БАЛАНСЪТ НА КОМПЛЕКСИТЕ.
Интервю с Антоанета Алипиева по повод нейната книга “Български комплекси”

Десислава Неделчева

web

Книгата “Български комплекси” отваря доста болезнени теми за българската литература и култура. Защо е необходимо да сортираме от време на време тези чекмеджета на душевното здраве на литературата и нейното възприемане? Кои са психическите проблеми в днешната литературна ситуация?

Както и книгата говори - привърженик съм на идеята за национална литература. Особено за малка литература, каквато е българската, шансът да намери универсална значимост навсякъде по света е нищожен. Възможността да се чете и преживява битието чрез век и половина създавано като нова и най-нова българска литература като че ли е актуална почти само тук. Мисля, че най-удобното е да пренебрегнем утопичното в понятия като народ, нация (въпреки много актуалната днес идея, че нациите са въображаеми общности), да повярваме в колективните усилия, които за малките литератури са защитно средство и да осъзнаваме българските си граници, защото разтварянето в безграничието не може да спаси дори имена като Гео Милев, Далчев, Радичков..., творци, които в най-висока степен носят в себе си универсалното. Но не знам доколко биха оцелели, ако се лишат от определението “българско” или малко по-разширените “балканско” или “славянско”. Според мен далеч сме още от времето, когато един творец би устоял само като естетика. Такива творци в световен мащаб се раждат много малко. Останалите винаги търсят закрилата на топоса. Книгата рови из чекмеджетата на българската литература по простата причина, че това, което става във френската или чешката литература ме интересува като обща информация, но не може да бъде адекватно на моето битие, определено от роден език и насаждани традиции.

Според мен днешната литературна ситуация много прилича по комплексите си на 90-те години от ХІХ век - разправии между поколения, бясна опозиция на едно отминало, силно митологизирано време, израждаща се в пълната демитологизация на установеното. И трагично търсене на баланс между полюсите, който между другото вече започна да се чувства. Тоталното нашествие на случайни, но амбициозни хора в литературата започна да се тушира и проверени от времето, изпъкнаха значими художествени факти. Революционният ентусиазъм се отмива, за да изплува константното, представителното лице на едно еволюиращо българско литературно време.

Това според мен е проблем на модерната литература, която, както вече си казахме, е парчетосана повечето на етнически принцип. Институциите са част от съвременната българска литература, те са тези, които са плащали за социалистически реализъм или плащат за демитологизация и десекрализация на национални класици. Изобщо големите конюнктури са винаги институционално провокирани. В лоното на Нов български университет се мисли по един начин, в лоното на в. “Български писател” или в. “Труд” големите литературни личности са картотекирани по друг начин. Никой днешен литератор не може да мине без институции - медии, издателства, проекти, журита, сдружения или съюзи, Интернет, защото това е начин на узаконяване и легитимиране на труда му. Но днешният проблем на връзката творец - институция е не толкова конюнктурата, колкото индустриализацията на литературата. Писането като вторичност, като амбиция, а не като органика. Мигът, в който институциите успеят да открият и наложат органична литературна дарба, е оптималният момент, който също е утопия, защото от памтивека никое общество не е било чак толкова безпогрешно справедливо. Работата е в това, спонтанната дарба и изявената индивидуалност на твореца да са толкова силни, че да принудят институциите да се съобразяват с тях. Не институциите да правят твореца, а творецът да изпълва със съдържание институциите. А литературни престъпления в смисъл на налагане на бездарие над таланта винаги е имало. Даже не ги смятам и за престъпления. Вси повече осмислям думите на Атанас Далчев: “Не е никакво творчество това, което не може да се отрече”. Този, който винаги е хвален или лансиран от институциите, почти неизменно се оказва мода. Органичната дарба използва институциите дотолкова, че да заяви себе си, т.е. използва материалната страна на институцията, но в никакъв случай не бива да й възлага и духовни очаквания, защото институциите са рожба на конкретността, а времето е това, което снабдява със значимост или незачитане.

Никое дете не е добро, в смисъл, че всяко дете носи болка на родителя си, както и в поведението на всеки родител има елемент на неразбиране на детето му. Но има нещо друго. Битието във фундаменталния си аспект си служи с прости, но неоспорими категории. Фактът, например, че модерните култури постоянно интерпретират древногръцките сюжети или че четат “Дон Кихот”, Толстой и Шекспир говори, че големите истини са отдавна открити. А животът никак не ни пита зачитаме ли традициите или не. Докато ние се чудим дали да ги зачитаме или не, виждаме, че правилата ни за живот стават все по-прости и извлечени от опита. Думата "новатор" никога не ми е вдъхвала доверие. Колкото по-"нов"”се изкарваш, толкова по-слаба идентичност имаш, която много лесно се разпада под все нови и нови натиски. По-щастлив е онзи, който е приел своята традиционност и не е скъсал с нея, а я е развил във времето. При всички случаи е по-силен, защото индивидуалното е минало през колективното. Но и традицията, особено в днешно време, е резултат на избор, а не на задължителност.

Спомням си случаен разговор с приятел, който за мен се оказа важен. Този мой приятел беше от Варна, откъдето съм и аз. Но той заяви, че не чувства никаква връзка нито с града, нито със семейството си, останало там. Тогава се замислих какво за мен беше Варна. И се оказа, че тя е нищо друго освен дома ми, родителите и децата ми в него, любимите вещи, които аз съм подредила. И разбира се, няколко улици и къщи, които от колективни и всеобщи са станала “мои”. Ако всичко това се преместеше в Пазарджик, нямаше да имам никакви колебания да живея там. Искам да кажа, че отчуждението, което моят приятел заяви, или свързването с традицията, което аз заявявам, са все въпрос на избор и на индивидуално чувстване. Аз не мога да виня приятеля си, защото позицията му беше съвсем автентична, но и той не може да вини мен, че имам отношение към традицията. Българската литература е дала чудесни образци на отчуждението в лицето на Георги Стаматов, Атанас Далчев, Димитър Димов, но и прекрасни образци на родовото в лицето на Вазов, Ботев, Димитър Талев. Родът е един от възможните пътища на чувстване на света и за мен той е смисленият. Възраженията ми идват тогава, когато усетя имитация на избора. Когато вместо вътрешно изживяване нечия позиция разкрива външно прикачане към господстващи конюнктури. Модно беше по време на социализма да се интерпретира темата за Родината и корените и един куп адепти се закачаха за тази струна. Модно е днес да се говори, че няма българска самобитност и тълпа от литератори се влива в потока на демитологизацията. Всеки, който не е осъзнал собствената си индивидуална идентичност, не може да участва в по-големи идентичности - родови, културни, идеологически, исторически. И в този смисъл понятието “народ” е плод на индивидуалното ти чувстване. Колкото по-дълбоко е изживяно и мотивирано то в личен план, толкова по-убедителна и уважителна може да бъде позицията на утвърждаване или отричане на народа.

За тази книга, а и за други ваши книги, особено важна е културната фигура на Вазов като пример за родова осъзнатост и монолитност. Тя е недосегаема за вътрешни кризи и е невъзможно разпадане. Може да бъде само отричана. По какъв начин усилието Вазов е поучително за проблемите на баланса в една национална литература?

Едва ли има някой, който да има даже и бегли представи за българската литература и да не е убеден, че Вазов е най-органичният български писател. Защото философията му на родова осъзнатост е окончателно завършена. Можеш да го отречеш, защото не чувстваш света като него, но не можеш да оспориш пространството, което заема, защото той самият е постигнал невероятна дълбинност в убедеността си. В днешно време подобен пример на завършена родова позиция са Николай Хайтов и Йордан Радичков. Епохално дело за чувствителността на балканския човек, който, разложен на разни индивиди, дава пъзела на една специфична култура и история на едно кътче от света, трагично и радостно според обстоятелствата, които са го връхлетели. Това са завършени идеологии, които са родени не отвън, по вторичен начин, а отвътре, чрез сентенцията на традицията и нейното истинско индивидуално изживяване. Такива идеологии виждат света не чрез книжна идея, а из лоното на живота. Те "опитомяват"живота, за да го вкарат в граници, да му придадат лице. И в психологичен, и в идеологичен, и в естетичен план по-силна е тази позиция, която осъзнава граничността си и задълбава в нея. А Вазов е важен за баланса в българската литература поради факта, че провокира антиподност. Именно отричайки Вазов, се раждат не по-малко феноменалните фигури на Пенчо Славейков, Яворов, д-р Кръстев.

Почти отговорих. Творецът създава идеология, а не се ражда от идеология. Колкото по-голяма е дарбата, толкова по-монументална и завършена картина на света дава. И пак Атанас Далчев: “Никакво творчество не е това, което не може да се отрече”. Към идеологии се присламчват писатели със слаба индивидуалност, големите създават идеологии, които са хвалени или отричани, но безспорно е, че присъстват във времето.

Измежду много видове четене и изследване на литературата особено удоволствие изпитвам от персоналистичния принцип на подреждане. Разбира се, изследвайки и преподавайки литература, осъзнавам, че той не може да бъде вездесъщ. Още повече, че такъв принцип е винаги в клопката или на индивидуалното отношение или на господстващи идеологически, естетически и т.н. канони. Днес е време, когато най-малкото някакъв канон може да бъде костантен или неоспорим. Но във времето има нещо безмилостно, което спомага на индивидуалните ни усилия за подреждане. Времето проверява дълбинността на едно творчество и персоналистичното отсяване на малкото от голямото става почти неволно. Много отдавна съм привърженик на идеята за елита в литературата, т.е. за оня списък от автори и творби, които представят колективните усилия на българите чрез индивидуални лица. Другото, което не е успяло да стигне до магията, до необяснимостта на направата потъва, въпреки грижите на конюнктури, институции, амбиции. Литературата най-трудно се подрежда персоналистично във времето “сега”. Мисля, че досега само Владимир Василев е бил най-близко до идеалността на канона, разбиран като естетическа наслада. А иначе за нашего брата изследователя е важно всяко графоманско усилие, но носи ли то наслада? И доколко дълбок е онзи изследовател, който гледа на литературата само като на “материал”?

Не мисля, че може да има значимо творчество, ако не раждаш свят из самия себе си. Самото раждане е вече мигът, когато писателят не е емпиричната личност и произведението не е действителността, която пресъздава. Ако е рекъл Господ да се създаде откровение, то надхвърля очакванията и на самия автор и започва свой самостоятелен и неконтролируем в интерпретациите му живот. Емпирията е надмогната, биографията и външният свят са само оплождащо начало, но раждането е вече друго битие. Само маниакът в литературата може да си мисли, че институциите, конюнктурите или всякакви други външни поддържащи обстоятелства могат да го направят значим.

© Десислава Неделчева, 2002
© Издателство LiterNet, 19. 09. 2002
=============================
Първо издание, електронно.