ИНТЕРВЮ С ХУДОЖНИКА АЛЕКСАНДЪР ТЕЛАЛИМ

Ваня Колева

web

- Ти си художник със значителна творческа биография зад гърба си, с разнообразни изяви в международен аспект, със собствено място в света на изобразителното изкуство. Затова се изкушавам да те попитам: какъв е пътят на една картина - от идеята, чувството, първичното усещане до реализацията? Как се появява тя?

- Началната идея често е неуловима, а картината понякога преминава през цял ред варианти. Тя е като живо същество, което непрекъснато се променя, преобразява, доизвайва, докато се стигне до онзи вариант, който е най-сполучлив. Представената например на тази изложба [“Център за съвременно изкуство” - Варна, ноември 2002 - бел. ред.] картина “Пътуване във Вечността” премина през толкова различни етапи, че между началния и настоящия вариант приликата е почти неуловима. То е продължителен процес, въпрос на моментни решения понякога.

- Каква е ролята на детайла в картината?

- Детайлът сам по себе си не е самостоен, той е част от цялото. Прелива се с по-мащабното, вплита се в общия поток и въздейства чрез взаимопроникването на образите и багрите. При това детайлът може да е отделен елемент в композицията и едновременно да поеме ролята на градиво, сам да стане двигател на изображението. Това може да бъде човешкото око например, акцентиращо възприятие, нагласа, идея, знанието по-общо, “зад” което застава тялото. Но може да бъде и написан в картината текст - отделни слова или по-цялостна мисъл, любимо стихотворение - текстът се вгражда в изображението и губейки идентичността си, преосмисля експонирания на платното свят. Всъщност всичко е движение, завихряне, стихия. Като в природата - понякога човек се изненадва от странното усещане, че планините се движат из мъглата. За облаците, които са толкова близо, че сякаш планината минава през тях и се извисява още по-високо над тях. Това е нещо невероятно, необяснимо. Впечатляващо е. А и аз го видях за първи път тук, в България. В Украйна такова нещо няма - там е равнина, всичко е по-различно... Друг път всичко притихва като че ли, смирява се, успокоява се. Оттук и чувството за хармония, което е по-силно изразено в източните култури, в Япония например.

- А до каква степен е реализирано влиянието на източната традиция в картините и в работата ти като процес?

- По принцип то е неизбежно, когато си опознал, когато си станал съпричастен с философията и световъзприемането на Изтока. Това е различна култура, магията на която, може да се каже, се отразява многоизмерно - в чистотата на тоновете, в общото излъчване, в превръщането на свободното пространство, на чистата хартия дори във въздействащ фактор. Аз имам такива картини - правени са по-рано и не присъстват в настоящата изложба; в тях точно въздействието на чистото пространство се свързва с илюзията за движещите се планини. И става интересно. Това е провокация за художника, изпитание - не само в експресията на бялото, но и в многоцветността да постигне характерната уравновесеност, спокойствие, да примири противоречията. Да съхрани дискретността.

Дори за проблемите и заплахата от разрушение на цивилизацията когато мисли човек, да мисли не като за катаклизъм. Нещо такова е в “Махалото на Фуко” - неговото движение става все по-бързо и по-бързо и всеки миг може да разкъса паяжините, свързващи нещата в нашия живот.

- Ако акварелът е “голямата любов”, каква е ролята на маслото в процеса на работата ти?

- Виж, това са два различни езика, с които говори художникът. Има и други езици - например компютърът предполага много възможности. Както има и различни материали, с които може да си служи човек - дърво, камък и т.н. Или техники. Зависи как ще се получи. Важното е да възприемаш нещата като художник, да имаш поглед и усет на художник. Всичко друго е чиста игра.

Фотографията освобождава живописта от документиране. Но пък живописта е по-архаична. Компютърът осигурява нов ъгъл на традиционните техники. С него може да се постигне всичко, което се прави и с тях, при това е много по-бързо и лесно. Зная накъде вървят нещата, дори аз самият съм насочвал колеги към компютъра. Но при него няма миризма. А за мен по-голямо значение има материалът на това, с което работя. Да го усещам, да живее с мен и до мен.

Акварелът е много по-сложен. Той е предизвикателство. Като направиш нещо, не можеш после да го промениш. Работите с акварел са уникални, а това за мен има голямо значение.

- Кое определя изграждането на цикъла картини, обособяването им като своеобразни комплекси?

- Това зависи от сложността на материала, на темата, но и от много други неща. Когато работиш с компютър, определящи са идеята и ти самият. Но при акварела, освен идеята, са важни и боята, и водата, и хартията. Може да е чудно, но водата си има характер и трябва да го познаваш. Хартията също си има специфичен характер, тя е като човека - трябва да внимаваш, защото, колкото и да ти се струва, че вече го познаваш, той винаги може да те изненада. Ето, да вземем картината “Звездите говорят” - аз работих много години с този вид хартия и смятах, че вече я познавам добре. Изведнъж тя ми показа, че може и друго да се направи с нея, че има още възможности. За мен това беше нова страна, която използвах. Затова казвам - при акварела, освен мен, от значение са и другите неща, а аз трябва да намеря съгласие между тях, да постигна тяхното единство. Да стане така, че да изглежда, че е лесно направено.

Макар, разбира се, то да не е лесно. Необходимо е да работиш върху себе си много, постоянно. Да работиш до самозабрава. Аз поне наистина се самозабравям. Почти като при Сътворението в Библията се получава: “Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина.” Аз си помислям, че ето, тук ми трябват облаци, и стават облаци. В началото нещата са може би по-видими, по-разбираеми, постепенно обаче започват да се променят, превръщат се във врати, през които въвеждам всичко останало. По-символично става. И виждаш цикъл, който изненадва понякога... Но това е при много работа. Много неща трябва да се правят - това е дълъг път, по който ти трябва да минеш. Когато търсиш съвършенство, трябва да работиш.

- Какво е за теб една изложба? В определени места си представял картини по няколко пъти, другаде, като тук, във Варна - за първи път.

Изложбата е преди всичко медитация - да научиш нещо ново за себе си и за другите. Човек минава през много неща, пътят на всеки е различен, странен. Интересно е как се променя той самият, но и как се развиват нещата, които прави. А всяка изложба се възприема по различен начин. Дори от мен - аз самият се изненадвам, когато я видя подредена вече в галерията, с очите на страничен наблюдател. Картините сякаш заживяват свой живот. И аз ги чувствам по различен начин; така е и сега - с тази, варненската, изложба.

Важно е как ще се възприемат работите - от приятелите най-вече, от познатите. Когато подготвям изложба някъде, аз мисля за приятелите си там, за нещата, които ме свързват с тях. Винаги има нещо лично. Например в Измаил, където ме познават от първите ми работи още, казват, че вече представям съвсем различни неща. Усещането навсякъде е различно. В това е предизвикателството всъщност.

- Много ти благодаря за това интервю и от все сърце ти желая успех!

Варна, 14. 11. 2002 г.

© Ваня Колева, 2002
© Издателство LiterNet, 28. 11. 2002
=============================
Първо издание, електронно.