Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КАКВО ДА ПРАВИМ С ЛИТЕРАТУРАТА?
(ЗА ЦЕЛТА И СМИСЪЛА НА ХУМАНИТАРНОТО ОБРАЗОВАНИЕ)

Валери Стефанов

web

Когато някой от менторите на българската публичност каже нещо, публичността се заслушва. Тя обича да я поучават.

Обича, дори когато я наставляват прибързани и спекулативни пророци.

Така и с наставленията на социолога Андрей Райчев.

Тъй като Райчев вече се е изказал почти по всички въпроси в тази страна, преди време реши да даде съвети и на българското образование. Не че каза нещо ново, той просто огласи някои трайни нагласи към хуманитарното образование в България.

Като помете творбите на Вазов и Елин Пелин (анахронични и скучни!) и даде строга оценка на преподаването по литература, Райчев посочи и пътищата към истината. Който владее английски и борави с компютри, той ще крачи гордо из новия век и ще се нарече "европеец". Който не успее, ще дреме в периферията на цивилизацията и ще срича "Една българка".

Клетите българчета, които още четат за някаква "българка"!

Клетата баба Илийца, която се превърна в символ на анахронизма и на общественото презрение към литературата!

Дали менторът Андрей Райчев, който говори по този начин за българското културно наследство, и социологът Андрей Райчев, написал великолепния анализ на филма "Сталкер" (и не само него), са едно и също лице?

Оставям без отговор този въпрос. Съветите на "европееца" са ми достатъчни като повод - да поговоря за смисъла на четенето, за непознатите земи, за сталкерите и за духовния опит на днешното българско училище.

Един приятел ми каза наскоро - "В училището е ад!".

"Адът - това е огненото наказание на грешниците" - твърди църквата. "Адът - това са другите!" - казваше Жан-Пол Сартр. "Адът е недостъпен за човешка реч. Той е място на пълна безотговорност и на безкрайна скверност" - казваше Томас Ман.

Знам, че никое определение не покрива изцяло сложността на явлението.

Знам, че въпреки трудностите днешното българско училище е място на много лични усилия, на отговорност и взаимност, на радост от знанието... И всичко това трябва да се зачита, а не да се говори с високомерие и презрение за "даскалите".

Затова се опитах да разбера с какво българското училище е заслужило подобна негативна квалификация. Още повече, че човекът, който ми го каза, има дългогодишен опит в това, което на канцеларски език се нарича "система на образованието". Ето горе-долу отговорите, които получих:

Училището е "ад", защото все повече се снижава респектът към нормите и уважението към ценностите. Ад е, защото българското общество се държи като щраус, който си е заровил главата в пясъка и не иска да види дълбочината на проблемите в образованието. Ад е, защото училището става все по-неспособно да даде добра социална култура на младите поколения. Ад е, защото учителите са безсилни срещу инерциите на системата и затягащото се въже на популизма. Ад е, защото за все повече хора в България знанието не е пътят, който води към успешна реализация. Ад е, защото общественият договор за българското образование е разписан фалшиво.

За каква европейска цивилизация говорим, когато варварството шета по улиците, крещи от екраните и е заседнало до болка в главите!?

От кого да се поучат децата ни? На кого да приличат? С какъв език да говорят?

Да се поучат от чалгата на живота. Да подражават на мутрите. Техните ценности да изповядват. Техния език да говорят. Техните радости да ги привличат.

А политиците да седят на високото. Да се заканват за вечно предстоящата "отговорна работа" в образованието. Да чертаят "приоритети". И да редят сладострастно "концепции".

Ето тук, от самата сърцевина на ада - от самото дъно на общественото безразличие и на политическото лицемерие - идва време да се поговори наистина сериозно за мястото и ролята на хуманитарното образование в българското училище.

Нека тръгнем от една ясна постановка - не всички деца, които завършват училище, ще станат литератори, историци, философи... Не всички ще обикнат литературата или историята.

Но от всички се очаква да станат граждани - хора с добра ценностна ориентация, със способност да избират и с умение да общуват.

Именно училището е ключово значимата точка, мястото, където "населението" трябва да се превърне в "общество" - структура с доминиращо гражданско самосъзнание.

Хуманитарното образование е призвано да моделира и стимулира тъкмо тези способности и ориентации. Митовете, приказките, художествените произведения, изучавани в училище, са незаменими инструменти, за да се въведе младият човек в света на ценностите. Така е било от векове, не виждам нито една причина да не продължи да бъде така и в бъдещето. Детето, което слуша приказка край огнището или чете само край нощната лампа, е част от това невидимо училище на ценностите. В това училище то научава кое е доброто и как да се държи настрани от злото.

Тази е първата, най-общата и най-важната задача на литературата - да спомогне да се изгради моралната "арматура" на нашите деца. Да ги направи мислещи хора и граждански отговорни личности. Защото тъкмо тази морална арматура държи човека изправен и го пази да не се свлече до скотското. Когато за това се погрижим, няма да плачем, че "лошата и завистлива" Европа иска да ни превърне във второразредна интелектуална провинция. Тогава ще знаем, че каквото сме направили, сме си го направили ние самите.

Да се твърди, че литературните творения говорят за умрели светове, е не просто невярно, а е крупна методологическа заблуда или най-долнопробна популистка спекулация. Защото няма мъртви светове. Има светове, в които ние не сме способни да навлезем.

Литературата е възможност за достъп до многообразието на човешкия опит. Тя ни позволява да се ориентираме в миналото, да разбираме настоящето и да създаваме проекти за бъдещето. Когато се научим да я четем и разбираме, тогава имаме достъп до духовните богатства на света и до дълбочините на човека. Тогава знаем, че този свят не свършва със стената на непосредно заобикалящото ни.

Културното наследство не е мъртво, а е диалогично открито. То ни говори и мъдрият говор на хилядите живи текстове ни прави хора, чийто поглед се издига отвъд дигите от всекидневната информационна смет.

Хилядолетия наред човечеството е упражнявало интелектуалните си способности чрез културата на писането и четенето. Да се занемари тази култура, означава да се деградират тъкмо тези способности. Всички, които всячески се стараят да смачкат тази култура, не знаят какво правят. Когато направим едно училище, в което се решават само тестове, кръстословици и викторини, а не се създават текстове и не се култивират способности да се общува, ще се събудим в най-ужасната антиутопия.

Така ще бъде, защото умението за четене е базисно културно умение. Да умееш да четеш, означава да имаш достъп до богатството на човешкия опит. Четенето не е просто разпознаване и смислено свързване на буквите, а развиващата се способност за разбиране. То е интелектуална способност за навлизане в дълбочината на нещата, за градеж на мостове...

Резултатите от изследването PISA ни показаха ясно къде се намираме в скалата с уменията за четене и разбиране. Намираме се на дъното. И ако не се крием от оценителите, както вече успешно го направихме, ще видим, че се готвим да отидем и по-надолу от дъното.

Дали страни като Англия, Германия, Италия..., които поддържат специални институции и развиват национални стратегии за обучение в четене, не знаят какво правят и си губят напразно времето? Дали и там има ментори да им говорят за умрели светове?

Не те, а ние си губим времето в празни приказки и в детински игри на криеница. Не те, а ние сме се запътили към мъртвите светове!

Втората важна задача на хуманитарното образование е пряко свързана с казаното досега. Само добре изградената, социално зрялата личност може да създаде свой по-богат и смислен жизнен проект. Удивително е колко бедни са формите и посоките, в които днешният български човек гледа на своята личностна реализация. Удивително е колко многобройни пътища на личностното съзидание остават пусти. Защото няма кой да ги посочи, няма кой да поведе младите хора по тях. И като няма кой да те поведе, идва манипулаторът или скудоумникът и той те повежда.

Третата задача е чрез хуманитарното образование да се активира творческият потенциал на децата. Преди много време Максим Изповедник е определил човека като officina omnium - работилница, средоточие на всички неща, на всички усилия. Именно в тази духовна работилница се разгръща радостта да се напредва по пътищата на познанието. Но за да заработят истински работилниците на духа, са нужни специални грижи. Нужни са интелектуални "поръчки", които да предизвикат интереса и съпричастието на децата. Затова тук същественият въпрос е - дали българското общество ще си позволи лукса да гледа как се разпилява и деградира потенциалът на българските деца? Кой ще ни прости, ако го направим! Кой ще ни разбере, ако превърнем децата си в запуснати работилници - с угаснали огнища, с потънали в прах инструменти!

Четвъртата задача на хуманитарното образование е по посока на емоционалната култура. Не можем да живеем само в световете на омразата и насилието, а те ни заобикалят все по-плътно. Тъй като много се говори за насилието в училище и извън него, трябва да е ясно, че насилието е гнилият плод на изключително бедната емоционална култура на огромен брой от децата. Младият човек има крещяща необходимост да се доказва, да си "набавя" самоличност. И като не знае как да го направи, го прави по най-елементарния, но ефектен начин - чрез насилието над другите. Вместо да им пращаме психолози - да пазят застрашените и да лекуват болните души - е по-добре да се постараем да възпитаваме чувствата.

Покрай всичко останало литературата и това прави - тя възпитава чувствата, гради форми на чувствителност. Тя ни предлага удивителни възможности да навлезем в различни емоционални режими, да оценим тяхната стойност, да застанем на стража пред доброто.

За да се случи всичко това, е необходимо да се извършат много неща.

Но едно не мога да подмина. Крайно време е училището да се раздели с това, което наричам "дисциплинарен шовинизъм". Простичко казано - всеки "специалист" смята своята наука за най-важната и настоява по съответния "предмет" да се знае максимално. Преосмислянето на максимализма е задължителната крачка. В училището децата трябва да усвояват мисловни модели и базисни знания, а не да се затрупват с хиляди излишни подробности. Подгонени от безумно максималистичните програми, учителите започват да препускат по тях. И защо да се учудваме, че една голяма част от учениците отказват да ги следват.

Вместо да развива умението да се мисли, училището се бори с "урочни единици". Вместо ума се упражнява паметта. Вместо цялост, оставаме с отломъци от слабо функционално и неструктурирано знание.

Проваляме самата идея за цялост и ефективност на националния образователен проект. Трябва добре да си дадем сметка, че днешното училище е наследник на една застаряла и склерозираща форма на парцелиране, "разбягване" на науките. Думите на Гьотевия Мефистофел са изразили най-добре предизвикателството, пред което сме изправени - "умело всички части насъбрал, но връзката духовна изтървал".

Време е да вържем духовните връзки на българското училище!

Време е да вържем връзките между разлетелите се "предмети"!

Време е да разберем, че компютрите са инструменти, а не са цел!

Време е да разберем, че чуждите езици са нищо без базисното умение да общуваш и да разбираш другите.

Да се погрижим за хуманитарното образование не утре, а днес, означава да проявим човешка прозорливост, социална зрялост и гражданска отговорност.

Означава да спрем оскотяването на езика и разпадането на нацията.

И когато видим дете, разтворило книга - да стихнем.

И да си кажем - "Нека бъдем внимателни, защото сега то се труди в своята работилница!"

 

 

© Валери Стефанов
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2007, № 1
© Електронно списание LiterNet, 10.05.2007, № 5 (90)

Други публикации:
Български език и литература, 2007, № 1.
















Партньори