в крайна сметка се установили на територията на тогавашното Сръбско кралство. Стефан Душан (1331-1355) ценял извънредно много своите български роднини - той нарича в свои документи леля си Мария/Марина (съпругата на Алдимир, сестра на майка му Теодора) "...майка на кралството ми...", т.е. на "мое величество" според особеностите на средновековните византийско-български етикетни норми. Иван Драгушин за Душан бил "...истински брат" и т.н. Сръбският крал дал на своите роднини обширни земи около Скопие и Тетово в дн. Македония, като с това целял да си осигури и лоялността на местното българско население.

Така приключил политическият (може би и жизненият?) път на деспот Алдимир Тертер. Започнал своята "царска кариера" с някои наистина авантюристични стъпки, неговият племенник, цар Теодор Светослав Тертер, не само се наложил над своя чичо (също "авантюрист скит/куманин" за византийците в края на XIII в.), но скоро израснал като един от най-способните владетели на Второто българско царство.

 

 

© Пламен Павлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.
















Партньори