СВЕТОВНА БЪЛГАРИЯ

Найден Шейтанов

web

Дългобойните оръдия на Европа и Америка през световната война разрушиха оцелялата тук-таме китайска стена между народите във всички материци. Общи кървави идеали и злокобно съжителство, в окопи, по море и въздух, запознаха белите северяни с мургави южняци, пръснаха тайнствени азиатци между дейните европейци - тласнаха полюси към екватор, меридиан срещу меридиан. Тъй, от десетина години насам, се размесват народи, племена и раси. Сега, повече от сявга, жителят на земята може да каже: човек съм и нищо човешко не ми е чуждо - поне в етнографски смисъл. Международност, всечовечност - световност: ето знамената, бойни и мироносни, на вчера, днес и утре.

Мисли се, че тия повсеместни промени възвестяват историчното тържество на западна Европа, наченало още преди войната. Великите си поделиха земния глобус на колонии и мандати и сега вече в техните владения се бори за господство и европейската култура, главно технична. Ликът на европейския Град се рисува лека-полека и в полярни, и в тропични местности. Не само японци, но и араби, негри си служат днес с парни и електрични изобретения, слушат радио, гледат кинематограф, носят парижки и лондонски моди. С една реч, цялата земя, като че нaмята мантията на динамизирана Европа - започва, пред очите ни, историчната унификация на всички култури, под знаменателя на Великите сили. Тъй, преди две хиляди години, римската империя напр., заля народите около Средиземно море. Ала силата буди съпротива не само във физичния мир, но и в историята. Дори в самия Париж напоследък, един нормален негър изпочупил мобилите, дето живял, срязал жиците, разкъсал книги, дрехи и, на края, запалил жертвите на разрушителния си екстаз. Нов вандалин срещу новия Рим - би рекъл човек. Ала не ще да е само варварщина...

Новият вихър на историята вее и по нашите краища. Еоловата арфа на стария побащим Балкан разнася вече стонове на мъки и разгроми. Още през световната война, при Дойран, Черна и Добруджа, усети нашият бранник напора на велики сили и беше зрител на разнородни пълчища - на етнографската революция в страните на Изтока и Запада. След военното ни нещастие начена и в нашата малка, ала чутовна земя делото на всемирната унификация. Дългобойните оръдия на Европа разрушиха и нашите крепости, съградени от здрав историчен усет, особено по северната и западна граница. Според мирния договор напр., требаше да се срине твърдинята Видин - приказните “бабини Видини кули”, и както някои твърдят, славният “Будин град” в народните песни. Сриването на тая крепост стана личба за времето ни. Сякаш Дунавът на Европа се разля с по-голяма сила из балканските поля и долини само защото падна западният ни бранич. Отвориха се вече безброй канали за чуждо политическо влияние и култура в българския свят и дух. Като се почне от държава и общество и се мине през семейство, през всички области на живота, та се стигне чак до отделния човек, мъж или жена, млад или стар - всичко днес е подгизнало в Чуждо. Промяната е тъй дълбока. Новото е тъй силно, че, според некои, треба да стане българско чудо, за да се избави Нашето от историчната напаст. За главна опора на чуждото влияние и култура служи у нас Градът - както и другаде в етнографския свят на колонии и мандати. Върху развалините на “бабините Видини кули” дига модерни чертози новият властелин! Ала камъните и тухлите за тия градски постройки, утешават се някои наши белогледци, са балкански - нашият град се твори повечето от българи из провинцията, от села и колиби. Да, но строителят е чужденец. Живи тухли, градиво доставяше нявга Балканът и за Цариград, Солун, за Букурещ, ала дири сега там българи, в значителен брой, със съзнание и значение - едва ли вече ще намериш. Че защо са ти притрябали - ще го тръсне, без да мисли, заслепението на някои “модерни” нашенци, когато е въпрос изобщо за новата култура. Ще дадеш суров език и нещавени цървули за удобна къща, уреден Град, за веща управа, съобщения - вътрешни и международни, ще усвоиш богат език - английски, френски, немски - който ще те приобщи към “виши кръгове”, големи личности, към образцова наука и изкуство! - О, безумно изчадие - би започнал, с епичен възглас, познатият ни светогорец. Преди сегашна Европа съществуваше световладен Рим, имаше Египет, с велика мистическа наука, с фараони, сфинксове и пирамиди, сияеше грандиозен Вавилон, който посегна дори на боговете! Защо западните европейци не убиха Своето и не възприеха изцяло езика и културата на римляните, или на египтяните, или на вавилонците? Защото - който не знае, нека се научи - защото в историята “от много глава не боли” - безброй форми на култура се е стремил винаги да създава гениалният дух на човечеството, в своето развитие. И тоя тайнствен светотворен копнеж е божественият залог за триумфа на Живота против Небитието. Ако на Всемира беше нужна еднаквост, той би изравнил най-напред пръстите на ония, които убиват, в жертва на унификацията, собствената си родна майка, а след туй би изкарал цял тип хора, еднакви като фабрична стока... Тая мъдрост царствено грее в кръвта и съзнанието на нашите мощни деди. И затуй тия светоборни погани два пъти се отказаха от “всемирната” черква, когато тя носеше гибел за родния дух и българския език: един път в десети век, като богомили против Византия, втори път в деветнайсети век, като схизматици против Фенер. Ще стане кръвта на вода в жилите на днешните потомци на Балкана - днес, когато нови исторични сили злокобно обвяват светинята на Нашето?

Образец, може би излишен, как се брани своето, дават народите на старите цивилизации, засегнати сега от европейско влияние и култура. Китай напр. се раздвижва сегиз-тогиз, от студенти и други агитатори, против диктата на Великите сили, против европейските стоки и пр. и в загадните конвулсии на етнографския колос се вижда от някои ламята на “жълтата опасност”. Вълнения против английското колониално владичество стават във вълшебната Индия, чиито милиони сили са раздробени от историята и се гнетят от собствени възрения. Известна е организираната пасивна съпротива на Ганди и средната насока на Рабиндранат Тагор, знаменателния брамин и европеец. Повече дейна е Централна Азия, където се носи пак сянката на Чингис Хана и където нови лозунги - “пантуранизъм”, “панислямизъм” - извикват вече цял шаманистичен гмеж на ятагани. Кипи кръвта и в пясъците на Арабия, в Сирия, Египет, Мароко, и мандатното господство на Европа се крепи или на щикове, или с дипломатски козни. Под знака на азиатската съпротива се намира и европейският североизток. Там, още от миналия век, се дигна против запада мистичният стан на руския селянин и тая степна сила се нарече панславизъм. Вярва се, че днес в западната “Евразия” обитава нова, червена ламя за Европа. Пример за отбрана и възвеличение на своето има и в съседните ни по-малки страни. Защото Дунавът на западното влияние и култура е наводнил и Унгария, Югославия и Румъния. Духът на победения, в детронираната вече Буда Пеща, намери приют в активната организация на “будните маджари” - нещо като националистични йезуити, които се състезават със западна Европа и по международни стъгди и, както казват, с пресата за банкноти. В Загреб и Белград, където самочувствието е повишено от придобитията на войната, се изтъкват от време на време старите идеи за балканско споразумение с нова подкваса, организира се модерна асимилация на чуждите народности и се прогласява принципът на икономическа независимост, както и правото на глас в концерта на Великите сили. Подобно е състоянието на работите и в Румъния, която също тъй “страда от териториално преяждане” и където много често се чува за отявления национализъм на млада Румъния и дори за стремеж към расова чистота. Значи, от Дунава до Великия океан - навред се дига днес вълна от народности, навред се организират национални фаланги против унификацията на Европа и за Своето, за Родното. Защото, ако материалната, техничната култура на Запада намира прием в много области, новата идея на Европа за международност и всечовечност се разбулва днес като суров егоизъм - “голямата риба иска да изяде малката”. Та и в самото “общество на народите” има бюро за раздаване мандати по земята на Великите сили! Нещо по-друго стана в Италия, която лежи на предела между западните сили и Изтока. Там се извърши, в средата на миналия век, освобождение и национално обединение - почти едновременно с възраждането и обособението на южните славяни. Някакви горяни, карбонари - “въглищари” - организираха в градовете борбата срещу господството на останалата западна Европа в Апенинския полуостров. Знаят се напр. подвизите на епичния Гарибалди. Подир световната война, същите почти карбонари, като светски черноризци - “фашисти” - смело и вещо се противопоставиха на разрушителните течения в страната. Снопът копия, що древните римляни носеха пред държавния глава, стана за фашистите символ на вътрешен ред и на широки световни идеали - Италия се готви за империя. Така, на стария Капитолий като че възкръсна духът на Цезаря - национално-римски и всемирен. Всъщност, едно чисто съвременно знаме възсия в ореола на славната страна и Италия, от второстепенна национална държава, възлезе в ареопага на световните сили.

Каквото вършат другите народи в тоя велик момент за историята на човечеството, е назидателно, разбира се, ала техният пример не може току-тъй да се следва където и да било. История не се създава по рецепти: само което е навремило, то се ражда, като му се помага, обаче, да излезе на бял свят. Така напр. Раковски свали, в средата на миналия век, нашите горяни-хайдути от усоите в градовете, където Левски организира мрежа от комитети за освобождение и обединение на България. По тоя начин се помогна на естественото ни възраждане и обособение да се революционизира и докара Сан-Стефано. Че туй сваляне на горяни прилича на карбонарското “слизане” в Неапол, че балканските идеали напомнят италианските, дори испанските, от по-раншни времена, че даже великият Апостол се рисува като въглищарин из тогавашните ни градове - това са естествени подобия в развитието на трите европейски полуострова и, същевременно, дълбоки проблеми в средиземноморската история. За рецепти, във всеки случай, за сляпо заимствуване не може и дума да става.

Нашият град, както се спомена, населен от горяни, полянци и инородци, е днес средище на влиянията, които рушат Нашето и поощряват Чуждото. Обаче, както другаде, така и у нас, има вече признаци на съпротива, макар че суровата ни сегашна съдба пречи за проявата на помисли и дела чисто български. Чуват се позиви на отделни лица за Родното, предприема се дори организиране на общества за дейна защита и отглеждане на Българското. Чувствува се как родолюбието напуща празната фраза на площади, вестници и навлиза в сърцата и умовете. Ала почти във всички начинания, особено в големите политически организации, се долавя обаянието на чуждия пример, не се дирят твърде родни основи на построенията, липсват ясни цели, едри идеали - няма балканска кръв и пътеломност. Не е ли точно сега съдбоносният миг, да възникне от чутовната ни земя ново родно воинство - цяла Бран, която с плам и свяст, мощно да подеме в градовете ни делото на Българското и мъдро да го води? Дали потомците на нявгашните “горски царе” и полянски “делии” - дали съзнателните българи, в големите ни и малки пазарища, робски желаят да станат зидарски материал на Чужденеца или, напротив, тяхната кръв и дух гори за господство в нашите родни градове? Нека се вярва, че и днес, “не се гаси туй, що не гасне” на старославния Балкан и че оня, чието сърце пламва от... ръченица-напосадник, ще ”се пише” в новите спасителни дружини, в новата градска Бран за род и чест. Така и нашите краища самостойно ще се отзоват на духа на времето и ще се обнови славата на светоборната ни традиция. Система ще може да се яви там, дето сега е безпътица, огън - дето тлее родолюбието, горда свяст ще замести майкоубийските помисли и убеждения. По тоя път на развитие, след време, нашите, днес повече чужди, градове ще се преобразят в нови Будин градове - в броня за Българското, да цъфне то и завърже. Организирането на тая Бран - на Браните в нашите селища, би могло да се обмисли от призвани Бранници и Браннички, макар че не един почин е възниквал напоследък у нас и голям брой са опошлени. Главният завет на градската Бран треба да бъде: пази родния Дух и Българския Език и нека те бъдат твоя светиня в днешните безбожни и многобожни времена! Сигурно под знамето на един такъв висш съюз на български умове и души биха се притекли сънародници без разлика на възраст, поприще и убеждения - политици, общественици, работници, занаятчии, спортисти, дейци в науката и изкуството. Така, новата дейна Бран би станала спасително ждрело на Българщината, както слънцето, над родните поля и долини, е извор на живота.

Ала новите Будин градове ще дигат кули и зъбчати браничи само в сините простори на вътрешния български мир - те няма да имат, ако не стане нужда, китайски стени, между нас и света. Преградата е исторично безумие на слабите, а Балканът винаги е бил силен по дух. През всички времена, у всички народи е имало чужденци - търговци или преселници. Даже колкото по-големи били влиянията, толкова по-бързо и великолепно се разцъфвало Местното, ако, разбира се, притежавало родна мощ. Да, родна мощ! Чуждото да не е господар, а гост, навей, лъч, който да действа благотворно на местната ядка. Върху тая родобранна грижа са изградени всички митници по света. Детето, докато порасне, се отглежда в майчини скути, под бащин покрив. Също тъй се брани Родното от вихрите и наводненията на Чуждото, докато развие духа си в свои висши форми на култура. Само тогава Местното, ако има достатъчно заложби, избуява до небесата на Всечовешкото и по тоя естествен път почва да влияе на другите народи - подема световната си мисия. Така, доколкото се знае сега, финикийски търговци стовариха по бреговете на древна Елада построенията на стария Изток, и лека-полека елините стигнаха до Перикла, Платона и Аристотеля. Елинската, богата за времето си, култура се разнесе, с македонска сила, по целия тогава древен мир и извърши своя исторична унификация. По същия път мина западна Европа, която взе подкваса най-вече от Рим, Англия начена световното си влияние, схематично казано, след Шекспира и Кромвела, Франция - след Волтера и Наполеона, Германия - след Гьоте и Бисмарка. Всичко става по ред, казва първият еволюционист в нова Европа, нашият Черноризец Храбър. Сигурно следват сега, след Италия, славянските страни - иде ред на Балкана, вървял вече по тоя световен път. Защото и нас... грее божото слънце, и нас лелеят велики идеали, и нова България треба да има, или да участвува в световна мисия. Празни младежки мечти, ще отреже някой накъсо, мечти, които не правят хладна сметка за жалкия реализъм на днешното ни състояние и за големината ни като народ. Ала такова едно черногледство е навеено от сегашната ни сурова съдба - то не знае законите на историята и красноречието на балканското минало. Величието на една страна не се мери само с аритметиката на нейните жители и с днешното й положение, но и с утрешните възможности, които историята на тоя народ, или група от народи, може да развие. Тъй разглася вчерашният светоборен Дойран, тъй говори средновековното ни богомилство, тъй наставя “златният век” на Симеона, който завладя цялото славянство, тъй, най-сетне, шепнат тилилейските усои. Прочие, новата Бран ще бъде закрила на Родното, ала тя ще има широки идеали. Тя ще допуща, дори ще търси, гости, навеи, лъчи, за да опложда и облагодейва Местното. Ние ще се учим на методология от Европа - както тя се е учила от другаде - ще грабим доброто, където го намерим. “Нищо чуждо!” - само което треба; “нищо ново!” - само... най-новото; “нищо старо!” - само дълбоко-човешкото. Тъй, след време ще се разработи богата почва на земята ни, за да израсне пак, както нявга, приказният “строен явор, с корени в бели Дунав, с върх в синьо небе, с клони - по се земя”. С други думи, насоката към Нашето ще продължи, ще се степенува в път към Световното: Родното ще отглежда детето - езика и усетът към Своето, Всемирното ще венчава зрелия човек - българския Световник и Световничка. Защото всемирната мисия на народите се носи от техните големи личности: за стария Балкан - “космополитът” Александър Велики и родопският Орфей, за римляните - Цезар, в нова Европа, към там сочат висшите типове - джентлемен у англичаните, монден - у французите, велтбюргер - у немците. Нашият Световник би осъществил и приказния образ на Змея: долнище - първична анатомия, главата - слънце... Да, новият Будин град треба да има станция за български световни послания - които и днес още се разпращат от нашия Дух надлъж и шир.

Зората на една такава “Бран за световна България” чертае някои посоки за днешната животръпна мисъл и дело на сънародниците, мъже и жени. Напр. световният ни политик би могъл да положи едрите камъни за новия Будин град. Той треба неотложно и умело да започне лекуването на вътрешните ни етнографски рани. Наред с усилване Нашето в земята ни, държавникът треба да върви към българска световност, като започне с балканско споразумение - ако осъществението му означава тържество на българската правда, вън от държавните ни предели. В родобранните цели на вътрешната ни политика треба да се посвети особено млада, вихра България. Инак, добре ще е за някои общественици, преди да излязат по стъгдите, да... престоят четиридесет дена в олтаря на Българското, за да не дъхтят на чужда валута. Световност, от друга страна, значи да се заменя тук-там “дългата пушка с бойлия” със силата на устата и “острата сабя френгия” с жилата на перото: слова и мастило да тече в социалполитичните борби, не кръв! Най-гореща е сега почвата на стопанския ни живот. Тука Нашето и Чуждото се стълкновяват с решителни намерения. Една стопанска Бран би допуснала динамизиране на местните средства на труда, ала всички изгоди на страната тя би дала на ония, които вече толкоз столетия поят таз земя с пот, сълзи и кръв. Тия здрави, световни идеи блестят вече в куполите и залите на международния панаир в Горна Оряховица. Оскъдни са още полята на нашия идеен свят, макар че обилно се поят с европейски канали. Световност в нашата наука е изключение. Духът ни се гнети от чужди авторитети, родният почин се безпокои от цитати - тия гниди на чужда мисъл по запуснати глави. Една идейна Бран би подирила напр. в историографията ни културни връзки на давната тракийска епоха с наследилите я славяно-български времена. Тъй би се открили богати недра в земята ни за корените на балканския явор - за новия Световник. И творенията на изкуството ни са досега повечето паянтови - те не издържат в огъня на международните състезания, нито ще оцелеят в бурите на историята. Изглежда, че требат най-напред здрави, философски темели - да се укрепят основите на оная художествена Бран, извикана вече на живот от родни творчески внушения. Само на мряморен пиедестал застава Световникът! Сетне, нека се разбере, че Родното не е битови дребосъци и вехтории, а елей, пръснат из воднявата етнография. То е сега полусрутени светилища, които все още чакат нови богомолци и нови богове.

И тъй, днес светът се дига против унификацията на Европа, политическа и културна, ала техничните придобития на западните Велики сили все пак усилено се ширят навред по земята. В тоя велик историчен момент нашият селянин се степенува на гражданин и земята ни грози съдбата на разбългаряване. В духа на светоборната традиция на стария побащим Балкан е да възникне сега чисто наша Бран - да дигнат наши Будин градове в днешните ни почти разнороднени пазарища. Тъй, в сред-средата на нашите градове ще се построи, така речено, електрична инсталация, където ще се преобразяват буйните струи на тилилейската ни стихия в разни видове енергии и ще се разпращат във всички области на живота ни - в политика, обществен живот, стопанство, спорт, наука, изкуство. Там дано тия енергии извършват исторични подвизи според заветите на таз земя, дано творят материални и духовни постижения в български Стил и създават новия балкански светоглед. По тоя начин, като се избългарява нашият народ в култура, ще възраснат някои негови синове и щерки в Световници и всебългарската Бран, новият Будин град, ще застане наистина като броня за Родното и срем на българския Свръхчовек. Само по тоя достоен път, след време, ще стигнем и ние пантеона на Световното, както нявга балканският Дионис възлезе, с великолепен триумф, на божествения Олимп.

© Найден Шейтанов, 1926
© Издателство LiterNet, 09. 03. 2004
=============================
Публикация в сп. Златорогъ, 1926, № 4.