ФОРМУЛИ ЗА ЖИВОТ:
СВОБОДА, ЧОВЕЧНОСТ, ДУХОВНА СИЛА

Мира Душкова

web | НРБ-литературата

Няма да скрия, че за мен една от личностите, пример за висок морал и духовност в трудни години, е писателят Константин Константинов (1890-1970). Той е от поколението, което плаща висока цена за тежките промени, белязали България от края на 19. и началото на 20. век. Роден в свободна България, той става свидетел не само на бурния растеж на страната ни, но и на политическите и обществени сътресения, преодолява краха на двете балкански войни, на Първата световна война, последвана от няколко въстания. Писателят живее в напрегнатата обстановка на 20-те години, годините на „белия терор“, когато безследно изчезват хора, средата на десетилетието е разтресено и от кървавия атентат в черквата „Св. Неделя“. 30-те години също са неустойчиви - превратa от 1934 година, а не след дълго и включването на България във Втората световна война. Ако сумираме целия живот на Константинов и на неговото поколение, едва ли ще се очертаят няколко действително спокойни години, които да носят усещане за стабилност и сигурност. Бог знае как са успели да запазят своя дух и упование в някакво по-добро бъдеще. Поколение, вградило сянката си...

Част от тези събития Константинов описва в книгите си „Път през годините“¹, „Кръв“ и „Птица над пожарищата“. Размислите му за събитията след 1944 г. обаче остават укрити дълго време. Затова появата в литературното пространство на книгата „Път през годините. Неиздадени спомени“ на Константин Константинов (издателство „Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“) е важна за литературната история и за мемоаристиката, едновременно с това е и реабилитация, макар и позакъсняла. Лично аз отдавна чаках книгата му със спомени, чаках я като откровение за годините, които е прекарал в утробата на кита.

Спомените излизат повече от 40 години след смъртта на К. Константинов. В случая годините имат колкото физическо, толкова и символично значение - да се извърви цялото мълчание на пустинята, която трябваше и приживе да прекоси писателят. А и никак не е случайна появата на Валери Петров, предоставил на Библиотеката архива на Константинов. Свързва ги не само приятелство, но и безусловното доверие, което по-старият писател, иначе затворен и допускащ малко хора до себе си, оказва на известния ни поет.

„Неиздадени спомени“ са съставени от две части. В основата на първия дял са дневникови записки от периода 1939-1945 година (добавени са още две записки от 1954 и 1957). Те разказват за сгъстеното, неясно и напрегнато време в месеците преди и по времето на Втората световна война. Чрез тези страници можем да възстановим тревогата и предчувствието за приближаващата война, променящите се политически стратегии и на европейските, и на българските политици, тласването на България в безумието. Константинов не си спестява мнението нито за егоистичните пориви на някои български писатели да използват политическата обстановка, за да се покажат пред света, нито за безхаберието на българския политически елит, който няма ясна представа какво може да се случи, и честно окачествява включването на страната ни във войната като предателство. Откроява се личността на писателя, която е с будно гражданско съзнание и таи в себе си тревога не за собственото си бъдеще, а за бъдещето на нашата страна.

Дали не звучи твърде актуално и днес написаното през 1939 година? „Никога, струва ми се, не е имало такова разцепление, такъв цинизъм, тъпота и чудовищно безгрижие във всички - всички плоскости на българския политически, обществен и културен живот“. И още: „Никой не помисля за ония неща, с които някога ние живяхме, пък и днес още стоят поне като формули за живот: свобода, човечност, духовна сила, а не бруталност и безсрамие. Никой не ще да види нашата собствена глупост и продажността на тая квазиинтелигенция, която управлява от последните десетилетия страната ни“ (с. 17). Цитатите могат да се продължат в тази посока, но дали натрупването им не би довело до не особено приятни изводи за българската народопсихология и за все още ненаучените уроци от историята...

Страниците, описващи случващото се, не са обикновена хроника, тъй като Константинов преплита не само факти, но и разкрива своята лична оценка, нескритата тревога, оскъдния живот, неизвестността, мрежата от слухове, деленето на „наши“ (патриоти) и „предатели“ (пораженци). Идва ред и на личната загуба и на скръбта - в бомбардировките над София загиват сестра му Невена и съпругът й Никола Савов. Стилът на писателя е приглушен, малко по-сух, отколкото сме свикнали, но затова пък има честност, има патос, чуваме непрекъснато биене на камбаната на съвестта.

Втората част е писана ретроспективно - в периода 1959-65 година, в залеза на своя живот, Константинов си спомня за бурните години след Девети, пространно разказва за прословутото си директорстване в Радио София, за евакуацията извън София заедно със сестра си, художничката Донка Константинова, добавя страници към историята на Съюза на българските писатели, както и щрихи към писателските нрави. За съжаление, Константинов не ни е оставил сведения за своето отношение към Народния съд, чрез който са избити негови познати и колеги, сред които е и близкият му приятел Димитър Шишманов. Възможно е коментарът за това срамно и престъпно събитие да е бил безмилостно автоцензуриран...

Във времето, в което пише тези свои спомени, писателят издава и допълва мемоарите си „Път през годините“ (1959-1966), като първоначално отпечатва откъси от тях в периодичния печат. И едновременно с това, докато подготвя книгата си, той има още един ръкопис, предназначен за скриване в чекмеджето. Ръкописът разкрива инакомислието на автора и съпротивата му срещу статуквото, срещу хомогенната комунистическа власт; държавната машина и партизанщините са оголени, има и немалко опасни разсъждения, за които се влиза в затвор или в лагер, или направо могат да костват живота. Шизофренни времена!

Константинов е знаел много добре, че думите му ще бъдат посрещнати като ерес, затова е укрил своите записки. Ето например описанието на „светлата дата“: „В една открита кола бе седнала някаква възрастна жена с обезцветени коси, наконтена и гримирана, и ухилена като восъчна кукла, с червени карамфили на ревера и в ръката - истински препариран и нагизден труп, който сякаш символизираше кресливо цялата тая зловеща вакханалия. По-късно щяха да се пишат евтино-патетични репортажи за „морето от освободен народ“, за „преливащата народна радост“ и пр., а това беше една разюздана тълпа, повече настръхнала от злоба, отколкото щастлива, която се въртеше като замаяна, търсейки да излее върху нещо или върху някого отприщените си тъмни инстинкти, защото всъщност никакъв враг нямаше срещу нея“ (с. 103). Или споделените тревожни факти от първите години на Победата: „Всеки ден изчезваха хора, вземаха се апартаменти, коли, покъщнина без закон, без каквато и да е наредба, а в същото време в „Свободен народ“ и в „Зеленото знаме“ Кр. Пастухов и Ник. Петков пишеха страстни статии за законността и волята на народа. А „Работническо дело“ сочеше волята на народа в озверелите тълпи пред Съдебната палата... Не беше ли това трагичен фарс, зловеща оргия, нещо апокалиптично, пред която стояхме безсилни като схванати и физически, и духовно“ (с. 121). Или обобщението за случващото се, което няма нищо общо с политическите постулати: „Каква война, кой я извърши? Една военна окупация почерни цял народ и той трябваше да благодари за „освобождението си“ и да се даде като плячка. И въпреки всичко още се живееше с фантасмагорични, смешни надежди“ (с. 122).

В тези страници няма да срещнем украсени истории, в които авторът да се героизира или да усилва значимостта си. Напротив - връщайки се назад във времето, той поглежда на себе си като на човек, непроумял и непрозрял напълно случващото се: „И за лишен път трябва да повторя: когато гледам със сегашни очи ония години, виждам колко незрели, наивни или по-точно глупави сме били ние тогава!...“ (с. 121).

Книгата „Неиздадени спомени“ е поредното доказателство за голямата фигура на Константин Константинов и за неговата непримиримост и неприспособимост в годините след 1944. Трезв поглед, аналитичен подход към събитията, умение да огледа от много страни проблема, да си обясни и да обобщи човешкото поведение - това са само част от характеристиките на спомените. Тази втора част е много по-близка до поетиката на Константин-Константиновото творчество. Дори и в най-тъжните и тежки дни Константинов вижда малкото събитие в голямото, смесва радостта и тъгата, подходи, познати ни от разказите му и от „Птица над пожарищата“. Прекрасни са някои моменти, които дават колорит на записките. Например в смутните военни дни, когато случайно попада в едно стопанство, писателят поглежда на света с други очи и отново открива покоряващата красота и сила на природата, вечна на фона на самоунищожаващия се човешки род. „И в няколко бързи, последователни мигновения всичко наоколо и вътре в нас се промени. Някаква хармония, която ни обсебваше чрез нови, непознати дотогава сетива, някакво пълно блаженство, неизпитвано до тоя час, което ни откъсваше от нас самите и ни освобождаваше от всичко досегашно. Така като че тъкмо сега се раждахме за истинския живот. Тук всичко друго, освен тая вътрешна и външна красота беше невъзможно и абсурдно: и осакатеният град, и автомобилите по пътищата, и оня ускорителен ритъм, който ни тласкаше към всеки нов ден и нашите жалки занимания и грижи. То беше едно кратко възвръщане в оная единствена родина, от която някога нашата клета душа е излетяла, за да се затвори в това грешно тяло“ (с. 94).

Константин Константинов не може да търпи неистини, за него са по-важни автентичното присъствие, собственото звучене, а не съ-участието в общия хор на славещите една или друга политическа система, обезличаваща човека и твореца.

Въпреки хубавите думи, които споделих дотук, въпреки радостта ми, че отново чета редове, написани от Константин Константинов, няма да спестя и няколко забележки към изданието. Давам си сметка колко е трудно да се дешифрират ръкописните страници, да се напишат коментарите, да се идентифицират и опишат споменатите личности, да се изяснят някои събития, далечни от съвременния читател. Една част от бележките в изданието са точни, но на места забелязвам пристрастност, за която не намирам нито обяснение, нито извинение. Вместо конкретна информация, съставителят Асен Георгиев (предполагам) предлага личното си мнение за лица и случки. Целта на изданието е спомените да станат достояние на читателите, а не да заблести личността, остроумието или личното разбиране на съставителя. А и подобно вмешателство съвсем не е в духа на Константин Константинов, който - както е известно - не е разрешавал да се променя нито дума, нито един негов ред. Затова нека когато се издават книги със спомени, това да не бъде механично, а да се усеща максималното приближаване на съставителя, редактора или издателя към мемоариста. От това ще спечелим всички.

Интерпретативният подход към бележките води и до грешки - например сборникът с оригинални разкази „Седем часът заранта“ (1940) е определен в бел. 73 съвсем невярно като „сборник с избрани разкази и пътеписи [...], излязъл през 1939“ (между другото - книгата е отбелязана коректно на гърба на „Неиздадени спомени“).

За да бъде още по-ценно изданието, необходимо е било и допълнително усилие от страна на съставителя - да се пълнят някои празноти, които К. Константинов е оставил, осланяйки се единствено на паметта си за събития, състояли се двадесет години назад. Може би не всичко е възможно да бъде допълнено, но защо не са разгърнати поне страниците на вестник „Литературен фронт“ от 1945 г., където много широко са коментирани и проследени и Първата национална конференция на българските писатели, и гостуването на нашите творци в Румъния и така съвсем спокойно могат да се добавят пропуснатите имена на международните гости, да се възстановят датите.

И ако споделям не само добрите си впечатления, то е тъй като се надявам книгата да бъде четена и в бъдеще, както и че тези недостатъци биха могли да се отстранят при следващо издаване. Защото бих искала спомените да имат дълъг живот и верни почитатели.

БЕЛЕЖКИ

1. Почитателите на писателя вероятно ще си спомнят, че последната дата на мемоарите му е 9 септември 1944 г. [обратно]

© Мира Душкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.01.2012, № 1 (146)
© Електронно издателство LiterNet, 21.04.2013
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. Варна: LiterNet, 2013.

Други публикации:
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. София: Кралица Маб, Варна: Силуети, 2013.