Г. П. СТАМАТОВ

Александър Филипов

web | Библиотека "Български писатели", т. VI

Потекло, литературни интереси. - Личност и талант. - Влияния от руската и френската литература. Съдийството. - Творчество. Провинциалният град и столицата. - Психологически задачи. Герои и героини. - Моралистът песимист. - Техника и стил на разказите. - Място и значение в българската литература

Потекло, литературни интереси. - Георги П. Стаматов е роден на 25 май 1869 година в града Тираспол, Херсонска губерния, [Русия]. Детските си и юношески години Стаматов е прекарал в Акерман, Одеса и Николаев, гдето е учил в гимназията. Макар и роден в българско емигрантско семейство, Стаматов всъщност е бил закърмен с условията и психиката на руския живот, и езикът, на който той най-напред заговаря, мисли и се учи - е руският език. Дори, както се споменава в една биографична скица за него, Стаматов до шестнадесетата си година не е подозирал своя български произход. И едва след Освободителната война узнава това - когато неговият баща-юрист, Порфирий Стаматов, се преселил в България и постъпил на служба като Председател на касационния съд, през 1879 година.

Три години след това младият Стаматов също дохожда в България и тук вече се залавя да научи своя бащин български език, който дотогава той не е знаел. Постъпва във Военното училище, завършва го успешно и сетне минава на служба като офицер в З артилерийски полк. Но немирният свободен дух на младия офицер едва ли е могъл да понася обезличаващите ограничения и дисциплина на казармата. И след кратка военна служба Стаматов сваля униформата, следва и завършва правото и става съдия какъвто е бил до скоро. Сега, напуснал вече службата, той живее като пенсионер в София и се занимава изключително със своята литературна работа¹.

Рано е проявил Стаматов своите литературни интереси и воля за творчество. Още като ученик в южнославянския пансион в гр. Николаев той се е увличал от руските класици Пушкин и Лермонтов, чел е също и големите романтици на 19 век - Байрон и Хайне. И под тяхно въздействие Стаматов почва да пише стихове, на руски език, а по-сетне, след седемнадесетата си година, и на български. През 1890 година Вазов е напечатал в своята “Денница” едно Стаматово стихотворение². Но също по това време вниманието на Стаматов бива овладяно от значителните представители на руската художествена проза. Той се зачита в Гогол, Толстой, Достоевски, Шчедрин, Белински, Гончаров. И може би истинската природа на Стаматовия творчески дар му е подсказала, че не в поезията е неговото призвание, а тъкмо в прозата, която му е давала широк простор да изрази своите идеи и настроения. Стаматов изоставя завинаги поезията и се залавя изключително за разказа, чийто признат майстор е той сега.

Първият си разказ “Откога Загорови са щастливи” Стаматов е напечатал в “Мисъл”, през 1893 година³. И след това се зареждат разкази в разни списания - “Мисъл”, “Българска сбирка”, “Наш живот”, “Съвременник”, “Просвета”, “Наблюдател”, “Съвременен преглед”, “Ново време”, “Демократически преглед”, “Златорог”, “Слънце”, “Обществена мисъл”, “Българска мисъл” и много други периодични издания. С усърдие и плодоносно трудолюбие Стаматов е работил и е публикувал своите новели. И те веднага спечелват за младия автор симпатиите и признанието на критиката.

Въпреки своите ценни качества на писател, въпреки своя значителен дар, Стаматов не познава шумната популярност. Той все си остава достояние на един по-отбран кръг читатели. Защото темите и техниката на Стаматовите разкази едва ли биха могли да бъдат интересни и разбирани от нашите грамотници при тяхното не особено сложно и високо нравствено и културна равнище. А навярно, също така и това, че Стаматовите работи не са още събрани всички, пръснати из толкова много периодични издания, отнема възможността на мнозина да приближат и опознаят тоя толкова своеобразен и интересен наш прозаик.

Досега Стаматов е прибрал и издал в отделни книги само една част свои производи. През 1905 година излизат “Избрани очерки и разкази, том I”. Друг том не е последвал. През 1915 година в Кюстендил бива публикувана “с позволението на автора” малката книга “Скици”. И едва през 1929 г. Стаматов поднася своя първи том “Разкази”, в който са дадени няколко от най-зрелите и съвършени негови творби. Навярно авторът има намерение да продължи серията и да събере всичко свое значително, ценно и завършено⁴.

Личност и талант. - Стаматов е преживял младите си години и е почнал да работи в онова време, непосредно след Освобождението, когато у нас се рушаха старите форми на живота и се създаваха нови обществено-политически условия, нови нравствени начала и усложнена психика. В ония първи години на българския свободен живот, у нас е била развита оная социалност, онова чувство за обществен дълг, което е увличало във всекидневните борби и тогавашния български интелигент. Естествено е, че и младата българска литература, незакрепнала, незадълбочена, непоставила пред себе си проблемите на една възвисена духовност и тънка култура, е била доведена до положението да бъде “слугиня на живота”, била е подчинена на преките най-близки политически и социални условия, пълна с черти на реализъм и тенденциозност. Тия години не откърмиха поети, а борци, моралисти, граждани. И със своето отношение към поезията Стаматов сякаш е наистина син на това време. В споменатата по-горе биографична скица се казва, че след онова първо Стаматово стихотворение в “Денница”, което е било и последно, той “ликвидирал със стиховете” - никога вече след това не писал и не печатал стихотворения, понеже считал, че “е терзание да се пишат стихове, особено на български, - сравнявайки поета с акробат на тънко въже, без тояга” и се отдал изключително на белетристика, защото тя му давала безконечен простор...”. За нас е ясно, от тия редове, че Стаматов не може, или не иска да се ограничи и усамоти, да живее един свръхживот в кулата на поезията. Нему е нужен наистина простор - да изказва своите мисли и чувства, да изразява своята социалност, да бъде херой на живота, да се бори, да твори.

Ако данните на една биография ни говорят пряко за образа на човека, често пъти зад фактите на едно литературно дело ние неочаквано откриваме не само писателя, не само майстора творец, а живата пълнозвучна личност. Също и тук, когато се вгледаме внимателно в разказите на Стаматов в тях ние намираме елементите на Стаматовата личност. Защото колкото артистично съвършено или епически безстрастно да е известно творение, през него все пак неизбежно прозира живият дух и съдба на автора, то все си остава интересен човешки документ, биографичен извор.

Стаматовите новели също ни дават достатъчно материал, за да можем с него да построим една, макар схематична, характеристика на личността на автора. Преди всичко пред нас ще се открие една силна, волева, активна природа, която именно е основната същност на Стаматов - човека и твореца. Тъкмо тоя активен темперамент, който неуклонно нуди [кара] човека да живее с перипетиите на борбата, с интересите на деня, с кипежа на живота, е създал и Стаматов - новелиста, с така силно изразено нравствено съзнание на обществена личност. Сякаш и за Стаматов би могло да се повторят, с известни промени, думите на Некрасов: - “поет (чист художник) ти може да не бъдеш, но винаги си длъжен да бъдеш гражданин”. И Стаматов е добър гражданин в и чрез литературата. Неговият бистър ум умее да лови, да наблюдава тънко, да прониква в смисъла и тайните на нещата и душите, и след това с тънкия дар на остър аналист да нахвърля проникновени лични или обществени драми, вътрешни душевни събития и външни взаимоотношения.

Не особено радостни сцени предлага животът на Стаматов. Но нашият автор не затваря очите си пред всички отрицателни прояви, а с честна смелост и искреност на духа гледа злото, рисува го, разбулва го пред нас, като че ли така би ни помогнал по-ясно да го видим, по-лесно да го преодолеем. Тая смелост на духа често довежда Стаматов до жизнени въпроси, пред които мнозинството боязливо затваря очи, отбягва и заобикаля техните пропасти, пълни с толкова страшен мрак. У Стаматов винаги гори жива съвест и с нея той неведнъж докосва съвестта на хората, хвърля камък в тяхната мътна, притихнала душа. Така, Стаматов, тоя немирен смутител, по своя жизнен и творчески стил се родее с големите моралисти, с художниците на действителността, които се борят в името на човека, изясняват тревожни мрачини, и учат - дават ни изводите от опита във формите на своеобразна житейска мъдрост.

Стаматов с усмивка долавя трагикомичните конфликти и положения, умее да види отрицателното, смешното, да го представи със средствата на своя реализъм и да го озари с жива ирония. Но много рядко Стаматовата ирония е лека - ирония на добродушен съзерцател на живота. Напротив, тя почти винаги е изострена от активния темперамент на автора и неусетно се прелива в саркастична гримаса, в ядна сатира. А това иде от една съществена черта на Стаматовата духовна физиономия - неговият песимизъм, който хвърля своята сянка върху цялото му творчество. Погледът на Стаматов вижда само отрицателните страни на човека и на обществото. Тези прояви на злото са така органично присъщи на човешкия живот, те са така много и силни, че мрачното око на Стаматов почти не вижда доброто, изгубено всред гъстите бурени на покварата и низостта. И тъкмо това прави толкова трагично неговото изкуство. Стаматов никога не е намерил за себе си възможност да напише една светла, безбурна и възторжена картина на живота. Във всяко щастие, във всяка радост той намира черното петно на злото, навсякъде почти той вижда някакъв комизъм, който деформира спокойните линии на характерите и положенията. С жестоката ръка на безпощаден аналист Стаматов разгъва пред нас най-скритите страници на човешката съвест, за да ни покаже и там язви и нравствена разруха.

Стаматов носи в себе си активен ум, който живее, крепне и гори в неспирния кипеж на идеите. Не хармонията, а живата безреда на мисълта, не спокойствието, а тревожното противоречие увличат Стаматов. Той живее с никаква хамлетовска жажда за размисъл, за търсене, за прозрение в тайните на проклетите вечни въпроси. Той и неговите герои непрестанно ровят в себе си, изследват се, резонират. Те по-малко действуват, а почти изключително мислят, разсъждават, заплетени в гъстата мрежа на своите силогизми.

Но Стаматов би бил само сух резоньор, неговият духовен облик и творенията му не биха били човечни, ако не бяха проникнати от трепета на едно благородно, пълно с обич сърце. Тая сърдечност смекчава острите линии на безнадеждната мизантропия у Стаматов, просветлява я и ни дава все пак една последна възможност да намерим у себе си вяра в човека и надежда за преодоляване на злото.

Влияния от руската и френската литератури. - Съдийството. - Ако се опитаме да си изясним образуването на сложната духовна организация на Стаматов, ние неизбежно ще трябва да привлечем на помощ при своите обяснения и редица факти от жизнената съдба на нашия писател, които ще осветят някои негови основни черти на характера, или ще направят да бъдат по-добре разбрани някои моменти от неговото творчество. Ние тук ще отбележим два значителни факта, които, струва ни се, са от особено значение за писателската формация на Стаматов и обясняват песимистичната окраска на неговия светоглед.

Стаматовото изкуство не е плод на някакъв спонтанеитет, на някакво самозараждане, освободено от влиянията на културния опит. Напротив, разказите на Стаматов ни дават достатъчно данни, по които би могло да се установи присъствието на чужди въздействия, И с тях ние по-лесно проникваме в тайната на Стаматовия разказ, разбираме по-добре избора на материала, техниката на разказването. Защото именно артистичното съвършенство и оригиналност обикновено предполагат значителни влияния. Преди да закрепне, да оформи свой собствен образ, писателят усвоява, подражава, но се обогатява в същото време, намира себе си. И тука, когато се говори за чуждите въздействия върху Стаматов, от значение е да се подчертае преди всичко положителният момент: Стаматов е обогатен, задълбочен и оригинален тъкмо благодарение на внушенията, които са му дошли от другите литератури.

По сила на влияние върху Стаматов на първо място требва да бъде поставена руската литература. Ние отбелязахме факта, че Стаматов е закърмен с руски език, с руските класици. Българската литература от онова време е още така първобитна, нейните форми и съдържание са още значително бедни, та мъчно бихме могли да изведем Стаматов от тях. Но тогава именно руската литература ни дава ключа да проумеем, откъде е поел своето творческо начало младият разказвач. В нея той е намерил ония образци, които са му подсказали неговата литературна съдба.

Между ония руски писатели, които най-силно са повлияли на Стаматов, ние ще трябва да сложим на първо място голeмитe класици на руската проза - Гогол, Достоевски, Толстой. Шчедрин, Гончаров, Тургенев, Чехов. Руската поезия със своите две големи имена - Пушкин и Лермонтов - не е имала онова изключително въздействие върху образуването на нашия прозаик. Все пак, у Стаматов ние бихме могли да посочим [наличието] на известен брой елементи, които ни отвеждат към личността и прозаичните произведения на Лермонтов. Със своя аристократизъм, със своя демоничен песимизъм, изобщо с цялата прелест на своите дълбоко романтични живот и творчество, Лермонтов не е останал чужд на Стаматов, намерил е известен отглас в неговия дух; навяно тъкмо затова, защото има известни черти на сродство между двамата. И ако в творчеството на Стаматов бихме се опитали да посочим белезите за това съответствие, ние ще трябва да се спрем преди всичко на образа на Славин, който с много свои страни е Печориновски тип, вариант на оня романтичен герой, изтъкан от разрушителен демонизъм, от сляпата, зла и свободна сила на инстинкта и разяждащата острота на ума.

Но изключителни и неизменни учители на Стаматов си остават руските прозаици. От тях той е усвоил най-много. Те са оформили в общи линии основите на неговия светоглед, те са изострили неговия усет към действителното, към живота, те са му подсказали онова обществено чувство, което прави от Стаматов един истински, в хубавия смисъл на думата, социален писател. Все тези писатели са извели Стаматов от бита и са обърнали неговия поглед към възможностите за творческо пресъздаване живота на града, с неговите особени условия, психологически типове и динамика. Т са му разкрили и техниката на разказното изкуство, изострили са погледа му, развили са качествата на неговата сатира. От никоя друга чужда литература Стаматов не се е увличал толкова много, колкото от руската; тя е оставила най-дълбоки и трайни следи у него, макар че посредством богатата преводна книжнина на руски Стаматов да се е опознал и с другите европейски литератури.

На второ място, след руската - иде френската литература със своето въздействие върху Стаматов. И между френците той е намерил представители на новелистичното изкуство, които са спирали вниманието му, увличали са го с качествата на своята класична проза и са били пример за него с материала и разработката на своите творения.

Тука ние ще трябва да споменем Флобер, Балзак, мрачния натуралист Зола и особено неоспорвания майстор на френската новела, елегантния, тънък, иронично трагичен Мопасан. От последния Стаматов е усвоил много: стегнатата форма на разказа, одухотворената ирония, острия пронизлив поглед в женската душа. И тук, при французите, както и при русите, вниманието на Стаматов е овладяно предимно от представителите на реализма във всички негови нюанси... Ето, и Юго не го е засягал със своите романи. В “Клетниците” Стаматов не цени централните романтично обработени лица - Епископът, Козета, Жан Валжан - а тъкмо някои от вторите фигури, изобразени със средствата на един спокоен реализъм - Тенардие, Гаврош, Жавер.

И все пак, не трябва да се мисли, че тия разностранни влияния са убили личното, оригиналното у Стаматов. Защото може би има дълбока истина в парадокса, че най-силно повлияните епохи (и личности) са всъщност най-богати и с най-големи творчески сили. Чуждите въздействия, опитът и примерът на големите европейски писатели, голямата култура са помогнали на Стаматов да се осъзнае като творческа личност, да се намери, да бъде една от най-ярките и характерни индивидуалности в нашата литература, в която той заема свое хубаво място с изкуството си.

Вторият значителен факт, който е имал също така особено влияние върху писателската съдба на Стаматов е съдийството. Дълги години Стаматов е бил съдия и е имал възможност да наблюдава непрестанното минаване на най-разнообразни човешки типове. И то тъкмо при условия, когато от човешката душа отпадат всякакви условности и маски и тя застава разголена пред нас, с цялата своя жалка нищета и мрак. Престъплението, порокът, болестите на съвестта са разкривали своята нерадостна, често пъти страшна картина пред очите на писателя. И тая непрестанна професионална принуда да мислиш, да анализираш души, да живееш всред тежката задуха на злото, е помрачила завинаги у Стаматов неговата вяра в добрата човечност. Но Стаматов не спира дотук, отива по-нататък, обобщава, за да стигне до своите песимистични изводи: - човекът по природа е лош. Стаматов не слага граница между оня къс от живота, наблюдаван в съда, и живота изцяло с неговите най-различни възможности и положения, когато могат да бъдат проявени и други, не всякога тъмни страни на човешката природа.

Но от друга страна, съдът е избавил Стаматов от творческа бедност. Там Стаматов е имал възможност (и дълг) да наблюдава, да се взира, да прониква, да преценява, да съди. Неговият опит и количествено, и качествено е обогатен. Там Стаматов се освобождава от плитката несръчност на наблюдението; привиква да прави интересни психологически разрези, изучава движението и обяснението на събитията. Но всичко това не прави от Стаматовите разкази някакви злободневни вестникарски хроники; материалът е облъхнат от творческо съчувствие, сърцето на автора е причастно в драмата на неговите херои и тогава разказите на Стаматов живеят за нас с хубостта на своята жестока човечност.

Творчество. Провинциалният град и столицата. - Покрай цялата редица битовици, писатели предимно на нашето село, Стаматов (с Вазов) е един от малцината, които са направили града и градските типове материал на своите произведения. Стаматов в това отношение е съвсем последователен. Селото никак почти не се вестява в творбите му; то не го интересува, чуждо му е. (В ІІІ литературно писмо напр. е представена една интересна картина на селото. Но и тя не е дадена сама за себе си, а е част в антитезата село - град, тъкмо за да бъде по-ярко изтъкната мрачната хубост на града, който е съдба за автора.)

Стаматов познава добре провинциалния град, градът на нашите еснафи, с неговата несмутими тишина, дребни интереси и неизменно еднообразие. Отначало градът на провинцията привлича с тихото свое спокойствие, но по-сетне тая еднозвучна идилия става досадна, убийствена за вечно немирния дух на човека. Там в провинцията се раждат надежди и някои от тях умират неразцъфтели още. Оттам идат самоуверени честолюбци, които превземат с пристъп живота, за да се издигнат до върховете на успеха и славата. Стаматов майсторски умее да рисува безцветната безбурна и дребнава провинциална атмосфера и типовете на полуугаснали духовно хора в тия мъртви градове.

Характерен в това отношение е например разказът “Санде Клинчарски”. Остро и изразително е нахвърляна картината: на “тих, мързелив, празничен, провинциален ден. Земята едва диша, дърветата са неподвижни, даже мушичките беззвучно сноват във въздуха, а слънцето, климнало над покривите, дреме. Махалата... сякаш е измряла. Висока къща турски стил...” И в тая рамка е даден образът на Санде Клинчарски, спокоен провинциал, съдия, безразличен, без тревоги, пуст. Животът му не е изпъстрен със събития. Една показателна подробност: на масата му няма ни мастило, ни писалка, ни една книга, а - гарафа с вода, гребен, четка за дрехи. И в своята поразяваща прилика град и човек са така органично споени в едно цяло, че човекът се превръща на неотемлима подробност в картината, а провинциалният пейзаж добива символното значение на състояние на душата.

Ала да остане при изобразяването на провинцията, за Стаматов би значило да бъде спокоен съзерцател, битов художник. А неговата творческа природа не го е привързвала изключително към тоя род повествувание. И тогава неговото внимание се обръща към София, едничкият наш град, който живее с буйното движение, със социалния кипеж и машинизация на нашето време. София си остава у нас единствен град в европейски стил, културен, политически и икономически център. Към това сърце на България са насочени най-различните апетити и стремежи на честолюбиви кариеристи, жадни за пари, власт или слава. Със своята пъстра и разнообразна картина на събития и типове, с ускореното темпо на живота си, със сложните обществени отношения - София, големият град, привлича неизменно вниманието тъкмо на Стаматов, активния човек, гражданина. И под впечатленията от този малък Содом, Стаматов създава своите нервни, динамични разкази, които така рязко се отличават от патриархалните възпроизведи на нашата действителност. Острият сензационен тон на живота в града се е отразил и в Стаматовите разкази. Наистина, тая сензация у тях често е давала повод да се говори за публицистична окраска на Стаматовото творчество. А всъщност ние по-скоро бихме били принудени да приемем, че сензацията е естествено родена от условията на модерния живот и че тя също така естествено е намерила законен и оправдан отраз в съвременната литература. Защото, може би сензационният стил ще бъде един от характерните белези за духовните произведи на нашето време.

Не София в определено само дадено време е изобразил Стаматов. Той я познава още от първите години след Освобождението, наблюдавал е нейния растеж и в своите разкази е отразил различни последовни моменти от живота на града сам за себе си, като своеобразен организъм - от някогашното малко и кално градче до сегашния, все пак внушителен за нас следвоенен Содом.

Психологически задачи. Герои и героини. - В центъра на Стаматовото творчество, като голяма най-важна проблема стои човекът. Около него, около живота и конфликтите в душата му се строи разказът. И сякаш още в самите заглавия е подчертано това изключително насочване на художнишкия интерес към човека: значителна част разкази на Стаматов носят имената на своите герои (“Паладини” “Вирянов”, “Лида Друганова”, “Арданов”, “Нарзанови” “Венски,” “Милков и Славин” и други още. Дори “Малкият Содом” би могъл да се схваща като олицетворяващо име на обществени настроения). Стаматов е изключително вглъбен в разрешението на психологични задачи, за него душата е единственият предмет, който той смело анализува със средствата на своя реализъм. И характерни за Стаматовия психологизъм са мрачните багри, с които той рисува образите на своите лица. С демонична ирония Стаматов разгръща тайните на съвестта, разказва ни неща, които човек споделя изключително със себе си, в минутите на своята най-скрита самота.

Външното движение в разказите на Стаматов не е най-същественият техен признак. Те не са филмово кинематични. Но затова пък вътрешно, в душите и сърцата на героите се разиграват истински бурни драми, които придават оная така силна, трагична динамика [на] Стаматовото на повествуване. Наистина, едва ли в нашата литература би могло да се посочи подобно енергично и нервно движение. Тонът е повишен, перипетиите на събитието следват без забавяне едни след други.

С рядка точност Стаматов умее да улови и отбележи тънките преходи, нюансите, неуловимите често пъти подробности на вътрешния живот. Той непрестанно следи и с една черта, с една дума, слага пред нас бягащите извиви на някоя мисъл, капризните пламъци на някое чувство. Героите му са дадени не в положението на външно активни лица, събитията се загатват; често пъти те са минали и се разказват от автора, за да може да се мотивира действието по-нататък. Но тогава лицата у Стаматов са представени винаги в състоянието на будна интроспекция; те се себенаблюдават, излагат своя вътрешен живот, говорят на себе си с оригинални монолози, пишат пояснителни писма, или разкриват своята тънка наблюдателност и изповедна смелост в духовити, бляскави диалози.

Но разбира се, и тука веднага трябва да се добави, че човекът, който интересува Стаматов не е простият, безхитростен селянин, с неговата равно успокоена душа, така позната, застинала при неизменните условия на бита. Естествено, повествувателят на града рисува градски типове, тяхната сравнително по-усложнена, изненадваща психика, техния ярко изразен драматизъм. Стаматов е представил в разказите си една богата и интересна серия такива образи.

Един обикнат от Стаматов образ често се вестява в неговите разкази и заема предно място в тях, особено в по-ранните (в “Избрани очерки и разкази” - “Изненадан”, “Около Нова година”, “В миши дупки”, “Погребение” и др.), образът на българския чиновник. Със съвсем несимпатични черти авторът слага пред нас духовния облик на бюрократите. Със своята тъпа дребнавост те предизвикват саркастичното отрицание на своя творец, който не скрива отвращението си от тяхната морална нищета, затъпена съвест, сребролюбие и невъзмутимо животинство. Тъкмо това дребнаво, несмутимо оглупяване не може да понася органически, живият, винаги будният Стаматов. И той всякога поставя своите герои-чиновници пред капризни, нечакани изненади, за да раздвижи тия задрямали души и да изтъкне по-ярко тяхната организация, да подкрепи и докаже своето отрицателно отношение към тях В някои разкази смущаващият причинител е съпружеската изневяра (“Милков и Славин”, “Изненада”, “Embarras de conscience”) в други - смъртта, или обикновени дребнави произшествия, за да се стигне до издържаната в гоголевски стил гротеска “В миши дупки”, гдето е показана пълната убогост на чиновника.

Стаматов е дал и няколко разкази, материята на които е взета пряко из съдийския живот (“Голгота”, “Старият прокурор”, “Разказ на един доктор”). И тъкмо тия разкази са документи за оная благородна и добра сърдечност, която стопля творчеството на Стаматов. В тях сам съдията подлага на човешка преценка нравствената стойност на закона и съдопроизводството, за да стигне до печални изводи за безсърдечието на човешкия съд. И в тия разкази са бегло скицирани фигурите на магистрати, адвокати, заседатели, свидетели, обвинявани, - целият сбор от лица в нашенски съд.

Като антитеза на тия нерадостни образи с техните притъпени човечност и нравствено съзнание, Стаматов ни е дал и няколко характерни рисунки на хора на изкуството - писатели, художници, певци. Той не крие симпатиите си към тях, защото те са за него въплъщение на висшите стремежи и прояви на човешката природа. Тъкмо у артиста живее буден дух, постоянно мъчен от неразгаданата глъбина на страшни въпроси, у него е запазено живо човешки хубавото. В думите на някои от тия лица се долавя лична изповед - сякаш Стаматов разкрива интимни страни на своята природа и живот, или излага своята концепция за изкуството и твореца.

Пред нас се редят образите на аморалния Славин който живее само със своята живопис, лети с безгрижието на пеперуда и цени повече от всичко предусловието на всяко творчество - свободата си; на пламенния мечтател Арданов, който живее с мъката на неосъществена жажда за творчество и живот; на кроткия и добър писател Ирмов; на убития от живота бивш Лермонтов; на убилия сам себе си Вирянов, който жертвува висшия, може би тъкмо истинския, реален живот в изкуството, заради безсмисленото материално благополучие на обикновения живот; за да стигнем най-сетне до великолепните образи на Далбиани и Паладини, жреци и жертва на своя дар, от които лъха благородното величие на една необикновена концепция за изкуството. Тъкмо в тия свои типове и теми Стаматов реалистът е запазил един кът в продукцията си, дето, уморен от живота, той се отдава на творчески възторзи, озарени от своеобразна романтика.

Жената също така е един от честите, подробно и дълбоко разработени типове в разказите на Стаматов. Песимистичният тон на живота му е хвърлил също своята тежка сянка и върху женските образи. Общо, жената у Стаматов е представена като отрицателна стихия, като нерационализирана сила, сляпа, безогледна, аморална, именно затова, защото той вижда в нея само инстинкт. У жената живее трагичната жажда за любов и живот, повелите на пола са за нея властно неизбежни, тя ги следва, безволна да се бори с тях, да ги победи. (С каква лека и светла ирония е представен тоя нагон в Шурочка, например). И с тази своя първична, неорганизирана, изразяваща се винаги под знака на някаква инстинктивна животинска чувственост, жената е дълбоко асоциална. Тя непрестанно създава нравствени противоречия, лежи в основата на всякакви конфликти, живее в борба с общественото начало и руши. Побеждава или по-често сама пада смазана под тежестта на нравствени условности, на своята съдба. Стаматов обича да анализира сърцето, елементарната психика на модерната куртизанка, която се таи почти у всека жена. Защото за него едва ли е възможен оня тип жена - стил Beatrix или Татяна - сантиментално чиста, мечтателно нежна и кротка, създание едва ли не изключително на поетическото въображение, а не на живота, Стаматовите жени са лоши съпруги, страстни любовници; ту присторено скрити зад маската на условни лъжи, ту цинично откровени, почти разголени. Сърцето е тяхна съдба, от него извира цялата драматична постройка от перипетии, които съставят живота им, така отвращаващ, и все пак огрян със светлината на милосърдна човечност

Покрай честите и по-изразително изработени образи, Стаматов е нахвърлял в своите разкази и една богата галерия от етюди на най-разнообразни фигури, повече или по малко подробни, но винаги ясно видени и оригинално нарисувани с пестеливите средства на характерна скица или карикатура. Представители на бюрократичната йерархия, военни, богаташи, и още много други така познати силуети се мяркат в разказите, за да оживеят и направят реалистично пълна картината на нашия градски живот. Особено интересен в това отношение е, например, “Малкият Содом”. С така майсторски почувствуваната и предадена атмосфера и настроения на София непосредно след войната, със своите артистично въплътени фигури на новия богаташ - старият Абаров, на новата пуста и алчна младеж - Оля, Ваня, на покварения селянин, който бяга от разлагащото се село - Иван, на трагично прекършеното от войната поколение - капитан Абаров, и други, тоя разказ е един от най-ценните и ужасяващи документи за следвоенните години, с тяхната безнадеждна обществена и нравствена разруха.

Моралистът-песимист. - Ако се опитаме да доловим идейния смисъл на Стаматовото творчество, ние ще трябва преди всичко да отбележим основния тон, от който то е облъхнато изцяло - тонът на безнадежден песимизъм. Но едва ли би могло да се каже, че тоя песимизъм е излян във формите на никаква философска спекулация, на рационализирана система. Той все си остава само като едно настроение, като инстинктивно почти състояние на духа, но трайно, неизменно. И затова в своите творби Стаматов се проявява с темперамент на отрицател, на рушител, изразен ту в романтичен демонизъм, ту в сурова смела саркастична сатира. И от тия настроения се обуславя съдържанието на Стаматовото творчество: то е реалистично изкуство със значителни социални и нравствени елементи; и те именно правят от Стаматов един от най-големите наши писатели-моралисти.

Социалността прави Стаматов всякога живо съвременен. Неговите произведения отговарят на действителни хронологични моменти и творчеството му, за тридесетината години, откакто той пише, е документ, история за последователните етапи на нашето време. Стаматов никога не се връща назад с разказите си - те отговарят винаги на едно сега, понякога дори те са остри злободневни. (“Отложено самоубийство”, “Бежанско кътче” и др.)

Ние нямаме в нашата литература друг такъв художник на града. В това отношение Стаматов заема изключително място. Никой като него не е изобразил така пълно града и градския живот, никой не е създал такава редица градски типове. И покрай чисто художествената си стойност това реалистично изкуство има и цената на важен документ за своето време.

Техника и стил на разказите. - Стаматов е интересен за нас не само с изключителността на съдържанието на своята продукция, но и с неповторената оригиналност на художественото изпълнение, със своята своеобразна разказна техника.

Той е почнал с работи, които не се отличават особено от традиционните форми. Но постепенно неговото изкуство се е развивало, усъвършенствувало се е, за да стигне до сегашното свое състояние, да бъде единствено и неповторено в нашата белетристика.

Разбира се, решаваща роля за намирането на тая форма е бил не само богатият художествен опит на Стаматов - познаването на чужди образци и тяхното по-силно или по-слабо въздействие върху него. Защото в по-първите негови работи все още се чувствува на места примерът на някои големи новелисти - ту на Мопасан, ту на русите, по специално на Чехов (в “Погребение” напр.). Но по-нататък вече Стаматовият разказ се обуславя от духовната конструкция и особености на своя автор. Тоя остър, активно наблюдателен темперамент успява да се домогне до свой израз, до късия, нервно динамичен разказ, отърсен от чужди спомени, и все пак така характерно приличен и дълбоко сроден с модерната европейска проза.

Разказът на Стаматов не е голям по обем, той не достига до спокойните, разлати и забавени форми на епоса, в традиционния смисъл на тая дума. Нему липсват спокойните и подробни описания на фона, грижливо изучените природни картини и безстрастното повествувание ab ovo до някакъв изгубен в стотици страници край. Немирният дух на Стаматов не му позволява да спира на подробностите. И тъкмо затова, може би, Стаматов никога не отиде при романа. Тоя повествувател остана изключително при малкия разказ, доведе до съвършенство неговата филмова техника. Наистина епизодите на разказваното събитие са така схематично къси, така бързо следват един след друг, сякаш пред замаяните ни очи минават сцени на някой филм. Всичко е загатнато, не разказано, и затова Стаматовият разказ иска напрегнато внимание, иска живо творческо участие на читателя в пресъздаване хода на интригата. Стаматов е своеобразен художник; той чисти всичко онова ненужно, според него, което би могло да затрупа, да замъгли основната идея, главната линия на развитието, за да остави само същественото, което най-сетне се свежда до някаква оригинална схема на творение; което в ръцете на друг майстор би се превърнало в многословен роман, например. Но тая пестеливост издава не творческа немощ, а по скоро интересна, истинска художествена икономия; тя ни говори не за някакво инстинктивно творчество, а тъкмо за сериозно отношение и вмисляне в артистичните проблеми, за постигане на свой стил, говори за съзнателния стремеж към форма. Защото Стаматовото внимание към формата, неговата грижа за композиция издава едно ясно съзнание за художествена трайност. Стаматов стяга разказа си, довежда го до рекурсивна лаконичност, оглажда го така, както майсторът-ювелир оглажда своите диаманти; наистина, нещо от количеството се губи, но първоначалната безформена маса печели качество и сизелировка и се превръща в многоцветно чудо на изкуството. Но и така схематизираният разказ у Стаматов не губи нищо от своята сочна жизненост. Защото той - разказът - все пак си остава напоен със страстния лиризъм, който блика от сърцето на автора. Стаматов заема отношение към своите лица, към тяхната съдба и ги следи с отрицание или симпатия. А в “Скици” някои откъси са лишени именно от елементите на разказ и са се превърнали на лирични поеми в проза.

Въпреки своята късота, Стаматовият разказ не е анекдотичен, неговият малък обем не значи, че очистването, стягането му го е довело до отделния епизод. В работите на Стаматов е дадено почти всякога едно развитие, често пъти значително по обем. Но късата форма на разказа иска особена пестеливост на излагането. И това, което при други случаи би било нашироко разказано, тук, у Стаматов, е само загатнато, споменато, често пъти съвсем бегло, с няколко думи. Обикновено Стаматов взема своя герой в дадено време и при определено положение, когато се заплитат нишките на една интрига, на едно събитие. Но тогава, за по-дълбоко изяснение и мотивировка на действието, на автора е необходимо да се връща назад, да припомня миналото на своите лица, да намира там, в него, началото, завръзката на драматичните конфликти. Стаматов широко използува ретроспекцията в своите разкази. Неговите герои, анализират себе си не само в определен момент: те се обясняват и с фактите на едно минало. “Минало”, “Малкият Содом”, “Лида Друганова”, например, са типични в това отношение; но тоя художествен начин е и във всички други разкази, повече или по-малко.

Стаматовите разкази са драматично напрегнати; това също не е без значение за тяхната техника. Авторът не излага подробно всичко, а избира само значителните моменти. Епизодите следват със значителни паузи помежду си. И така, както една драма е схематична, разказите на Стаматов имат постройката на истински драматични произведения.

Това впечатление още повече се усилва и затуй, защото в разказите липсват значителни епични описания, дадени от името на автора. Стаматов не рисува подробни пейзажи, а леко загатва картината или обстановката, той не се губи в дълги анализи на лицата и отношенията, не разказва събитията, а оставя своите герои да говорят и действуват сами, и така, естествено, изгражда материята на своя разказ.

Стаматов умее майсторски да строи диалога в разказите си, прави го винаги интересно жив, духовит, тънък, пълен с блясъка на иронията и с капризните изненади на мисълта. Защото Стаматов е артист на живата, разговорна реч. Може би съдебното красноречие да не е останало без значение също така и за формирането на тоя писателски тип - литературният ритор. В Стаматовите разкази всякога се чувствува не писателят, а тъкмо събеседникът, човекът, който говори с непринудена изисканост и лека сръчност. Дори и когато няма външен диалог, лицата у него не престават да говорят със себе си, раздвоени, сякаш в тях има две души, които си противоречат, питат се, отговарят си, спорят. Стаматов е намерил и съответен графически израз за това. За външен диалог той употребя тирето; а тогава, когато героят, затворен в себе си, монологизира, излива пред нас кипналите струи на своята вътрешна размисъл - тогава Стаматов си служи с кавичките.

Стилът на Стаматов е също така оригинален, свой, неповторен у други наши писатели. Преди всичко, тоя стил ни поразява със своята лаконична отсеченост и енергия на тона. Изреченията в много случаи са скъсени, избавени от излишна многоречива претрупаност и обяснителност. Останала е обикновено само елипсата, неизбежно необходимото от мисълта, от израза. А често пъти Стаматов стига до отделната дума, до думата-изречение, до безглаголния, равносилен на изречение, израз. И на места Стаматови страници оставят у нас странно визуално впечатление: сякаш имаме пред себе си не разказ, а модерна поема с нейната свободна форма; или струва ни се, че четем безнадеждни печални версети от Еклесиаста. Това изразно скъперничество би имало свои опасности - неяснота, сухост - ако не беше употребено от такъв майстор, като Стаматов. Той всякога успява да улови типичното, острото, истинското, да го изрази с един замах, и да го облъхне със своята духовитост.

Стаматов обича ефектите на стила. Така той много често, на всяка страница в разказите, си служи с риторския въпрос, който му дава възможност да загатва, да изостря вниманието, или най-сетне да отсеня вариациите на мисълта.

Стаматов умее да намира оригинални сравнения, да поразява с неочаквани епитети, които отбелязват някоя характерна черта на предмета. Авторът бяга от непознатата тривиалност на стила и се домогва до свежата изразителност на нови съпоставки, търси невидяни белези.

И антитезата, повече или по-малко развита, е използувана от Стаматов. Тя придава по-голяма отчетлива яснота на епизоди или характери. Авторът си служи с нея при моделировката на лицата, постига ефектите на светлосянката.

От подчертаното срещупоставяне, от грижата за засилен рисунък, и най сетне, от острия темперамент на Стаматов изхожда и друга една обикната стилна особеност у него - неговият хиперболизъм, с който са неразлъчно, органически свързани сатирата, карикатурата, гротеската в творчеството му.

Място и значение в българската литература. - В линията на развитие на новобългарската проза Стаматов заема едно от особените и хубави места. Той не се смесва с множеството на нашите битови писатели, за да се нареди при малцината, които бяха направили града предмет на творчеството си. Тук Стаматов бива поставян до Вазов, който също така не пренебрегна въвеждането на сложния мотив за града в прозата си. Но Вазов, големият поет, не е имал изключителната амбиция да бъде белетрист на градския живот у нас. Стаматов продължи да върви почти самотен по път, гдето други нерешително тръгваха. Той си остана единственият почти чист тип на писател на града, постоянен и неизменен, художник на нови социални образувания; даровит хроникьор на своето време Стаматов разработи в нашата литература една материя, която е била пренебрегвана, недостатъчно използувана. Със своя пример той посочи какви богати художествени възможности се крият в едно възсъздаване на градския живот.

Съдържанието и тонът на творчеството му сближават Стаматов с големите сатирици в българската литература. Наистина, той е дълбоко сроден с Алеко Константинов или Михайловски, каквито и да са различията на творческия дар или техника помежду тримата. И заедно с тях Стаматов е един от най-ярките и смели наши художници-изобличители и моралисти.

Стаматов е също така и един от майсторите на нашия реализъм, най-значителната досега художествена струя в прозата ни. Но у Стаматов реалистичното виждане е съчетано и с хубав дар на проникновен психолог. И затова той не спря при пейзажа, при общата, често пъти неясна картина на едно време или на едно общество. Стаматов създаде интересни характерни фигури, типове, които са жив отраз на обществени настроения или съсловия, типове, които остават в паметта, за да се превърнат, може би, след време в нарицателни имена.

Въпреки нравствената основа и идейните свои тенденции, Стаматовото творчество си остава плод на изкуство. Защото, независимо от своята къса, фейлетонна форма, новелите на Стаматов имат епичната вглъбеност и широта на истински творби на разказното изкуство. В тях Стаматов се е домогвал да постигне не сръчността на имитатор - реалист или хроникьор, който предава вярно и банално действителността, а един творчески намерен и пресъздаден синтетичен епос, извод от наблюдението и опита. И грижата за техническо съвършенство, за свой стил и оригиналност, съзнанието за високи артистични проблеми, правят от Стаматов един от най-предните и значителни художници на българската проза.

БЕЛЕЖКИ:

1. Стаматов умира на 9. ХІ. 1942 г. в София. [обратно]

2. Стихотворението “Невесел е за мен денят” е публикувано в “Денница”, г. ІІ (1891), кн. 4, под псевдоним Аврамов. [обратно]

3. Разказът е отпечатан в сп. “Мисъл”, г. ІІІ (1894), кн. 11. [обратно]

4. “Разкази. Том ІІ” излиза от печат през 1930 година. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

Г. П. Стаматов. Избрани очерки и разкази. Том І. София, 1905.

Г. П. Стаматов. Скици. Кюстендил, 1915.

Г. П. Стаматов. Разкази. Том I. София, 1929.

С. Радев. Г. П. Стаматов. Сп. Художник, год. Ш. кн. З.

В. Миролюбов. Г. П. Стаматов. - В: Млади и Стари. Тутракан, 1907, с. 127-153.

Б. Ангелов. Българска литература, част II. София, 1924, с. 369-370.

Йордан Бадев. Г. П. Стаматов. Златорог, г. VI, кн. 5-6, с. 233-233.

Г. Константинов. “Разкази” от Г. П. Стаматов. Златорог, г. Х, кн. 7, с. 378-381.

Р. Русев. Г. П. Стаматов, Българска мисъл, 1929.

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Цанев, Георги. Г. П. Стаматов. Предговор. // Г. П. Стаматов. Избрани разкази. София: Български писател, 1961.

Стаматов, Г. П. Съчинения в два тома. Очерци. Разкази. Под редакцията на Н. Янев. София: Български писател, 1983.

Султанов, Симеон. Предговор. // Съчинения в два тома. Очерци. Разкази. Под редакцията на Н. Янев. София: Български писател, 1983.

Мешеков, Иван. Г. П. Стаматов от езичник до сатирик. София, 1936.

Йовева, Румяна. Г. П. Стаматов - за някои страни от поетиката на разказа. София, 1985.

Ст. Михайловски, Ал. Константинов, Г. П. Стаматов в спомените на съвременниците си. Редактор - А. Тодоров. София: Български писател, 1963.

Балабанова, Вера. Между разговори и писма. Срещи с Антон Страшимиров и Георги П. Стаматов. София: Издателство на СУ, 1993.

© Александър Филипов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.03.2004
Библиотека "Български писатели". Живот - творчество - идеи. Т. VI. Под ред. на А. Вачева. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Библиотека "Български писатели". Живот - творчество - идеи. Т. VI. Под ред. на М. Арнаудов. София: Факел, 1930.