БАЛАДА ЗА ВЪСТАНИКА ВАУКАЛАК

web

Сетна нощ над земята. Покой.
Покрай мен като сянка кафява -
тръгнал в сумрака на водопой -
волен горски елен преминава.

Утре всичко ще свърши без шум.
До реката лежа, в урва тиха,
че със сребърен тежък куршум
кръвопийците ме повалиха.

Над полето е звездният двор,
тука - влага и сенки студени.
За очите ми няма простор...
Росни листи ще рониш, елене!

Бих се храбро за чест, за земя,
вдъхвах ужас на Господата -
много пъти дори без кама -
само с ярост и мъка в ръката.
Ех, да стигнех до родния праг
и да видех изгрелия ден, и...
Нека зърна света пак и пак...

Росни листи ще рониш, елене!

Аз не мога отрони ги сам,
как да вдигна снага - нямам сила,
а на хълма - зад храстите - там
ми е къщата, родна и мила.
Под висока калина седи
там сестра ми. Калинки червени
кацат в клоните както преди.

Росни листи ще рониш, елене!

Бих се вдигнал, да можех, в цял ръст,
да погледам как щъркел прелита
и да зърна коравата пръст,
със която е мама покрита.
Под жужене на златни пчели
и под грак на разсърдени свраки
спря сърцето й тъжно - нали
умори се сина си да чака.
Тази стряха пустее сега,
само стършел я буди с бръмчене.
Прекърши храста къдрав с рога!

Росни листи ще рониш, елене!

С меки месести устни снеми
от ръката ми пръстена. Знай, че
не живее през девет земи,
а ей-там мойто слънчево зайче...
От един похотлив господар
отървах аз девойка красива
и лесът ме укриваше стар
с млада папрат и дива коприва.
Но проникна в сърцето й друг -
кротък, крехък и тих като цвете.
Аз отстъпих. Не вдигнах юмрук -
разум как да дадеш на овцете?
И склоних господаря им нов
(пак "Да пукне!" - прошушва народът)
да даде крава, кон - та в любов
да живеят, във сговор и в сгода...

Моя пръстен на тази жена
дай, за мен не разказвай, не бива.
Нека тя не почувства вина,
нека нощем спокойно заспива.
Тук, на края на моя живот,
ще ти кажа с ръка на сърцето -
тя ми трябваше повече от
хляба черен, солта и небето.

Свободата си скъпа на мъж
само нивга не бих дал за нея.
Бях преследван... Бях див, бях могъщ!
Как обичах я аз!
Как копнея
да я зърна, да се появи
преди смъртните сенки студени.
Ти не ме отминавай!
Рови!
Росни листи...
ще рониш...,
елене!

© Уладзимир Караткевич
© Янко Димов, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.03.2002, № 3 (28)

Други публикации:
Антология на беларуската поезия. София: Панорама, 2000.