Сто години на вятъра

Резултатите от 1899 г.: неособено горда цифра книги, но сред тях един роман на Антон Страшимиров - "Смутно време", и особено две на Константин Величков - "Цариградски сонети", стихосбирка, която все по-демократизиращите се литературни институции у нас постепенно са изтикали встрани от централния канон по причина на свързаността й с европейските теми и консерватизма на естетическата й идеология още за нейното време, и спомените му от Априлското въстание - "В тъмница".

Сто години по-късно не сме в състояние да се похвалим с нещо по-добро. В какъв смисъл? Ами най-вече - традицията ни е все така несъстояла се и въпреки тоновете преподадена още в средното училище българска литература, в актуално създаваните художествени текстове нещо като натрупване е пълно чудо да се открие. Поне в последните години. *

Лицето на литературата ни е от XIX век

През март 99-а за втори пореден път бе връчена новата награда, претендираща да съобщава за големите явления в литературите на седем балкански езика - "Балканика". Спечели я Антон Дончев с роман, издаден през 98-а. Исторически роман с предварително известна, лесна за досещане тема - богомилството. Един френски рицар трябва да изпълни папска мисия по откриването на Тайната книга на богомилите, но бива привлечен от тяхната вяра и я приема. Антон Дончев не живее във времето на Милорад Павич, а в онова на Морис Дрюон. Пак патриотично възпитание. Само че Дрюон възпява хоругвите на френските крале, т.е. държавност, Ордена на тамплиерите, т.е. консервативни институции, емблеми на отминаващото славно минало, и описва историята като сблъсък на интереси, част от които - резултат от лични страсти (романтически рудимент, няма как). Дончев слави българската (?) антидържавност. Чрез богомилите, които се оказват безпроблемно едно с албигойците и катарите, той намира наново отдавна откритата дори от българските писатели преди него есенциалистка алегория за българите като анархистични субекти на историята. Тази алегория може да бъде разчетена лесно дори в европейски контекст.

"Рицарят" на Дончев е типичен за състоянието на литературата ни, тъй като показва доколко тя е в плен на националната идеология. Т.е. е още в XIX век. А светът е постмодерен, т.е. обсебен от просвещенските ценности за всеобщ дух. Ето защо е очевидно, че Дончев никога не ще достигне популярността на Павич. Не е и необходимо да опираме до темата за стила, за да се убедим в това.

Също толкова беден е интертекстът, т.е. отпратките, валенциите към други светове, и на другите исторически романи, излезли у нас напоследък. А на Балканите този жанр, на залез у нас, процъфтява. Освен сърбите, тук са турчинът Орхан Памук, албано-френския писател Кадаре...

Другата хвалена и прехвалена книга на 99-а бе "Естествен роман" на Георги Господинов. Роман "на съвременна тема". Авторът е сред най-утвърдените от младите писатели. И книгата му представлява опит да внесе нов дух в прозата -

Духът на самонаблюдението.

"Естествен роман" е "фасетъчен" (по думите на самия автор) и постоянно коментиращ всичко, включително себе си. Както казва може би най-добрият сръбски писател след ерата Павич, Давид Албахари: "днес всички романи, дори криминалните, се пишат в мозаечна форма или пък се маскират като нещо друго - като речник или научен наръчник...". Тъй че след някои от текстовете на Радичков, Йордан Вълчев, Васил Попов от 60-те, днес отново се появява книга игрова спрямо жанра си, спрямо литературността си изобщо. Но за да бъде пропусната, за да бъде приета и похвалена, какво прави тя? Ами подчертава колко особено било българското битие. Без да може да каже с какво. Тъй че постмодерната направа на 99-а изглежда горе-долу така: явни и неявни цитати на модни хуманитарни клишета, засечки с прословути имена на световната сцена като Пол Остър, бързи преходи, неприкрито поетични пасажи и... образи, които на места са си направо Маркосемовско-Серафимсеверняковски.

И все пак, ако не беше излязъл "Естествен роман" на Георги Господинов, щеше да изглежда, че стилистите в прозата ни са тотално на измиране.

Подобен опит за роман, който да се стреми да говори за съвременността ни без да търси шокиращия ефект на булевардните общи места, бе "Нови степени на свобода" на Александър Андреев. Нещо като байганювизиран роман а ла Богомил Райнов. Пародия. При Андреев има достатъчно железни попадения: например, паролата, с която се отваря файлът на агента в романа, Войнов-Таверние, е "yoghurt", а шегите с мита за българското каберне наистина си струват прочитането.

В него става дума за един писател на криминални романи и опита му да завърши нещо като продължение на историите с Богомил Райновия герой, но във времето на прословутото падане на Желязната завеса - естествено, сега в центъра на вниманието ще е пътят на наркотика. Разказът "върви" най-малко на три нива: първо, предисторията на Евгени Митев, типичният неслучил се български дисидент, който така и недопосмява да напише нещо, което да е опасно да бъде написано, но все пак се изживява като дълбоко инакомислещ във времето на късния социализъм на 80-те, второ - премеждията му в "реално време", т.е. в края на 89-а, и трето - ходовете на агента Войнов, двойник на Боев, макар и вече позагубил свежестта на първообраза с неговия ентусиазъм от 60-те. Основният комически акцент лежи в играта на срещане на Изтока и Запада - и по-точно на постоянното нелепо сблъскване на "нашия" писател със Запада и неговите различни културни кодове, които той е обречен да не познава и да не може да познае като че ли никога.

Приликите с "Естествен роман" са много: героите-писатели, убеждението, че ключът към света е в езика, идеята за неприятната игровост на постмодерното време с неговите конвенции (житейски и литературни), в което истинското страдание не може да бъде изразено. Истинското страдание от недостигането на себе си, от невъзможността да бъдеш равен на идеализираната си представа за себе си. Не че страданието не съществува, а не може да бъде обсъдено и описано.

Българската литература познава малко постмодерни романи, в които текстът да се самотематизира, да се самооголва и пародира сам себе си. Да си призная, сещам се за малко случаи, когато едно еквилибристично повествование, в което се говори за самото него и че всичко е може би измислица, се захваща с темата за българския жизнен свят на 90-те: и това досега бяха главно романите на Златомир Златанов "Храмови сънища" (1992) и "Японецът и потокът" (1993).

Заедно с Господинов Андреев демонстрира един политопичен, разсеян, незавършен роман, чийто стил е премислен и изпипан. Но това, което свързва не само тези двама автори, не - това, което свързва романистите, е пародията. Романното тръгва от пародията, връща се в нея. Колкото и да се мръщят гениите от себепето с прокисналата им първичност, това му е майката. На романа. Ама на истинския роман.

Модернистите по добра нашенска традиция бяха аут

Не е необходимо да се правиш на оригинален, когато си. Да имитираш стил, когато имаш. Това е разпространеното мнение за прозата. Тъй че съвсем естествено "модернистите" излизат малко а ла поза. Но обявяваните за модернисти писатели са главно онези млади автори, които най-отявлено се стремят да излязат от спаружения национален архипелаг и да потърсят нови езици за изразяване на визиите си. Най-ексцентричните, най-екстремните, публикували през 99-а, бяха Борис Минков - сборника с разкази "Ловци на балади или scerzo cantabile" и Георги Тенев - "миниромана" "Wагон/Плуващата библиотека". Стигна се дотам за книги, подобни на техните, да се говори по-малко, отколкото за преизданията на т.н. "живи класици" или за евтини четива като погнусяващите помашки простотии на Христо Стоянов или "Неудобна любов" на някоя си Марина Пенчева. Второто нещо - заявено като първата лесбийска книга на нашенски, е едно недоразумение: лесбийството в нея е на нивото, на което са си го представяли прабабите ни.

Реалитето на прованса

Две книги пък на некакво ниво говореха за провинциалното. Емил Андреев в "Островът на пияниците" (по линия Лом-София) и Райна Маркова в "Пого" (бургазки газ). В българската литература трудно се появяват нови автори, но първият от тези двамата вече си получи похвалите преди три години по повод блестящия си дебют с "Ломски разкази". А дали втората авторка ще направи нещо още по-добро след дебюта, ще се види скоро, надявам се.

Други млади
Алек Попов се изпробва с поредния си - май пети - сборник "Пътят към Сиракуза". Може би най-добрия като стил. Зациклянето откъм теми и похвати обаче май му се отразява. Спад в котировките. Деян Енев - "Ези - тура"? И този ли е млад? А Богомил Райнов? Е, той издаде цял нов роман - "Тихия кът". А Любен Дилов - баща? Най-интересното при него бе, че новият му роман носи скандалното за някоя религиозна страна заглавие "Библията на Лилит". Но у нас такова богохулство не прави никакво впечатление. Както е било винаги и с богохулствата на Радичков. Защо не ги забелязваме - за да им се изкефим или за да ги отхвърлим като нелепи?

Георги Мишев? Кой ли се е решил да прочете "Дунав мост" след филма?

Редови - ни топли, ни студени - книги издадоха Любен Станев, ("Братовчедите"), Георги Данаилов ("Очите на другите"), Любен Петков ("Зелени кръстове"). Опит да се поразшуми около посмъртно издадения роман на Рашко Сугарев "Лице на угодник" - неуспешен.

Говорим за сериозни книги, нали? Затова и пропускам Христо Калчев, който през годината уж вървеше по следите на Аркан.

За разлика от предни години феминистични романи през годината не излязоха.

Документалистиката - и тъй, и инак

А тези, на които неизбежните постмодерни алибали за намерения ръкопис и убийството с думи са писнали? Тези, които си казват: Аман от истории на писатели в затруднение, че им се е сецнало писането? За тях остава нехудожествената проза, документалистиката.

В литературната теория от известно време на разграничението художествена/документална проза, фикшън/нонфикшън се гледа с подозрение заради ред детайли във фигурацията и заради очевидния проблем за "нечистото" разказване. Най-просто казано - ясно е, че документалната проза също е проза, т.е. измислица.

Е, това е очовадно. Трима паразитстваха върху темата Ванга - Димитър Филипов ("Леля Ванга - святост и мъдрост"), Бойка Цветкова ("Ванга - живот за хората"), Жени Костадинова ("Предсказанията на Ванга за човешките съдби: 2"). Ванга като мамут, от чието месо могат да се направят запаси за години.

Кой знае какви автобиографични книги не излязоха. Но пък Ганчо Савов - "Капан за контри", и Тодор Колев - "Варненското софиянче от Шумен (Житие и страдание грешнаго Тодора)" попълниха празното място в таксономията.

Тазгодишният нов шеф на СБП, Никола Радев, пусна наяве "Когато Господ ходеше по земята" - вицове за други писатели. Ха-ха. Това заслужават, копелетата.

Другото май е Христо Карастоянов от Ямбол. Неговите "Записки по исторически наивизъм" са сред най-качественото неясно като жанр - есета, спомени, изследвания, разкази?

Поезията отдавна не е това, което беше

До 89-а поезията изпълняваше важната функция на другия, неидеологическия, а понякога - на различния идеологически език. Днес тя изпълнява не толкова важна социална роля - на отдушник, на материален гарант за сложната ни чувствителност, но и на най-висок (и в този смисъл не толкова задължителен) културен хоризонт - като операта например.

Затова и споменавам само най-представителните високи книги (по разбираеми причини народни любимци като Недялко Йорданов, Евтим Евтимов или Стефан Вълдобрев не влизат в класацията). Кристин Димитрова - "Лица с преплетени езици", Георги Пашов - "Квартално", Любомир Левчев - "Пръстен и други приготовления", Едвин Сугарев - с две книги, "Хошаб" и "Житие на съня". Всички до една изморени, поредни книги на познати ни вече поетически почерци. Другото бяха съвсем голи водици.

Кризата в легитимациите

На всеки му се иска да пише за книги, които би похвалил на драго сърце и би потърсил вода от десет кладенци, за да е убедителен. Работата е там обаче, че българските критици обикновено нямат този шанс. Книгите около нас не предизвикват чак толкова често положителни емоции. Ако към това прибавим и обстоятелството, че все пак някакви книги, въпреки недобрия, а понякога и направо ужасния си език, са харесвани от някакви релевантни за самото произвеждане на литература читателски общности и биват натоварвани с легитимността на новоописания на заобикалящата ни действителност или с легитимността на нов езиков или дори само литературен принос, ще разберем колко е тежка задачата на онези, които трябва аргументирано да обяснят защо нещата не се получават. "Как така не се получават, когато имаме новолегитимирани автори и книги?", ще бъде възражението, на което просто няма как да се отговори другояче, освен като се обясни, че между легитимациите и самите литературни текстове връзката е твърде опосредствана, т.е. общото е твърде малко. Че легитимациите за добро или зло обикновено имат извънлитературен произход.

Казано с други думи: когато една книга бива разхвалена от критиката или журналистите, това не е заради литературните й достойнства. И обратното. Има книги, които притежават достойнства, но не са оценени от публиката. Има такива, които при цялата си литературна тривиалност, получават широко одобрение. Както и такива, които въпреки достойнствата си получават висока оценка. А и такива, които остават незабелязани, но не защото имат ниска художествена стойност, а заради слабата известност и недобър статус на авторите им.

Какво да чакаме в последната година

1900-та донася на българите три поеми на Яворов - и то не кои да е, а най-майсторските му творби - "Калиопа", "Арменци" и "Градушка", отпечатани до една в списание "Мисъл". Донася и фейлетоните и хумореските на Георги Кирков "Дремиградски смешила". Очакванията ми за 2000-та, по-скоро надеждите ми за тая последна година от хилядолетието - дано имаме способността на Яворов да осмисляме в стилистично изпипани текстове проблемите на века, не на деня, на века си. А че по-скоро ще имаме фейлетони а ла Кирков, че полуфабрикатите на литературата ще се продуцират като необходим фон на книжовността - това се подразбира от само себе си. Дано има обаче и нещо отгоре.

* Обзорът излиза първоначално във в. "Сега", бр.301 (659), 27.12.1999, понеделник, с.14, в рубриката "Аз, буки..." и със заглавието "Пътят на йогурта: от албигоеца през помака до...? (Българската литература от предпоследната година на века)".

Подчертаните места са отпаднали при публикацията по липса на място и заради "досадния на места литературоведски език". В пасажа за Антон Дончев е направено разместване. Разделът "Други млади" се е "смалил" до въпросително изречение.