ЕДИН ДЕН, КОГАТО

Никита Нанков

web | Най-понякога

Един ден, когато бях толкова оглупял от книги и четене, та не забелязвах дори младото лято, надничащо през прозореца ми с лазурни очи, някой позвъня на вратата. Три кратки отсечени звънкания, пауза и нови три удара по звънеца - сякаш онзи отвън подсачаше, за да достигне копчето.

Кой ли можеше да е? Приятелите ми все по-рядко се шегуваха, пък и от доста време всички те като че ли бяха забравили къде живея. Всеки от нас си ходеше на работа, мнозина вече гледаха деца и изобщо - взехме да позабравяме какво е това, да позвъниш без предизвестие у приятел. Веднъж-дваж в месеца се питахме по телефона “Какво ново?”, от време на време някой неочаквано въздъхваше “Ех, а помните ли...” - и толкоз.

Надигнах се от бюрото си с особено предчувствие и тръгнах към вратата. “Точно сега нямаш никакво време за губене!” - извика отзад пишещата ми машинка. - “Утре трябва да предадеш статията в списанието. Утре! Утре! Утре! Прави се, че не си вкъщи, прави се, че те няма!” “Да, ама ме има!” - засмях се през рамо аз и й махнах с пестник да си затваря тракащата уста. Вече държах бравата. Запитах се на какво бих се изненадал повече: на слона от зоопарка или на някой стар приятел...

Пред мен стоеше шест-седем годишно дребничко момченце с палави черни очички и чупнати вежди. То явно събираше сили за нови три скока към звънеца, ала щом отворих вратата, то ме погледна тъй, че веднага да ми стане ясно - скачането и звъненето са под достойнството му, но хайде, от него да мине.

- А-а-айде бе-е-е, от хиляда часа ти свиркаме! - проточи момченцето, за да усетя истинския смисъл на думите му: “Ние откога сме си написали домашните и сме излезли на двора, а ти не можеш с едно цигу-мигу и една глуха баба да се оправиш! Засрами се бе!”

- Ей сегичка! - пошушнах му аз посконфузено и хвърлих бърз поглед към стаята зад мен, откъдето се наблюдаваше входната (а за мен сега изходната) врата. Бравата не помръдваше и значи, ако действам светкавично, може да се изпаря преди баба да ме е усетила.

Грабнах си любимите кецове и тихо притворих вратата. Хукнахме надолу, скачайки през две-три стъпала и се смеехме така лудешки, че пред очите ни играеха алени кръгове. Летях на куц крак и се опитвах да си туря втория кец в движение.

“Но какво ми става?” - запитах се, когато стъпих в задния двор и слънцето духна с горещ и весел дъх в лицето ми. - “Наистина, какво ми става? Чака ме толкова работа, а аз...”

- Еееуууу, тоя пак е с един кец!

Викът излетя като индианска стрела из устата на десетина деца, които ме сочеха с пръст и се превиваха от смях на старата пейка под липата.

Обух без да бързам и другия си кец и небрежно цвъкнах - но си наплюх брадата, понеже си сменях млечните зъби. Отрих се и подхвърлих, ама много разсеяно:

- Оооо, че здравейте бе!

Черноокото момченце преметна ръка през рамото ми и като ме заведе при другите, им викна:

- Какво сте се разврякали толкова, бе? Чудо голямо, бре-е-е! От вас човекът не може да си върже кецовете!

Ставаше нещо странно в този млад като млечни зъби летен ден. Странно и... не знам какво.

- Продължаваме си играта от вчера. Хайде-е-е, твой ред е! - разпореди се черноокото и ме посочи.

- Ама за какво, бе?

- Пак ли се правиш бе-е-е? Все ти не си разбрал! А-а-айде-е-е, почвай да разказваш приказка! - обади се старата пейка.

Мой ред е да разказвам приказка? Защо мой ред? Каква приказка?

- Я чакай да се разберем! - дръпнах се аз. - Кой си ти? Кои са тези деца на пейката?

- Еееуууу, тури си цайсите бе, недоскив! - закикоти се пейката. - Недоскив! Недоскив!

От срам на лицето ми лумна пожар - единствено аз бях с очила. Веднага ги свалих и ги напъхах дълбоко в задния джоб на анцуга си.

И тогава видях всичко съвсем ясно: този черноок мушморок бях аз - ала отпреди двайсет години. А на старата пейка под липата седяха и си клатеха краката Тити с обелените колена, сополивият Ицо, Борянка, дето тича бавно и не става за “стражари и апаши”, Ико, който още го храни баба му, дебелата Миладинка, Снежето, дето все му е студено, Велко сирачето, Светла с носа и с луничките, Ясенчо, когото водят на училище с черната служебна волга на баща му, и Люската, с която толкова сме се пердашили и люскали, че ще я сънувам, докато съм жив...

Отскубнах белия косъм, който тази сутрин открих в брадата си, духнах го към пейката под липата и почнах:

- Щом е дошъл и моят ред да разказвам приказки, слушайте тогава: всяко дете е една приказка. Дори много приказки - толкова много, че няма цял живот да ми стигне да ги разкажа всичките...

© Никита Нанков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.08.2007
Никита Нанков. Най-понякога. Варна: LiterNet, 2007