Разговор със създателите на театралната работилница “Сфумато” Маргарита МЛАДЕНОВА и Иван ДОБЧЕВ за духовната експедиция назад и нагоре, за отместването на границите и посоката на големия страх.

        Спектакълът “Черното руно” на “Сфумато” беше видян от публиката на варненския театрален фестивал преди да замине за Авиньон. Театралната работилница представя България в европейската програма “Теорем 2000”. С “Черното руно” режисьорският дует Маргарита Младенова и Иван Добчев продължава пътешествието към духовните ни корени. За двамата спектакълът е част от дълга експедиция, започнала от програмата им “Йовков”, минала през програмите “Радичков”, “Апокриф” и “Митове”. Пътешествието е провокирано не само от любопитството им към други закони на живеене и духовни култури, но и от “интуицията за ценностите, складирани в отминалите времена, които днес ни липсват.” За “Сфумато” да остане при вече открития театрален език е немислимо, този път трупата посяга към мултимедията. Режисьорите не се занимават с каракачаните като етнос, история и бит (макар да са натрупали безкрайно много факти), а с различния модел на живеене. Каракачаните, които нямат нещо друго освен своите стада, са им интересни с непрекъснатото движение, с философията и въображението, създало художествена култура, която макар и незаписана, може да промени модерния човек. “По време на дългите керванни преходи черните бегълци правят своите сватби, пеят своите песни, играят хора, месят хляб, въртят тави, раждат децата си и погребват някъде своите мъртви. Те нямат свои гробища. Нямат свои села, градове”, пишат във въведението към спектакъла двамата режисьори. После идва трагедията на номадите - социализмът им отнема стадата - и с тях им отнема всичко, превръща ги в уседнали “робове на земята”.
        “Черното руно” неочаквано стана обект на скандал, събра противоположните мнения - силно пристрастие и ожесточено отричане. Спектакълът вече се игра на сцената на Хебел Театър в Берлин, предстои му премиера на престижния театрален фестивал в Авиньон, участие в два италиански фестивала и в летния фестивал в Хамбург. Във Варна двамата режисьори продължиха миналогодишния семинар със студенти от театралния департамент на Нюйоркския университет.
 

        - Кога беше първата ви среща като режисьори?
        Иван Добчев: - Преди 15 години. Първият път, когато работихме заедно, беше в “Чайка” по Чехов, която направихме в “Сфумато” като спектакъл-манифест. Обявихме защо сме го създали, накъде отиваме, с какво се занимаваме, с какво сме различни от другите. Преди това естествено сме се срещнали, разбрали сме, че можем да стоим двамата един до друг, че можем да работим върху един проект, да се допълваме, да съградим един спектакъл, който, без да е правен от един човек, да изглежда цялостен.
        - Какво трябва да се случи, за да се съберат двама режисьори в един спектакъл?
        Маргарита Младенова: - Трябва де се случи нещо, което не са допускали дотогава. Примерно, че един спектакъл може да се води от двама. Нито аз, нито Иван дотогава сме допускали подобно нещо. Трябва да се отмести границата на допустимото. И това е много по-трудно, отколкото всеки от нас поотделно е правил, много изтощително. Затова и правим заедно представления един път на няколко години, а поотделно - много по-често.
        - Кой е по-толерантният от двамата?
        М.Мл. - Всеки от нас е по-толерантният в този мъчителен диалог. Но все пак се опитваме да изработваме единен ключ даже през разликите, заради толерантността към въздуха на репетицията, за да не объркваме излишно актьорите. Въпреки че в “Сфумато” не е толкова кощунствено да се опита една версия, след това друга и в крайна сметка да се роди трета, която не е средно аритметично между двете. Не винаги се стига до това, разбира се. По-толерантните в “Черното руно” бяха актьорите.
        - Докъде са границите на “Сфумато”? Какво може да ви накара да се разделите след 15 години?
        М.Мл. - Сигурно има граница, но ние не я знаем. И все още не мислим, че сме близо до изчерпване, безсилие и край. Иначе се опитваме да отместим всички други вътрешни граници и това иска страшно много усилия и невинаги е възможно.
        - На сцената живее едно грамадно черно руно. Как попаднахте на този образ?
        Ив.Д. - То тръгва от детството ми. Аз съм син и внук на овчари. При моя дядо пристигнаха каракачани да зимуват. Имам спомен за тези хора, за техните деца, които също са облечени в черно. Спектакълът започва с образа на руното, което се движи като някаква голяма вълна от вълна. Този път така започнахме. Макар че и в “Апокриф” една стълба в небето определи цялостното развитие на темата. Тук това беше основното, около него започнаха да се роят другите образи. Когато започнахме работа, имаше един много вълнуващ момент. Двамата най-интересни старци от каракачаните имаха проблеми с очите. Единият беше на прага на операция, на другия тя му предстоеше. Аз започнах да уреждам тази операция, защото и на мен ми предстоеше. Около тази възможност да не виждаш, да виждаш навътре започнахме да мислим.
        М.Мл. - Не мисля, че руното е просто образ, визия. Ние четири месеца се борихме с руното в желанието животът на телата на тези момчета и момичета да се срасне с него. То е мотор на представлението и по някакъв начин е неговото пулсиращо тяло, което мени образа си, но винаги остава свързано с праматерията. То е и кожа на представлението. И както човек се опитва да излезе, да прескочи параметрите на тялото си, така и представлението е построено точно на тези енергии, които като че ли искат да надскочат ограничаващото ги черно руно, тази плацента, жива амеба. И в същото време в ситуации на беда и опасност то им е утроба. Те се завръщат към него, скриват се под него. Руното е страшно тежко, нали се представяте колко мускулна енергия е необходима, за да може да се сраснеш с него. Битката продължи и вътре във всеки от актьорите - инерцията на това какво е да си актьор на сцена е свързано с представи, които гъделичкат, обслужват твоя нарцисизъм да бъдеш персона, да бъдеш самостоятелно тяло. Тук това трябваше да се надмогне, не като се нивелират актьорите, а като се изведе като ценност нещо, което ние, разединени в живота си, нямаме - способността да дишаш заедно, да станеш жива, мислеща част от едно цяло, да подчиниш живеенето си на по-голямо тяло. Да си върнем способността да усещаме нещата със светлото и със сенките и по този начин да възкресим закърнелите си сетива, да възстановим целостта си на едно голямо сетиво, на голяма чувственост, каквато би трябвало да е човекът - да слепим обратно парчетата на строшеното огледало.
        - Как се променя човек след подобна духовна експедиция?
        Ив.Д. - Естествено, че ти изхабяваш много енергия. Като компенсация се получават някакви усещания, нови прозрения, домогваш се до друго ниво на това какво е изкуството, за какво е изкуството, трябва ли директно да обслужва някаква кауза, идея, интерес. Колкото по-далече отиваме, толкова повече разбираме, че не е важно дали има думи или участват само телата, дали спектакълът е мултимедиен - това са формалните средства. Те не определят удоволствието от това, че свириш. На всичкото отгоре много ни притесняваше оценката или по-точно начинът, по който самите каракачани биха гледали на това. Те идваха на групи в София да видят спектакъла. Колкото и да е далечно, представлението ги докосва, вълнува ги. Те влизат в него и казват - да, точно така беше.
        М.Мл. - За мен въпросът, който задавате, е изключително важен. Много често казват “вие в Сфумато как не се карате след 11 години, как имате поносимост, продължавате да имате любопитство един към друг”. Това не става така случайно - то се отглежда, и то не с лекции, не извън пространството на репетициите. Самият закон на репетицията е такъв - да не се нанасят абсолютно никакви други мотиви на живеене и съображения освен творчеството. И ако има конфликти, те да са творчески. Живеенето в репетицията ни най-малко да не прилича на живеенето извън нея, където всеки е свободен да бъде себе си. Парадоксът е, че след дълги времена на живеене заедно вътре в едно представление хората са много по-свързани, отколкото в началото.
        - Мислите ли, че вече гледате по друг начин на света извън представлението?
        М.Мл. - Да ви кажа право, не мисля. За съжаление този свят задава толкова неотменими регламенти, имам предвид битовите проблеми на всеки от нас, принудата да търсиш пари, да доказваш непрекъснато какво искаш да направиш, принудата да бъдеш продуцент на собствените си идеи. Много малък обратен ефект има от творческите ни търсения и открития върху ето тази непрекъснато започваща от нула друга житейска акция. Отиваш, чукаш на врати и срещаш хора, които не разбират, не желаят да дойдат да гледат. Те си имат други ценностни системи, занимават се с други коридори на живеене. Ни най-малко просветлението, което ние натрупваме и получаваме от пребиваването си в реалността на изкуството, не променя принудите на живеене в така наречената житейска реалност. Съжалявам, че е така. Просто този живот има много малка нужда от изкуство.
        - “Сфумато” обаче разширява своето пространство - с фестивал на младите театрали, със списание, с отглеждане на ученици (и двамата сте преподаватели в Театралната академия). Все пак не сте се отказали да въздействате на житейската акция.
        Ив.Д. - Това не е агресивно въздействие, има отворени врати. “Сфумато” не е секта, не е манастир. Това е някакво отворено пространство, зона. Всеки, който желае, може да влезе и, ако му хареса, да остане. Естествено, хората, които считат, че тоталната свобода, липсата на всякакви правила, това е демокрацията, напускат. Но тези, които приемат всичко това и се чувстват добре в него, придобиват нещо повече, което е оттатък професионалните разговори. Театърът е любов. Ако няма любов, няма смисъл да се прави. Нашите актьори обичат това, в което стоят. Ако я нямаше любовта, този спектакъл нямаше да може да бъде издържан физически. Няма такъв човек, който шест месеца да се лута под едно руно, за да се опитва да прави поезия.
        - За всяко представление събирате екип от различни експерти, трупате много факти. Какво Ви дава тази подготовка?
        М.Мл. - Винаги се опираме  на кръгове от хора, които са ни провокация, друго око - вътрешно и външно. Когато дойде Кирил Мерджански, който, освен историк и познавач на античната история, е и великолепен поет, Николай Гочев, един от най-ценните експерти по антична литература, или един специалист по диалектите, тогава и за самите нас става интересно. Слагаме на масата всеки своето и купът ценности расте. Работим с преводачи, психолози, психоаналитици, експерти по атнична култура. В случая събрахме почти цялото европейско натрупване на живи или мъртви автори, които са се занимавали с темата за каракачаните. Обиколихме всичките живи каракачани. Това са 80-годишни хора с толкова бистра, жива и будна памет, с каквато ние на 40 години вече не сме. Да не говорим, че те имат свои вътрешни опорни точки, имат философия. Те биха били приносно значими, ако има кой да им обърне внимание. За мен ние самите не сме толкова интересни. И цялото това десетилетно преживяне на проблемите на модерния човек, сведени до това къде мен ме стяга чепикът, колко съм самотен, колко съм объркан, в каква мътълка същестувавам - това заглеждане в пъпа, някак си вече не може да бъде трамплин за силна театрална енергия.
        - “Сфумато” също заживя номадски, след като Ви взеха сградата.
        М.Мл. - Това не сме го искали, така се получава - сюжетите на представленията след това ни отмъщават в реалността. Ние се опитваме наистина да погледнем на този физически провал откъм добрата му страна. Защото дългото преседяване в едно определено пространство, под един покрив, натрупва вредни енергии, създава самочувствие, много близко до самочувствието на формулата “театърът е наш дом”. Театърът не е наш дом, той е църквичка, в която отиваш и ако имаш молитва, можеш да я изречеш и някой да я чуе. Но не можеш да разполагаш в театъра като с кухнята си. В този смисъл, когато успеем да построим следващото си пространство, ще се опитаме наистина да го отворим повече за търсения в областта не само на театъра, да бъдем продуценти на творчески идеи - на младите актьори, на нашите студенти, да дадем възможност за международни срещи. Да бъдем мястото за среща на ралични ветрове. Неизвестността пред “Сфумато” се задълбочава по отношение на сроковете във времето. Ние се съгласихме да напуснем нашето досегашно пространство, защото казусът е юридически сложен, доколкото става дума за съсобственост на сграда. Вероятността да съградим от друго маргинално пространство своя дом се бави от мудността на юридическите процедури и от намесата на други интереси. Има една баня, която с решение на общинския съвет на София ни е дадена. Тя е руина, но руина беше и това място, което превърнахме в театър. Стига да завърши процедурата по прехвърлянето, ние ще имаме възможност, обикаляйки из Европа, да провеждаме акцията си на солидарност, за да съберем средства, техника и, ако трябва, защита. Не е толкова страшно това, че ще се пренасяме непрекъснато, по-важното е да има какво да пренесем.
        - Какъв е новият проект, към който пътувате?
        Ив.Д. - Един от възможните маршрути, едно от пътешествията е това, което сега започнахме с американските студенти - темата за хазарите. Енигматичната книга на Милорад Павич “Хазарски речник” от десетина години ме занимава с особената си поетика.
        М.Мл. - Ловците на сънища в книгата считат, че по-интересният начин да съществуваш е да обитаваш чужд сън, да се припознаеш в него и даже да породиш от него собствен сън, да накараш другия да сънува твоя сън. И в тази игра на навлизане на съня на другия има нещо много по-вдъхновяващо от съществуването на модерния човек, загледан в пъпа си, в собствената си мътилка. Проектът ни е около прехождането в чуждия сън, около това да създаваме магична реалност, която стапя границите между сън и действителност, зачерква хронологичното време. Имаме идея, че такъв опит може да се направи и върху последните къси разкази на Петрушевска.
        - Един от сигурните пътища в истинското бъдеще е да вървиш в посоката, в която расте твоят страх, пише Павич в “Хазарски речник”. Коя е посоката на Вашия страх?
        Ив.Д. - Павич го е казал доста крайно. Човек започва да заобичва тоя страх и върви срещу него. Защото там е истинската тръпка, истинското усещане, че си жив. Аз освен страх бих сложил подстрах, риск, непознато, отвъд - отвъд тази реалност, отвъд това живеене, т.е. всичко онова, което е свързано с търсенето на нов континент. Ние вървим срещу смъртта. Вероятно най-големият страх е да си мъртъв, докато още си жив.
        М.Мл. - За мен посоката на страха е хоризонтална. Тя е някакво диво желание да се оттласна от материалните мерки на този живот, който няма нужда от одухотворено пространство, няма нужда от вертикално живеене. И като няма нужда от него, той го и зачерква, отнася се не просто с ирония, а с присмех към всякакви такива опити. Страхът ми е да не би в един момент да се уплаша, че ще се почувствам глупак от това, което върша.
        - Мислите ли, че публиката извън България е по-толерантна към Вас?
        М.Мл. - Тя е много по-непредубедена и истински любопитна. Ние имаме и тук такава публика. Представлението във Варна го доказа. Не бих казала, че тази публика е по-свободна сетивно да възприема и да се разтваря в пространството на представлението. Тя е просто по-непредубедена.
        - Коя публика Ви е интересна или може би това няма значение?
        Ив.Д. - Има значение, в Европа - особено във Франция и Германия, съществува така нареченото понятие театрална публика. Тя настина е постижение на една култура, на цивилизацията. Възпитанието започва от училище, където има часове по театър. Ние сме се срещали с такива деца, това е много вълнуващо. Виждаш как децата се въвеждат в храма. Не можеш нищо да не знаеш за театъра и изведнъж да влезеш в салона и да го възприемеш. Това е език, който се учи. Най-интересна е фестивалната публика. Големите, истинските фестивали стават епицентър на хора, които отиват като на поклонение. В Авиньон се стичат хора от цял свят. Отиват специално на фестивала, както се отива на курорт или в по-далечните времена на манастир.
        - Накъде се движи варненският фестивал?
        Ив.Д. - Тазгодишната селекция е много смущаваща и доста провокативна. Вероятно винаги е така - това е демократичният начин. Дава се мандат на един селекционер и той налага своята мярка, вкус, предпочитания. Но не мисля, че фестивалът като някакво същество се движи в определена посока. Той се лута, търси себе си. Това е пипане на тъмно.
        М.Мл. - Аз не съм съгласна. За пръв път във фестивалната програма съзнателно са включени паралелни проявления като цялата верига от ателиета. Фестивалът има амбиция не просто количествено да набъбва, а да обхване форми, в които срещите да стават все по-творчески в истинския смисъл на думата. Моментът на лаборатория се намеси във фестивалния замисъл тази година и според мен това е много ценно. Аз си давам сметка, като знам каква е ситуацията на всеки такъв замисъл в България в момента, какво неистово, нечовешко усилие е да се организира тазгодишният фестивал с толкова много пластове на проявление. Какъв е резултатът от всички тези неща е друг въпрос.
        - На Вас какво най-много Ви липсваше?
        Ив.Д. - Това, което каза Маргарита, е абсолютно вярно. Аз започнах моите уговорки с това, че имам принципни несъгласия с посоката на основната селекция. Всичко останало е абсолютно така - фестивалът все по-уверено съумява да конструира себе си. Това, което липсва според мен е възможността да стане основно събитие в града. Варна да заживее по-интензивно с него. Някак си фестивалът стои като маргинално явление и това се усеща по празните салони, липсата на същински интерес.
        М.Мл. - Салоните са претъпкани.
        Ив.Д. - Видях, че на някои спектакли нямаше много публика.
        - Може би театърът в България се е превърнал в маргинално пространство?
        Ив.Д. - Че театърът е маргинален, става все по-ясно след 1989 г. Но би трябвало да се направи много по-голямо усилие в преодоляването на тази маргиналност. За фестивала се събират пари, които се дават за нещо повече от нормален гастрол. Не е зле да се издават материали, да се провокират медиите, театърът да стане фокус на живеенето през тези десет дни.
        М.Мл. - Мисля, че е направено едно пределно усилие. Тук проблемът за парите, колкото и да не ми се иска да говорим да тях, стои като граница на възможностите. Не можем все ние да тичаме, крайно време е някой потенциален меценат да се заинтересува от фестивала. Би трябвало вече да започне и този обратен процес. Фактът, че това не става, не го таксувам като вина на организаторите.
        - “Сфумато” има ли меценати?
        М.Мл. - Не, нямаме меценати, открай време сме продуценти на собствената си дейност и идеи. Това е изключително трудно. Досега, въпреки че правихме много опити, не можахме да намерим трети човек или хора, които да поемат това. Или все още ги няма и вероятно скоро няма да ги има, защото хората с пари имат парвенюшко мислене. Те предпочитат да ги вложат в нещо, което ги рекламира по възможно по-добър начин.
        Ив.Д. - Грети разбира под меценати нещо като Мобилтел или Мобиком.
        М.Мл. - Не говоря за спонсори.
        Ив.Д. - Ние имаме един, два примера на жестове от хора, които имат малко повече пари и просто идват и казват: ”Ето, това го давам за “Сфумато”, направете нещо”. Имахме учителка, която учеше нашите актьори на френски. Веднъж тя най-неочаквано им даде пари да обзаведат гримьорната. На другата година пак донесе пари.
        М.Мл. - За нас тези малки жестове са изключително ценни и това не е само въпрос на сантимент, а на пропукване в стената на безизходицата. Това, че имаме европейски копродуценти и тяхното любопитство към работата на “Сфумато” става все по-силно, е нашето завоевание. То е изключително ценно и няма нищо общо с някаква тенденция към меркантилизация от наша страна. Просто там има достатъчно развити и отгледани за култура хора, на които това, което правим им е интересно и те са готови да ни помагат.
        - Никога ли не сте правили компромиси заради тях?
        М.Мл. - Съзнателни компромиси не сме правили, за несъзнателните човек не може да носи отговорност. Големи, концептуални компромиси нямаме.
        - Трябва ли да се случи нещо радикално в т.нар. театрална реформа?
        Ив.Д. - Ние сме първите хора, които гласуваха с жеста си на напускане на конвенционалния театър, на системата, в която е много уютничко и безпроблемно. И естествено сме за доста радикално придвижване на цялата реформа на театъра. Това е свързано с много болезнени операции. Никое правителство, никоя партия досега не смее да направи тези крачки, които всички знаят, че са задължителни. Просто театърът загнива в някакво полуреформирано състояние. Това започва да рефлектира и върху интереса към него. Има криза на доверието между театъра и неговата публика. Доста неприятна ситуация. Не бих искал аз да бъда човекът, който ще запретне ръкави да я разчиства, но сигурно ще се появи такъв.
        М.Мл. - В началото на реформата съсловието беше по-консервативният елемент на цялата стратегия. Сега не е така, то е по-узряло за практиката на свободен артист, свободен художник, отколкото преди три години. Усетило е рискът, но и свободата на такъв статут. То натиска институциите да легализират реформата, да я вкарат в нормативната база. Това според мен трябва да стане по-бързо. Натискът трябва да продължи. Реформата е процес.