ОТ ХИЛЕНДАР ДО ШИПКА.
"Епопея на забравените" и нравствено-историчните ценности на българското национално възраждане

Никола Георгиев

web | Анализационни наблюдения

Когато остават с голи ръце срещу щиковете на врага, бранителите на Шипченския проход -

желязото срещат с железни си гърди.

Желязото се сблъсква в желязо, твърдостта в твърдост. Но колко различна е тяхната привидно еднаква и еднакво назована сила: желязото със своята сурова и бездушна вещност се удря в желязната устойчивост на духа, грубата материя - в окрилената воля. Както би казала стилистиката, Вазов е съчетал метонимичната събирателност на оръжията, направени от желязо, с метафоричния пренос на желязната устойчивост в света на духа и волята. желязо се удря в желязо, но тъкмо това голямо сходство ярко подчертава контраста между бездушната маса на насилието и порива към свобода и национално достойнство.

Прозвучал в решителния миг на одата "Опълченците на Шипка" - в мига между поражението и победата, - тоя стих събира главната идейно-образна насоченост на творбата, тъй както и цялата тази творба, последна подред и в определен смисъл ключова за разбирането на "Епопеята ", събирай увенчава мъчително величавия развой на най-хубавия и национално най-значимия български одаичен цикъл.

Противоборството между железните гърди и железите щикове не е ограничен романтичен миг - то е сложно и двупосочно сплитане, върху чиито везни трептят между поражението и победата стоте паметни български години, обхванати в "Епопеята". Ето дори в началото на нейната последна и победно увенчана творба старопланинският проход многозначително е облъхнат със спомена за един друг проход и друга битка в древността:

едно име ново, голямо, антично,
като Термопили славно, безгранично

В присъщото за одата позоваване на величави имена и събития от миналото споменът за прохода, който тристата Леонидови войни са отстъпили на персийските пълчища едва след гибелта и на последния от тях, идва напълно естествено и дори някак "между другото". По-нататъшният развой на творбата обаче скоро доказва,че сравнението с Термопилите не е обикновен спътник на одаичната стилистика. Старопланинският проход не е просто свидетел на славен родолюбив подвиг - в него се срещат шумящите вълни на безчисления враг с гранитната устойчивост на шепата опълченци, бесните рояци с юнашкия орляк. Така аналогията с тристата спартански хоплити, вметната някак незабележимо в началото, се разгръща в идейно-образната тъкан на творбата и точно в композиционния център, когато напливът на поробителя започва да взема превес, определено заговорва за своя смисъл:

Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх,
кат шепа спартанци под сганта на Ксеркса...

И тоя смисъл става един от стожерите на одата и на цялата "Епопея", от чиято устойчивост решително зависи прозрението ни в националната ни съдба и успехът на народния ни поет в неговото нравствено отговорно, художествено трудно начинание. Защото, ако изходът от Термопилската битка е добре известен /а и самата творба напомня за него/, ако падането на заветния хълм става безпощадно неизбежно, както и на толкова предишни пориви от Паисий до Бенковски, и ако бранителите му, виждайки края, се хвърлят срещу врага, за да паднат с "една смърт юнашка и с една победа", какъв е смисълът на тази победа и къде е границата между нея и поражението? И каква нравствена сила, какво художествено равновесие изправя тази заключителна победна ода върху ръба на погрома и победата? И как тази сила застава пред парещия спомен за толкова досегашни погроми?

Дванадесетата, завършила с военна победа творба от "Епопеята", започва с мрачно и настойчиво примирено изживяване на отколешните и неотколешните погроми на българския народ - толкова настойчиво, че утвърдителността му започва вътрешно да се разколебава: "Нека носим йоще срама по челото... нека ни отрича историята, века... нека Беласица стара и новий Батак..." А ето как завършва тя:

И днес йощ балкана щом буря захваща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

Заключителното четиристишие се връща към сегашността на началната част "нека носим йоще" - "и днес йощ балкана", но с какъв удивителен преход - с прехода от срама към дивната слава, от лютия спомен към героичната легенда на вековете! И което е все така изумително, той протича върху общи опорни точки:

Наред с противопоставянето си на началото последните четири стиха сплитат в едно мотиви от цялостния път на творбата:

И в цялото това контрастно единство непоклатим и монолитен се издига балканът, спояващ одата, спояващ героите с България и с вечността...

Последното четиристишие изплита от одата победен венец - но не венец на леката фраза и леко постигнатата победа. Към тържествената възмогнатост на победното четиристишие тя върви през трагичните провали на миналото, през кървавата битка за прохода, през трепета за възможното ново поражение. Две много сходни, много прости, но сурово звучащи в контекста си думи - "нека" и "нищо" - бележат най-ниските точки на погрома и най-смелото възправяне срещу жестоките истини и полуистини на историята. В първата част отсеченото "нека" удря седемкратно, като с камшик върху най-болните места в нашия труден национален развой, а във втората мъжествено примирената категоричност - "нищо" - прозвучава в мига, когато поражението надвисва над поредното усилие на българите да отворят нова страница в историята си: "Три дни веч се бият, но помощ не иде... Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх." Пътят от "срама" към "славата" се огъва между поражението и победата, което придава на одата много нравствена доблес и художествена убедителност. При това поражението не е еднозначна единица, защото трагичната Беласица и Батак и славните Термопили са не само противопоставени, но и сближени - на основата на загубеното сражение! С тая смела крачка Вазовата ода навлиза както в драматизма, така и в сложната перспективност на националната съдба, за да тръгне към внушението, че грубата маса на желязото може да сломи железните гърди, че насилието може да надделее над правдата, но че победа може да има и в това, което "историята" оценява като поражение, защото важен е не само външният резултат, но и духовното величие и вътрешната несломимост на победените. Умират ли "с една смърт юнашка", победените умират и "с една победа"... Разбира се, в единството на творбата това внушение нито е така безконфликтно, нито дори е единствено. То ту потъва в бездната на погрома, ту се възмогва в опиянението на победата и в тези извивки носи живото преживяване на всяко падение и полет и противоречивото единство на човешките и историческите ценности. Това доказва развоят на целия цикъл, доказва го и развоят на неговата заключителна ода.

По подобие на ред други големи оди в цикъла "Опълченците на Шипка" е също триделна: встъпителна част с размисли за историческата ни съдба, средищна част, описваща тридневната битка, и заключително победно четиристишие. Вазовата ода обаче е достатъчно сложна, напрегната, мисловно-емоционално богата, за да остане в границите на този общ композиционен дележ. И наистина вътре във всяка отделна част се сблъскват по две различни събития, състояния или оценки и се обособяват по две контрастно противоположни и художествено "по-дълбочинни "подчасти. Първите тринадесет стиха на първата част, групирани около мъчително настойчивото "нека", съживяват живия спомен за най-черните страници на нашето минало. В кулминацията на техните удари обаче, в средата на първата част, прозвучава едно голямо и решително "но" - "но ний знаем, че в нашто недавно свети нещо ново, има нещо славно" - и мрачният тон на изложението се пречупва в пресния спомен за подвига край връх Шипка. Сходно е положението и във втората част. Нейните първи двадесет и пет стиха описват упорната борба на опълченците, които устояват на ужасните пристъпи и отстояват върха и честта си. И тъкмо в миговете, в които везната на победата трепти между двете страни, тъкмо след обобщителния стих "Щурмът е отчаян, отпорът е лют" прозвучава ново и вече застрашително "но": "три дни веч се бият, но помощ не иде, от никъде взорът надежда не види ". Сходно е положението и в третата част, чиито четири стиха се делят на две точни половини, третата част се подчинява на този принцип малко по-своеобразно, а пък е и твърде далеч в реда на един последователен анализ на творбата.

Началните тринадесет стиха на одата "Опълченците на Шипка" прекрасно онагледяват специфичната възможност на художествената литература да сгъстява в една точка диаметрално противоположни оценки и многогласието на различни гледни точки. "Нека носим йоще срама..." Какво означават тези думи и последвалите ги още шест сурови "нека"? Примирение или бунт? Истина или лъжа? И чие е твърдението, че свободата ни е дарена? На самите "нас" или на "другите"?

Помагалата по стилистика от Аристотел до наши дни назовават не една стилова "фигура", в която изразът казва дословно едно, а означава нещо различно или противоположно, но нито една от тях не може да покрие сложността и богатството на тези стихове. Началните тринадесет стиха на одата с нищо изрично не отхвърлят жестоките упреци към миналото на българския народ. Ослепената Беласица и залетият с кръв Батак, старите окови и следите от робството са като че ли неоспорима истина. Така е и "нека" е така. Под това признание обаче напират сили, които, без да го отричат открито, скрито му противопоставят друга гледна точка и друга истина. Хора, които така смело напомнят своите минали погроми, не могат да бъдат духовно разгромени - достойнството си на народ и на човеци те очевидно са запазили. От друга страна, многократното наблягане върху пораженията се обръща срещу собствената си убедителност - в тази прекомерна настойчивост зазвучават нотки на зложелателното преувеличение, на озлобеното клеветничество. Двугласността на оценките се подкрепя и от следния важен белег на началния откъс: носител на нападките са почти изцяло "другите". В първия стих призивът "нека" за първи и последен път е насочен към "нас" /"нека носим йоще"/, при което подлогът "ние" е премълчан - тънкост, която скоро ще разкрие дълбокото си значение. Оттук нататък подлози на изреченията са само други: "спомен", "историята", "века", "нека да ни сочат /неназованите "други"/ с присмехи обидни" и пр. А когато на тринадесетия стих идва рязката промяна, голямото "но" на прехода веднага се свързва с появилото се за първи път в пълна и активна форма "ний": "Но ний знаем, че в нашто недавно..." Ето защо отношението между двете подчасти не се свежда до простото отрицание "другите ни хулят и отричат", но ние имаме подвига си на Шипка. Първата подчаст не е само клевета, на която втората чрез спомена за Шипка "строшава зъба". Изразена в словата на българите, тя е мъчително-страстно изживяване на мрачните спомени, чиято истинност те са достатъчно доблестни да не отричат и прикриват. Тя е изстрадано възмущение срещу жестоката орис на един народ. Тя е протест срещу лекотата, с която се сипят върху него "присмехи обидни". Тя е бунт срещу едностранчивите оценки на "историята" за същността на поражението и позора - каква по-точно едностранчивост, одата ще разкрие по-нататък, а засега с горчивото и гневно наблягане върху старите погроми тя по обратен път внушава, че в истината за Батак и Беласица има и някаква друга - по-дълбока и по-различна истина.

В мрачните тринадесет стиха ударите върху българската памет се сипят с нарастваща сила. Това градационно движение е изявено в техния синтактичен строеж - постъпателното скъсяване на изреченията към края - и в общия им смислов развой от по-конкретните изяви на "срама" и "теглото", през по-широкия, хилядолетен замах от Беласица до Батак до най-жестокия за един народ удар: "нека таз свобода да ни бъде дар". За напоритостта на ударите много допринася и ключовата дума "нека" - седем пъти тя въвежда изречение подир изречение, удар подир удар. Този начален /анафоричен/ повтор носи градационно наслояване и постоянно възвръщане към една и съща изходна точка, но едновременно с това неговата множественост подкопава убедителността му, като го превръща в стремеж да се изчерпят всички - възможни и невъзможни, справедливи и несправедливи обвинения срещу българите. И когато пасажът завърши с последното отсечено "нека", тоест завърши с думата, с която е започнал, и се затвори в собствения си кръг, тоя стремеж става още по-откровен. Казано е, дори е "надказано" всичко; това е крайната сила на ударите, това са те, изчерпани до широкия си и все пак ограничен предел, извън който остава ядрото на българското национално достойнство. Този умел полемичен похват окончателно раздвоява насоката на първата подчаст и със заключителното повторение на "нека" подготвя прехода към противопоставянето във втората.

След като досега "другите" са изчерпали упреците и обидите си, а гласът на българина наистина или привидно, но винаги мъжествено се е съгласявал с тях, идва ред на неговия собствен глас и оценка. Големият преход от приглушеното достойнство към прямото изтъкване на собствения подвиг започва от съпоставката "другите - ние" и продължава с противопоставянето между външната видимост на събитията и вътрешното самопознание и духовни ценности. Ние знаем нещо, което другите не знаят или не искат да знаят - нещо, което разтупква сърцата ни и ражда в тях големи чувства. Така досегашното противоречие се задълбочава в несъответствието между видимото и съкровеното, между чуждо знание и себепознанието, между присъдата на историята изобщо /"нека ни отрича историята, века"/ и собствените националноисторически ценности /"и в нашта история кат легенда грей"/. Към досега изградения образ на българщината се прибавя още една черта - нежеланието или неспособността да се разтръбяват пред света собствените подвизи, и заслуги.

Втората подчаст противопоставя на първата и убедителността на своята причинна аргументираност. Докато в първа част упреците и нападките се редят едни подир други, свързани помежду си само от общата си тема, от външната опора на началното "нека", но не и от някакво причинно, вътрешно обусловено развитие, втората част се разгръща в двойно подчертаната причинна връзка между вътрешното самочувствие и неговата външна първооснова:

Защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх...
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей...
що отговор дава и смива срамът...

Казано с понятията на граматиката, първата част се развива паратактично /съчинително/, а втората - хипотактично /подчинително/. Казано пък с езика на идейно-художествената функционалност, на фона на съединителното напластяване в първата част причинно-следственото обвързване във втората внушава логичността и убедителността на нейната правда - реторическата повторителност отстъпва пред последователния развой на аргументите. В подкрепа на причинното обвързване във втората подчаст идва и обстоятелството, че цялата тя е изплетена от две главни и. ..единадесет подчинени изречения! "Ний знаем, че...", "що гордо разтупва...", "защото...", "едно име, що вечно живей", "що отговор дава" и пр. А лексикално-коренната връзка между двата основни съюза "защото" и "що" допълва със свои средства мисловно- аргументационната връзка на изложението...

Двете подчасти са ярко контрастни и в своето образно построение. В първата пораженията се изразяват в метафори с мрак, тъмнина, сянка: "в миналото наше, хвърлят своя мрак", "да виене кат облак в наший кръгозор". Във втората пък - "свети нещо ново, има нещо славно", "и в нашта история кат легенда грей". В първата подчаст метафорно-пространственото движение е потискащо, в посока от горе на долу: "да виене кат облак", "хвърлят своя мрак", "нека носим". Във втората пък движението е въздигащо и извисяващо: "защото там нейде на връх планината", "издига се някои див, чутовен връх", "паметник огромен". И което е особено показателно за единството на творбата, извисяването не е просто метафора, а е органично свързано с образа на балкана, който споява одата с дъха на българското и устойчивото. Така още тук се утвърждава едно основно пространствено-идейно измерение, което по-нататък ще добие още по-ярък облик: турците са долу, мътни и шумящи вълни, а опълченците са горе, слени с върха, заедно с който извикват своето "ура", слени със скалите му, на чиято непоклатимост достойно съперничат.

Двете подчасти са контрастни и по своята насоченост във времето. В най-общи линии първата се отнася към миналото, към "Беласица стара", "следи от теглото", "хомота стар", а втората към "едно име ново", "има нещо ново". Това деление обаче е само начално, защото вододелът между минало, настояще и бъдеще в истеричното съзнание далеч не е така прост. Срама по челото, и когато иде от миналото, го носим "йоще "; поражения сме търпели не само в далечното си минало, не само с "Беласица стара", но и с неотколешния "новий Батак" /думата "нов", вижда се, не е "патент" на втората част/. От друга страна, преходът към новото и бъдещето е опрян върху събитие от "нашто недавно", преминава през сегашността и вече през нея неусетно преминава към бъдния живот на подвига.

/Преплитането на минало, настояще и бъдеще в национлния духовен процес се отразява и в следния тънък детайл, в стиха "е име ново, голямо, антично". Не ще и дума, че едно от значенията на "антично" е "древно", "старо" и че то не заглъхва дори под натиска на непосредното съседство с определението "голямо" и на общата насоченост на пасажа, която осмисля "антично" в посока към "трайно, величаво, неоспоримо в ценностите си ". Ето защо едно от значенията, макар и неводещо, на този стих е... "име ново, голямо, древно"! И тъй като думата "антично" е първата стъпка към съпоставката с Термопилската битка, умело тушираният оксиморон "старо ново име" е и стъпка към вярата, че в борбата между истините и клеветите в историята има устойчиви ценности, твърди измерения./

Преплитането и противопоствянето между двете подчасти Вазов и тук е изразил на основата на общи ключови думи, повторени в противоположен контекст и с противоположен смисъл:

При това разностранно преливно противопоставяне между двете подчасти втората не застава до първата като бялото до черното, истината до лъжата, просветлението до мрака. Разколебаването, отрицанието кипи глухо още в първата подчаст и още там подготвя обрата на първото голямо "но". Самата втора подчаст върви по своя път бавно, с вътрешна увереност, без да бърза да разкрие какво се крие зад недоизречените загатвалия "свети неащо ново, има нещо славно", "там нейде на връх планината", "издига се някой див, чутовен връх", "има един спомен, има едно име" - съсредоточена преди всичко върху вътрешното себепознание на българите. И едва след това, в заключителното си двустишие, разкрива далечната цел на своя сдържан развой:

що отговор дава и смива срамът
и на клеветата строшава зъбът

Пътят е извървян и завършекът отвежда смисловоемоционалния развой в посока, противоположна на начално подхванатата. Едва тук - каква сила на националния дух, какъв успех на художественото аргументиране! - творбата заговорва пооткровено за истината и лъжата в нападките върху българите и това поантиращо избухване най-добре внушава неспособността да се говори по-нататък за неправдата със същата горчиво-гневна сдържаност. В същото време обаче, макар и по-рязък спрямо сложната двугласност на първата подчаст и по-определен спрямо недоизречеността на втората, тоя завършек не прекрачва границите на художественото единство, което го е породило, не разрешава спора между истината и лъжата - по-скоро го определя и тепърва го започва. Недоизречеността на втората подчаст продължава да очаква отговор - кое е това име, кой е този чутовен връх, - а цялата първа част поставя и още един въпрос, не така осезателен, но затова пьк още по-решителен: откъде иде силата да се приемат такива сурови обвинения и, без да се отхвърлят мигом и изцяло, да бъдат разколебани от някаква по-висша истина и увереност и какво стои зад самочувствието, което така смело се изправя над бездната на най-мрачните погроми. "Що отговор дава и смива срамът" казва предпоследният стих, но сам той, а и цялата първа част не дава отговор на тези въпроси. Сдържаната съсредоточеност и проблемност достигат тук крайния си предел, подготвяйки изблика на широкото възклицание "О, Шипка" и прехода към живото дело.

След досегашния протяжен развой на мисълта и фразата, след сгъстяването на толкова чувства и проблеми, след забавеното кръжене около името и същността на българския подвиг възклицанието "О, Шипка!" - определено, кратко, волно - сякаш отприщва преживяването към нещо наистина ново и героично. Смислово-емоционалната тежест на този израз е така голяма, че в епохата на строго графично единство на стиховете Вазов е "дръзнал" да го обособи на отделен ред, създавайки един от далечните предходници на начупения стих в българската поезия. А с него развоят на одата действително се пречупва в нова насока: вместо досегашната универсалност на вековете и историята идват трите дена на битката, вместо общите измерения на националното пространство - съсредоточаването в един кът от Стара планина, вместо крайните резултати от миналите поражения - кипежът на битката непосредните лъкатушения между победата и поражението. И докато в първата част минало, настояще и бъдеще се преливат в трудния път на един народ, тук многозначното, но категорично определение "младите дружини" пряко заговорва за прилива на свежа кръв в неговото изстрадало тяло.

Преходът между първата и втората част е широк и многостранен, но в дълбочината си израства върху общата тема за същността на победата и поражението в националната история и общия конфликнто-съчетателен подход към нея. Тази общност се проявява и очебийно композиционно: и втората част, описанието на битката, се дели на две противопоставни подчасти. Едната, 29-53 /описва мъжествената защита на прохода, която за шепата храбреци е вече равносилна на духовна победа, а другата /стих 54-93/ се наклонява над пропастта на ново катастрофално поражение. С тоя  дележ одата вече определено очертава своя труден композиционнен път в извивките между поражението и победата, победата и поражението, а с втората част - средищна композиционно, обемно, смислово - тя разгръща, вече сред грохота на битката, заложения преди това проблем за видимостта и същността на историческото явление и спомен.

Описанието на битката започва с пряк сблъсък между противоборстващите страни, постигнат и чрез последователното редуване между тях: опълченците /стих 29-31/ - турците /стих 32-39/ - опълченците /стих 40-46/ - турците /стих 46-50/ - опълченците /стих50-52/. Това движение на описателния поглед носи ожесточената напрегнатост на сражението, ударите гръд в гръд, приливите и отливите на атакуващите вълни. При цялата си рязкост обаче преходите от едната към другата страна свързват отделните пасажи в здрави възли - както са сплели ръце и двата противника. Изразът "пристъпи ужасни" застава на границата между първите два от тях и събира в едно гледната точка на бранителите и действията на нападателите; фанатичното "Аллах" и героичното "урра" спояват чрез съседния си контраст следващите два пасажа; "един враг повеч мъртъв да положи" завършва този "опълченски" пасаж, а началото на следващия показва плодовете на самоотверженост: "турците реват, насипа налитат, и падат, и мрат "; от своя страна този пасаж се свързва с последния преход към опълченците чрез богатия контраст и антитеза между тях: "идат като тигри, бягат като овци" и "кат левове тичат по страшний редут".

Тези постъпателни сблъсъци напрегнато скъсяват словесния си обем и завършват с един обобщителен стих, афористично обединяващ в двете си полустишия усилията на нападателите и защитниците:

Щурмът е отчаян, отпорът с лют...

С тоя стих завършва първата част от описанието на битката. /Неговата обобщителна сила се увеличава и от това, че той единствен в цялата ода се присъединява към предходната римова двойка "редут-труд": и в него, както и във всички други части и подчасти Вазов е използвал завършващото въздействие на мъжките рими.

Този стих обобщава във външно равновесие силите на защитниците и нападателите, но в дълбокия си смисъл досегашното описание и преди още военната победа дава нравствено право на опълченците. Те, шепата храбреци, млади и като хора, и като войни, и като устрем, отстояват напора на "гъстите орди", чийто духовен вдъхновител е Аллах, чието бойно напътствие са обезумелите крясъци на пашата, чиято храброст е в сляпата фанатична ярост, готова да се превърне в животински страх при удара с достоен противник. Оттук вече започва все по-ясно да се налага основният идеен център на одата, отговорът на въпросите, казани и подсказани в първата част; налага се органично, здраво изплетен от всички смислови и образни съставки.

Назовани пет пъти "орди ", сравнени със "сганта на Ксеркса", лазещи вълни, поробителите са не само груба сила, но и безлична маса, лишена от духа и съзнанието на съставящите я индивидуалности. За разлика от тях опълченците действат както в единството на "младите дружини", "орляка юнашки", така и чрез съзнателната роля на всеки отделен войн - "всякой гледа само да бъде напред". /Измежду турците в единствено число се говори само за Сюлейман паша!/ И сливането на тези индивидуални воли носи много по-голямо единство от дисциплината на безличната военщина; именно като воюват "без сигнал, без ред", но с въодушевлението от голямата идея, опълченците воюват много по-добре от "истинската" войска. В изтъканата от разколебани и преобърнати "общоприети" оценки Вазова ода този нов "парадокс" допълва борбата за същинската стойност на силата и слабостта, поражението и победата.

Пространствените значения са друг важен фактор в идейно-образното изграждане на творбата. Още в първата част появата на чутовния планински връх пречупва преживяването в нова и по-ведра насока. Във втората част образът на балкана, на върха и низините разгръща в широка конструктивна мрежа, която и обвързва, и поляризира действията на двете сили. На тиранските орди принадлежи "урвата дива", а на опълченците - върхът, изразител на духовната им извисеност, а и на високата отговорност на делото им.:

България цяла сега нази гледа!
Тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали; да мрем по-добре!

>>>

 

© Никола Георгиев, 1992-1994
© Издателство LiterNet, 24. 10. 2002
=============================
Публикация в "Анализационни наблюдения", Шн., 1992-1994.