Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МАРИН ДРИНОВ

Никола Филипов

web | Библиотека "Български писатели", т. III

Мястото му в нашата нова книжнина. Продължител на Паисиевото дело. - Живот и лична характеристика. - Книжовна дейност. История. - Филология. - Етнография и фолклор. - Публицистика. - Поменици и служебни трудове

Мястото му в историята на нашата нова книжнина. Продължител на Паисиевото дело. - В историята на нашата нова книжнина Марин Дринов заема особено и важно място: той е първият представител на научно-критическото направление в нея. Но в същото време той се явява продължител на делото на Паисий Хилендарски, понеже е искал чрез науката да съдействува за по-нататъшното възраждане на нашия народ и да улесни неговото духовно и политическо освобождение. Като смятал, подобно на Паисий, че родната история, езикът, нравите и обичаите са главните фактори за пробуждането и закрепването на националното съзнание, Дринов се отдал на научна дейност в областта на историята, филологията и етнографията. Той сам изтъква, че не само обикновено "любознание" го е подтикнало към такава дейност, а подбуди, които напомнят Паисиевите.

В предговора към съчинението си "Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история" той казва: "Принуден да живее няколко векове в духовно робство, нашият народ през тези черни векове не само не можа да върви напред по пътя на просвещението, но той трябваше да загуби и това драгоценно наследие, което му бяха събрали по този път неговите предци. Тази загуба не стигаше: през тези тежки векове българският народ трябваше още и да забрави, че е имал такива предци, и когато в нашия век захвана да се вдига от пред очите му гъстата мъгла на дълбокото невежество, той се видя като отрязан от света, като нещастна сирота между другите народи, без минало, без история, без предци. И едно недостойно чувство трябваше след това да обнеме душата на българина, чувство, на което името е самоуничижение1и което твърде пречи на българското самостоятелно народно развивание. От това недостойно и зловредно за народността ни чувство, ние лесно щем можем да се избавим чрез изучването на народността си въобще, а особно на историята си."* (1, 43)2

В статията си "За новобългарското азбуке", поместена в "Периодическо списание на Българското книжовно дружество", г. I (Браила, 1870), Дринов настоява да се изучва българския език, за да може да се изработи общ книжовен език, като изхожда от положението, че нашият език е "най-първата ни национална опора" и че от изработването на "един книжовен писмен език за сичките български области много зависи учвърстяваньето на нашата народност и добрий успех на нашето национално развитие". "Догде разните български области, продължава той, остават лишени от един общ орган, с който еднакво да въплътяват своята висша духовна деятелност, еднакво да се меняват със своите идеи, дотогава българската книжнина ще остава разкъсана, успехът й ще да е слаб; дотогава и българский свят слабо ще съзнава своето национално единство, каквито благоприятни и да бъдат другите основи за това самосъзнание."

Дринов е започнал своята книжовна дейност тъкмо един век след появата на Паисиевата "Славянобългарска история", - когато пробуждането на нашия народ бе направило вече значителни крачки напред: в разгара на борбата за църковна независимост и при по-сериозните опити за политическа свобода. Паисий бе изиграл вече своята роля и продължителят на неговото дело трябвало да бъде друг деец - с подготовка, култура и методи, които се налагали от епохата. Потребен е бил вече книжовник, който със своите критически и обективни изследвания върху историята, езика и бита на нашия народ да може наистина да продължи делото на Паисий, като бъде достатъчно убедителен за по-зрялото вече и по-напреднало в просветно отношение българско общество; освен това, да запознае и външния свят с миналото и настоящето на нашия народ и чрез своя научен авторитет да го спечели за неговата национална кауза. От този научен авторитет, тъй необходим за епохата, са били лишени не само Паисий, но и послешните дейци на Възраждането ни, които са работили и върху историята, езика и бита на нашия народ; а него пръв прояви Марин Дринов: още през 1879 г. руският академик А. Н. Пипин, в издадената с В. Д. Спасович "История славянских литератур", нарече Дринов "най-важния и вече напълно по европейски учен български историк". И този авторитет на Дринов, като учен славист - историк, филолог и етнограф бе признат от много други именити чужденци3.

Макар в основата на Дриновата научна дейност да лежи патриотизмът, обаче, последният не е задушил у него любовта му към научната истина; ето защо, като спечели име на обективен учен с европейска известност, Дринов направи твърде много, да бъдат признати правата и оправдани борбите на нашия народ за духовно и политическо освобождение. Симпатиите, с които започнаха да се отнасят известни важни кръгове от руското общество към тези борби, и възникването на по-жив интерес изобщо към "българския въпрос", всичко това се дължи до голяма степен на дейността на Дринов, която той разви главно в Русия - като учен и професор.

Живот и лична характеристика. - Марин С. Дринов е роден през 1838 година в Панагюрище. След като се е учил в родния си град и е учителствувал известно време, през 1858 г. той заминал за Русия - в Киев и Москва, за да продължи образованието си. Подир тригодишна подготовка той постъпил в историко-филологическия факултет на Московския университет, дето, между другото, слушал лекциите на известните професори-слависти: Бодянски и Буслаев. През 1865 г. Дринов свършил университета със степен "кандидат на историко-филологическите науки". След това той пътувал около пет години в чужбина - главно в славянските страни под Австрия и Турция, като прекарал доста време и в Италия, дето изучвал архивите и паметниците върху дипломатическите сношения на Италия с южните славяни. Ала най-много се интересувал от историята и езика на славянските народи, и то, разбира се, предимно на своя народ. През 1866 г. той написал в Женева първата си статия - "Страшни ли са за народността ни фанариотите и йезуитите?", която била напечатана в българския цариградски вестник "Време" с подпис "М. Бошков". През 1869 г. Дринов напечатал във Виена две съчинения върху нашата история: "Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история" и "Исторически преглед на Българската църква от самото й начало и до днес". В същата година в Браила било основано Българското книжовно дружество и Дринов, макар да отсъствувал, бил избран за председател на тричленния комитет, който трябвало да урежда Сборника и "Периодическо списание", които дружеството решило да издава. Дринов приел избора и станал сетне един от най-деятелните членове на поменатото дружество и един от първите сътрудници на "Периодическо списание". След като се завърнал в Москва през 1871 г., той издържал магистърски изпит и приготвил магистърската си дисертация "Заселение Балканскаго полуострова славянами" (1872). С напечатаните вече трудове нашият историк добил известност като учен-славист. Ето защо наскоро историко-филологическият факултет при Харковския университет го поканил да заеме свободната катедра по славянски наречия, понеже обявеният за нея конкурс не успял. Дринов се съгласил и на 25 май 1873 г. в заседанието на историко-филологическия факултет при поменатия университет прочел своята първа пробна лекция, избрана от самия него - "Критически разбор на сказанието на Константин Багрянородни за настаняването на славяните на Балканския полуостров", а на 26 май с. г. прочел втора лекция, предложена от факултета - "За родината на старославянския език". И двете лекции били одобрени от факултета. Назначен доцент по славянска филология, на 20 септември 1873 г. Дринов започнал да чете своите лекции в Харковския университет. Встъпителната му лекция е била "Успехи и задачи славяноведения". През първата си преподавателска година той чел "Общ курс по славяноведение". От 1 май 1874 г. до 1 септември 1875 г. Дринов бил командирован в чужбина с научна цел и през лятото [на] 1875 г. посетил родината си България, за да събере и в нея някои научни материали и за да се запознае с положението на своя народ, който преживявал тежки години. По време на командировката си той приготвил друго крупно съчинение - "Южные славяне и Византия в Х веке", печатано изпърво в руското списание "Чтения в Императорском Обществе истории и древностей российских при Московском Университете", 1875 г., кн. З, а издадено през 1876 г. в отделна книга. С това свое съчинение нашият учен е получил докторска степен при Московския университет. Наскоро подир това той бил избран за извънреден професор, а в края на 1876 г. бил повишен в редовен професор. Събитията, които станали в България през 1876 г. - въстанието и кланетата - намерили отзвук в неговото сърце и той през ноември 1876 г. държал публична лекция в Харковския университет, в която описал трагизма на своята родина. Тази лекция, която била напечатана по-късно в "Славянския сборник" на "Петербург. Славян. Благотв. общество" (т. II, 1877) под заглавие "Болгария накануне ея погрома", ("България в навечерието на нейния погром"), направила силно впечатление на руското общество. Поменатите събития, настъпилата освободителна война и нуждата от дейци по уредбата на създадената българска държава отклонили за няколко години Дринов от научните занятия: той виждал, че в него време на народа му е била потребна друг вид дейност. През 1877 г. Дринов заминал с руските войски в България, като прекарал лагерен живот при обсадата на Плевен. След Освобождението той бил назначен за софийски вицегубернатор, а подир това станал министър на народното просвещение и духовните дела във временното руско управление в княжество България по покана на руския императорски комисар княз Дондуков-Корсаков, който ценял неговите способности и познания. Како министър Дринов направил много нещо за повдигането на народното образование в свободна България, за изработването на нейната конституция и за уредбата на църковните й дела. Освен това, благодарение на него за столица на България бил избран гр. София, а не Търново, както настоявала Австрия: по тоя начин той могъл да се противодействува на австрийското и сръбското влияние в северозападните краища на България и в оставената под робство Македония. След като стоял министър близо една година (1878-1879), Дринов напуснал България и се завърнал в Харков, за да продължи своята научна и преподавателска дейност, и до самата си смърт не се разделил със своите научни занятия и професорска катедра. През 1881 г. княз Александър І поканил Дринов да стане председател на държавния съвет, но той отказал. Обаче и в чужбина той пак не преставал да мисли за своята родина и да работи за нейното благо. Отдаден вече напълно на науката, Дринов почнал да печата редица трудове главно в "Периодическо списание на Българското книжовно дружество", което подир Освобождението се преместило в София, и в руски периодически издания. Доколко са били ценени неговите познания по славяноведението показва обстоятелството, че той е бил провъзгласен за член на няколко академии (руската, полската, чешката, хърватската) и за почетен член на множество други научни дружества и учреждения. През 1898 г., когато Дринов навърши 25-годишна служба като професор в Русия, другарите му от Харковския университет му устроили празник, за да го прославят като професор и учен. През 1899 г. в България се чествува неговата тридесетгодишна научна дейност. През 1903 г. Историко-филологическото дружество при Харковския университет отпразнувало с голяма тържественост тридесетгодишната му професорска и научна дейност, като решило да издаде в негова чест сборник от статии по славяноведение, написани от негови другари, ученици и почитатели. Нашият учен страдал от гръдна туберкулоза и през пролетта 1903 г. здравето му се влошило още повече. Той прекарал зимата в Ялта, но не можал да се поправи напълно: върнал се в Харков отслабнал и с пресипнал глас. Той мислел да отиде следната зима на друго място, дето климатът е по-благоприятен за неговото здравословно състояние, дори мечтаел за родната си България: искал да поживее в нея, като посети и други славянски страни, с цел да се позанимава с техните архиви. Но в началото на 1906 г. положението му станало безнадеждно и той починал на 28. ІІ.1906 г. (ст. ст.). И тъга, дълбока тъга по неговата мила родина го измъчвала в последния час от живота му. "Умирайки, казва проф. М. Г. Халански, негов колега, в полубълнуване Марин Степанович (Дринов) произнасяше незабравимото име на родината, чертаеше със слаба ръка посоката на пътя за родната страна и с отлетяващ дух се стремеше натам".

Цялостна представа за образа на Дринов, като човек, учен и професор ние можем да добием от отзивите, изказани за него - наскоро след смъртта му - от неговите колеги при Харковския университет, дето той е бил професор повече от тридесет години. Проф. Н. Ф. Сумцов го нарича "кристално чиста и благородна личност, прекрасен човек и дълбок учен". "М. С. Дринов, добавя той, бе истинско украшение на университета - по научния авторитет и другарски-нравственото благородство в отношенията... Всичките научни и обществени заслуги на М. С. Дринов бяха само отражение на неговата любвеобилна и мека личност, на неговата рядка деликатност. сърдечна доброта и кротост." "Трудно е да се предаде обаянието на личността на М. С. (Дринов), казва проф. Е. К. Редин. Той бе човек в най-добрия, най-благородния смисъл на тази дума. Той се отличаваше с необикновена доброта, приветливост, с чиста, ясна, открита душа, преизпълнена с любов към всичко добро, прекрасно. Той се отнасяше доброжелателно към всички хора, другари, готов винаги да услужи, да помогне на всички, с каквото може. Там, дето беше той, нямаше място за вражда, раздор, нямаше място и за лъжа, лукавство. Ясен, здрав ум, който гледа винаги в дълбочината на нещата, той обичаше също така във всичко яснотата, справедливостта, съединена с хуманността, със съчувствието към положението на човека, към тези или онези обстоятелства, в неговия живот, дела... Трудно е да се каже имаше ли М. С. врагове, но смело може да се каже: той имаше предимно приятели, които го искрено уважаваха, почитаха и обичаха." "Неговите отношения към студентите, казва проф. М. Г. Халански, се отличаваха с чудна простота, естественост и искреност. Лекциите му имаха характер на проста, непринудена беседа върху сериозни и понякога случайни теми. М. С. пристъпяше направо към предмета на лекцията си, като въвеждаше изведнъж слушателите in medias res4; изложението на М. С. се отличаваше с кротост, простота и яснота. При това без никакво позиране, основаване на собствения авторитет, без никаква мания за величие: само добросъвестно и открито изследване на истината, строг анализ на факта, разбор и критика на чуждо мнение при пълно уважение към личността на критикувания автор... Вродената деликатност, тънкият психологически и педагогически такт и житейската опитност, която се проявява в умението да се ценят най-добрите стремежи в младежта, покрай дълбоките познания, очароваха студентите... Същата деликатност на характера, природна доброта и мекост, свързани с дълбоки научни познания и възпитано уважение към човешката личност, отличаваха М. С. в неговите отношения към другарите му професори и му спечелваха между тях най-дълбоко уважение..." Проф. Г. Ф. Шулц нарича Дринов "добър и мек човек", "истински gentlemen". Същото мнение изказва за нашия учен и проф. С. М. Кулбакин.

Книжовна дейност. История. - С обширна и всестранна ерудиция, владеейки класическите, славянските и главните западноевропейски езици, надарен с критически ум Дринов е изследвал старата история на славяните, но предимно на нашия народ. Той гради своите самостойни изследвания не само върху писмените исторически паметници, но и върху данните на езикознанието: в това отношение той прилага научния метод на знаменития чешки славист Шафарик, без да възприема винаги неговото мнение по отделни въпроси. В първия си научен труд "Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история" той се занимава с въпроса за потеклото на българския народ и образуването на българската държава на Балканския полуостров. Въпросът за потеклото на българския народ се отнася от една страна до прабългарите, т.е. Аспаруховите българи, а от друга страна - до сегашния български народ. Едни историци, като полския - Лелевел и руския - Чертков, както и нашите писатели д-р Петър Берон и Г. С. Раковски, подържали, че днешните българи са прави потомци на тракийците - най-старите жители на Балканския полуостров. Раич и Венелин, като изхождали от положението, че днешните българи са славяни, твърдели, че и Аспаруховите българи, наречени "волжски", са били от славянско потекло. Немските историци Тунман и Енгел (от XVIIІ в.) смятали, че волжските българи са били татари, а днешните българи - пославянчени татари. Шафарик е изказал мнение, че днешните българи са славяни, а волжските - от финско или чудско потекло, и че последните, понеже били малко на брой, с време се претопили всред славяните, с които образували държава между Дунав и Стара планина. Дринов, като възприел напълно мнението на Шафарик, развил го по-нататък и доказал убедително, с обстойни научни доводи, най-вече това, че днешните българи са славяни, а не фини или татари. "Ние приемаме, казва той, Шафариковото мнение, че те (волжските българи) са били от чудско или финско потекло. При това бързаме да забележим, че нас твърде малко ни занимава потеклото на тези българи, защото този въпрос си няма мястото в историята на нашия народ, който не е техен потомък и няма нищо общо с тях, освен само името, което той случайно прие от тях." Аспаруховата дружина, според Дринов, брояла не повече от 40-50 хиляди души; след като се настанила между Стара планина, Дунава и Черно море в 679 г., тя обединила политически раздробените славянски племена и в скоро време "се затрила" между тях, - погълнала се "в този съединен наедно елемент", без да остави в него следа от своята чужда народност. Езикът на тези българи съществувал още в VIII в. "Но този език, добавя нашият историк, скоро се е изгубил: завоевателите са взели езикът на многобройните съединени под тяхна власт славени, взели го са, без да оставят в него никаква следа от своето чудско наречие. В наший сегашен език и досега не е издирено някое слово, за което може да се каже, че се е зачувало от езикът на Аспаруха. Всичките чужди думи, що ги има сега в езика ни, вземени са от грьцки, от турски, може би още от албански, влашки и т. п. А за някоя чудска дума не се знае." Изобщо, Дринов мисли, че поглъщането на Аспаруховата дружина, която била "войнствена, защото, освен войната, други занятия не познавала", се е извършило твърде скоро: вече в VIII в. славяни и волжски българи съставяли "един могъществен народ, една силна държава". В подкрепа на своето мнение Дринов посочва аналогични случаи в чуждите истории: французите, които са поримчени гали, са запазили името на германското племе франки, което е основало тяхната държава; а руските славяни - името на скандинавското племе руси, което под водителството на Рюрик е турило начало на руската държава. И Дринов заключава, че нашата история трябва да захваща не с историята на волжските българи, а с историята на славяните, които се заселили на Балканския полуостров много по-рано от Аспаруховата дружина.

Мнението на Дринов относно потеклото и бита на волжските българи днес може да се смята за оборено: най-новите изследвания говорят в полза на теорията, че те са били от тюрко-татарско потекло и че са стояли доста високо в културно отношение. Освен това, приема се вече, че тяхното претопяване всред славяните е станало в по-продължително време; а някои учени дори предполагат, че в нашия език са се запазили известни остатъци от езика на въпросните изчезнали българи. Обаче мнението на Дринов за славянското потекло на днешните българи вече никой сериозен и обективен учен не оспорва. И това мнение на времето си, когато нашият народ води борба за своето духовно и политическо освобождение, е имало голямо значение: то не само че е удовлетворявало националното чувство на нашите патриоти, които не можели да понесат мнението за финския или татарския произход на днешния български народ, но и отнемало оръжието на неприятелите на българската народност, които, по политически съображения, са твърдели, че на Балканския полуостров нямало такава народност от славянско потекло.

Борбата на нашия народ за църковна независимост е живо интересувала Дринов и той взел участие в нея, като за оръжие използувал науката. В разгара на тази борба той напечатал своя научен труд "Исторически преглед на Българската църква от самото й начало и до днес". В това съчинение нашият историк доказва, че исканията на българския народ са не само справедливи сами по себе, но и че намират оправдание в историята. След като разглежда разпространението на християнството на Балканския полуостров от най-старо време, той изтъква, че българите са имали по-рано своя независима църква, свое духовно началство, но българската църковна независимост била потъпкана от гърците, тъй както политическата - от турците.

Като описва теглилата на нашия народ от гръцката църква, от разваленото фанариотско духовенство, Дринов казва: "Ето в ръцете на какви правители падна българската църква. Не духовни пастири те дохождаха в българските епархии, но под такова свещено име те дохождаха там, да господаруват над душата и над тялото на българина. Духовий живот на българите тe помрачаваха със своето невежество и го тровеха със своята мръсна безнравственост, а пък материалното им състояние разсипваха чрез безсовестно търгуване със светинята и чрез всякакви насилия." "Не малко българи, продължава Дринов, станаха жертва на тази жестока фанариотска низост, но над тези жертви е било речено да изникне наконец тъй називаемия у нас съвременен църковен въпрос."

Без да се занимава със самия църковен въпрос, който в негово време е бил "животрепещущ" и познат на всеки българин, - въпрос на "съвременната действителност", той се спира доста обстойно върху историята на католическата и протестантска пропаганда в България. Тоя труд на Дринов е имал не само научно значение: с него на времето си той е дал морална поддръжка на непосредствените участници в борбата за църковната свобода, освен това е запознал много чужденци със същността на тази борба, изтъкнал им е основателността на българските искания и ги е спечелил за българската кауза.

Магистърската дисертация на Дринов "Заселение Балканскаго полуострова славянами", напечатана изпърво в руското списание "Чтения в Императорском обществе истории и древностей российских при Московском университете", 1872, кн. 4, и излязла сетне (1873) в отделна книга, направила силно впечатление на славистите поради новите мнения, изказани в нея върху разгледаните въпроси и силните доводи, с които те се подкрепят. Преди всичко Дринов разглежда най-старата етнография на Балканския полуостров и доказва, че най-ранните жители в него не са били славяните, както мислели някои, а племена, които са образували три племенни групи: тракийска, илирийска и македоно-епиротска. Тези племена, от които най-бележити са били тракийските, са живели на полуострова още в незапомнени времена, а славяните са дошли там в много по-късна епоха. Славяните, според Дринов, се появили на историческата сцена едва през II в. сл. Р. Хр., когато се срещнали за пръв път с римляните в областта на Карпатските планини - при царуването на император Траян (98-117), който е оставил спомен у славянските народи: русите, българите и сърбите. Живели отколе в поменатата област, славяните почнали да се заселват на юг от Дунава, в Балканския полуостров, от края на II в. или началото на III в. сл. Р. Хр. - подир Маркоманската война (161-180), с която се захванали варварските нашествия в пределите на Римската империя. Изпърво те преминавали на малки групи, а сетне, особено след разпадането на хунската държава, - на големи маси, и тяхното заселване се завършило до половината на VII в. Дринов подлага на критика не само мнението на разни учени по тоя въпрос, но се опитва да обори и свидетелството на Константин Багрянородни (от Х в.), че император Ираклий (610-641) е поселил доброволно сърбо-хърватите в Далмация: според него, заселването на сърбо-хърватите в тоя край на Балканския полуостров е започнало преди Ираклий, станало е постепенно и без съгласието на римската власт. Въз основа на българските диалекти Дринов идва и до друг важен извод: че славяните, които се заселили на Балканския полуостров, са принадлежели към няколко различни племена, както от източната, тъй и от западната група. Много от мненията, изказани от Дринов в това капитално негово съчинение, може да се каже, и днес господствуват в науката.

Докторската дисертация на Дринов "Южные славяне и Византия в Х век" се смята за епоха в славянската историческа наука. С това съчинение Дринов се издигна като голям, авторитетен учен пред чуждия свят. Основавайки се върху стари и нови, неизвестни данни по въпросите, които съставят предмет на поменатата монография, той оборва мненията на някои по-ранни изследователи и изказва възгледи, повечето от които не само че не са още оборени, но се и потвърждават от новите изследвания. Преди всичко Дринов описва положението на България в първата четвърт на Х в. - славната епоха на цар Симеон, като ни представя живо образа на тоя мощен български владетел и неговия политически идеал и изтъква характерните черти на византийската дипломация. След това той ни запознава с най-старата история на хърватите, сърбите и южно-далматинските славяни и с тяхното положение в първата четвърт на Х в., като се спира отново върху свидетелството на Константин Багрянородни за заселването на сърбите и хърватите, - свидетелство, което смята пак за невярно. Като се връща към историята на България, Дринов ни описва обстойно нейното положение през царуването на Петър, наследника на Симеон: нейното устройство, упадъка й и разделянето й на две царства - Източно и Западно. Тук той се спира и върху появата и същността на богомилството и изтъква неговото голямо значение. Нашият историк продължава по-нататък историята на България, като говори за руско-византийската война (походите на киевския княз Светослав), завоеванието на Източното българско царство от византийския император Цимисхий и въздигането на Западното българско царство - Самуиловата България, която основателно смята за продължение на Източното (Преславско) царство, Дринов завършва своето бележито съчинение с историята на хърватите, сърбите и южно-далматинските славяни в последните три четвърти на Х в. Като излага взаимните отношения на южните славяни в Х в., той ни посочва лукавата роля, която е играла Византия в тези отношения. Когато приготвял тази дисертация, Дринов решил да запознае и своите съотечественици с някои събития от епохата, която изследвал, и през 1874 г. почнал да печата в "Периодическо списание на Българското Книжовно Дружество" статията "Началото на Самуиловата държава". Статията обхваща времето от смъртта на Симеон до възцаряването на Самуил.

Освен горните трудове, Дринов е написал редица статии по нашата история, поместени в "Периодическо списание на Българското книжовно дружество", от които по-важни са следните: "Нови паметници за историята на българете и на техните съседи" (1870); четири писма изпратени от Италия; "Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му" (1871). Тук Дринов очертава личността на Паисий, изтъква значението на неговата история и изказва мисълта, че ние трябва да започваме нашето Възраждане не от началото на миналия век, а с 60-70 години по-рано, "и да турим начело отца Паисия"* (1, 185). "Три грамоти, дадени от император Василий на български охридски архиепископ Йоан около 1020 лето" (1873); "Въпросът за българската и сръбската църква пред съдилището на Лионский събор в 1274 г." (1873), "Нов паметник за българската история" (1882); "Историческо осветление върху статистиката на народностите в източната част на Българското княжество" (1884); "Още няколко бележки за Паисия и за неговата история" (1886). В руското списание "Беседа" (Москва, 1871) Дринов е напечатал статията "Болгаре и Константинопольская патриархия", по случай основаването на българската самостойна църква през 1870 г.; а в периодическото издание "Византийский временник" (С. Петербург, 1894 и 1895 г.) - монографията "О некоторых трудах Димитрия Хоматиана, как историческом материале". Димитър Хоматиан е бил български охридски архиепископ в първата четвърт на XIII в. и се е титулувал "архиепископ на Първа Юстиниана и на цяла България". Той се слави като добър законоведец. Във френския сборник на Офейков5 "La Macédoine au point de vue ethnographique, historique et philologique (Philipopoli, 1887) той е поместил статията "Имали ли са сърбите колонии или някаква власт в Македония преди ХІІІ век. Как се наричаха славяните, които населяваха Македония преди тази епоха?" В нея той, въз основа на исторически данни доказва, че сръбските писатели, в името на историята, твърдели недобросъвестно "наляво и надясно, че славянското население на Македония било от незапаметни времена сръбско и че северна Македония (Скопие, Кюстендил, Щип и пр.) е влизала от XII век в границите на Сръбската държава".

Покрай това нашият учен е написал множество критически статии, бележки и реферати върху съчинения пак по нашата история. Особен интерес представя критическата му статия "Хуни ли сме?" (Периодическо списание на Българското книжовно дружество, 1872), в която разглежда основно книгата на Гаврил Кръстевич "История блъгарска", част І - " История блъгарска под имя Уннов" (Цариград, 1869), за да обори с несъкрушими доводи "хунската" теория.

През 1876 г. Дринов е напечатал в същото списание рецензия (излязла после на чешки и на немски) върху Иречековата "Българска история" ("Dejny nàroda Bulharského"), която, освен на чешки, е излязла и на немски език ("Geschihte der Bulgaren"); а в 1880 г. е напечатал в "Записки Императорской Академии Наук", т. 39, С.-Петербург, обстойна рецензия върху съчинението на Θ. Успенский "Образование втораго болгарскаго царства" (Одесса, 1879).

Филология. - Дринов не само е използувал езикознанието при своите исторически изследвания, но се е проявил и като специалист-филолог, т.е. писал е трудове и от чисто филологически характер. В тях, той е изказал авторитетни мнения върху славянското езикознание, особено върху нашия език.

Като схващал голямата нужда от изработването на общ писмен български език и еднакъв правопис, той написал през 1869 г. "Писмо до българските читалища", което било поместено в издадения от Хр. Г. Данов "Летоструй или домашен календар за проста година 1870". За да се пристъпи към удовлетворяването на речената нужда, според него, трябва да се изучат "Законите и свойствата" на нашия език, "неговия дух"; а това може да се достигне: 1. "Чрез изучване всичките български наречия и изговаряния. 2. Чрез изучване историята на българския език, т. е неговото постепенно изменувание от най-старите времена и досега." Ето защо в писмото си той подканя читалищата в България да събират народни песни и "приказници", а също тъй да издирват ръкописи, като им дава надлежните упътвания.

Дринов се изказва по-обстойно върху книжовния ни език в статията си "За новобългарското азбуке", която ние вече отбелязахме. За да се състави общ писмен език, според него, трябва: 1. да се приеме еднакъв правопис, съгласно духа и свойствата на езика ни; 2. да се приемат еднакви думи и еднакъв строй на речта ни. Той смята второто условие за по-лесно: "то може да стане само от себе, когато много или малко извадим на видело лексическото и синтактическо богатство на езика си". Както се вижда, Дринов е подържал правилно, че в основата на нашия книжовен език трябва да легне живата българска реч. По тоя начин в борбата около характера на книжовния ни език, която се е водела тогава, той е взел страната не на "славянската" а на "българската" школа, която най-сетне е спечелила победа благодарение и на неговия научен авторитет като езиковедец. По-труден е въпросът за приемането на общ правопис, защото, пояснява Дринов, "за това нещо се иска сговора поне на по-първите ни писатели, а този сговор не може да стане без големи или малки препирни, за които ще трябва много или малко време". За да не се водят около тоя въпрос, мисли той, дълги и безполезни препирни, трябва да се познава науката за езика, езиковедението. И въз основа на тази наука той дава някои упътвания, като отбелязва, че желаният сговор може да се постигне, като се вземат предвид: 1. "живата българска реч вкуп с всичките й видоизменения по разните български области; и 2. стария български език в най-древните му и най-правописните паметници". И след като дава "кратък исторически преглед на азбукето ни", нашият историко-филолог разрешава въпроса "какво трябва да ни бъде азбукето", примирявайки етимологията с фонетиката.

Така, той предлага да се изхвърлят някои ненужни старобългарски букви, и "новобългарското азбуке да се състои вече от следните 31 букви, като не се употребява ь в средата на думите: а, б, в, г, д, е, ж, з, и (й), к, л, м, н, о, п, р, с, т, у, ф, х, ц, ч, ш, ъ, ь, , ю, я, , . В статията си "Азбукето на Българското книжовно дружество и г. Мушяк", поместена в "Периодическо списание на Българското книжовно дружество", 1874 г., като отговаря на една критика, написана в цариградското сп. "Читалище" от автор, скрит зад псевдонима "Мушяк", Дринов доразвива основанията си, по които е предложил своя правопис. Тоя правопис, наречен "Дринов", е бил възприет от "Българското книжовно дружество" и сетне - с малки промени - е успял да се наложи на по-голямата част от нашето общество. През 1893 г., когато у нас се подигна отново въпросът за правописна реформа, Дринов се изказа по него в статийката си "Отговор на правописните въпроси, предложени от редакцията на "Мисъл" (сп. "Мисъл", г. ІІІ, кн. 8-9). в този "Отговор" той се обявява против крайните правописни реформи, подържани от книжовниците около сп. "Български преглед", но е съгласен да се изхвърли вече буквата () от азбуката ни, като, вместо нея, в глаголните окончания и в глаголната наставка н, се пише а(я), а в средата на думите - ъ.

В статията си "Предаването на старословенскою и Ъ в новобългарския език" (Die Wiedergabe des altslovenischen und Ъ im Neubulgarischen), напечатана в Ягичевото списание "Archiv für slavische Pfilologie", В. V (1881), Дринов се занимава с важен въпрос из областта на новобългарската фонетика. Въз основа на различните изговаряния на поменатите старославянски букви, той разделя новобългарските наречия на четири главни групи, като посочва и техните области.

Дринов е написал и други ценни статии върху нашия език и литературна история: "Български летописен разказ от края на XVII век" (Периодическо списание на Българското книжовно дружество", 1882); "Няколко забравени списания на Софрония Врачанскаго" (пак там, 1884); "Новый церковно-славянский памятник с упоминанием о славянских первоучителях" (руското сп. "Журн. М-ства Нар. просв.", 1885); "Несколько слов об езыке, народных песнях и обычаях дебрских славян" (Известия С.-Петерсбургскаго славянскаго благотворительнаго общества", 1887) - статия, която с някои поправки, е излязла в отделна книжка през 1888 г.; "Първата българска типография в Солун и някои печатани в нея книги" (Периодическо списание на Българското книжовно дружество", 1889); "Из старобългарската книжнина" (пак там, 1889); "Една забравена българска история" (пак там; 1890); "Няколко бележки за хаджи Йоакима, даскала Крчовскаго" (пак там, 1890); "Яков Трайков от София и Кара Трифун от Скопие, български книжари в 16 век" (юбилеен сборник на Славянска беседа", 1895).

Голямо национално значение имат двете научни статии на Дринов: "Несколько слов об езыке, народных песнях и обычаях дебрских славян" и "Първата българска типография в Солун и някои от напечатаните в нея книги". Първата статия представя критика на Ястребовия сборник "Обычаи и песни турецких сербов", излязъл в Петербург през 1886 г. С тоя сборник Ястребов, който е бил руски консул в Прищина, се мъчи да докаже, че македонските славяни - дебърчаните и др. са сърби, а не българи, както се е мислело до негово време. Първата част на тази статия, която е излязла с известни поправки и в отделна книжка през 1888 г., има чисто филологически характер: в нея Дринов разглежда езика на дебърските песни, събрани от Ястребов, като го сравнява със сръбския език и с българските наречия. Той изтъква, че изобщо Ястребов не е схванал всичките отсенки на местното наречие и е записал погрешно песните. Преди всичко, като е искал да запази в песните новото сръбско правописание, Ястребов твърди неоснователно, че сръбските букви ћ и ђ, като се явяват на мястото на буквите т и д, се изговарят от дебърчаните тъй, както се изговарят от сърбите. В случая освен на собствените си наблюдения над произношението на дебърчаните и на другите македонци, Дринов се опира и на авторитетните свидетелства на Вук Караджич, Веркович, Григорович, Партений Зографски, братя Миладинови и проф. Кочубински. След това той разглежда особеностите на дебърското наречие, които показват, че последното спада към българския, а не сръбския език: прехода на глухите гласни ъ и ь, замяната на юсовете, изгубването на склоненията, образуването на сравнителна и превъзходна степен посредством частичките по- и най-, употребата на разнообразни членове, изгубването на неопределеното наклонение и др.

Във втората си статия, като говори за първата българска типография в Солун и за някои напечатани в нея книги, Дринов оборва тенденциозни и несъстоятелни мнения на двама сръбски писатели: Ст. Новакович и П. Среткович. Като не могли да се помирят с обстоятелството, че в заглавието на съчинението на тетовеца Кирил Пейчинович, "Огледало", печатано в Будапеща през 1816 г., е казано, че това съчинение е написано "язиком болгарским долния Миссия", първият от тях твърдял, че този израз бил прибавен от някой коректор в Будапеща, понеже тетовци и скопчани по него време не се наричали българи, а вторият, - че Кирил Пейчинович се е изразил така, понеже бил прост и не знаел, че скопската област никога не е била наричана "Долна Мизия..." Нашият голям учен е изтъкнал и в други случаи, с данните на науката, че македонските славяни са част от българското племе, и неговото авторитетно мнение по тоя въпрос е било възприемано от добросъвестни и безпристрастни чужденци.

Към филологическата научна дейност на Дринов спадат и множество други рецензии върху езикови изследвания и речници, каквото върху "Сборник западно-болгарских песен" на проф. В Качановски (1882); върху книгата на д-р Антони Калина "Studyja nad historyja jezyka bulgarskiego" (Краков, 1891); върху "Словар болгарскаго языка по памятникам народной словесности и произведениям новейшей печати" на Н. Дювернуа (Москва, 1885-1889 г.), върху "Речник на блъгарскый язык с тълкувание речиты на блъгарскы и рускы. Част I, А. - Д." от Найден Геров (Пловдив, 1895); върху .книгата на П. А. Сырку "К истории исправления книг в Болгарии в XIV веке". Том I. (Спб., 1899) и др.

Етнография и фолклор. - В научната дейност на Дринов етнографията, както и езикознанието, е изобщо тясно свързана с историята: много свои мнения върху исторически въпроси той подкрепя и с данни, взети от етнографията. Обаче той е написал и произведения, които имат по-специален етнографически характер. Статията му "Несколько слов об езыке, народных песнях и обычаях дебрских славян" е колкото филологическа, толкова и етнографическа. Във втората част на тази статия, с която, както видяхме, Дринов критикува книгата на Ястребов "Обычаи и песни турецких сербов", той разглежда обичаите и обредните песни на дебърските славяни, като се спира преди всичко доста обстойно върху празника "Слава", който Ястребов срещнал в Дебърско и в някои други места на Македония. "Слава" е празник на семейство, еснаф или община, в който се чествува денят на някой светец, смятан за покровител на семейството, еснафа или общината. Ястребов е убеден, че празникът "Слава" "съществува само у сърбите и че го няма у друго славянско племе", и от това вади заключение, че съществуването на тоя празник (със свързаните с него обичаи) у македонските славяни (в Скопие, Велес, Дебър, Охрид и пр.) служи за най-добро доказателство, че тези славяни принадлежат към чисто сръбската народност. Както се вижда, Ястребов се води по смешната формула на известния сръбски писател Милош Милоевич: "Где jе слава, ту jе србин". Дринов доказва, че тоя празник не е само сръбски. "Празникът, който ни занимава тук, казва той, съществува не само у сърбите, но и у българите, у гърците, у румънците, у православните албанци, най-сетне и у русите, с една реч - у всичките православни християни в Европа, между които всичката разлика относно тоя обичай се заключава в по-голямата или по-малка негова запазеност и в някои чисто, външни особености." И Дринов посочва, че в цяла България съществуват всичките видове на тоя празник: семеен, селски, еснафски, енорийски и най-сетне училищен.

Подир това нашият учен се спира и върху други празници, които занимават Ястребов: Бъдни вечер, Коледа, Нова година, Богоявление; и доказва, че и те не са само сръбски. "Тези празници и обичаи, казва той, съществуват и във всичките български краища, и то под същите наименования, каквито намираме у сърбите. Разликата се състои само в малочислени и неважни особености. Заслужва да се забележи, че и в тези дреболии дебърските коледни обичаи са по-близки до общобългарските, отколкото до сръбските." Дринов изтъква несъстоятелността на Ястребовото мнение и върху пролетните обичаи, които съществували у дебърските славяни: на Чистия понеделник, Лазаровден, Великден, Светлия петък, Гергьовден и първи май. Същото прави той, като разглежда и сватбените обичаи, за които става дума в поменатата книга на Ястребов. Като говори за дебърските песни, които съдържа тази книга, и се спира върху мнението на някои нейни рецензенти, Дринов доказва, че тези песни не са сръбски и че почти всички са известни по-рано, и то "в по-голямата си част в най-добрите и най-изправните български списъци". Дринов засяга и въпроса за Марко Кралевич, когото Николский, един от рецензентите на Ястребовата книга, голям сърбофил, нарича "херой на сръбския епос". Нашият учен възразява: "Наистина, било е време, когато Марко Кралевич се е смятал за херой само на сръбския епос; но това време е минало вече отдавна. Наблюденията над народната словесност и преданията на българите откриха, че последните са по-богати от сърбите с песни и предания за тоя херой. Най-новите сравнителни изучвания на българските и сръбските песни за Марка Кралевич доведоха дори до заключението, че тяхната люлка трябва да се търси не в Сърбия, а в онази страна, в която е минала по-голямата част от живота на Марко и която винаги, като захванем от IX век, се е наричала българска страна, както се нарича и сега, както са я наричали и най-близките съвременници на тоя херой: албанецът Иван Музаки, известните сръбски писатели Владислав Граматик6 и Михаил Константинович от Островица и пр."

За тази статия на Дринов и за мнението на Ястребов руският професор С. М. Кулбакин казва: "Това несъмнено тенденциозно и неоснователно твърдение на Ястребов, подържано от някои благожелателни рецензенти на неговия сборник, като Николски, намери у М. С-ча (Дринов) сериозен, но заедно с това и спокоен критик, който без всякаква мъка доказа, че нито в езика на дебърчаните, нито в техните обичаи, нито в техните идеи има нещо специфически сръбско."

В руското издание "Труды восьмаго Археологическаго съезда в Москве 1890", т. ІІ (Москва, 1895), Дринов е напечатал студията "Сказание о Святогоре и Земной тяге в южнославянской народной словесности". В нея той изтъква сходството между руски народни предания за юнака Светогор и земното притегляне ("Земная тяга") и български народни предания, в които се разказва, как Марко Кралевич, който се хвалел със своята сила (че можел да се бори с Бога и да дигне земята), след като се опитал да дигне поставената от Бога торбичка, пълна с пръст и тежка колкото цялата земя, изгубил силата си, разкаял се и занапред почнал да си служи с хитрост. С тази студия Дринов искал да даде още един пример за голямото вътрешно и външно сходство, което съществува изобщо между народните словесни произведения на източните славяни (русите) и южните (българите и сърбите).

В юбилейното "Сборниче", издадено по случай неговата тридесетгодишна научна дейност (София, 1900), нашият учен е поместил интересната студия "Медно (бакърено) гумно, меден ток в словенските и гръчки умотворения". Повод да напише тази студия му дала една статия, напечатана в сп. "Съкровище" (1899) в която се съобщавало, че в Прилепското поле (в Македония, се намирало някакво равнище, наречено "бакърно гумно", за което някои сръбски пропагандисти дигали голяма врява, като му придавали политическо значение, твърдейки че то било направено от "старите сърби" и т. н. Дринов разглежда гръцки, словашки, руски, сръбски и български народни предания за медното гумно (или меден ток) и след като се спира специално върху овчеполските и прилепски разкази за същото гумно, доказва колко абсурдно е да се гонят политически цели въз основа на народни предания, в които се срещат "неразбранщини, измислици и комбинации". В тази статия той засяга изобщо сръбската пропаганда в Македония, като привежда доказателства, че по-рано самите сърби са смятали поменатата страна за българска.

Освен дето е градил своите етнографически и езикови изследвания върху публикувани материали, но Дринов е събирал и сам народни умотворения. Така, през 1876 г. той е напечатал в "Периодическо списание на Българското книжовно дружество" български народни песни, слушани и записани от него по местния говор: панагюрски, дебърски, костурски и малкотърновски.

Публицистика. - С научните трудове на Дринов не се изчерпва цялата негова книжовна дейност: отзивчив по натура, той е писал и публицистически статии върху актуални въпроси. Особено значение имат трите негови статии от такъв характер: "Страшни ли са за народността ни фанариотите и йезуитите?", "Писмо до българската интелигенция" и "Болгария накануне ея погрома".

Както видяхме, статията "Страшни ли са за народността ни фанариотите и йезуитите?" е първото книжовно произведение на Дринов. Тя е написана в това време, когато борбата ни за църковна независимост е била най-разпалена. Дринов говори изпърво за фанариотите. "На фанариотите, казва той, не им понася възражданието на нашата народност и те искат да го съсипят, искат да погасят разбуденото самосъзнание на наший народ, каквото и за напред да могат да ни владеят. Те са вече явни врагове на нашата народност и рядко ще да ся найде българин, който да ги не приема за такива." И веднага подир това той отбелязва, че, освен тези "стари врагове", "сляпата съдба" е изпратила други врагове на нашата народност, които били по-опасни от фанариотите, защото употребявали "средства по-хитри, по-тънки" - йезуитите.

Като смята за излишно да се спира надълго върху "фанариотската нравственост", понеже била добре позната на читателите, нашият родолюбец очертава подробно умствената и нравствена физиономия на йезуитите. И така, нашата "млада народност" е била принудена "да ся бори в едно време с два различни врагове: с фанариотите, за да ся отърве съвсем от тяхното владичество, а в това същото време и с йезуитите, които й готвят пропаст за в бъдущето". Но Дринов е убеден, че в тази борба и едните, и другите врагове на нашата народност няма да успеят - благодарение на положителните качества, които последната притежава, и на "умственото и нравствено състояние" на поменатите й врагове. "Такива нищожни хора като них, казва той, са безсилни врагове в такава борба, каквато те са ся зели да водят против нас. Ние сме прости хора и спроти тяхното мнение диви и варвари; но каквито и да сме ние във всеки случай сме много по-горни от тях, както от умствена, тъй също и от нравствена страна. Нашият ум не е просветен, но не е и омрачен като техния с разни бабини деветини, които те почитат за най-дълбока мъдрост. Със своя чист ум ние лесно можем да ся дигнем и да тръгнем по пътя на истинната цивилизация, а те тъй щат и да ся скапят в своята гнила наука. За нравственото ни превъзходство аз няма и да говоря, то е ясно като божи ден". Дринов заключава, че е "съвсем противоестествено и противоисторическо нещо да ни свържат и покорят такива хора под нозете си"; че те "щат да изчезнат и расточатся", и че нашата народност "ще се избави от техните козни, ще възкръсне". Обаче като твърди, че е "такъв конецът на нашите врагове", той предупреждава, че "ние не трябва да дремеме и да го чакаме с кръстосани ръце", а напротив, "трябва да ся постараем колко е възможно по-скоро да ся отръсим от тези черни хора, които закриват от нас зарите на истинното просвещение, да ся отръсим... та да тръгнем по-скоро по пътя на истинно-просветените народи..." Без съмнение, тази статия на младия Дринов ще е въздействувала твърде ободрително върху духа на преките участници в борбата за църковната ни независимост.

Статията "Писмо до българската интелигенция" е напечатана в букурещкия български вестник "Народност", г. ІІ, бр. 4, 1868. Макар че е къса, тя е много интересна и съдържа ценни мисли, които очертават достатъчно нейния автор като родолюбец и народен будител. Дринов започва статията си с твърдението, че "Българите са духовити и трудолюбиви хора, одарени със светли умствени способности и с хубави нравствени качества, че те с тези свои свойства надминуват другите народи на Балканския полуостров, както ги надминуват и с многобройността си, - това е вече истина очевидна за всеки един непомрачен ум". Сетне той добавя, че "мнозина европейски пътници, които са могли добре да се опознаят с тези духовни качества на българите", предсказвали "велика бъдъщност на българский народ" и нему било драго да слуша "такива предсказвания и пророчества"; обаче забелязва, че още не им вярва твърде много, защото, за да може един народ, какъвто е бил тогава нашият, "да чака велика бъдъщност, не е достатъчно само да има той големи способности за наука, за ръкоделия, за търговия и т. н.: за такова нещо иска се още, щото този народ да има в добър ред и онези нравствени сили, на които се крепи и държи всяка една народност и които са най-силната подпорка при всяко едно национално развивание и процъвтявание". И Дринов пояснява, че под тези "нравствени сили" разбира "всеобщите национални нравствени интереси", от които, според него, по-главните са следните: езикът, вярата, народното образование, литературата и общественото мнение. И като мисли, че тъкмо тези нравствени сили, "тези национални жиздители" са били тогава пренебрегнати у нас, той се спира върху всяка една от тях, за да докаже правотата на своята мисъл.

Както споменахме по-рано, статията "Болгария накануне ея погрома" е публична сказка, която нашият учен и родолюбец е държал в Харковския университет през ноември 1876 г. и представя пътни бележки. Той прави отначало бегъл исторически преглед на българския народ от основаването на българската държава до учредяването на Екзархията; подир това описва пътуването си в България, което предприел през лятото на 1875 г. Всъщност, за обект на неговото описание служи Пловдивската област, която е била най-много засегната от погрома през 1876 година, и чрез нея той иска да запознае руската публика с положението на другите български области в навечерието на голямото въстание. Дринов описва тази област ("Пловдивския санджак") в етническо, административно и икономическо отношение, като дава редица сцени из патилата на българите в нея. Духовете били извънредно възбудени поради въстанието в Херцеговина, между българите се говорело за скорошно въстание и в България, а турците ставали все по-озлобени и вземали строги мерки. Дринов престоял няколко седмици в своето родно село Панагюрище, гдето избухна Априлското въстание, и предава настроението на тамошното свободолюбиво "войнишко" население. Частичното въстание в Ст. Загора през септември 1875 г. го накарало да напусне без време тоя край и да се откаже от своето пътуване по Средна гора и Родопите, и през Т.-Пазарджик да се завърне с железницата в Цариград. Като запознавал руското общество с тежкото положение на българския народ, Дринов е искал в същото време да обясни въстанието в 1876 г. - да покаже, че "съдбата" е избрала тоя път "за избавлението на многострадалния народ, - път кървав, но по-прав и кратък". И той завършва своя труд с думите: "Ние ще се надяваме, че кръвта на десетките хиляди жертви, която обагри полетата и планините на Пловдивската област, е кръвта и изкуплението на целия български народ от вековното робство." Без съмнение, този труд на Дринов, който вече се е ползувал в Русия с името на голям славянски учен, е упражнил нужното въздействие върху руското общество и е спомогнал да се засили настроението в полза на Освободителната война.

Поменици и служебни трудове. - За да завършим прегледа на обширната книжовна дейност на М. Дринов, трябва да отбележим и неговите статии, писани в памет на бележити покойници, също и трудовете му, които са във връзка с неговото участие в управлението на България през време на руската окупация.

Дринов е написал четири поменика, от които по-важни са тия за Ив. С. Аксаков и Нешо Бончев.

В статията "Спомен за Ивана Сергеевича Аксакова" (Периодическо списание на Българското книжовно дружество, 1886). Дринов ни запознава с живота на известния руски писател и публицист-славянофил и с неговите услуги към нашия народ, Ив. С. Аксаков. Преди всичко той излага накратко как се е зародила у нашия народ вярата, че ще получи освобождението си от Русия ("Дяда Ивана"), и как е възникнал в тази страна интересът към нашия народ и се е създало "славянофилството". След като разказва за прочутия "Славянски комитет", основан в Москва през 1858 г., и за клоновете му в другите руски градове, той минава към живота и дейността на Ив. С. Аксаков, който е станал душата на московския "Славянски комитет". Като четем статията на нашия учен, написана с топло чувство, ние оставаме удивени от онази неизменна и безгранична любов, която е хранил Ив. С. Аксаков към нашия народ, и от грижите, които той е полагал за неговото просвещение и освобождение. Дори и пред смъртта си (1886), като общественик и журналист, той е работил за благото на нашия народ и е ратувал за осъществяването на неговия национален идеал, а неуредиците и партийните ежби в младото Българско княжество му са причинявали големи безпокойствия и тревоги.

През 1898 г., по случай двадесет години от смъртта му, Дринов напечатва в сп. "Светлина" статийка за Нешо Бончев, първия наш сериозен литературен критик, негов съотечественик и другар в Москва от студентски години. Той ни рисува в едри черти интелигентната, благородна и симпатична фигура на бележития покойник, изтъква неговия патриотизъм и излага накратко значението на книжовната му дейност. Той отбелязва и усърдието, което е проявил Нешо Бончев, с другаря си Райко Жинзифов, да запознае чрез печата руското общество със злочестините, които е преживял нашият народ в 1876 г.

Като участник в управлението на Княжество България във време на руската окупация, Дринов е положил голям труд по уредбата на църковните дела и просвещението, също и по изработването на конституцията на младата българска държава. До църковните дела се отнася статията му "Българският църковен въпрос във връзка с Берлинския трактат", напечатана в сп. "Християнско братско слово" (1879). Като "Управляющий Отдела на народното просвещение и духовните дела" в Княжество България, той е оставил цял сборник (1879), който съдържа: 1. "Привременен устав за народните училища и техните програми"; 2. "Привременни правила за реалните училища, тяхната програма и щатове" и 3. "Програма на първите два класа от класична гимназия и нейните щатове". Тоя сборник свидетелствува на какви здрави основи е положил нашият учен и държавник народното ни образование. Покрай това той е издавал ценни наредби и разпореждания по отдела, който е завеждал. За Учредителното българско народно събрание в Търново той е приготвил обширен доклад: "Записка за деятелността на привременното русско управление в България" (1879). В тоя доклад се очертава дейността на привременното правителство във всички отрасли на управлението. Какво участие пък е взел Дринов в изработването на нашата конституция, най-добре се вижда от спомените му, изложени в статията "Изработването на Българската конституция", напечатана в сп. "Гражданин", г. І, 1904 г.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. За такова "уничижение", до което дошъл "прежде бившият славен" български народ, говори и йеросхимонах Спиридон в предисловието към своята "История во кратце о болгарском народе словенском" (1792). (Бел. на автора - Н. Ф.). [обратно]

2. Всички цитати, отбелязани с *, са сверени по Дринов, М. Избрани съчинения в 2 тома. София, 1971. В скоби са посочени томът и страницата от това издание. Някои от произведенията на М. Дринов обаче са публикувани в цитираното издание на руски, други имат различни редакции и това също затруднява отпращането към конкретни страници от избраните съчинения. [обратно]

3. Проф. Е. К. Редин, колега на Дринов, сравнява последния с младия българин Инсаров, хероя на Тургеневия роман "Накануне" ("В навечерието"): Дринов се въодушевявал от същия идеал, от който се въодушевявал Инсаров, и заминал за Русия със същите планове и цели, с които отишъл там Инсаров. [обратно]

4. In medias res (лат.) - в същността на нещата. [обратно]

5. Псевдоним на А. Шопов. [обратно]

6. Днешната българска литературна история почти без уговорки определя Владислав Граматик като българин. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

К. Иречек. Княжество България. Част първа - Българска държава, Пловдив, 1899.

Сборниче за юбилея на професора М. С. Дринов (1869-1899). Нареди и издаде Българското книжовно дружество в София, 1900.

Почест. Сборник статей по славяноведению, посвященных профессору Марину Степановичу Дринову его учениками и почитателями. Сборник Историко-филологическаго общества, состоящего при Императорском Харковском Университет, т. XV. Изд. под редакцией проф. М. Г. Халанскаго.Харьков, 1908.

Памяти Марина Степановича Дринова (приложение към сборника Почест, 1908).

М. С. Дринов. Съчинения. Издава Българската Академия на Науките в София, под редакцията на проф. В. Н. Златарски т. І (1909). т. ІІ (1911), т. III (1915).

 

 

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Дринов, Марин. Избрани съчинения в 2 тома. София, 1971.

Горинов, Н. Проф. М. Дринов. Животопис, научна и обществена дейност. София, 1936.

Крачунов, Христо. Марин Дринов (1838-1906). Живот и дейност. София, 1938.

Изследвания в чест на М. Дринов. София, 1960.

Раднев, Н. М. Дринов и К. Иречек и просветното дело в Княжество България. София, 1984.

Горина, Л. В. Марин Дринов - историк и общественый деятель. Москва, 1986.

Марин Дринов. Материали от българо-съветска научна конференция 150 години от рождението на Марин Дринов. София, 1989.

Чолов, П. и др. Марин Дринов 1838-1906. Био-библиографски указател. и документално наследство. София, 1990.

 

 

© Никола Филипов, 1929
© Издателство LiterNet, 09. 03. 2004

=============================
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Под ред. на М. Арнаудов. Т. III, София: Факел, 1929.
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Т. III. Под ред. на Н. Аретов. Варна: LiterNet, 2004.
















Партньори