Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ХОДЕНЕ ПО КРЪЧМИТЕ

Валентина Воденичарова

web

Помните ли малката книжка със същото заглавие? Е, трябва да призная, че когато си мислех, че си струва да споделям разни работи от кръчмите, дето обикалям с най-голям кеф, това заглавие буквално ме закопа - усетих се като застанала пред хълма на Холивуд с огромните издялани от камък букви, готови да се стоварят върху ти само за да ти напомнят колко са важни. Та така и със заглавието на тази рубрика - тя сама си намери името ХОДЕНЕ ПО КРЪЧМИТЕ! Пропуснали сме да издяламе надписа по нашите балкани единствено защото не сме толкова суетни като американците. А си заслужава - всеки наш балкан го заслужава, защото в подножието му са се раждали и сe раждат юнашки мъже (и жени), ценители на кръчмата: Рила, Странджа, Балкана, Пирин. Ходенето по кръчмите, трябва да признаем, е основна дейност (съзидателна и разрушителна едновременно) на българина, тя има своите дълбоки исторически традиции, учените биха рекли, че си е част от народопсихологията. В кръчмата са се раждали заверите по време на Възраждането, плановете за освобождаването на България, в кръчмите са се правели политически диспути и поетически концепции... Яташкият период пък е изнесъл кръчмата на зелено, а в соц. заведенията от този тип са поливали дисидентските си отклонения неопиянените от социализма и са си тананикали вечнозелените песни.

В днешно време, и особено в началото на безконечния преход към демокрация от капиталистически тип, се очакваше, поради рязкото свиване на доходите на населението, кръчмите да се поопразнят, но не би... Из някои селища кръчми и механи взеха да никнат като гъби. Та къде иначе щеше да убива безработното си време измаменият от социализма (и не само) българин? Къде щеше да намира подкрепа и да псува демокрацията наред с всичките й правителствени архитекти? Кръчмата в наше време придоби още една важна роля - превърна се в лична и групова психотерапия. Кръчмата, в крайна сметка, е най-вярното огледало на това, което се случва тук, сега и с нас. А възрастовата, етническа и полова разлика на посетителите е широка и многообразна - тоест това е представителната шарения на българската нация. За тази шарения все още си струва да говорим, а?

 

КОКАРАЧА

(Из страховете на един застаряващ диджей)

До преди няколко месеца този столичен клуб беше отворен за посетители. Сега може и да не е, защото софиянци са се поизнесли насам-натам. Ама по онова време там свиреше една банда "Swing Regime", естествено, много са добри на суинга. Сега ги канят из Франция някъде. И китаристът ми е приятел, аз затова се замъкнах в тая дупка с още дузина другари. Всъщност мястото е стръмно - тоест, за да се слезе в това мазе, трябва да се преодолеят дузина вити стълби - за човек с количка и слабо сърце, не се препоръчва. Но ако си падате малко по екстремните ситуации, а още повече по кръчмите - заповядайте! Пиенето е добро, яденето си го носете в раницата. Разбира се, трябва да сте подготвени, че слизайки в Кокарача, главни домакини ще са ви... хлебарките. Не, не се стряскайте - тези не лазят, а висят по таваните и са огромни. На масата, която ми служеше за отправна гледна точка тази вечер, можех например да наблюдавам една хлебарка отдолу - тоест коремчето й - симпатично бирено коремче. Въпреки това не стигнах до крайности - не посмях да я опипам и у мен остана неутоленото любопитство от какво бяха направени тези хлебарки. Май бяха метални...

Кръчмата тази вечер не беше фрашкана, по време на паузите от музика на живо диджеят (около 50 и няколко годишен донжуан, не пропусна да се похвали по-късно в неработна вече среда, че последната му жена е 30-годишна) се опитваше да "взривява" с денс музика ангажираните с приказки и алкохол посетители, но дансингът оставаше празен. Почти отчаян, диджеят сменяше диск след диск, кълчеше се сам, очите му светнаха, когато една девойка, почти пред алкохолен припадък, излезе и започна да си танцува. Диджеят изкрещя в микрофона нещо поощрително от типа на "Танцувате прекрасно, липсва ви само пилон". Тя пък не разбра поощрението и се фръцна, седна отново на мястото си и продължи с водката. Диджеят съвсем сломи дух, почти три часа се беше трудил да вдигне на крака населението и нищо, провал. "Добре, че управителят на клуба ми е приятел, може да ме задържи поне още няколко вечери, мамка му... не мислех, че няма да успея да го разработя това заведение" - тюхкаше се той. "Ей, тия хора само пият, не танцуват." След това сам се запъти към бара - трябваше да пийне нещо. Докато затвориха кръчмата, там си и остана. Започна да разказва на младоците (какво знаеха те!) за миналата си слава, за това колко търсен бил. "То и сега, знаете ли го онзи ресторант в "Белите брези" - там ще ме намерите вторник и сряда - е, понякога се налага и чалга да пускам, аз нямам такива дискове, взимам от колегите - какво да се прави, клиентите го искат. Ама едно време такива турнета съм правил и то повечето в чужбина, в ГДР-то ...какви времена бяха... Един диджей трябва да усеща хората и да им пуска неща, дето ще ги изкарат от равновесие. Ето онази вечер - тук имаше над 200 човека, направо щеше да се взриви заведението. И това ме подведе - че ще го разработя бързо. Ама и тука искат чалга - няма как, пускам... Сега като чух вашта банда, сърцето ми се разтопи, добри сте, като ви го казвам аз, значи много - къде ли не съм бил, какви ли групи не съм слушал... И винаги съм готов - постоянно си нося над 30 диска - не се знае кога и къде ще ми потрябват. Между другото, едни приятели ми ги дават по-евтино, имали някакъв фабричен дефект, та затова. Ако искате да си вземете или пък някой ваш познат, обадете ми се..."

Наблизо седяха двойка влюбени - и като всички влюбени бяха погълнати от себе си, с блестящи погледи, бърборещи си най-невероятните глупости, за които можете да се сетите. Барманката ги позазяпа - момчето с карираната риза, целуващо момичето с инвалидна количка. Беше зяпала и преди с любопитство, когато двама мъже сваляха момичето по витите и стръмни стълби в "бърлогата на хлебарките", сега я зяпаше и й завиждаше. Отпи глътка от питието си и по котешки опря буза о рамото на отегчения управител, който беше решил да затваря заведението. Една по една лампите започнаха да угасват...

 

РОЖДЕН ДЕН В "АНТРЕ"

Бързах по "Московска" за среща в една кръчма, където щях да ходя за първи път, та малко ми беше трудна ориентацията. Чуваше се страшна дандания, някъде трябваше да има купон. Минавайки покрай "Александър Невски", забавих крачка, че и се спрях. Абе, направо си се вцепених - под тъмните куполи на заключения храм се беше разположила огромна светеща сцена, пълна с разни известни изпълнители. Наистина имаше купон, недрата на храма кънтяха и все пак той си стоеше величествен, непоклатим, безмълвен. Тъжен ми се стори храмът. Понаострих слух, разбрах - празнувахме влизането в НАТО. Тъкмо се изказваше външният ни министър за историческия момент, на който сме свидетели, няколко исторически министерски сълзи се излъчиха на двете огромни видеостени и предполагам, обиколиха страната и света. Около сцената се беше събрала немноголюдна тълпа от политици, дипломати някакви, консули, прес-аташета, агенти, журналисти, алкохолици, обикновени клошари и случайно преминаващи. Не можех да го мисля историческия момент, само трябваше да се махна по-скоро. Закъснявах за рождения ден на Анна, която щеше да ни представи и новия си любовник. Любопитството ме накара да подтичвам, за малко не се пребих, спъвайки се в празна бутилка от водка, размотаваща се около "Света София"... И тогава, в тази нощ, ме светна гениалната мисъл относно зависимостта на кръчмите и храмовете. Досега не бях забелязала един очевиден факт. Почти до всеки храм има поне една кръчма. Даже и новостроящите се храмове си вървят в пакет със заведенията за пиене. Ние, българите, сме практичен народ - всъщност с тази близост между храма и кръчмата май сме намерили най-краткия път към помиряването на тялото с душата, към максимално улесненото хранене на душата и тялото. Яко е това откритие, казвам ви (ако замижиш и му повярваш, разбира се)! Стигайки до него, човек (аз, де) се успокоява, има чувството, че е на една крачка от хармонията, по която копнеят куп мъдреци (можете да направите историческа справка), но така и не я постигат. А ние... Та минавайки по "Московска" и малките й пресечки, ще намерите солидни доказателства за това ми твърдение. Храмовете в района са заобиколени от елитни и не толкова питейни и хранителни институции като кокетната "Къщата с часовника", леко фамилиарната "При кмета", загадъчната, с фатално френско звучене - "Антре"...

Влизайки за първи път в "Антре", помещението наистина ще ви се стори тясно. Но клубът е уютен и достатъчно голям, че да побере солидна част от любителите на латиното и ретрото - това са основните стилове музика, които ще чуете там. Мястото е сравнително достъпно, на входа има едно стъпало, а вътре по-удобни за ползване са пейките и дървените маси, върху които, освен халбите бира и по-сериозните напитки, можете да разположите и изключително вкусните гозби, които предлага готвачът на "Антре". Анна обаче не беше запазила някоя от тези маси, но затова накрая...

Когато нахълтах, гостите на рожденичката се бяха разгорещили, самата тя се усукваше (само да я видите как го прави - всяка змия би й завидяла, аз също) около един левент. Не беше гаджето й и реших, че това е любовникът. Видя ме Анна, зарадва се, никога не мога да разбера кога се радва истински, поздравихме се по заучен начин, казах си любезностите, даже ме домързя да се правя на оригинална и да й кажа нещо по-така. Тя веднага ме представи на Пешо, занимавал се със собствен бизнес и ходел на психоанализа два пъти седмично. Това последното ми го спомена, за да се сетя, че нещата тук не опират просто до секса между тях двамата, а до по-дълбоки работи. Самата Анна караше докторантура по някаква психология и явно в тази "връзка" имаше и професионален елемент на "несъзнаваното". Анна непрекъснато си ходеше фрустрирана, самата тя непрекъснато фрустрираше, мъжете предимно, най-често лекуваше различните си мании и депресии със секс, ама лечението никога не го докарваше докрай. Попитах формално: "Как си?", а тя почти ми се ядоса. "Не виждаш ли, първо, не съм излязла от Сатурновата си дупка, и второ, адски съм фрустрирана - не мога да си тръгна с Пешо, не мога и до тоалетната да отида с него, без Калчо да забележи" (Калчо беше официалното й гадже от ученическа възраст насам). Калчо, запотен и разплут върху поредната чаша уиски (пиеше предимно тежкарски питиета), отдавна трудно различаваше образите пред себе си. Анна обаче имаше нужда да се тревожи, а може би наистина не искаше да наранява своето "мише", както галено го наричаше. Тя обаче не беше предвидила, че тревожността й ще бъде подхранена от нещо съвсем различно. На вратата на "Антре" се появи поредната й гостенка с огромно слънчогледово цвете за рожденичката, която му се изкефи - обичаше жълти слънчогледи. И тук настъпи лека суматоха - масите, на които се беше разположила компанията, бяха на около половин метър над главата на току-що дошлата Лора. Какво ти масите, самите столове, върху които седяхме (тип щъркел, от онези, които стърчат пред барплотовете), бяха доста над нивото на инвалидната й количка и най-удобното място за Лора вероятно беше под масата, където тя спокойно можеше да се напъха и да си говори с коленете на присъстващите. Нито тя, нито Анна бяха предвидили ситуацията. Лора пошушна нещо на асистента си, пожела на Анна приятна вечер, при това положение не й оставаше нищо друго освен да си тръгне. На излизане се разбраха да се чуят по телефона. Нямаше да се чуят. Това беше краят на тяхното познанство.

Анна вече беше адски фрустрирана, поогледа ни очакващо, после тръгна към тоалетната. Пешо я последва.

Рожденият ден май оставаше в историята.

 

ПО "РАКОВСКА"

Любознателните столичани и гости на града знаят (а ако не знаят, аз ще ги "светна"), че една от най-старите и културни улици е "Раковска". А е културна най-вече заради осеялите я храмове на културата, както се казва.

И тук да припомня, че старостта не винаги значи мъдрост и култура, така че на места из старата "Раковска" ще срещнете както тихото клошарско безумие, така и най-чистото чалгаджийско плиткоумие, но това са подробности.

Разбира се, в близост до символа (вероятно единствено за оскъдното и все по-осиротяващо поетическо племе) на поетическото изкуство - Яворовата къща, се помещава ген-щабът на една от актуалните все още политически партии, която със сигурност ще остане в историята (рано е още да кажем с какво), но в никакъв случай не може да се твърди, че "Раковска" е политически наситена, нито пък обагрена. Виж, културно-артистично - да! Като започнем с редакцията на вече порасналото и по пенчо-славейковски бунтуващо се (срещу всичко, но основно срещу одъртелия, добре замаскиран под "Словото" "Български писател") хард-литературно отроче "Литературен вестник"; минем през най-старото висше школо по артистично изкуство, та стигнем до Националната опера и театрите с национално значение - Военния, "Сълза и смях", "199", Учебния (а и в пресечките на "Раковска" открай време са се закотвили Сатиричния и Народния)... И няма много да сбъркате, ако си помислите, че тук ще да се намират едни от най-артистичните столични кръчми. Е, в някои от тях - като ресторанта на Народния театър, не можеш да влезеш просто така, като простосмъртен. Други обаче са си истински пазители на бохемския дух от готините лит- и арт-истории, и в тях - в кръчмите, може да се приюти всеки с бохемска ориентация. Уверявам ви, изобщо не миришат на нафталин. Напротив, влизайки в подобно заведение, сякаш намираш себе си, спомняш си за себе си, разбираш, че има много важни неща извън служебния ти бележник, разбираш, спомняш си, че има друга, различна от делничната, офисно-бизнесната, забързаност - тя е забързаността към седящия срещу теб човек, забързаността на срещата, на копнежа за среща с човека срещу теб, с момичето на съседната маса, с любителя-пианист, упътил се към пианото до стената. Е, подобно място беше "Жълтата крава" - или кръчмата-сцена на театър "Сълза и смях". Казвам беше, защото заведението е забило нос в пазарните изпарения и сега е станало фолк-клуб. Отново си е достъпно - няма стълби, влиза се директно от уличния тротоар и феновете със сигурност ще се забавляват с култови хитове като "Погледни ме в очите", "Луда съм, че те обичам" и др. Пишещи професионалисти твърдят, че поезията останала единствено там - не в лудостта и в очите, в чалгата имам предвид...

 

КУФАРЪ

(Няколко години по-късно)

В 1939 година файтонът спря на площад Македония. Калина слезе сама, твърде опърничаво за порядъчна дама като нея (биха си помислили в нейните среди), и тръгна към Руски паметник. Един хамалин я изгледа, но се притече да й помага за багажа, нямаше багаж. Само едно кокетно чадърче прикриваше напрежението на тялото, на ръцете й. Нямаше да вали. А може би все пак щеше да завали - по-късно. Младата жена бързо се отправи към втората пресечка и за миг се поколеба дали да свърне по нея вляво. Той беше там - пред малката дървена порта и пушеше нервно. Видя я. "Само Дивите са толкова смели - прошепна той за добре дошла. - А Вие сте и самодива, госпожо, и със сигурност ще ме убиете с някое биле." Влязоха в двора на къщата и седнаха на дървената пейка до оградата. Все пак щеше да вали.

"Не знам кое е по-унищожително - чу се шепот - да Ви обичам или да не Ви обичам!" "И аз не знам..." - отрони се другият шепот съвсем като есенно листо, обагрено в червено. Щеше да вали. Ръката й се отпусна на пейката, неговата я намери и я обгърна. За първи път я обгръщаше, за първи път я докосваше, топлината, плътността на прилепналата негова длан върху нейната я влуди. Не беше изпитвала такова нещо дори когато се любеше с мъжа си. Заваля. "Трябва да се сбогуваме." "Да..."

Това навярно ще да е била баба ми, макар че не е доказано. Лека й пръст - тя така си и отиде по дъждовно време... Та мястото, за което искам да ви разкажа, си е там - на втората пресечка вляво от площад Македония. Куфаръ се помещава в мазето и двора на вероятно същата къща, където е преживян бабиният любовен оргазъм. Отдавна не бях ходила там, но си спомням първия път - на собственика му се беше родила дъщерята Неда и черпеше. Още тогава исках да питам защо му е такова името на клуба, но до този важен въпрос и до днес не съм стигала. Затова само ще предположа, че името е такова, за да привлича най-заклетите пътешественици, бохемите, и в голяма степен някои елитни алкохолици - защото в Куфаръ, освен че се пътува, предимно се и пие. Единствените неща, с които може да замезите, ако отидете навреме, са пържените картофи, някои сухи мезета и салати. Така че преди да сте се запътили за тази кръчма, хапнете, защото там може да ви се случи най-жадуваното, но и най-енергоемко пътуване, "към себе си" например. Онази вечер отново отидох по никое време, поогледах се, на двора масите бяха пълни, заслизах по стълбите навътре (за съжаление ако сте с инвалидна количка, ще ви трябва яка другарска подкрепа, за да влезете), минах покрай дървената окачалка, надзърнах в едното помещение - нямаше я моята компания; камината в ъгъла не гореше, още е рано; докоснах пианото, за да си спомня една друга вечер, в която пътувах в живота на Павел, онази вечер, в която каза: "Истината е, че те желая...", а аз се страхувах и мълчах. Видях ги моите хора - още бяха на първата бутилка вино, така че се успокоих. "Истината е, че тя те лъже, страда по бившия си, спи с друг, мотае се с теб. Истината е, че е кучка!" - това, разбира се, беше Иво, разпален в опита да убеди приятеля си в теорията (и най-вече себе си), че няма любов, да зарови още по-дълбоко нуждата си от любов, да притъпи болката от самотността си.

"Виж какво, копеле, знам го това. Обичам я, това е истината, нищо не мога и не искам да правя, тя ще се върне..." Бедният ми княз Мишкин, погледнах момчето до себе си с малко тъга, но и с тиха надежда и благодарност - идиотите като Мишкин ги има още, което ще рече, че още не е дошъл краят на света...

От другата страна на масата отново двама, завърнали се от странство, коментираха очевадното: "Истината е, че в Испания не им е добре, но те няма да се върнат тук. То е еднопосочно самотно пътуване..."

"Истината е, че Кафка все пак е чекиджия, привлече вниманието ми тъмният млад мъж и мъжката компания на съседната маса - Хемингуей също." Още повече се заинтригувах: "Извинете, а защо мислите така, попитах и вдигнах за поздрав чашата с вино. "Но как защо - ей сега ще ви прочета!" - още по-разпалено рече мъжът и извади отнякъде един лаптоп да ми търси файла с Кафка. Мен обаче Кафка в този момент не ме интересуваше: "А Вие, какъв сте, нима не сте чекиджия?" Флиртувахме, нямаше съмнение. "О да, но аз освен това съм и пияница." "Проблемът ви е, че много мислите, просто пийте" - подхвърлих аз и така си уредих една бъдеща среща с него.

Истината е, че тази вечер той щеше да се прибере и да заспи пред лаптопа, аз щях да мастурбирам или да си припомням (има един праг на нощта, след който мога да правя всичко, но не и да спя) Кафка, Иво щеше да заспи още в таксито, напълно празен - с празни джобове и приспана душа, Мишкин щеше да боли и да мечтае. Истината е, че никой от нас не знаеше кое е по-убийствено - да обичаме или не. Никой от нас не се и питаше...

 

 

© Валентина Воденичарова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.10.2004, № 10 (59)
















Партньори