ТИХОТО, ПЕДЯ МАГЕЛАН

web | Биньо Иванов...

Дишам в тебе, гина в тебе, коренче.
Като дърво между полето гъсто.
Там под косите ми се мисли твоето.
С горещ език по ситото небе.
Опашъчни коне ми близват, прашка святка
            /в челото./
Там Господ сам си е пресметнал
            /въздуха./
под храста се плодят комарите, облечени
/вървиш, растеш, та стигаш до дете/
в бръмченето си старо; всички мелници,
които срещаш, срещат те и чезнат
- за мен отдавна не предъфкват пясък,
зъл-бю-ргерен, кракът ти ще прореже
на края - края, вкочанен и жив, но
какво все пак умря от утре - тихото,
захлупено прилично чрез небето.

Повръщаш слово, като след забрава
запаметил прощалния поклон,
че всичко е такова нищо вече, няма
и какво да се отрича,
ще дойдеш пак където те познават,
от другата страна на твоя дом.

Дишам в тебе, гина в тебе, коренче,
мотая се от бряг о бряг, и слънцето
ми се мотае на врата,
като /узнаеш ли го, предостойно.../
осъдено да си ме вземе,
а тротоарът пак влече обувки,
гризе ги, както мен храната, свива се
на ъглите и му ядат кравая другите;
узнаеш ли ги, предостойно спри се:
така ми трябват те, за сърцебиене ми трябват,
поне вселената да бях я подредил.
Но всеки е за нещо закъснял и ослепял.

... си тръгвам с тихото: за озвучаване,
тогава, коренче, не винаги.
Светият кръст на кривата си мисъл
закрепил.

© Биньо Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.11.2004
Биньо Иванов, представен от Енчо Мутафов. Стихове. Избрано. Варна: LiterNet, 2004