НОВ БЪЛГАРСКИ РОМАН ЗА ТЮТЮНА

Светлозар Игов

web

Първият роман на Милен Русков "Джобна енциклопедия на мистериите" бе едно от събитията в най-новата българска литература и несъмнено най-яркият образец на роман от "класически" постмодерен тип - и чрез структурирането на романовата история/истории не в традиционен сюжет, а като "енциклопедия" (от типа на Павичевия "Хазарски речник"), и чрез финото преплитане на фикционални и исторически личности и събития, и чрез подчертаната си "литературност" и "цитатност" (квазицитатност), и чрез подчертаното премахване на границата между "висока" (елитарна) и ниска (масова) литература, което означава съчетаване на увлекателна четивност и философска концептуалност. Имах възможността да пиша (макар и доста сбито) за романа, където откроих и това, че въпреки универсално-космополитната тема романът има и подчертано българско звучене - и то не само чрез някои алюзии към "българската ситуация" преди и по време на т.нар. "преход". Затова очаквах с интерес и следващата творба на Милен Русков. Най-сетне - пак в издание на "Жанет-45" - тя е в ръцете на читателите. Отново роман - "Захвърлен в природата".

Втората книга винаги е била важно изпитание за всеки писател, особено за тези, които са имали силен дебют. Дори и при добра втора книга, възприемането й е лишено от рецептивния контекст на изненадата от "новото име", която съществува при дебюта. Този ефект е особено важен в нашето "бързо" време на бестселъри (а не на шедьоври), на "петнайсетминутната слава", за която говореше Анди Уорхол. Дори и добра, втората книга вече не е на ново име. При това, освен този ценностен аспект, втората книга трябва да издържи и на един, бих го нарекъл типологически аспект на изпитанието. Което ще рече - ако е изработена в сходна на първата книга поетика, втората книга рискува да бъде възприета - дори и когато е добра - като "повторение". Ако пък е радикално различна от първата, втората книга може да не се хареса - и да е добра - само защото е "друга". Такова капризно чудовище е читателят - "лицемер", както го нарича Бодлер, но все пак добавя - "и брат!"

Малцина са писателите, които са успявали при изпитанието на втората книга, дори и когато след време се окаже, че писателят е издържал изпитанието на дългия и продуктивен творчески път.

Не се съмнявам, че читателите на втория роман на Милен Русков няма да бъдат разочаровани от него и "Захвърлен в природата" ще повтори успеха на "Енциклопедията". Защото и този роман е не само увлекателно четиво, не само наниз от сладкодумно разказани истории, но и концептуално богата картина на човека и света, размисъл за хората и историята, в която са "захвърлени" (ако употребя известното екзистенциалистко понятие). Забележително е при това, че и този роман повтаря в известен смисъл постмодерния романов модел (макар и този път материалът да не е организиран като "енциклопедия") и всички основни структурни характеристики на първия, които споменах по-горе - най-вече преплитането на фикционални и исторически събития и личности, както и съвместяването на увлекателна, "масова" четивност и философско-концептуална дълбочина.

Но въпреки общия постмодерен структурен модел на двата романа, въпреки същия "метод" на правене на роман, "Захвърлен в природата" не само не оставя чувство за повтаряне, но има и нещо съвсем различно, дори контрапунктно на "Енциклопедията".

Ако "Джобна енциклопедия" е разказваща мрачни, тайнствени, мистериозни неща книга, ако от нея струи духа на "нощта" на Средновековието, "Захвърлен в природата" е в духа на "светлия" Ренесанс (Хегел го наричаше "утринна зора на човечеството"). "Енциклопедията" може да бъде сравнена с готически роман на тайните, "Природата" е сбор от весело-фриволни ренесансови новели в духа на Бокачо. Милен Русков, разбира се, добре знае новите (нови впрочем само за българската култура, защото в световен мащаб са доста по-отдавнашни, макар и именно "модерни") философско-исторически концепции за това, че нито Средновековието е така "мрачно", нито Ренесансът така "светъл", че много от "модерното" има зародиш именно в Средновековието, както и че Ренесанса има свои начала именно в Средновековието. И удивително добре е предал тази двойственост и на Средновековието, и на Ренесанса в своите два романа, както чрез почти невидимата иронично-пародийна рамка на двете виртуозни жанрово-стилови стилизации в наративните поетики на своите творби, така и чрез една перфектна флоберистка имперсоналност на авторовия почерк - "остраненост" (казано по Шкловски) или "нулева степен" (по Барт). Неговият първи, "средновековен", роман например ни представя трансцендентния "небесен" свят на християнството - но не чрез христологичната му, евангелистка страна, а чрез "опаката", сатанинско-диаболична, тайна история, а в лондонския научен дебат за тютюна във втория роман ренесансовият модерно научен - рационалистичен и точен - дебат прелива в почти схоластични средновековни метафизични спорове.

Бих казал, че двата романа, четени не като забавни истории, а като въплътени в тях имплицитни концепции, представят "опакото" на двата основни извора на модерния свят - като ментални нагласи, социални практики и обгръщащи ги като "фалшиви съзнания" идеологии, които манипулират хората чрез техните "природни" склонности и душевни предразсъдъци.

Самото заглавие "Захвърлен в природата" впрочем е ключ към интенционалните смислови стратегии на творбата, които биха могли да насочат и рецептивните стратегии на интелигентния читател (оня, който няма да чете книгата само като забавни истории), с което не искам да кажа, че той е добрият читател, защото добрата литература внушава своите "истини", а не ги казва и една добра творба може да ни въздейства дори и когато не осъзнаваме нейните "тайни". Но дори и "интелигентните читатели" не разгадават всички тайни на добрата творба, защото, ако беше така, нямаше да има купища критически тълкувания на "Хамлет" или "Мадам Бовари" например, а още първата и единствена критика щеше да изчерпи смисъла на творбата. А знаем, че не е така. И ако вече казах, че "захвърлен" имплицира екзистенциалистката "захвърленост" (която обаче е в историята), нека се вгледаме повече в думата "природа". "Природа" в новия роман на Русков не е или почти не е онази "природа", която сме свикнали да мислим като "природа" в литературата, като "пейзаж" и природни описания. "Захвърлен в природата" в романа на Русков по-скоро значи "паднал от небето" (християнско) и "стъпил на земята", значи също и "завръщане към тялото" след християнския дуализъм "душа - тяло", който напълно пренебрегва "тялото" за сметка на душата. Романът на Русков е "ренесансов" роман именно като роман за "телесния човек". Не случайно двамата му главни герои са лекари, лекуващи телесното здраве на човека. "Захвърлен в природата" значи, ако щете и "край на метафизиката" и дори роман за секуларизацията, като "осветскостяване" на човека след християнската му спиритуализация. Не случайно за главния му герой доктор Монардес, се казва, че не признавал "невидимото" и "духовете". Не на последно място, романът е и роман за "праксиса" на човека, за човека като "практическо", а не като "духовно" същество. Неговите герои - медици, са не само "философи" на тютюна, не само прилагат тютюнева терапия, но са и и тютюневи търговци, бизнесмени. Тютюнолечението в романа на Русков е не само нова за времето си терапевтична практика, не само нова медицинска философия, модерен новоевропейски природоноучен мироглед, но и практическа търговска дейност, бизнес. "Тютюнът", това предизвикващо "гнусливо и вонливо кадение" (както са казвали нашите възрожденци) растение е в разплитащия истории около Трактата на д-р Монардес роман едновременно лекарство и отрова, пазарна стока и метафизически символ, новият природен "опиум за народа" след залеза на епохата на трансцендентната наркоза на християнството.

Една от важните особености на "Захвърлен в природата" е неговата чуждестранна - като персонаж и място на действие - тема. В домоседната българска литература "чуждите" теми са били общо взето рядкост и това е една от причините за (само)обвиненията й в провинциалност, както и за изключително слабото й проникване отвъд границите на "малкия" език. По-важното обаче е, че всъщност и не става дума просто за липсата на чуждестранни теми, а за липсата на универсална смислова валидност на голяма част от творбите на българската литература. Това доминиращо общо самосъзнание за провинциалността на българската литература обаче ни пречи и да видим универсалната стойност на класически творби с български персонаж, декор и колорит. Доста късно например открих да себе си един кратък прозаически къс на Елин Пелин със заглавие "Флорентинска вечер", който ми разкри, че този смятан едва ли не за фолклорен сладкодумец писател е написал "италианска" новела, която би правила чест на всеки класик на световната литература. Както и да е. Прави впечатление, че сред редките добри творби с чуждестранна тема в българската литература е испанският роман на Димитър Димов "Осъдени души". Впрочем, като си припомня, че едни от най-добрите есеистични и прозаически текстове на Иво Андрич са също"испански", си мисля дали Пиринеите не са някакво своеобразно огледало за постигане на цивилизационната идентичност на Балканите и като "европейски", и като "медитерански" предел? Дали интересът към иберийската култура на Балканите не е блян по несбъднатия балкански Ренесанс, още повече че единствената ивица на Балканите, където се разгръща ренесансова култура (от италиански тип), е дубровнишко-далматинската култура, чийто разцвет е прекъснат именно защото с откриването на Америка центърът на цивилизацията се премества от Средиземно море към Атлантическия океан. Не е ли балканският интерес към Пиринеите блян по несъстоялия се, откраднатия Ренесанс, още повече че след няколко века световно величие Испания и Португалия през 18. и 19. век стават затънтена европейска провинция, каквато след залеза на Елада и на Византия стават Балканите в епохата на османското владичество. Но да се върна към "испанските" романи на Димов и Русков. За читателския успех на "Осъдени души" испанската тема има важна роля дори като "екзотика" в годините на най-жесток - и не само идеологически - изолационизъм на българското общество. Но романът има и своебразен глъбинен смислов ефект чрез антифанатичния патос на творбата, разгърнат в любовната интрига Фани Хорн - Отец Ередиа. И тъй като и католицизмът, и инквизицията, и йезуитският орден са твърде чужди да българското общество, за да ги възприема българския читател като актуален социален проблем, той е възприемал - дори и не особено съзнавано - антифанатичния патос като алюзия за комунистическия идеологически фанатизъм и йезуитщина в годините на сталинизма в България. Тази херменевтична стратегия на интерпретация може да бъде ключ и към един прочит на романа на Милен Русков "Захвърлен в природата". Още в самото начало разказвачът (Да Силва) нарича природата - "абсолютно безумна, въплъщение на хаоса, игра на слепия случай". Не се ли чувства голяма част от българското общество в годините на неочаквано връхлетелия го преход захвърлен именно в подобна ситуация? "Испанската" тема в романите и на Димов, и на Русков има и българска смислова релевантност именно защото е "универсална" като проблематика. И като става дума за "испанската" връзка в балканската и българската литература искам да отбележа и появата на две други нови български книги - но литератроведско-културологични - за испанския пикаресков роман (2006) и за испанската мистика (2008) на Владимир Сабоурин. Това активизиране на интереса към "испанското" има не толкова пространствено-екзотичен, колкото исторически смисъл. Испания и у Русков, и у Сабоурин е не толкова "място", колкото време. Романът на Русков ни връща в края на 16. век. И си спомням, че Мирослав Кърлежа казваше: "Ние, балканците, си проправяме път през 16. век", с което искаше са подчертае, че на Балканите живеем в друго историческо време - времето на създаването на капитализма и модерната държава. Комунизмът на Балканите (а и не само на Балканите) се оказа път към капитализма. Залезът на българската буржоазна класа в "Тютюн" не се оказа окончателен, а само пореден израз на балканските дисконтинюитети и нови завръщания към нерешени докрай исторически задачи.

Впрочем не само "испанска" връзка може да се открие между Димов и Русков като романисти. Има още една връзка и тя дори е по-важна - Тютюна. "Захвърлен в природата" е и роман за Тютюна. Още в началото се говори за трактата на д-р Николас Монардес "За тютюна и неговите големи достойнства" и двамата главни герои - д-р Монардес и неговият помощник и ученик, разказвачът да Силва, са страстни тютюнолечители и всъщност тютюнобизнесмени. Не знам дали и анафоричното сходство на имената Морев и Монардес не е съзнателно търсено, макар че глъбинното родство между двата български "тютюневи" романа би било още по интересно, ако е постигнато несъзнавано. Всъщност има и структурни сходства в двойката тютюневи дейци - стария и младия, татко Пиер/Морев - Монардес/да Силва, в господарската приемственост над тютюневите империи на учителя и ученика. И тук ще оставим и Испания, и Тютюна.

Като по-млад критик смятах за почти задължително именно при най-положителните си оценки да добавям и някакви критични бележки, за да не звучи текста ми като куха похвала, а да бъде "обективен". Вече няма нужда да се срамуваме да признаем, че всеки авторски текст е субективен. Но не поради това съвсем рядко пиша "критични бележки", а защото знам, че всяка "аргументация" в критиката е фалшива, защото интерпретаторския дискурс не е аргументативен, което не значи, че трябва да бъде необоснован. Отказът ми от "критични бележки" не значи обаче, че понякога нямам и пожелания към писателите и то именно, когато ги ценя като творци. Известна е например моята слабост към творчеството на Златомир Златанов, харесвам философско-рефлексивните му романи, но все пак бих желал да прочета от него нова творба от типа на "Екзитус" или "Японецът и потокът", не в смисъл по-традиционна, а с чиста изобразителна пластика.

В този смисъл - не за да подценя двата романа на Милен Русков, а именно защото високо ги ценя - бих искал да прочета от него роман с български персонаж и сюжет. Гьотевата "световна литература" не е само внедряване на чужди творби в родния език, а и вписване на родни творби в литературите на други езици и този именно двупосочен процес създава "всеобщата световна литература". Но не за да обогати световната литература с български творби имам това пожелание към него, а защото добрата творба ни кара да разберем по-добре света, в който живеем. И тъй като този свят става не само все по-хаотичен, но и изглежда все по-безсмислен (Хана Аренд би казала "действащ свят на безсмислието"), не виждам кой друг би могъл да го проясни освен добрата литература за нашето "тук и сега", видяно без маската на приличащи на него светове и исторически механизми.

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.09.2008, № 9 (106)

Други публикации:
Култура, бр. 31, 19.09.2008.