ВИСОКО

Оля Стоянова

web

Какви стават алпинистите, когато пораснат? Точно такъв въпрос той никога не си е задавал, затова един ден, когато си заблъска главата каква сериозна работа да започне, за да може хем да изкарва добри пари, хем да има време да ходи по баирите, се почувства в безизходица.

Вярно е, катереше добре - това турове осмици-деветки, за нищо ги нямаше. Преодоляваше тавани, без да се замисли; без проблем мъкнеше раница от двайсет килограма инвентар на гърба си; беше в толкова добра форма, че останалите му се смееха, че въжето само му пречи и го бави по тура; беше катерил всичко, което се намираше в радиус от четиристотин километра от София; имаше две по-скоро мързеливи хималайски експедиции и едно много сериозно катерене по северната стена на Айгер и установи, че след десетгодишно ходене по планините и петгодишно учене (по-скоро висене по скалите) има диплома, че може да работи като инструктор по алпинизъм.

А той точно това със сигурност нямаше да работи - нито имаше намерение да си прави фирма, нито имаше намерение да обучава хлапета как се правят възли. Нямаше да работи повече и на парче, да чисти прозорците на високи сгради или да слага топлоизолация по блоковете. Така че сега започваше на чисто. И установяваше, че е трябвало малко по-рано да се замисли над тези неща.

Каквото и да си говорят хората - трябва да бъде честен и да признае, че катеренето си е много приятно занимание. Обаче едва сега той отчита като своя голяма грешка, че никога не е бил особено практичен. Хората, дори децата, които си избират хоби, подхождат доста трезво към този въпрос. Как да каже, че не са си направили добре сметката онези хлапета, които още в пети клас се записват на кръжок по математика... Или онези, които още във втори клас се захващат с рисуване, или онези хилави момченца, които много предвидливо се записват на курсове по карате и джудо, и така си гарантират, че няма цял живот да ядат бой от разни нахалници.

Е, той с алпинизма не улучи десетката. Вярно - катеренето развива добре тялото, тренира правилно всички мускули, калява психиката, помага ти да видиш проблемите от друг ъгъл - по-точно от високото, и да не им се косиш много, прави те по-адаптивен - след един тур от шест-седем въжета въобще не ти пука дали в хижата има топла вода, или хлебарки и дали можеш да спиш на палатка, или просто край огъня и толкова.

Когато обаче въпросният алпинист стане на трийсет години, той започва да се замисля над разни други неща.

Така един ден се оказа съсредоточен над обявите за работа в интернет и си даде сметка, че не върви, след като събота и неделя е катерил по Мальовица, на следващия ден да се забие в някаква лъскава дупка и да продава обувки или да работи като дребен банков чиновник от девет до пет. По същата причина той отхвърля и предложенията за таксиметров шофьор с осигурен изгоден лизинг за автомобил, диспечер на градския транспорт, майстор на пици, продавач в книжарница и дори консултант в магазин за спортни стоки...

- Намери ли нещо - пита жена му.

- Нищо по специалността - казва той, а тя го гледа иронично.

С нея споделяха обща страст по планините и катеренето, но подобно на много други, след като стана на трийсет, и тя си намери по-атрактивни занимания - като писането във форуми за здраве и колекционирането на екскурзии в чужбина.

- Ако търсиш по специалността, защо не провериш на “циркови артисти”. И по-специално дали търсят човек за ходене на въже. Там поне ще си по-тясно специализиран - казва тя и излиза, преди той да успее да реагира.

И така. Цирков артист.

Когато е ядосана, тя може да бъде много гадна, припомня си той след петгодишен брак. По-специално въжеиграч. Без осигуровка. Защо пък да не стане и пожарникар - поне няма страх от високото. Със същия успех може да стане и пилот - нали вече е свикнал да гледа света от този ъгъл...

Той гаси компютъра направо от копчето. Ядосан е. И се пита какво правят алпинистите, когато са много ядосани. Не се сеща веднага за нищо конкретно, но после му хрумва, че той винаги, когато е ядосан, катери по-добре и по-високи категории турове.

После звънва един-два телефона и след половин час вече пътува към Мальовица. Има почти цял ден пред себе си, за да не мисли за тези неща и да бъде над проблемите. Да види света от друг ъгъл - по-точно от високото, и да се почувства по-добре.

Вечерта, когато се връща, жена му го гледа подозрително и сигурно много я е яд, че си е взел непозволена почивка, вместо да се хване като голям човек и да си намери сериозна работа.

Той обаче е щастлив.

- Какво, да не би да си намерил работа - пита тя.

- Не, но я видях - казва той.

- Какво си видял?

- Ами като се качиш на Мальовица, какво виждаш - пита той с широка усмивка.

- Не знам. София? - опитва се да гадае жена му.

- Не - смее се той. - Хижата.

© Оля Стоянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.11.2011, № 11 (144)

Други публикации:
Оля Стоянова. Какво сънуват вълците. София: Сиела, 2011.