Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Април  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КУЛТЪТ КЪМ СВ. ИВАН РИЛСКИ В БЪЛГАРСКИТЕ ИСТОРИЧЕСКИ СБЪДВАНИЯ

Надежда Драгова

web | Литература в дискусия. II.

Поканена бях от доц. д-р Елена Тачева да изнеса лекция за светите братя Кирил и Методий. Не е нужно да ви уверявам, че никога няма да ми бъде достатъчно да говоря за Кирило-Методиевото дело и за неговата перспектива в славянската писмена култура в България. Но прецених, че всеки от нас знае главното и същевременно в някакъв момент е сложил точка на това емблематично знание. Малцина са онези, които продължават да го мислят в конкретните му последици, заради които се гордеем, че България през IX век е спасила, развила и го е предала на православните славяни. А нека запомним, че го е предала не “едвам спасено”, не “отчасти” или “фрагментирано”, а В ЦЯЛОСТНИЯ МУ ЦИВИЛИЗАЦИОНЕН ОБЕМ, постигнат в българската държава в тъй наречения “златен век на славянската писменост”.

Къде е станало - и това знаем - в Преславската книжовна школа и в Климентовите манастири на Брегалница и в Охрид, в Девол и Берат. Но какъв е бил тогава изборът за култура? Това не си представяме. Образованият на славянски човек имал ли е алтернативи за типове култура?

Тук вече се налага от информация да минем към размишления. А нали това е великото предназначение на университетския преподавател да размишлява в своята научна област и задължението му да възпитава, обучава и вдъхновява студентите си също да размишляват. Толкова по-нужно е такова поведение сега, когато информационните системи услужливо за секунди ни поднасят точното знание, което би ни интересувало.

Избрала съм темата “Свети Иван Рилски”, защото тя е еднаква близка на всички ни; защото той е бил ученик на преките Кирило-Методиеви ученици в Борисова и Симеонова България; и главно - в нашия университет функционира научен център, който носи неговото име и в който, вярвам, ще работят в бъдеще и неколцина от вас.

Кой е свети Йоан/Иван Рилски?

Църквата в българската средновековна държава му е отсъдила ореол на светец. А какво отсъжда националната ни памет - тогава и сега?

Моля да си извадите на длан монетите и да намерите единицата мярка на българската валута - левчето. На едната й страна е изписана стойността, а на обратната, която наричаме с арабската дума ТУРА, т.е. на мястото на герба, е изобразен светецът. Смущава ли ви икона върху парична цена? Много ми се иска да помечтаем, че утре, т.е. след броени години, когато и ние възприемем европейската валута ЕВРО, според наложилата се досегашна практика - върху цялата монетна серия трябва да има и българска тура. Значи, ще има ЕВРО със свети Иван Рилски в различни кесии, портмонета, и върху различни длани - в ежедневното обръщение из днешна Европа, която се притеснява да се обяви за християнска. Така още веднъж си даваме сметка, че образът му като емблематичен знак не е само верски, конфесионален. Подлежи на разшифроване и с друг код - като съкровена българска национална памет.

Защото никога св. Франциск Азиски или Сен Дени или Санктус Емерикус и др., и др. покровители на европейски народи и династии не са изобразявани там, където е мястото на национални емблеми. Е, тогава ние ли сме сбъркали или не знаем всъщност кой е свети Иван Рилски?

Данните за земното пребиваване на светеца са предимно агиографски, т.е. богослужебни. А и достигналите до нас - са от ХI в. насетне, което значи век и половина след смъртта на отшелника. Разполагаме с 16 жития - пространни (за четене) и проложни (за богослужение). Химническите творби във всичките им редакции наброяват 15. Трябва да прибавим и няколкото редакции на Владислав Граматик за пренасяне мощите от Търново в Рила през 1469 г. Това са общо над 35 текста. И паралелно с тях шестват легенди и предания от всички векове.

Един изключително богат хилядолетен корпус, който за съжаление не е издаден заедно в една книга - всеки да може да я има. Но специалистите разполагат с него. Веднага трябва да припомним обаче, че житията и похвалите не ни разкриват биография в съвременния й смисъл. Те имат различна поетика - друг информативен код: те трябва да следват Светото писание и да ни показват как новопоявилият се праведник повтаря примерите на предишните съвършени и то по небесно благоволение към него, което ни задължава да приемем с вяра благочестието му. Така в житията винаги се развива един библейски мотив, повторен чрез избора и поведението на наш съвременник, или в случая със свети Иван, и наш сънародник, “българин родом”, както пише неотменно във всички текстове.

Този принцип подвежда и земните събития под диктата на “уподобяването към примерите и библейските прецеденти”, заради което и светецът е назоваван “преподобен”.

* * *

Единствената известна за сега (или поне твърдо приета) е датата на смъртта на отшелника - 946 година - тридесет години след смъртта на Климент Охридски и деветнадесет след смъртта на цар Симеон.

Тази дата обаче не може да ни подскаже годината на раждането му, защото пръв византийският писател Георги Скилица (управител на Софийска област по време на византийското владичество) съобщава за възрастта, на която е починал свети Иван, подчертавайки я само като библейско знамение - “Като достигна 70-годишна възраст / защото и Давид посочи това число на човешкия живот”. Преведем ли на съвременни понятия тази агиографска формула - тя означава само “стар = старец”. А при отшелническото му подвизаване, св. Иван е могъл да бъде смятан от поклонниците като стар, дори да е бил на зряла възраст. Спомняме си, че в средата на XIX в. писателят и общественик Петко Рачев Славейков, още не навършил 40 години е бил наричан от всички “дядо Славейков” - в знак на почит.

Друга причина да се усъмним в информативната стойност на библейското сравнение у Скилица е, че смъртта заварва свети Иван Рилски игумен на манастирска обител с монаси, които стават последователи на подвига му. А всеки игумен в славянското православие се титулува от духовници и миряни с почтителното обръщение “дядо”. И всеки учител на духовници е техен “старец”.

В издаденото през 1819 г. във Венеция на гръцки език житие на свети Иван Рилски в “Синаксара” на Никодим Светогорец е съобщена и година на раждането му - 884. Тя е добавена от “словеснейшия Серафим”, българин, монах в Хилендарския манастир, който е подготвил гръцкия вариант на публикуваното житие. Той се е съобразил със сведението на Георги Скилица. И макар да знаем, че посочената дата не е автентична, ние трябва да й отдадем значение. Тя се разпространява в печатната книга, и то всред четящите на гръцки език в Европа и утвърждава за тях знание, че свети Иван Рилски е роден една година след смъртта на Методий Солунски и две години преди идването на Кирило-Методиевите ученици в България през 886 г., което внушава, че е израсъл в условията на тяхното българско апостолство. А това последното е истина.

В началото се уговорихме, че нямаме писмена документация за биографията на св. Иван Рилски. А по-вярно е, че нямаме, но и имаме. До нас е стигнал в преписи през три епохи “Заветът на свети Иван Рилски”. Оригиналният му текст върху пергамент досега не е намерен, но от него е бил направен втори препис, който също е изгубен. Третият е от XIX в., което поддържа несвършилата дискусия дали е автентичен текстът му или е късен манастирски вариант, обобщил съществуващата практика.

Съмненията се поддържат поради езиковата му редакция - винаги актуализирана при преписването. Но учени от ранга на проф. Й. Иванов и проф. Иван Дуйчев и духовници с богословската компетентност на покойния Рилски игумен, Драговитийския митрополит Йоан - опират своето доверие в автентичността върху редицата опазени старинни думи, присъщи на първата епоха от славянски преводи. И тонът на Завета открай до край изразява смирение, а не адмирация, каквато неизбежно биха изразили учениците му. Авторът е нарекъл текста си “грубо и неуко завещание”. Изповядва човешкото си несъвършенство. И изискванията си не изрича от свое име, а чрез цитати от Апостолски послание: “Пак съм в мъки, докато не се изобрази Христос във вас”.

Такъв текст може да бъде само негов личен изказ, а не от последвалите векове.

Каквото и да решат езиковедите, безспорно ще си остане, че през непрекъсваното съществуване на Рилския манастир (цветущ или в епохи на нищета и разорение) монасите са изповядвали Завета като автентичен, което е свидетелство, че той е съществувал в основните си поръки още в средата на Х век. А тези поръки са обосновани от начетен богослов и прецизен познавач на Светото писание. В днешния му вид на 58 места се четат цитати от Библията. Предполагаме, че това съответства и на първообраза.

Отделих повече внимание на този старобългарски паметник, за да подчертая задължението ни завинаги да помним, че свети Иван Рилски е бил високо образован, което предопределя и най-ярката функция на Рило-манастирската традиция - създаването, пазенето и множението на български книги.

В полето на високото богословие светецът чрез своя пример и Завета си утвърждава пустинничеството / аскезата, няколко десетилетия преди в Константинопол да просияе бележитият тълкувател на анахоретството - Симеон Нови Богослов, роден в годината, когато св. Иван е вече покойник.

За този тип вероизповедание се употребяват три думи: гръцката “анахорет” - излязъл от света, от “хора”-та, славянското “отшелник” със същото значение и “пустинник” - избрал за медитация територии, в които няма население, т.е. пустини, затова и Вазов употребява парадоксалното название “Великата Рилска пустиня”.

Българският отшелник свети Иван не само притежава културата да изпревари Симеон Нови Богослов, но той, който пише на славянски език, дълбоко познава авторитетите в този тип вероизповедание: Йоан Лествичник и Ефрем Сирин, които детайлно тълкуват оттеглянето на Йоан Кръстител в пустинята и после на Исус Христос, за да утвърди духовните си сили преди Разпятието.

Свети Иван вероятно пише на глаголица, защото в днешния Рилски манастир бе открит и издаден научно в 1956 г. от протоиерей Иван Гошев пергаментов лист, написан с глаголица, а текстът е част от славянския превод на Ефрем Сирин. В късно време, пергаментът е бил използван като хастар при подвързване на книга, когато рилските монаси вече не са познавали писмото “глаголица” и са сметнали листа за непотребен. Но той свидетелства, че Ефрем Сирин е бил съкровен учител на свети Иван.

С тези автентични данни можем по-уверено да търсим информация и в тъй нареченото “Народно житие”, и в църковната литература. Започваме с легендата за сирака от село Скрино, бедно ратайче, което докато пасяло кравата или вола на господаря си, изпуща животното да преплува река Струма и да се изгуби. За да го подгони, момчето си постлало дрехата върху вълните на реката. Доплавало до другия бряг, но не го настигнало. От страх пред господаря си, тръгнало към пустинята, което е било и в замисъла на Провидението.

Очаквам да ми подскажете, че целият разказ е построен от безсъмнени символи. Особено що се отнася до реката Струма - свещена за славяните. А и всяка река е граница. И тъкмо Струма тук е трансцендентната граница между профанния свят и духовния, отвъдния, трансцендентния.

От версията за селянчето-воловарче ни отказва и вече посоченото знание, че светецът е книжовно образован и добре подготвен за монашеско служене. Би било по-резултатно началото на пътя му да потърсим във възможните тогава старобългарски манастири. Известните ни днес (частично!) са обителите царски и болярски край столиците Плиска и Преслав, обединени от единна църковна и книжовна програма, която днес наричаме “Преславска книжовна школа”.

Освен тях - княз Борис Михаил, монах до смъртта си през 907 година, заедно с Климент и Наум Охридски са ктитори и учители в бележити духовни центрове в тогавашната Долна България с граница - на 26 км северно от Солун, а на запад включваща Адриатическото крайбрежие до Драч. Най-представителен е манастирът на река Брегалница, близо до днешния град Щип, който обхващал с църкви и килии широк регион в Овче поле. Бележит център е и Климентовия манастир в Охрид. А Берат и Краина, днес в Албания и Черна гора, били в обсега на Наумовата дейност.

Къде да предположим монашеството му преди пустинята?

В писания “Завет” на свети Иван Рилски е възприет за прототип на монашеските правила (на канона) - Студийския манастирски устав, въведен в Константинопол веднага след победата на иконопочитанието от св. Теодор Студит (първата половина на IX век). Впоследствие той е приложен и в българските манастири, чиито учредител и управник е Климент Охридски. Това подсказва, че можем да потърсим монашеското израстване на бъдещия анахорет и в манастира на Брегалница. Популярността по-късно на светеца от Рила се дължи главно на лечителното му чудодействие. А Климентовият манастир на Брегалница е прочут с изцеленията си. Там се води и специална книга с разкази за чудесата. Достигнала е до нас в значителна пълнота, адаптирана на гръцки език от Теофилакт Охридски.

Монасите на Климент са добре обучени лечители. Сам той посвещава манастира си в Охрид на светеца-лечител Панталеймон. А след 893 г. като архиепископ примас построява в много от балнеоложките селища на България църкви на светите безсребърници Козма и Дамян, наричани на славянски “Светите врачове”.

Категоричен ориентир освен това е, че свети Иван Рилски избира за пример на подвизаването си - подражание на свети Антоний Велики, основоположник на пустинничеството в християнските практики. Свети Антоний е живял от средата на трети век до средата на четвърти (251-356) сто и пет години. Житието му, написато от свети Атанасий, епископ на Александрия, е било преведено на старобългарски език още в първата половина на десети век от видния книжовник на Преславската школа - презвитер Йоан. Днес разполагаме с този превод, което безспорно представя първия български отшелник свети Йоан като ученик на най-високите старобългарски образователни школи.

Главната посока обаче ни проектира легендата, която разказва, че свети Иван е бил преследван и прогонван от всяко поредно свое обиталище. Местата, споменати под ред в житията, кръжат в териториите южно от Рила, Витоша и Руен, преди да навлезе в Рилската пустош. А ние добре познаваме тези места - в тях е нашият университет. Близко до мисълта е да предположим, че мъжът е дошъл от манастира на Брегалница, отстоящ на 40 км от нас през прохода, който влиза в днешна Македония при село Делчево, наричано в миналото Царско село. От този манастир е тръгнало през 930 година въстание на най-големия Симеонов син от първия му брак - монаха Михаил, срещу заелия престола през 927 г. цар Петър, поради привързването му към Византия, което е драстично прекъсване на бащината политика. Знаем, че въстанието на монаха Михаил е уплашило и Византия, и Преслав, с многобройните си привърженици измежду болярите и военните. По време на похода към Солун, предводителят умира внезапно, т.е. бил е убит тайно, и византийските хронисти дълго описват скиталчествата и нападенията на силната българска армия, която вкупом търси къде да се пресели извън границите на България.

Знаем и за третия син на цар Симеон. Той е едноутробен брат на цар Петър от сестрата на болярина Сурсувул. Като втори син след коронясания, по традиция е издигнат за главнокомандващ на цялата българска войска - КАВХАН, според старобългарската титулатура. След провизантийската ориентация на царстващия си брат Петър, този - наричан Йоан или Вениамин кавхан - още на следващата 928 година вдига бунт, подкрепен от цялата командвана от него войска. С византийска помощ бива заловен, съмишлениците му инквизирани, а той публично бичуван и отведен тайно в Константинопол. Впоследствие е избягал. Няма знак за него и до сега.

А в Константинополския дворец до края на Х век официално разпространяват версията, че той бил магьосник (днес в литературата си имаме образа му като Боян Магесникът), защото в изкуството си да владее магията, можел да се преобразява от човек на вълк. Тази мълва съм анализирала етноисторически в книгата си “Старобългарската култура” (София: ЛИК, 2005, 159-166).

Трябва ни още поне един документален знак, за да отсъдим уверено за бъдещия отшелник Йоан - дали е някой измежду бунтовниците, поведени на въстание от монаха Михаил и после когато ги разпръскват потърсва пустинята, или е самият му полубрат Йоан, третият син на цар Симеон, когато е избягал от Константинопол. Ако беше убит, убиецът му или щеше да се похвали, или да се покае. Така ли изчезват без следа от народното внимание царските синове, повели бунтове срещу царуващ брат? Симеон е имал много врагове, но е имал и тройно повече привърженици. Те не може да не са знаели.

А ние сега знаем само, че трябва да търсим нужния ни поне едничък знак, който ще ни окуражи за окончателното решение, което не посмях да изразя в книгата си, която посочих по-горе.

Историците се успокоиха след конференцията си през 1996 г. “Свети Йоан Рилски и манастирската култура в средновековна Европа” (Сборник “1100 години култ към св. Иван Рилски”, София, 2000). Те приеха, че щом като цар Петър е искал да се срещне с него - значи той е непокорният му брат. Да, ама и срещата с цар Петър е разказвана от легендите. Не е документирана реално с нищо друго, освен че българският монарх, неизвестно кога, е пребивавал в крепостта Перник. Много от изследователите поставят под съмнение версията за посещението му и в Рила.

В агиографията за свети Иван Рилски правят силно впечатление разказите за необикновения интерес на околното население към избягалия от света да се посвети на отшелничество. Преследват го, настигат го, вземат му вола, дяволът също се съюзява с преследвачите и вдъхновява за зло брат му... Кога са преследвали така упорито един обикновен българин, който иска да си построи колиба в планината и там да живее сам?

Белязана личност е бил той, за да бъде отбелязвана всяка негова стъпка и в кратко време да бъде признат за утешител, изповедник и лечител на българите.

Време е да си обясним и ние решението на св. Иван Рилски “да излезе от света” - неговото анахоретство.

Дали да спасява българите от византинизиране, дали да облекчава болестните им страдания, дали да просветлява умовете и душите - свети Иван Рилски е избрал дълга на спасител. Потърсва планината, за да кали духа си и след това приютява към своя избор възприелите неговия пример. Колко предано са били посветени на делото му събралите се при него монаси виждаме и от факта, че и когато биват изнесени мощите на светеца от Рила (било през Х или XI век) и чак до XV век (1469 г.) манастирът в Рила продължава завещаната му мисия. А наоколо в Осогово и край Бяла река възникват още три манастира по рилския образец.

* * *

Прескачаме много години с много версии, докато стъпим на друг терен, в който може да има търсеният от нас знак: Тръгваме след въпроса кой и кога пренася мощите на св. Йоан от Рила в София? Каква е мотивацията?

Политическа при всяко положение. Но чия и в какво направелние?

И тук версиите са повече от две. Първата е продължение на житийния епизод с цар Петър, поискал да се срещне с отшелника и получил от него отговор, че това може да стане само отдалеч - отшелникът да види не царя, а шатрата му навръх Рила, който днес затова се и нарича Царев връх, а българският владетел да види дима от огън на пустиножителя.

Шатра - цар - връх, който заплашва да се срути - откъм високата страна; Светец - огън - стълб/огън - дим - откъм дълбоките усои.

Без никакво съмнение среща между символики! Казахме, че исторически още не е доказана друга. Но легендата продължава в своята си версия: по-късно цар Петър издал дарителна грамота на манастира (в това вярва и Паисий) и пренесъл мощите на свети Иван в София.

Тук е възможна проверка и от веществен знак: В реалността мощите на рилския светец в Средец са били положени първоначално в черквата срещу банята, на “Апостол Лука”, която е била дървена. Там престояват до към 1150 година, когато му е построен солиден каменен манастир. А както е известно, цар не пренася мощи в дървена черква, без да се погрижи по-нататък за тях. Пък и разликите от две десетилетия между смъртта на двамата не оставя време за довършване на отношенията им. Единствено възможна би била канонизацията му, но нямаме пряко известие. В глаголическото Асеманиево евангелие (края на Х началото на ХI в.) с отбелязани памети на Кирил и Методий и на Климент “епископ Величъскии”, липсва дата за свети Иван Рилски.

С голяма вероятност можем да предположим пренасянето на мощите в Средец веднага след византийското завладяване на Преслав и Източна България до р. Искър в 972 г. - предприето за опазване на българската светиня в предстоящите битки с византийците.

Четиримата синове на комит Никола, наричани Комитопули: Давид, Моисей, Аарон и Самуил не признават покоряването на България, въпреки превземането на Преслав и отвеждането на царя Борис II в плен. По това време те управляват цялата й Западна територия - всеки поотделно в голяма област. И заедно организират силен военен отпор срещу византийското нашествие. Първите двама - Давид и Моисей - наскоро биват убити: Давид от засада, а Моисей в сражение. По старшинство третият Аарон трябва да възглави съпротивата и да поеме командването на военните действия. Аарон е управител на Витошко-Струмската област и резидира в Средец. На него може да припишем и пренасянето на мощите.

За Аарон българската история е много виновна. Повтаря едни и същи версии от десет века, прекопирани от византийците, а и ние ги запаметяваме без проумяване и премисляне, досущ като невменяеми. Настоява се, че Аарон искал да се обяви за български цар и бил посечен по заповед на брат си Самуил с цялото му семейство, защото и Самуил имал същите претенции. Аз не мога да простя нито на именитите днес историци, нито на съответните институции, че нямаме една отговорна научна монография за Комитопула Аарон. След завладяването на Преслав от Йоан Цимисхи, той е, който воюва срещу византийците повече от десетилетие, подпомогнат от Самуил (управител на областта с център Воден). Те двамата заедно постигат поразяващата победа над Василий II в прохода при Ихтиман.

А прозирна истина е, че Комитопулът Аарон не е могъл да бъде цар, докато са живи цар-Петровите синове, макар и в плен. Двамата братя Комитопули воюват първоначално заедно. Впоследствие възниква конфликтът помежду им кой да поеме властта на КАВХАН, т.е. кой да има вътрешно държавното и международно право да командва българската войска при отсъствието на царете. След посичането на Аарон Самуил е КАВХАН на законните български царе още цяло десетилетие. Разбираме, че не за корона е конфликтът между братята Комитопули, а за правото за воюване и кой как е разбирал този си дълг: към каква стратегия да бъдат поведени готовите за отпор български воини. Поклон пред неразбраната им драма! Тук българската историческа наука поддържа пълно затъмнение, въпреки словоохотливостта на византийските хронисти, защото е по-лесно да внушаваш на българския читател постъпки и простъпки за короната, отколкото за избиране спасителна за България стратегия. Толкова ли е непопулярна сега волята за спасителна стратегия?

С днешна дата непрекъснато се откриват безспорни факти за усилията на Аарон тогава да спасява и духовни ценности. Той извежда българския патрирх Давид вън от византийската окупация и пренася патриаршеското седалище от Силистра в Средец, като по този начин държавната църква си остава независима от Византия, народностна, българска. Своята област - буферна между завладяната от византийците и останалата свободна България, той превръща в буден църковен и книжовен център. Силна е групата на книжовници и писатели, събрани около Аарон. Изследователите виждат всред тях дори Презвитер Козма, а със сигурност поп Йеремия и още други, наричани днес средечките прорицатели. Безспорни свидетели за културните ценности в Средец от времето на патриарх Давид и на кавхана Аарон са стенописите в Ротондата “Св. Георги”, оцелелите фрагменти от които са най-старата църковна живопис в днешна България - особено с изразителната поетична глава на Ангела, наведена над всеки от нас.

И за попълване на белите полета в историческата повест за Комитопула Аарон, ще предположим, че е негова инициативата за пренасяне на мощите. Пак четем Скилица, който в житието разказва, че те са били пренесени по волята на самия светец, явил се в съня на игумена, за да му посочи времето и града на пренасянето. И това станало, “когато царската власт преминава към Двуродния”, а в Германовия препис е “към Брадатия”. В. Н. Златарски и Ю. Трифонов тълкуват тази посочка като калкирано име на Роман Диоген (Двуроден), византийски император 4 години от 1067 до 1071 и като усилие на византийската власт да отстрани влиянието на светеца върху непрекъснатите български въстания в Македония през XI век. Иван Дуйчев предполага, че Германският препис коригира с “Брадатия”, защото говори за цар Борис II (969-972). Всъщност това е и времето, в което Аарон е управител на Средечко-Струмската област.

Провижда се още един знак - Аарон пръв кръщава с името Йоан не първородния си син (който е Пресиян), а по-малкия, когото познаваме от 1016 до 1018 г. като “самодържец български” Йоан Владислав, “родом българин”, както е записал той сам върху Битолската плоча.

Фактът, че мощите са приютени набързо, каквото е възможно във военно време, и са останали за повече от век в дървената църква (Каменният манастир на свети Иван в Средец е датиран след 1150 г.), ни подсеща за неочакваното посичане на Аарон Комитопула, с което пропадат неговите църковно-строителни и военни планове.

По тази версия можем и да пофантазираме: в голямата си отговорност да бъде КАВХАН на пленените в Цариград български царе, Аарон пренася мощите на отшелник, бил преди това кавхан на баща им, и излязъл от света (“отшел”), непреклонен към нарушаването на цар-Симеоновата политика за непримиримост към Византия.

След пренасяне на мощите в Средец, отшелникът вече е тачен като всенародна светиня. Възможно е и канонизацията му да е извършена там от самия патриарх Давид, а това е последният възможен срок от българско време в Средец.

Вековете на свети-Ивановия манастир в София - 11 и 12-ти - съвпадат с многобройни антивизантийски въстания на българи и сърби за държавна независимост. Византийците чрез житието на Георги Скилица правят опит да внушат, че свети Иван е благодетел на византийския император Мануил I Комнин, излекувал го от недъга му през 1173 г. Но българските монаси бързо превеждат на славянски гръцкото житие и службата, разпространяват ги и вън от българските предели. А от гръцкия оригинал няма и следа. Обяснимо е, защото все по-предупредително българската земя се тресе под нозете на византийските императори.

По време на война между унгарския крал Бела Трети и византийския император Андроник I Комнин свети-Ивановите мощи биват изнесени от Средец и пренесени в Унгария. И по това събитие версиите са повече от две, че или са били отмъкнати като трофей от унгарците, или били дар на унгарския крал от следващия византийски император, взел за съпруга неговата дъщеря. Но войната не им оставила време (на плячкаджията или на дарителя) за съобразяване, че от цял век вече е обявена схизма между католици и православни и католическият епископ в Остригом, както и цяла католическа Унгария ще погледнат на мощите като на зла сила. И те биват върнати в Средец в 1187 г., когато вече в Търново е победило въстанието на Асеневци и там е била обявена независимостта на България.

Пътуването на мощите през Северозападна България до Дунав и връщането им по същия път бива съпроводено от поклонение на българското население. Днешно изследване показва десетки имена в топографията на българския северозапад, възникнали по маршрута, сакрализиран от населението - неизвестно дали в скръбта от раздялата на отиване или в радостта от завръщането им.

Когато превзема Средец, цар Йоан Асен I намира в манастира мощите и ги оценява като най-скъп дар за победата си над византийците. Да прочетем извадки от разказа на патриарх Евтимий Търновски: “Когато Бог благоволи да обнови българската държава... и въздига рога на българското царство, при преблагочестивия цар Асеня, който в светото кръщение бе наименуван Иван. Този, прочее, като прие хоругвите на царството, здраво укрепи всички паднали български крепости, овехтелите обнови... Когато стигна до Средец, покори и него. Като чу за преславните и безчислени чудеса на преподобния, той веднага се отправи към неговата честна църква, целуна с почит преподобните мощи на светеца... и взе благо решение да пренесе за по-голяма чест и утвърждаване на своето царство, мощите на преподобния отец в своя преславен град Търново... Благочестивият цар Иван Асен приготвил с почест всичко за изпращането на светеца, всичко предаде на патриарха, оставяйки му и 300 мъжествени воини за съпровождане на светеца. А сам той се устреми, та дойде спешно в своя царски град и започна да изгражда църква на името на светеца в славния град Трапезица... Щом я осветиха, с почест положиха в нея мощите на преподобния в 1195 г., където те лежат и до ден-днешен.

Оттук насетне - в новата столица Велики Търнов наблюдаваме най-пълно разгръщане на култа към свети Иван Рилски като покровител на българската държавност. Понеже освободителят, боляринът Асен Белгун, при възкачването си на трона е приел името Йоан, след него всички царе от Асеневата династия носят и името на Рилския светец задължително пред своето рождено - като емблема от закрилника си: Йоан Асен I, Йоан Асен II, III... Кало-Йоан, Иван Александър, Иван Шишман, Иван Срацимир. И по протежението на цялата планина Хемус се построяват селски и манастирски църкви, посветени на светеца.

От края на XII век до средата на XV всяко българско поколение църковници и писатели посвещава на св. Иван Рилски жития и химни, изпълнени с вяра в застъпничеството му за българите, с упование в неговата сила на небето и с дълбоко психологическо осмисляне на отшелническия му избор.

Последният български патриарх Евтимий Търновски написва Пространно житие - ненадминат в старобългарската литература връх на идейно-богословско проникновение, художествен блясък и личен пиетет. В този многостранно информиран текст от духовния глава на тогавашна България е редно да оценим и оня знак, който продължава да ни трябва. Какво тласнало неукротимия воин, болярина Асен Белгун, да си избере като цар името на рилския постинник?

Ще припомним само факти, които биха обяснили отговора. Болярите Тодор и Асен Белгун са имали родови владения в Североизточна България. Подготвеното от тях българско освободително въстание не сполучва лесно - нужни били и дълги битки, и дълги преговори за признание. Военният им успех става толкова категоричен, че те не приемат освободените земи да бъдат наречени Мизия или Загора, както им предлага ромейският император. Съвременният им византийски хронист Никита Акоминат записва, че “искали да обединят под властта си мизийци и българи, както това било някога в старо време”. И тъкмо имената, които си избират при коронясването, е трябвало да свидетелстват за непрекъснат български династичен ред. Византийските хронисти отбелязват (не всички учени днес им вярват, но те така са го записали), че Гавраил Радомир след смъртта на баща си Самуил, при вземане на властта бил наречен Симеон. И сега, в края на XII в. след възстановяване на българската държавност, първородният преславски болярин Тодор приема името цар Петър. Така го и знаем. Уверил се във военните качества на по-малкия си брат Асен, той се оттегля от властта в наследствените си владения, известни дълго с името “Петрова земя” и с център Преслав. Новият цар Асен бива кръстен (щом Евтимий го съобщава - не подлежи на съмнение) Йоан. А сестриният им син, съмишленик на освободителите в началния период - кръщават Борил = Борис, познатият ни по-късно узурпатор. И разбираме от безпогрешната последователност на избраните имена, че Йоан е онзи, вторият след цар Петър, а след него е споменът за цар Борис, плененият от Йоан Цимисхи и отведен в Константинопол.

* * *

През XV век настъпват събития на Балканите, които по знаци съвпадат с пророчеството на Апокалипсиса, че идва Страшният съд. Най-напред е чумата, донесена с корабите на турските войски. Тя достига и в Средна Европа, където днес е изчислено, че там е отнела една трета от цялото население. За Балканите няма статистика, но ужасната епидемия се възприема като първи сигнал на Апокалипсиса. Последвана е от османската военна агресия и поробването на България и Сърбия. Народите на двете страни са се сплотили в бедата. Иван Шишман взема за съпруга дъщерята на убития на Косово крал Лазар, а на неговия син деспот Стефан Лазаревич, християните възлагат да представи, че са благочестиви българи и сърби, пред Страшния съдия. Но той умира неочаквано млад. И всички уповавания се протягат към свети Иван Рилски, вече наричан в молитвите “покровител на българи и сърби”. Страшният съд и в Западна Европа, и на Изток, се очаква в 7000-та библейска година. Според съществуващите изчисления за раждането на Христа, тя трябва да бъде 1492. Спомнете си, че към тая дата и Алберт Дюрер отпечатва гравюрите си. Към нея е и пътуването на Колумб все на Запад по океана, за да стигне до ръба на вселената... И още много други жестове.

Започва се голямото приготовление. При убеждението, че българи и сърби ще бъдат представяни пред страшния съдия от свети Йоан, в Рилския манастир се стълпяват най-способните писатели и църковници на двата народа. Дъщерята на деспот Георги Бранкович, Мара, запазила родната си вяра и като съпруга на султан Махмуд - сега вдовица, има влияние върху царстващия му син Мехмед Завоевателя. Лично го посещава в престолнината му Одрин. Там получава от него берати за покровителство над Рилския манастир с дарения и разрешение мощите на св. Йоан да бъдат върнати от Търново.

Пренасянето на мощите в 1469 г., описано много ярко от книжовника Владислав Граматик, е най-тъжният разказ в българската литература. Монасите, със съзнание за спасителната си мисия - удължават пътя на пренасянето от Търново, през Никюп, през река Росица, през София и Герман. Навсякъде съпроводено от посрещачи и изпращачи, които искат да се докоснат до ковчега, шествието връща драгоценните мощи в собствения им манастир. В очакване на Страшния съд се създават и нови църковни служби. Големият писател Димитър Кантакузин написва “Житие с кратка похвала”:

“Ние сме пътници в този скоропреходен живот и достигнахме да шестваме наслука в жътвено време: под жътва ние разбираме, че е близко времето за събиране на плодовете, под пека, който силно изгаря - притесняваше ни това претираническо царство... Като приемаме справедливо възмездие за злото, никак не намираме вода, поне за слабо утешение. А ние търсим двойно много вода: водата на учението, която не притежаваме, защото не може да се назове в това неразумно време нито княз, нито пророк, нито игумен... И ние, прочее, жалките пътници по този тежък и зле проходим път, както се казва по-горе, от злините и горчивините намерихме сянка всред пътя. Каква е тя? Новото сегашно просияние на църквата в тези последни и вече стигнали до края времена - пресветлото тържество за възвръщането на мощите на блажения светилник Иван Рилски...”

С това житие в българската литература навлиза яркият образ на Жетваря - Христос - съдник на грешни и добродетелни. И тънката пътека покрай Рилската река се утъпква в широк път за българите към надеждата за идващия Ден първи!

Във визиите за предстоящия Страшен съд се налага като най-повелителна идеята, че пред Съда човеците ще се явяват голи (без санове, богатства и имот), а само с книгите си. Тази идея за книгите, т.е. как хората са осмислили Светото писание - засяда като главен мотив в мисията на Рилския манастир.

Страшният съд не се състоява в чаканата 1492 година. Не става и в 1500, която се пада по друг коефициент. И за кой ли път християните разбират, че са неведоми пътищата на Бога, но те продължават да участват в програмата на Рилския манастир като място на Подготовката. Монасите залягат да пишат и разпространяват книги, после графични щампи. И дори в средата на XIX в., първият български модерен учител Неофит Рилски, уважително канен и преподавал в гръцкото богословско училище на о. Хиос, и в първото българско класно училище в Габрово, после в Копривщица, в Пловдив и другаде - не остава при показваната му висока почит, а се връща в манастира си - да си пише и той своите книги.

И новата манастирска църква, изградена в средата на XIX в., е изписана цялата със сцени от Страшния съд. Богомолците се изправят пред себеприсъдата си дали са грешни или добродетелни и се вслушват в Завета на св. Иван: “Пак съм в мъки - докато не се изобрази Христос във вас”.

* * *

Дългото ми изложение целеше да осъзнаем историческите измерения на култа към св. Иван Рилски, пронизал всички наши исторически епохи като изразител на българските упования. Но не остана време да представя старобългарските художествени творби, които са еманация на върховната лиричност и изповедността на българското слово. Ще потърся прошка в заключителните думи от Завета на св. Иван: “Още много имах да ви говоря, възлюбени мои в Господа чедца, но не е възможно всичко да се напише”.

 

 

© Надежда Драгова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.08.2006, № 8 (81)
















Партньори