МНОГО БОГАТИТЕ ЧАСОВЕ НА ХЕРЦОГ ДЬО БЕРИ

Ето я масата - цяла отрупана
с тежки вина и манджи отбрани - носи се
право към мене. Да, зная, защото
за мен е.
Ето ги хората (мойте придворни),
слугите и гостите вече досадни
(та кой ли гост толкоз години ще храни!);
придворните дами от немай къде
и те се дотътрят.
Ето ги моите - всичко хиляда
и петстотин кучета: също унили.
Ето ни нас в часа за вечеря.

Помня една от жените, които съм имал.
Много картини поръчвах тогава,
пирове вдигах, любовници сменях.
"Жан - каза ми тя, не прави неща, които не искаш.
Животът е миг от безкрайното време
и, като него, безкраен се случва.
Добре е човек да заспи, да сънува -
            така е спокойно. Това е привично.
Не знаеш ли? - сила ти трябва да виждаш.
А сила ти нямаш.
С живота умерен и дните еднакви ще дойде сънят.
И тъй ще заспиш сред безкрая
чак до самия Свършек на времето,
който най-сетне ще слее във Хаоса мисъл и дело.
Помни: не желай! Да си буден е страшно
и трудно е.
Ако още не си се преборил с Реда."

А сега се пренасям в април.
Време, в което великденски шапчици
дамите слагат
и се отдават
на лек, безобиден флирт.

С годините добих един
по-философски поглед върху Битието.
Това предсказа и придворният ми астролог.
Сега обичам да седя в градината. Да съзерцавам
природата - листа, цветя, животни, птици.
И сребърната ми солничка,
Така прочута приживе,
Която идеално пасва на пейзажа.

Един от любимите ми спомени е шамбеланът.
Шамбеланът-шкембелан с провисналия му търбух.
                                                                      Не му завиждам:
да си осъден на безкрайност
с наднормено тегло не е приятно.
Но думата ми е за друго.
Обичам да го гледам как ръка протяга
към просяка-монах встрани стоящ
и казва: "Приближи се, приближи се!"
Харесва ми да знам,
че той харесва мисълта в монаха
да въплъти от мерзостта на свойто тяло,
предлагайки му изкушение, което
не би посмял да отрече.

Сега и двамата безкрайно
се изкушават и терзаят
с вечната си тленност.

Пристига май. Налагаме
главите си с корони от листа
и яздим из горите дълго.
Но този бяг и конските копита,
уви, не могат да ни доведат.

Умората не казва нищо, а мълчи.
Предразполага също към мълчание.
Така и краят ни ще е мълчание -
тържествено преливане във Нищото, където
единствено си заслушава
да заспиш.

© Милена Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.01.2004, № 1 (144)

Милена Иванова. Това е историята. София: Свободно поетическо общество, 1999.