Николай Кънчев (1936-2007)

ПРИСЪСТВИЕ

Светлозар Игов

web | Съвременници. Том 1: Поети

"Вятър" е стихотворението, което открива първата книга на Николай Кънчев. То се появи преди няколко години в атмосферата на освежителни обществени процеси и някак странно - ведро и в същото време тревожно - зазвуча в нея. Това беше гласът на един поет, разграничил се както от наивния оптимизъм, така и от унилото безверие.

Изразителната поетическа индивидуалност на Николай Кънчев е отразила в себе си безпокойството на едно драматично време, над което витае зловещата атомна сянка. Време, разлюляло редица обществено-политически концепции, даващо основание за един засилен интелектуален скептицизъм и все пак време на диалектическа възможност за преодоляване на дисхармонията в обществото и човека. Време, което изисква напрегнатост на творческите сили, повишена обществена отговорност на поета, интелектуалеца, човека въобще.

У Николай Кънчев то присъства преди всичко като интензивно изживяване на "своя творчески ден" ("Везни", "Вечност"). Супериорните стремежи на поета не са болезнен психологически комплекс, а съзнание за необходимост от интелектуална и нравствена извисеност на творческата личност, за отговорността ѝ пред изкуството и затова и пред човека ("Творчество").

Повечето стихотворения на Николай Кънчев са поетични рефлексии. Те са родени в един съвременен социалнопсихологически климат, който повиши интереса към човешката индивидуалност и нейните противоречия. Това не е бягство от "големия свят на обществения живот", а едно по-ефикасно (художествено) навлизане в него, изразявайки своеобразното му пречупване в психиката на отделната личност, търсеща своето най-функционално място в живота.

Силата на някакви инертни литературни представи ни кара да намираме в поезия с преобладаващ интелектуален тон емоционална сухота. В стихотворенията на Николай Кънчев има много от онова, което наричаме "емоционална сила". Този лиризъм е резултат не само на диалектичното единство и обратимост на емоцията и мисълта, а и на роденото от стихотворенията чувство, че за Николай Кънчев поезията е някаква обреченост. Поетът сякаш изгаря, за да влее в стиховете си онези подводно струещи лирични тонове, които невидимо ни пренасят във въздуха на неговата "Страна".

Навлизането в поетичния свят на "Присъствие" напомня пътуването на поета в Грузия. Там руските поети отивали и оставали завинаги ранени не само от ослепителните снегове на Кавказ. Страна, която ражда и жестоки слънца. Младият български поет не донесе оттам лежерната акварелност на един безметежен пейзаж. В неговите стихове от Колхида "златното руно" "мирише по чудо на озон". Поетът остана верен на онова неспокойствие, което иска да се изрази. Той пише, почувствал съдбата на Тициан Табидзе, прекрасен поет, трагично загинал в една година, когато цъфтеше втората съветска петилетка:

Розата не е украса -
верую е тя.
На възпяваната класа.
На реалността.

Болката, която носи поетът, е ранимост от жестоката подозрителност към носителите на красотата.

Тревогата, която изпълва видението в "Запознаване с войната" и "Дунав", е по-друга - само обертон в гамата на едно безпокойство, породено от възможността "розата да бъде мишена". Това неспокойствие е емоционалната призма, през която поетът вижда предметите, явленията, света. "Вижда" е доста неточно казано, за Николай Кънчев те не са само обект, той прониква в тях, те проникват в него и това взаимно проникване е една същност на неговите стихотворения.

Своеобразната поетична нагласа определя и начина на изразяване. Изразът е стегнат, сбит, с широко използване на разговорни (не кокетиращо демократични, нито обидно фамилиарни) интонации и "непоетична" лексика, които смело навлязоха в модерната световна поезия, дори в творчеството на такива рафинирани и херметични поети като Т. С. Елиът. Несъмнената силна художествена оригиналност не изключва и известно концептивно и изразно влияние на такива наши поети като Далчев и Геров.

Изчистил напълно израза си от външни украси, Николай Кънчев разчита не толкова на едно богатство от културни асоциации ("Ван Гог" и част от цикъла "Грузия"), колкото на предметно-образната широта на асоциациите, изградени на основата на едно специфично метафорично мислене. Въпреки по-добрата художествена реализация на поантирането, характерно за по-голямата част от стихотворенията в първия цикъл, художествените търсения във втория цикъл са много по-интересни, по-свежи и могат да бъдат и по-плодни ("Дете" и особено "Дунав"). В "Скука" иронията към предисторията на човечеството е изразена с един фигуративен народен израз, чиито съставни думи с многозначността си изграждат образи с интересно взаимодействие. Николай Кънчев, който още с "Дунавски хоро" и "Спомен" (невключени в "Присъствие") беше проявил интерес към поетичните богатства на фолклора, показва един интересен аспект на тяхното използване. Това не е външният подход на образното стилизаторство, нито пък яловото патриотично умиление пред исторически факти или етнографски обекти, а използването на езикова фактура, отразяваща спецификата на образното народно мислене. Във втория цикъл обаче не всичко е художествено кристализирало и еднородно, а понякога изглежда и ребусно, може би защото невинаги е органично вплетено в иначе така оригиналната образна система.

Птиците, вятърът, сънят, пепелта, планината, глухарчето и др. не са еднопланови образи. Това прави всъщност малките, но пределно отчетливи, с "изчистен до графичност вид" стихотворения трудни за тълкуване. Нито една интерпретация не изчерпва същността. И това е добре. Богатството на емоционално-мисловно съдържание, скрито зад думите, тези неуловими и все пак уловени думи, е едно от най-добрите качества на стиховете в "Присъствие". То е доказателство за доверие към съвременния читател, защото предполага у него развито асоциативно мислене и изисква напрегнатост на възприемането от градуса на тази в книгата.

Отделните стихотворения на Николай Кънчев могат да имат собствен живот само доколкото са и част от едно цялостно поетично съзнание, осъществено в книгата. Ведрото движение на въздуха от "Вятър" е само едно образно превъплъщение на мотив, който звучи в богатството на цялостната поетична гама, една осмисленост на въздуха, част от онова, което присъства и в "Убеждавам се от всичко, че живея", "Облаци", "Ливада", "Вечер", "Страна", "Дете", "Дунав", "Хоризонт". В "Скука" то присъства като блудкава статичност. Но и тук авторът по своеобразен (в науката казват "негативен") начин ни прави съпричастни на своята поетична мисъл. Да идентифицираме автора с онова, от което самият той чрез един дискретен акцент е искал да ни отчужди - циничното политическо равнодушие, - би означавало да се изравним с естетическото дебелокожие и слухтящата подозрителност на литературния неодогматизъм.

Онази страшна пепел, която пада в "Сняг", не би съществувала с такава поетична сила и дълбочина без трагичната светлина на изпепеляващото докосване от "Момичета":

Жестокото предание те спира
да ги докоснеш. И като смъртта
невидимо желание простираш
към тях - от благосклонност към плътта.

Съзнанието, че човек не живее още в света на красотата, а в свят на необходимостта, която "впряга нашите тела в световната история", кара поета да определи своята позиция:

В явленията съм потребен
и им отдавам
свойте дни.

Вярата на Николай Кънчев не е митологическата вяра на лековатия социален оптимизъм, а по-скоро "вяра в постоянството на храбростта", за която говореше Голсуърти като за "единствен източник на надеждата". Поетът не може за сметка на хората да гради своето щастие, да краде щастливи мигове от бъдещето, той презира "страстта за повече владения", мечтае за социална хармония ("Копнеж"). Дори в мигове на преживяна предчувствана красота, в едно желано здрачно спокойствие, почти нереално, изплетено сякаш от сън, но не сънотворно, чувството за тревожна напрегнатост не го напуска, а само придава особена емоционална оцветеност на състоянието му ("Вечер", "Страна"). Поетът не може да живее, "отминал всякаква причина" - не можем да разберем "Ливада" без "Хоризонт".

Стихотворенията на Николай Кънчев са малки огледала, в които е интересно да се вглеждаме. Който ги дири, за да се оглежда, ще види там собствената си суетност. Може да запазим дистанция, да се разграничим, дори да не останем неутрални към смисъла, който разкриваме в тях. Но в края "Дърво" отново ще засияе не с короната от наивно самочувствие, а с онази мъдра ирония, която винаги прави човека-творец победител.

Но и това не е краят. Някога ще си признаем с тъжна усмивка, че това не е било само лирично скерцо.

Николай Кънчев е поет на зрелия, непатетичен оптимизъм. Той е изпълнен с тревожност за съдбата на човека и света, с копнежност за тяхното бъдеще. Това е дискретната топлина на неговите стихотворения.

1965

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.12.2019
Светлозар Игов. Съвременници. Том 1: Поети. Варна: LiterNet, 2019-2020