АЛЕНИ РОЗИЧКИ

Никита Нанков

web

Делнично утро. Госпожица Варимезова стои на автобусната спирка. Намусените чакащи я заглеждат, понеже тя е от онези жени, за които мъжете с ръмжене си мислят: “Охххх, лелеееееееее!”. Автобусът идва, тя скача в него и се отпуска на седалката с усмивка на блаженство и отмала. Срещу нея седи брадатият студент Каракостов.

- Госпожице - заговаря я, изчервявайки се, Каракостов, - като се качвахте в автобуса, си изпуснахте девствеността. Имате късмет, че успях да я грабна изпод колелетата и да скоча след вас. Ето я.

Той й подава малък пакет в сребърна хартия на алени розички и свенливо й се усмихва.

Наближава обяд. Госпожица Варимезова се изкачва по стълбището към апартамента на най-близката си приятелка. Очите й са полузатворени, устните полуотворени. Когато протяга пръст да позвъни, зад нея се окашлюва господин на плешива възраст.

- За ваш късмет, драга госпожице, видях от кабинета си как преди да влезете в нашата кооперация изхвърлихте девствеността си в контейнера за смет. Очевидно грешка. Винаги на вашите услуги. Приятно ми е: Чапразов, писател.

Със старомоден поклон писателят Чапразов й подава малък пакет в сребърна хартия на алени розички и хлътва в съседния апартамент.

Госпожица Варимезова крачи из града в ранния следобед. Някой я блъсва в гърба и докато тя се усети, джебчията Асланов кривва зад ъгъла с чантичката й под мишница. Госпожица Варимезова влиза в любимото си кафене. На устните й трепка усмивката на доволна жена. Места няма. Само до прозореца има свободен стол край масичка, на която седи капитанът от полицията Алтъпармаков. Госпожица Варимезова сяда на стола и си поръчва двойно кафе с много захар.

- Върви ви, госпожице Варимезова - казва капитан Алтъпармаков. - Преди десет минути заловихме джебчията Асланов и у него се оказа вашата чантичка, в която се намери ето този малък пакет в сребърна хартия на алени розички. Моля, разпишете се тук, че сте получили девствеността си в пълна изправност.

Розов залез. Госпожица Варимезова влиза в катедралата “Свети Петър” и коленичи в изповедалнята.

- Омъжи се, дъще, така ни учи светият апостол Павел - нарежда иззад завеската отец Бозвелиев.

Госпожица Варимезова го гледа с премрежен поглед и диша все по-учестено.

- Такава е била волята Божия, дъще. Какъв по-голям късмет от любовта на Всевишния? - заключава отецът и скришом мушва в чантичката й малък пакет в сребърна хартия на алени розички, който измъква изпод възглавката на стола си.

Столична вечер. Госпожица Варимезова се прибира в апартамента си. От хола я облива мистична светлина. Тя рухва на пода и агонизира в екстаз. На дивана е седнал достолепен старец с бяла брада и венец от лъчи на челото.

- Чадо мое - проговаря благо старецът, - моят Син проля кръвта си за твоето спасение. Имаш късмет, понеже грешката ти е първица. Следващият път да знаеш, че аз не взимам туй, което людете не искат, а само онуй, което искат.

Мистичната светлина огрява малък пакет в сребърна хартия на алени розички върху масичката. Госпожица Варимезова седи на пода разчорлена и си мисли, че ей в тоя момент може да изгълта цяла каса бира.

22 ноември 2010 - 17 януари 2011 г.

© Никита Нанков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.05.2011, № 5 (138)