БЪДНИ ВЕЧЕР

Мисълта ме пак повръща
на Амбарица в полите,
на незлобието в дните:
виждам се във нашта къща.

Зима. Вятър пей в комина.
В къщи - майка ми, баща ми -
как са живи в паметта ми!
Утре Нова е година.

Във огнището главнùте
праскат, ярко пламенеят.
Бъдни вечер е. Светлеят
и лицата, и душите.

Бъдни вечер! Час без грижи,
час на радост и утеха,
на поезья в бедни хижи
и под богаташка стреха.

Веч трапезата от баба
със тамян е прикадена
вощеница в къщи лена
свети, бодната във хляба.

Миг тържествен, свят. Баща ми
измълви "Ядят убози" -
всички кръстим се. Но в този
час е другаде ума ми.

Мисля моята премяна,
мисля новите обувки -
колко радостни цалувки
ще им давам аз зарана!

Фесчето, кат мак червено,
утре - пръв път над челото!
Сетренцето изкроено
на баща ми от палтото.

Тръпне млада ми душица,
от блаженството огряна...
До зида стои опряна
дряновата сурковица.

Тази нощ - по суроваки.
Както в прежните години:
ще мерат ръце неяки
и съседи, и роднини

и щастлив, с душа засмяна,
дребните пари ще крия
във кесийката басмяна,
дето майка ми уши я.

Лягам си. Но от очите
бяга сън. Сърцето цяло
в нетърпенье затрептяло
за минутите честити.

Как нощта отива мудно!
Вратня нийде се не чука.
А кандилото, сè будно,
пред иконата блещука.