Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книжарница Книгосвят  Книжарница Книгосвят: нови книги  Книжарница Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

“ДЗИФТ” НА ВЛАДИСЛАВ ТОДОРОВ

Любомир Милчев

web

Владислав Тодоров. Дзифт. Пловдив: Жанет 45, 2007Като роман ноар е определил произведението си Владислав Тодоров, който през 90-те направо смая академичния амбианс, окръглен в кръга “Синтез” (и запилял се, айларипи, на Гьолечица), с блестяща студия за Мавзолея и положената в него мумия, а недълго след това напусна България, публикувайки още по-смайващо открито писмо във вестник “Култура”, даващо превъзпален израз на отвращението си от онова българско, което той разлюби, не тачи и вече не милее. След това и доколкото си спомням, имаше лека покаятелна реприза в признанието, че интелектуалът от тяхното поколение използвал кръста, даден в ръцете му, за овчарски скок отвъд океана. Този кръст впрочем и Тодоров ползва ловко за някои добре премислени завръщания в бащината къща, при едно от които черпеше средства от софийския офис на Отворено общество, при друго съосноваваше ДСБ, или се разочароваше от него в ефир, а при още по-следващо ни сюрпризира и с романа “Дзифт” (издание на Жанет 45, 2006). Черният, дзифтов роман, асфалтирал и трасето на своето филмиране, е още по-отмилителен,... а най-умилителен е моментът, в който героят му цитира написаното от Волтер за “българите” в “Кандид”. В контекста на романа то се оказва парадоксално верно, а това място у Волтер бе класика на литературно изразените предубеждения спрямо българите. Споменаването на “Кандид” става в сцена, в която са пародирани български интелектуалци от кръга “Синтез” от сорта на Георги Лозанов (с папийон на голо), Ивайло Дичев (Йоно Идентитетът), Александър Кьосев (не го разпознах) и, казват, Андрей Райчев (вероятно онзи, с поглед като бургия). Пред тях героят се представя ни повече, ни по-малко като “Христофор Явашев, рабфак-дизайнер в опаковъчната на “Малчика”, пародия на Кристо, емблема на BG-задграничния ни концептуален арт. Понеже в разгара на постмодернизма през 90-те и преди овчарския скок в Америка Владислав Тодоров идиосинкразно употребяваше думата “възпален”, “възпаление”, която е запазил склонност да споменува и в “романа”, Ангел Игов го е определил като “фламбиран роман”, съгревающо определение, водещо ме до прозрението, че Игов немедленно се нуждае от охлаждающи компреси в пламтящата готика на своя критичен дискурс... Онзи, който е чел студията за мавзолея и мумията, няма как да не си даде сметка, че тя етимологически, а не фламбоаянсно е разрастнала до абстрактна повест (не казвам роман) - “мумия, четем, идва от арабски и означава дзифт - черна смола, мощна дъвка със силно балсамиращи свойства. С дзифт са пълни и фугите около жълтите павета пред Мавзолея: Мумията на вожда сякаш е потекла по площада, за да скрепи навеки паважа, превръщайки го в нерушима твърд. Тя свидетелства за претапянето на плътта на цял един народ в единен и неделим помазан труп - труп с нетленна мощ.” Дзифт дъвче непрекъснато и героят. При все че винаги забързаният да се предвъзхити критик Камбуров вече определи ”романа” като “дзифт между жълтите павета на българската литература”, като жълтите павета са, разбира се, паважът на официозното, жълтевината на парламентарното, калдаръмецът на литературното, аз се задоволявам скромно да счета “повестта” за интелектуална дъвка със силно разбалсамиращи свойства. Преживяне на преживелиците за окончателното им изплюване във вид на абстрактна сюгжестия... Над повествованието тегне умозрителна, макар и бляскава абстрактност, която прави топографията му странно нереална - Ючбунар, църквата “Свети Николай”, бар “Луна”, тук наречен “Лунни лъчи”, пък отпреде му някакви порти а ла Гиберти със сцени на всенароден кипеж, което е невъзможно, най-малкото, защото това прочуто кабаре съществува още в буржоазна България и през дирните врата на двореца принц Кирил с леко дегизе е миткал в кабарето да задиря “госпоици”... Историята - ученическа любов, похищение на черен диамант, скрит в пишката на негърче от слонова кост, т.е. бяло, елефантинно негро, престъпление (но не в Митсъмър), а именно убийство, извършено от друг, омерзение, че даже и наказание. Затвор преди девети септември, истинският убиец на свобода, излизане “на свобода” след магическата дата. Истинският убиец междувременно е хванал шумата и се повръща кат шумкарин в жанра “шумете дебри и балкани, ний идем...” Фем фатал, готова на всичко, за да придобие скъпоценния камък, бидейки вече кабаретна певица, лея-иванова, зоза, буги-вуги, хо-хо-хо... Едни и същи лица, заплетени в една несвършила история, която ще свърши по начин, хвърлящ светлина както връз промените, деветосептемврийските и други, така и връз непроменимото, безформено напиращо към живот изпод ръбато-смазващите балсамико-идеологически и литературни клишета. Това не е естествен роман, а черен роман, все пак... имайте предвид. В него изобилства от парадоксализирани социалистически политически вицове, но не в рамката “Ние живяхме социализма”, а доведени до абсурда на “Ние умряхме социализма”. “Дзифт” подема лозунга “Не го живей социализма - умри го!”

Възникват съвсем неотложно в прочита няколко парливи въпроса, без които обсъждането на “Дзифт” би било лишено от смисъл:

- какво бе най-непоносимо в социализма?,

- коя е екземплярната литературна история, която му приляга и сносно би го описала?,

- към какво бива преодоляван, “прехождан” - към нещо многожелано ново, нещо легендарно старо или към преформулирането му във все същото, и което обезателно се премълчава? Имало ли е Трето Царство, имало ли е социализъм, или всъщност подмолно не тече една друга, вяла, малко безмозъчна, доста безизразна, несъмнено вулгарно-безформена, разбалсамирана дзифтова антиистория, безутешното улавяне на чиито замърляни контури е литературно изпитание, а не идеологическа повинност?

Възможните отговори? Най-непоносимо в социализма бе обобществяването на миналото, експроприацията на спомените, одържавяването на съдбите в монолитен, мумифициран сурогат на всеобщо бъдеще - безличен проект на една партия. Отчуждаването на миналото и курсивирането му в идеологически проект за светло бъдеще е в същността си криминална история и затова литературно му приляга криминален сюжет, роман ноар.

А от какъв характер ще е изходът, може да се проумее именно в критичната точка на извършеното криминално посегателство, именно където се заплитат стихиите. Разбира се, това са общи положения, на които предстои литературна вариация - а именно проследяване в сплит на човешки истории, в които са напрегнати всички умения и неумения на съответната литература да описва. Ала нали над тези истории е надвиснала опасността от обобществяване и ерзациране в идеологическа заготовка, груб слитък, зле изработено вапцаровско-смирненско клише? Възможен ли е литературен изход от социализма? Определено той е най-лесният, защото не съществува литературен въвод в социализма. Излязло се е, просто защото не се е влизало... Социалистическа литература въобще не съществува - съществува маркиране на държавно-литературното с формални декламации, които бяха разраснали в хипертрофия. По същия начин няма социалистическа архитектура, тя е просто вулгаризиран и сантиментализиран баухаус, социалистическо изкуство - преувеличение на тенденции, захванати от Давид Перец и Дечко Узунов и хипертрофирали в един прекален Светлин Русев, и какво ли не... Когато махнем индекса на идеологическото, остават претенциозно недодялани, дилетантски форми, криминално похитени на дребно и едро и най-важното - хипертрофирали! Хипертрофира единствено несъществуващото. А битието се покои в малкостта на недовидяното. Другото излизане определено се оказва нелека работа - политически, поради липса на мъже, и икономически - защото друг капитал, освен комунистическия, кажи-речи не инспирира нищо. Литературата е безкрайно опасна, защото сочи, омерзена, тъкмо онова, което не съществува, въпреки че се е разраснало в неимоверни размери. Абстрактната сюгжестия на “Дзифт” разбалсамирва социалистическото баламосване. Мумията на несъществуващото се..., простете, вмирисва.

Ето как освен “естествен роман” в нашата съвременна литература вече има и “черен роман” - това си е новина..., връщаща ни палеонимично към “Творение в черно”, да речем, на Маргьорит Юрсенар... Естество в черно...

 


Владислав Тодоров. Дзифт. Пловдив: Жанет 45, 2007.

 

 

© Любомир Милчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.03.2008, № 3 (100)
















Партньори