Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ЗАДОЧНИ РЕПОРТАЖИ ЗА БЪЛГАРИЯ". БИО-БИБЛИОГРАФСКИ СЮЖЕТИ

Цвета Трифонова

web

Посвещава се на 30-годишнината от гибелта
на бележития публицист, писател и дисидент
Георги Марков на 11.09.1978 г.

Трябваше да събера полиграфска и библиографска информация за тази забележителна книга - автор, издателства, редактори, предговори, приложения, спомоществователи, тиражи, хронология - първични данни за историята на всяко издание. Затрупах се с книги, документи, медийни пубикации и интервюта, потънах в безбройни интернет страници и така се оказах в непроходима ситуация - огромният информационен поток просто ме всмука. Вече не беше възможно да се огранича с първоначалното скромно задание. Глобалната мрежа, стократно по-богата и разклонена от простичката библиографска рамка, гъмжи от културологични, политически, народоведски и житейски сюжети, свързани с писателя Георги Марков и неговите "Задочни репортажи" - материя, за която един литературен историк си мечтае. Мрежата пулсира от сценичност, лични драми и изповеди. Ядрото "Марков-Задочни репортажи" генерира толкова различни дискурси, че са необходими години на труд и търпение и то на много хора, за да се обгледа поне, какво остава да се изчерпи до дъно, тази напрегната от безброй тектове виртуална реалност. Не можеш да изплуваш от драматургичния вихър на теми, имена и съдби, по-скоро той не те пуска - така изтървах библиографското "питомно", опитавайки се да го съчетая със семантичния разкош на житейско-"дивото". Микроскопични отломки от голямата повест на Георги Марков с историята все пак успях да събера по-долу.

 

ЗАЩО ПАК РЕПОРТАЖИТЕ?

Преди още да е прочел и една страница от "Задочни репортажи за България", всеки българин знае за какво става дума и поне нещо за биографията на писателя. Онези, които тепърва ще поемат книгата, нека знаят, че пред очите им е една от големите български библии. Съдбовни са "Задочните репортажи" - струват един човешки живот, един прекършен полет на свободния дух, една угасена Божия искра на смелостта и таланта. От друга страна, цената е колкото едно престъпление - опръскана е с отровата рицин на зловещата московска "лаборатория 12 на Майроновски" чак в Лондон, в далечната 1978 г. Мерзко политическо убийство, което искаше да унищожи книгата, да я направи невъзможна.

Претоварена с истории, с трагизъм, със значения, тя обаче се изтръгва от пепелта на омразата и от кървавите пръсти на злодеянието и поема по своя собствен път - към сърцето на всеки българин, към лавиците със заветните послания на цивилизацията. Тя оцеля и оживя, защото непременно трябваше да я има. В репортажно-споменните страници, в социологическите анализи, в портретни скици или културологични етюди постепенно се откроява духът на една епоха, жигосана от печата на комунистическата диктатура. Съдбата на България е описана там, впримчена във веригите на новото чуждоземно робство, окаяният живот на всички нас, които бяхме пленници на партията, присвоила си всички права над човека, над творчеството и знанието, над Отечеството и историята ни. Но освен в проблемите на съвремието, очерците се вглеждат и в миналото на нацията, задълбават в народопсихологията и в манталитета на българина. Седмица след седмица, в продължение на 32 месеца, Г. Марков пише модерната енциклопедия на българското битие - бъдещ учебник по история и народознание. И следват бележките за хората, посветили ум, труд, средства и усилия, за да се появи тази публицистична сага.

Авторът - биография с книги

Той не бе просто писател - бе съвестта на поробената нация, бе свидетелят и летописецът, който епохата си отгледа, за да има кой да я запамети и разкаже. Бе орисан да я превърне в памет, в напрегната мисъл, в гражданска доблест и накрай в саможертва. Отстояваше единствения смисъл на този свят - свободата, и бе на страната на Доброто в суровата му битка със злото. С посланията си крепеше погазеното национално достойнство, вдъхваше кураж на всеки свой брат и незабравен приятел, затворен в "похлупака" на заробващата система. Компенсираше пред очите на света националното унижение и примирение в годините, когато унгарци и чехи смело се бореха за независимостта си. Той искаше да докаже, че потиснатият национален дух e oпазил своята заветна традиция и копнежът по свободата не е угаснал на ветровития балкански ареал. С живота и с творчеството си Георги Марков сам се вписа в пантеона на достойните български имена - Паисий Хилендарски, Григор Пърличев, Васил Левски, Христо Ботев, Захари Стоянов, Алеко Константинов, Пейо Яворов, а книгата на живота му - "Задочни репортажи за България " стои редом до култовите заглавия на националното себепознание - "История славяноболгарская", "Под игото", "Записки по българските въстания", "Строителите на съвременна България", "Българският Великден".

Роден е на 1 март 1929 г. в софийския квартал Княжево, буквално до "слънчевия гръб" на Витоша, близо до девствените й тогава гори. И в далечното си изгнание ще копнее за капризния контур, ще изговаря и рисува зеленосинкавия силует като сакрално родно пространство в спомена за задочната родина. Петнадесет години от живота му са преминали в патриархалния уют на свободна България, крепяща се на ръба между войната и неутралитета в големия световния катаклизъм, преди да бъде връхлетяна от историческа катастрофа на 9 септември 1944 г. Вкусил е в детството си меда на свободата, а в младостта му го очаква жилото на войната, на болестите и духовния гнет. Споменът за отминалите времена на нормалност, хуманност и самочувствие на българския човек оставя слънчевата си следа в менталния строеж на бъдещия творец.

През 1946 г. завършва Първа мъжка гимназия в София, следва индустриална химия в Държавната политехника. На 19 години заболява от туберкулоза и дълги години се лекува из болници и санаториуми. В тези социално изолирани територии много рано усеща близкото дихание на смъртта и разбира цената на всеки миг от живота. Вероятно тук, на границата между "нощта и деня", се отварят неподозирани сетива за чуждата болка и се ражда онази трепетна чувствителност спрямо заобикалящия свят, присъщи за родения творец. Докосване до тайните на призванието, незаличими впечатления от човешки драми, първи литературни опити, изстрадани и живи, а не измислени теми. Себепознание и заряд, а не само мъчителност му носят тези години.

Няколко години работи като инженер-технолог в софийските соцфабрики и като преподавател в техникум по керамика - незаменим социален и културен опит, който също чака своя час.

През 1957 г. издава първия си приключенски роман - "Цезиева нощ" - и скоро след това научнофантастичния "Победителите на Аякс" (1959). Следват два сборника разкази и новели - "Между нощта и деня" и "Анкета" (1961). През 1962 г. предизвиква фурор с романа "Мъже" - все едно светъл лъч се врязва в пещерата на социализма. Атакува бюрокрацията, лицeмерието и извращенията в социалните отношения. Подтиква българите да бъдат истински "мъже", да отстояват правата си и да не навеждат глава пред неправдата. Поне такива са част от романовите герои - вярват, че от тях самите зависи да отстояват правдата и морала и така да хуманизират живота на общността. Тезата е удобна за властта - виновни са човешките несъвършенства, а режимът е добър по замисъл. Самотен оптимизъм и авторова илюзия, която ще се стопи само след няколко години. Книгата печели годишната награда на СБП за 1962 г., има три издания и се филмира, а Марков е приет за член на писателския съюз. Започва доживотно труженичество на рисковото поприще на Словото, с дръзки експерименти в различни жанрове. Създава поредица от пиеси в духа на модерната театралност, с екзистенциална или социално-критична проблематика, отхвърлящи догмите на соцреализма. В драматургията си Г. Марков утвърждава свободния избор на личността и индивидуалното битие се оценностява в противоборство със стадния колективизъм, а щастието и любовта стоят високо в ценностната скала, престъпвайки наложените регламенти. "Да се провреш под дъгата", "Асансьорът", "Атентат в затворената улица", "Госпожата на господин търговеца на сирене", "Кафе с претенция" внасят свеж полъх и оживление в театралния живот на 60-те г. и завладяват столичните и провинциалните сцени.

През 1959 г. Г. Марков започва работа над романа "Великият покрив" по действителен случай - рухване на гигантски покрив с човешки жертви в новостроящия се ДМЗ "Ленин" край Перник. Сам свидетел на инцидента, писателят разгъва многопластов сюжет, проектирайки производствената авария върху мащабен хронотоп - годините на войната, червения преврат, вилнеещия терор, травмите на миналото и сегашното, отразени в психографията на отделната личност и в народопсихологията. Романът показва деформациите на социума, притиснат от гнета на диктатурата, и рухналият "Покрив" е превърнат в глобална метафора, вещаеща неминуемото срутване на комунистическата система. В контекста на цялостното му творчество, "Покривът" е първият "незадочен репортаж", написан е на местопрестъплението. Той предрича знаменитата поредица, отключва я. От неговия прочит се разбира, че корените на задочната книга са впити здраво в родната почва и е било невъзможно тя да не се случи. Романът, разбира се, е отхвърлен от изд. "Народна младеж", същата е и съдбата на сценария - забравени и потулени за 44 години.

Сборниците с разкази и новели "Портрет на моя двойник" (1966) и "Жените на Варшава" (1968) са върхови постижения на българската белетристика. Едноименните новели са сред най-доброто, сътворено от Г. Марков и имат запазено място не само в родната, но и в европейската модерна проза. Животът като игра на покер или покерът като метафора на живота, внушения за двойствения смисъл на нещата, за неуловимото, което дебне зад привидността - философска и социална проблематика, втъкана обаче в автентични герои и психологически самоанализи, в драматични напрежения и отношения. Портрет на човека и портрет на обществото, в което видимост и говорене нямат нищо общо с реалността. Истини, изречени и нарисувани с най-фините художествени инструменти на модерната проза. В още по-голяма степен това се отнася за "Жените на Варшава", особено във втория, преработен вариант. Няма сблъсък и конквистадорство, както бе обявено наскоро на една научна конференция1, а съприкосновение на два различни свята и противоположни светогледни начала. Модерният европейски урбанизъм с безбройните му възможности за изява на човешката личност, с естетската му атмосфера и огромен диапазон от визии, чувства и преживявания, с изтънчения финес на хилядолетната цивилизация се саморазкрива в пълния си блясък пред света на езичеството и примитива. Първична, земна, суеверна, затворена в себе си, тази архаична модалност, олицетворявана от овчаря Йордо, рухва от тежестта на сравнението. При допира си с естетиката, щастието и любовта тя се самоосъзнава като оскъдност и ограбеност, сама признава своето поражение. Губи битката с разкошния цвят на цивилизацията и погива не поради завоевателство и грубо посегателство, а от нежния полъх на красотата. Нека си представим полифоничната мелодия на тази новела, озвучяваща несъвместимостта на диахронни културни и духовни дадености на фона на соцреалистическите заводски и текезесарски романи. Зрелост и модерност едновременно, витална стихия и безгранично въображение, новаторски дух и стремеж да се разчупи примитивизма и застоя на сивата социалистическа проза - това са характеристиките, които още тогава изтласкват "Жените на Варшава" и "Портрет на моя двойник" до високата класика на жанра. След появата им името на автора безапелационно се налага като един от най-интересните и оригинални творци на своето време.

В тези години Г. Марков получава достъп до елитните културни и управляващи кръгове, системата се опитва да изкуши или да купи талантливия писател, обещавайки му бляскаво бъдеще. Той привидно приема предизвикателството и малцина са онези, които разбират смисъла на този житейски и творчески експеримент. Стъпва на върха на стълбата, но не за да стане един от принцовете, не - за да ги опознае. Призванието му го тласка да погледне нещата отвътре - да наблюдава нравите и бита на привилегированата каста и получи по-ясно знание за властоманията и механизмите, на които се крепи корумпираната върхушка. Само чрез погледа в упор, чрез лично изживяно и премислено словото му придобива плътност и автентичност, които му гарантират живот в бъдното. Като всеки истински творец, той притержава силен инстинкт за своя граждански и морален дълг. Неговите репортажи се пишат всекидневно, през целия му живот, а не само в емиграция. Участник е и деятел в своите сюжети, а не наблюдател и хроникьор на заобикалящото. Всяка негова стъпка крие перспектива, всеки жест има своята сянка. Преживяното от Аз-а се разтваря в словото, във всяка страница чувство и мисъл са неразривни, затова и днес авторът може да говори с читателите си откровено. Това е истината за присъствието на Георги Марков по върховете на властта - обглежда ги, божията страст в душата му събира материал, за да се изпълни предопределената мисия.

Двете пиеси "Комунисти" и "Аз бях той" са доказателство за разлома между писателя и режима, далеч преди да се стигне до "Свободна Европа". Само това е взел от пребиваването си в луксозните парвенюшки обиталища - документи, материал и наблюдения, с които да ги осмее или изобличи.

"Аз бях той" е смела и остроумна сатира на абсурдната социалистическа действителност, основана на ирационални порядки и еснафски страсти, а не на разумни правила, закони, целесъобразност. Персонажите са жалки пионки, случайно озовали се на ръководни постове - те не движат системата и нищо градивно не следва от техните усилия. Играят ролите на социални призраци в гротесковия театър на абсурда. Обаче са оцветени в роден байганьовски колорит. Пиесата се репетира в Сатиричния театър с участието на първите артистични сили. Мълвата за нея се е разнесла из София и на генералната репетиция тълпите превземат сградата - искат да чуят как актьорите изговарят дълбоко скритите им комплекси, как се осмива и окарикатурява омразният режим - над себе си да се надсмеят. На тази предпримиера в лицето на автора е хвърлена заплашителната реплика - "А бе, ти каква чешка пиеса си написал!?" Дотук е животът на тази социална трагикомедия - от юни 1969-та до сега - 2008 г. До единствено закрито представление в несвършващото минало на България.

Още по-интригуваща е историята на "Комунисти" (Трифонова 2007а: 185) - и тя се репетира по същото време в театър "Сълза и смях". И тази мрачна драма е спряна от политическите цензори на ДС и ЦК, уволнен е директорът на театъра и изпълнител на една от главните роли - народният артист Иван Кондов. Защото така убедително е пресъздал образа на полицейския началник Гешев, че го превърнал в най-яркия персонаж, доминиращ над обърканите си опоненти - осъдените комунистически функционери. А заради тази пиеса Георги Марков получава достъп до секретните архиви на МВР - специалната привилегия му се дава, за да напише юбилейна апология на загиналите герои на компартията и най-вече на самата нея послучай 25-годишнината от преврата на 9 септември 1944. Дошъл е моментът на избора - да насили съвестта си, да обслужи лъжата, да приеме ролята на високо платен лакей. Или да съхрани човешкото и творческото си достойнство, да бъде какъвто си е - доблестният мъж на съвестта, човекът на истинското, честно слово. Дори не е помислил за тази дилема - самата себесъщност на талантa не търпи лъжатa, силата му е в различността: "Ако е вярно подозрението, че пътят на писателя е еднороден с този на Богочовека - да взривява граници, да руши регламенти - то Георги Марков е най-безспорният писател, който познавам" - казва Д. Бочев2 за своя приятел и колега.

Дилемата е само творческа - как да изрече истината с езика на документа, за да мине през драконовската цензура на ДС. Мъките му са в избора на драматургичната поетика - успява да композира цитатите от дознания, досиета и полицейски протоколи така, че "героите" да се саморазкрият като нещастни жертви, хвърлени на заколение от безмилостната ръка на фанатизираните московски марионетки. В диалога с осъдените изпъква житейската логика и мъдрост на Полицая, който разбива илюзиите на обречените, като разобличава лъжата, заради която са пожертвали младостта си. Фундаменталния си възглед за живота като най-висша ценност на битието и за фалша на всяка доктрина, прикриваща жаждата за власт, Г. Марков влага в репликите на този персонаж.

С тази пиеса и със сценариите за сериала "На всеки километър" той въвежда в българската литература фигурата на демонизирания от пропагандата суперполицай Н. Гешев, страшилището за нелегалните комунисти, който все пак жали за осъдените като за загубени чеда на майка България. Така вместо тържествена апология на партията и нейните герои, изпод перото му се ражда антиутопия на комунистическата доктрина.

Това окончателно вбесява управници и охранници - пиесата скандално е спряна, заплаха надвисва над Джери Марков. Вътрешната емиграция отдавна е духовната му реалност, дошъл е моментът тя да се превърне във външна, житейска. Заминава същия ден, 15 юни 1969 г. при брат си в Италия. За да не се завърне никога.

Живот и смърт в изгнание

След една година се установява в Лондон, където учи английски и започва работа като журналист в българската секция на Би Би Си (1972). Не престава да мечтае и да работи денонощно за успешната си творческа реализация. Вярващ в своя потенциал, мечтае да пробие в световната литература и в европейското кино. Опитва се да предложи сценарий по "Жените на Варшава" на филмовата индустрия, но не успява, въпреки обещанията на Петър Увалиев3. Този човек през 1948 г. напуска поста си на секретар в българското посолство в Лондон и се обявява за емигрант. Не е бил преследван или репресиран от комунистическия режим, напротив, на доста добри позиции е поставен. Заради свободното владеене на чужди езици остава на работа във МВнР и след 9 септември 1944. В Англия се утвърждава като изкуствовед, писател, философ, лингвист, преводач, сценарист и продуцент. Тези високи позиции и интелектуален капацитет не му пречат обаче да колаборационира с комунистическия режим в България. Вместо да помогне на талантливия изгнаник в най-трудните за него години, Увалиев е силно засегнат от факта, че Г. Марков е предпочетен вместо него в българската редакция на Би Би Си. С удоволствие обаче става гид! на комунистическата "принцеса" Людмила Живкова, помагайки й да имитира научна специализация в Оксфорд. Ухажването е двустранно - макар невъзвращенец, от 1972 г., Пиер Рув4 започва често да посещава България, където е добре приет от властта.

Oт 1971 г. Г. Марков започва да сътрудничи на радио "Дойче веле" в Кьолн, а по-късно и на радио "Свободна Европа". През 1972 г. е осъден от българския съд задочно на шест и половина години затвор като невъзвращенец. Произведенията му са иззети от библиотеките и унищожени, името му става табу в официалната преса и в медиите до 1990 г. Държавна сигурност започва разработка под кодовото название "Скитник"5.

През 1974 г. на лондонска сцена се играе пиесата му "Да се провреш под дъгата", а пиесата "Архангел Михаил", написана на английски език, печели първа награда на Единбургския международен театрален фестивал. Тази творба е върхово постижение в художественото наследство на Марков. В нея е концентриран целият му житейски и интелектуален опит. Драматичната идея тръгва от идеологическите конфронтации на епохата, за да се извиси до висши хуманитарни проблеми - за съдбата на човека между политическото и метафизическото, за избора между добро и зло, за дълга към системата и дълга към ближния, за бремето на призванието, за живота и смъртта. В последната си пиеса Г. Марков изразява веруюто си на голям европейски хуманист, превеждайки идеологиите на 20. век през призмата на християнската философия. Този текст е безкрайно ценен и за психологията на литературното творчество - кодира профетическите способности на автора. Провидял е и е вградил в пиесата собствената си трагична орис - той е Лекарят, погубен от този, когото се е опитал да спаси не само физически, но и духовно. Какво мрачно пророчество е вложено в експресивната азовост, в графичните контрасти и в огледалната символика на драматургичната поетика . Какъв срам за българската култура и за театралната гилдия в частност, които нямат нито усета, нито доблестта, за да поставят на родна сцена това могъщо произведение, с което би се гордяла всяка европейска нация.

Сатиричният роман "The right honourable chimpanzee" (Достопочтеното шимпанзе) (Христов 2005: 397-398), написан в съавторство с Дейвид Филипс, излиза посмъртно в издателството, публикувало "Животинска ферма" от Дж. Оруел.

От 1975 г. до 1978 г. Марков работи над своите "Задочни репортажи" - очерци, спомени и анализи за живота в социалистическа България. Те се излъчват веднъж седмично по Радио "Свободна Европа" в продължение на 3 години - първият е прочетен през ноември 1975 г., а последният - в края на юни 1978, два месеца преди да бъде изпълнена присъдата. През август усилено се подготвя за издаване на голямо списание за литература и политика "Нов Златорог" в Мюнхен, като привлича и други видни емигранти - Хр. Огнянов, П. Семерджиев, Д. Бочев, Ас. Мандиков. Не успява да осъществи лелеяния проект, с който да продължи златорожката европеистка традиция на свобода на естетическата мисъл .

Времето му неумолимо изтича.

Есетата на Г. Марков облъчват ефира на Европа с истината за тиранията на просъветския режим в България върху всички сфери на живота - отнемането на най-елементарните човешки права на българския народ и всекидневните беззакония на властта. Огласяват с конкретни примери корупцията, покварата и лицемерието на управляващата партийна шайка, разказват подробно за лукса и фараонските й привилегии, скрити зад лозунги за "светло комунистическо бъдеще" за сметка на всеобхватната мизерия на обикновените хора. Надзорът над културния живот и в литературата, политическата цензура и насилието над съвестта, господството на посредствеността в обществената йерархия, полицейщината и паспортният терор над гражданите - безброй теми от българското битие са предмет на анализ в репортажите. Безкомпромисното изобличение на националното предателство на комунистическите лакеи на Кремъл е една от постоянните теми. Но истинският родолюбец и интелектуалец свидетелства не само за теглилата и издевателствата, но и за пасивната съпротива на сънародниците си, за невероятната им устойчивост, изобретателност и чувство за хумор, с които успяват да преодолеят сатрапската система, запазвайки своята жизненост, традиции и добродетели. В репортажите е показана пропастта между диктаторския режим и народа - мълчалив гняв, ненавист, демографски спад, вицове и подигравки, бягство зад граница - това е отговорът на нацията спрямо тиранията. Партийно-държавното ръководство е силно уязвено и поради коментарите, посветени на простоватото и хитро "величие" Тодор Живков. Те се излъчват в 11 предавания от ноември 1977 до януари 1978 г. Този заличен изгнаник и задочен изобличител им подронва авторитета и ги унижава не толкова пред Европа, където и без това ги смятат за карикатури, колкото пред милионите поданици, които с нетърпение очакват седмичните сеанси на радио "Свободна Европа" и ловят гласа на правдата, залепили ухо до бръмчащите съветски вефове. Подронва робското им покорство, изкушава ги със свобода, дава им кураж и надежда и свидетелства вместо тях. Ето как в шесто управление на ДС оценяват значението на "Задочните репортажи". Цитирам документ "Справка" с гриф "Строго секретно", написан в един екземпляр с дата 2.XI.1976 и озаглавен "Относно чуждата радиопропаганда на български език през първото шестмесечие на 1976 г."6

"Като най-масирана пропагандна атака на "Свободна Европа" срещу социалистическия начин на живот през разглеждания период се очерта поредицата "Задочни репортажи за България" от изменника на родината Георги Марков. Замислена като негативна панорама на социалистическото общество, тази поредица представлява серия публицистични есета с претенциите да показват социализма "отвътре", да посочват конкретните му недостатъци и да ги обобщават като характерни за социалистическото общество явления. Отделните глави от книгата на Георги Марков имаха за цел да създадат впечатление, че същността на социалистическия начин на живот били: подозрението, недоверието, фанатизма, безчовечността, кариеризма, нагаждачеството, семействеността, чинопочитанието, насилието над личността и т.н. Корените на "негативния" психологически климат, създаван според тези "репортажи" от КП в страната се търсеха в робската психология на народа ни, в отрицателните национални черти на българина, които разцъфтявали в новите условия."

Можем да им свалим шапка за правилната преценка - всичко е точно, само от кумова срама сложили тук-там кавички.

Това е непростимото престъпление, заради което замислят екзекуцията на Г. Марков. Един български емигрант, завербуван от тайните служби, е трябвало да извърши злодейското отровителство. Но вместо това човекът два пъти предупреждава чрез брат му Никола за грозящата опасност. Знаменателен случай, при който съвестта надделява над страха. А може би е загуба на идентичност, релативиране на всякакви норми и понятия, страх и смелост едновременно, съвест и безчестие в едно. Но предвид коварните закони на тайнствения шпионски занаят, възможно е да е само двойствена игра - трупане на дивиденти и алиби освен пред "своите" и пред "противната страна." Лавиране по ръба на риска и игнориране на всички правила, за да си спаси живота при евентуална издънка - чуждия като залог за своя. Животът на писател срещу живота на шпионин. Разменна монета за оцеляване в една опасна, хладнокръвна професия. Невероятна екзистенциална и житейска драма или просто страховит занаят - при всички случаи би била интригуващ психологически и приключенски сюжет за писателя, ако сам той не бе обреченият да загине в нея. Така или иначе противоречивата фигура на загадъчния доброжелател ще върви редом с биографията на Георги Марков и може би е време да го назовем най-накрая - Любомир Николов Константинов7 е този злополучен боец на тихия фронт, неуспял или не пожелал да изпълни ролята на "дългата ръка", с която се хвали министърът на МВР Д. Стоянов. Ролята му става неизтриваема, особено след като самият човек доброволно дава показания за поръчката и за начина на отровителството на Георги Марков пред Скотланд ярд и пред Националната следствена служба, преди да се отправи към отвъдното. Достоен финал все пак на един рискован и двойствен живот (Христов 2005).

Но на съдбата не може да се попречи - особено когато се явява във вида на комунистическа злоба и мъст. Тук е мястото за свидетелствата на генерал Олег Калугин, който по това време е бил шеф на външното разузнаване на зловещия КГБ: "Живков беше често нападан в предаванията на Би Би Си, в които Георги Марков беше главен участник. Дъщерята на Живков също беше обиждана по радиото. Има някакво участие на дъщерята на Живков в този случай и доколкото знам, Живков е бил много гневен от работата на Марков. Поради тази причина беше решено Марков да бъде премахнат физически. Колкото до съветската помощ, ние дадохме отровата. Това е."8

С грешните пари на българите и с помощта на "Големия брат" най-сетне осъществяват добре планираното, че и знаково заредено, "остро мероприятие" на моста Ватерло в Лондон - за рождения си ден овластеното правешко парвеню, получава на тепсия желания подарък - животът на един голям български писател, събрат на Апостола Левски и на поета Христо Ботев, един нов будител и вестител на Свободата. Несъизмерим с интелектуалния мащаб и с човешката висота на писателя, "партийният фюрер" не си и помисля, че се самоприкачва на позорния стълб на историята, че това е собственото му Ватерло, а не на неговата жертва. Историята ще сочи името на правешкия хитрец освен като национален предател, но и като убиец на един от най-светлите и вдъхновяващи умове на 20. век и на националната култура. Георги Марков издъхва в мъки на 11 септември 1978 г. (Христов 2005: 389-422). Осъденият на смърт се отправя по пътя на безсмъртието, следвайки сътвореното от него Слово.

Първо издание на "Задочни репортажи за България"

Оттук нататък съдбата на "Задочните репортажи" е в ръцете на хората, които свято тачат паметта на любимия човек. Това е неговото семейство - съпругата му Анабел Маркова, братът Никола Марков и братовчедът, останал в България - г-н Любен Марков9. Те са хората, посветили живота и усилията си, за да се узнае истината за гибелта на техния брат, съпруг и родственик. Той и досега живее в тях с изправената си фигура, с лъчезарната си жизненост и заразителен смях, с искрящото остроумие и оригинална мисловност. Три десетилетия те не позволиха да се забрави неговото творчество и правят всичко възможно то да се върне на народа на България, за когото писателят пожертва живота си. Тяхната светла печал привлича съмишленици и почитатели на Георги Марков, по същия начин покорени от гражданския подвиг и от обаянието на този "жизнен, щедър, смел мъж", "човек с оригиналност и гений", както го определя и П. Увалиев10, за жалост посмъртно.

Един от първите, който решава, че трябва да се продължи делото на Георги Марков, е българският емигрант в Цюрих - Йосиф Загорски11. Емигрирал е в Швейцария през 1970 г.

През лятото на 1978 г. Й. Загорски пише писмо до Г. Марков - пита дали репортажите ще се появят в книга, но не дочаква отговор.

Трагичните събития го изпреварват със страшна сила. Подтиква поета Христо Огнянов12, също изгнаник и приятел на Г. Марков, да се заеме с издаването на "Репортажите", но след няколко месеца решава сам да свърши тази работа. Още през април 1979 г. регистрира фонд "Георги Марков" за набиране на средства за финансиране на изданието. "Тогава - разказва човекът - прочетох това, което имах, на някои приятели в Цюрих, разказах им всичко, което знаех, и решихме да основем Фонда на името на Г. Марков. Написах едно окръжно и го изпратих на шейсетина адреса, които знаех. Отговориха само шест души. Дори никой от радио Лондон, "Свободна Европа, "Дойче веле" не отговори. Анабел ми отговори с едно много мило писмо и ме насърчи да издадем "Репортажите"... Понеже нямахме пари, Кольо бе дал 1000 швейцарски франка, бяхме събрали още към 4-5 хиляди, и се обърнах към Ценко Барев."13

Получил благословията на Анабел Маркова, която е носител на авторските права, Загорски се свързва със завеждащия българската редакция (М. Захариев) на радио "Свободна Европа" в Мюнхен с искане да му предоставят текстовете на репортажите. Получава фотокопия на 137 предавания. Няколко есета са били отпечатани посмъртно в списание "Бъдеще" в Париж, макар че приживе авторът категорично отказвал да публикува свои неща там. БОД (Българско освободително дружество) с председател Ценко Барев си има печатница с кирилица, затова през април 1979 г. Йосиф Загорски се обръща към него с предложение да отпечата книгата. Изпраща му две снимки и текстовете на 137-те репортажа, подредени от съпругата на Г. Марков и разделени в 2 тома, заедно с прототип на издателски договор. Тук започва една омерзителна, типично българска история, сякаш продължение на мъчителната смърт на автора. Жива агония на начинанието инсценира Ценко Барев в продължение на 9 месеца - не подписва договора, иска пари на устна договорка, не издава първия том, не връща материалите за втория, измъква се с обещания и псевдоаристократски пози14. Накрая заявява, че набраният том и снимките, заедно с предговора на П. Семерджиев, били изчезнали от бюрото му. Почти сигурно е, че са преместени в някое бюро на мастодонта на ул. "6 септември" в София.

Дългите уговорки и деветмесечни кореспонденции остават без резултат - книга така й не се появява, макар че уж била готова в 400 стр. Следва кампания по очерняне на Й. Загорски - издават специални "информационни бюлетини" и пасквили с тази цел. Но от тях се разбира едно - че "дългата ръка" и "хладния ум" на ДС шетат в канцеларията на БОД, доставят компромати и плетат интриги с цел да се осуети това важно начинание. В Баревия "информационен бюлетин No 14" името на "господин X" се споменава многократно - той е източникът на сведения и компромати против Загорски, на него се позовават във връзка с разни интриги. Комунистическите тайни служби дърпат конците на провала, защото нали целта на престъплението е преди всичко тази - да се задуши Словото - големият враг на тиранията.

Но слава богу, че Й. Загорски не се предава - започва всичко отначало и повторно набавя и подготвя текстовете. Така в 1981 г. се появяват на бял свят, събрани в два тома, "Задочни репортажи за България", отпечатани в Цюрих, Швейцария, издание на фонд "Георги Марков". Първият том съдържа 69 глави в 560 стр. в тираж 2000. Негов съставител и редактор е Йосиф Загорски. След титулната страница са поставени 2 ценни снимки - портрет на Георги Марков и снимка на осиротялото семейство - Анабел и дъщеричката Александра-Райна. Под нея има факсимиле с автограф, който цитирам дословно, тъй като това издание отдавна е библиографска рядкост.

"Моят съпруг Георги Марков никога не престана да обича своята Родина, която напусна завинаги в 1969 г. и отказа да замълчи за робството и безправието. Той беше мъж, пълен с надежда, великодушие и кураж, който обичаше живота и обогати живота на всички, които го познаваха. Аз вярвам, че българите, където и да са, ще четат неговите думи и ще се възхищават от неговия кураж. АЗ съм горда, че бях негова съпруга и моята дъщеря също ще бъде много горда с него. Анабел Маркова."

Това написва една истинска английска лейди, която през целия си живот остава вярна на паметта на великия българин. Къде сме ние, сравнени с нейния морален пример и достолепие?

Следва предговор от Петър Семерджиев15 със заглавие - "Биография на политическия режим в България". В него се акцентира върху факта, че "Репортажите" на Марков "надхвърлят обикновените рамки на литературно произведение и се превръщат в един многозначещ документ за съдбата на българския народ." Видно е от приложенията, че едновременно с публикуването на "Репортажите" започва писането на две свързани биографии - на автора и на съдбовната за него книга. П. Семерджиев прави първия опит за литературно-исторически анализ на изданието - отделя доста редове, за да посочи мястото му в националната литературна традиция чрез аналогии с Алеко Константинов и емблематичната творба "Бай Ганьо". Доказва аналогичната житейска и политическа трагедия на двамата писатели като и в двата случия открива намесата на Русия. Докато литературните му интерпретации извеждат по-скоро различия, а не съвпадения с "Бай Ганьо". Разбира се, че емигрантът в Израел, бивш член на ЦК на БКП и репресиран като "трайчокостовист", минал през комунистическите концлагери и затвори, не може да отмине с безразличие репортажите, посветени на Тодор Живков. Определено му допада как е обрисувана "убогата фигура на това нищожество", защото и самият той му е посветил унищожително съчинение16. В този предговор се полагат характерни черти от облика на Георги Марков, когото Семерджиев познава лично от многократните им срещи в Лондон и Мюнхен - смелост, хуманизъм, родолюбие. Първи той го поставя в списъка на националната мартирология - редом с Алеко Константинов и Христо Ботев. В този смисъл текстът има приносен характер - започва говоренето "за Георги Марков", за да продължи вече трийсет години дебатът по тази болезнена тема. Публичното говорене се предхожда от дълбоко преклонение, изразено в писмо до Н. Марков. "При съществуващия режим в България лична отговорност за трагичната гибел на Георги носи самият Тодор Живков. Изпълнителите са негови служебни лица и не са повече от професионални убийци, които не биха извършили подобен акт без неговото лично нареждане. Бих искал това мое мнение да бъде достояние на близките на Георги. Не зная как се отнасяте към творчеството на Вашия брат, но той беше едно изключително дарование сред представителите на българската литeратура."17 Четиридесет дни след лондонската омерта, емигрантът е наясно със ситуацията и категорично назовава очевидното, за разлика от българските власти и българското следствие, които 18 години се правят на утрепана лисица и не могат или не искат да изрекат известното на цял свят.

Към първото издание на "Репортажите" Загорски е предвидил и нещо като епилог - "Приказка за стълбата" от Христо Смирненски е прибавена в края. Това е лаическо установяване на транстекстуалните връзки между две произведения - съставителят има предвид, че в "Биография на властта" Г. Марков говори за непреходните значения на тази творба, намирайки я синхронна на своите виждания за пагубната роля на властта и за срутването на идеалите, щом "борците за братство и равенство" се докопат до нейните изкушения. Литературните паралели имат и биографична основа - и двамата познават отблизо прототипите на своите персонажи, но в различно време и по различен начин отработват този вечен екзистенциален мотив - Смирненски притчово-иносказтелно, Марков документално-публицистично. Обща е темата за човека и властта, еднаква е и нещастната участ на авторите. Младият пролетарски бард е оставен да умре в ноктите на "жълтата гостенка" поради бездушието на корумпираните чиновници от същата партия (Смирненски 1995), която след половин век се е превърнала в брутален убиец на неговия събрат по перо. Така че в първото издание на "Задочни репортажи" "Приказка за стълбата" поема функцията на метатекст, обговарящ идеи и съдби, симптоматични за етичните кризи на политическото през 20. век.

Вторият том е в 592 стр. и тираж 1500. Включва останалите емисии на "Задочните репортажи" - от 70 до 137. Приложенията тук са три. Отново с послеслов на П. Семерджиев - "България е в мен", доказващ специалния му ангажимент към изданието и към личността на писателя. Може би защото също като него е бил набелязан за ликвидиране от българските тайни служби и от ЩАЗИ, разработван за тази цел в досие с кодово име "Ренегат"18. "Аз оцелях, защото убиха Георги Марков и покушението получи световен отзвук" - казва Семерджиев. Статията е написана на 25 януари 1979 г. в Йерусалим. Дотогава английското разследване е достигнало единствено до извода, че става въпрос за убийство. Журналистът прави политологически анализ - оценява заначението на публицистиката на Марков, доказва кой има мотиви и полза от смъртта му, кой има възможности и средства да организира такава операция и стига до извода, че това е само българската ДС с изричното разпореждане на Живков. Тогава още изказва надежда, че един ден интелектуалният поръчител ще бъде обвинен в заговор за убийство.Уви, не му беше предявено такова обвинение, имитираха някакво кокошкарско дело и мелодрами с актриси, хвърлиха прах в очите на населението. Изглежда, че в България само Господ раздава справедливост и никой друг.

Изведнъж се оказваме пред допълнителна подкрепа за тезите на Г. Марков - факсимилна страница от "Люти чушки" е приложена в края - точно онази, заради която книжката на Р. Ралин - Б. Димовски бе изгорена. "Сит търбух за наука глух", заедно с прословутата опашка-подпис, е далеч от разобличителния сарказъм на емигрантските гласове, но е едно от малкото доказателства, че и в родината са останали живи въгленчета от интелектуална съвест и мъжество. Приживе Марков подкрепя самотната съпротива на Радой Ралин в специално литературно есе (Марков 1982: 36-42). Сега гласът на сатирика символично поне се присъединява към думите на изгубения приятел. И този задочен духовен контакт във всемирното времепространство се материализира в първото издание на "Репортажите".

По-голям интерес за биографията на книгата представляват три страници факсимилета с ръкописни отзиви на читатели, макар с лошо полиграфско качество. Все пак се разчитат мислите на хората, с които можем да се гордеем и днес. Затова цитирам две от тези мнения:

1) "Книгата е нещо изключителна по своята сила и гражданска смелост. Бих казал, че Георги Марков е нашият български Солженицин.";

2) "Измих си ръцете, за да докосна благоговейно чистотата на душата, разкрила себе си с героична смелост, без да пожали младия си живот. Осъмнах! Голяма работа! За епохата си - български Солженицин!" (Марков 1980-1981: 586).

Оценки, признание и поклон, изречени още през 1981 г. Неизвестните ни сънародници веднага са осъзнали величието на Г. Марков и историческата роля на "Задочните репортажи" - нещо, което българското общество и досега не е способно да направи. Но все се намира някой да ни измие очите и срама. Още при писането на тези редове срещнах съпротива относно сравнението на Георги Марков с Александър Солженицин - аргументът бе печалното завръщане на прославения руски дисидент към велокоруския национализъм и месианство, също и пропутинския финал на живота му. С една дума, сравнението сега е неудобно и едва ли не принизява делото и моралния лик на нашия именит писател.

Дори да искам, не мога да игнорирам развълнуваните слова на сънародниците ни - защото става дума за 1981, не за 2008 г. Преди 30 години Солженицин е най-високата мярка за гражданска доблест, за несломим дух и лично безстрашие пред лицето на варварския азиатски комунизъм. Въплъщава съвестта на Русия и успява да ангажира световната воля в защита на свободата и човешките права навсякъде по земното кълбо. Книгата му мотивира началото на Хелзинкския и много други международни политически процеси. Вече никой няма да остави Полша сама в борбата й за свобода, както бяха оставени Унгария и Чехия по-рано. "Архипелагът ГУЛАГ", библията на жестокия 20. век, показа патологичния садизъм на сталинския режим и разклати основите на съветската империя. Това ще запомни историята и името на Солженицин в нея няма да бъде заличено заради старческия упадък в годините на преклонната му възраст. Никой няма да се срамува от сравнение с емблемата "Солженицин", напротив. Така мисля аз.

Приемам цитираните оценки като израз на национална гордост на читателите - те са обнадеждени, че по същото време в малката им родина и най-послушен съветски сателит се е родил също тъй достоен и смел борец против тиранията. Нещо повече - заплатил е с живота си за своята книга - цена, несравнимо по-висока от цената, платена от Ал. Солженицин. Това, което е "Архипелагът" за Русия, това са "Репортажите" за България - най-смелата изява на българската духовност, документ на епохата, заявка за равнопоставеност със своболюбивите народи. Не смятам за допустимо с 30-годишна давност да анулирам тогавашните виждания, нито да ревизирам или преподреждам стойностите. Би било напразна суета да си присвоя правата на времето - то тъй или инак ще си каже тежката дума.

Странна задочна среща

Екземпляри от книгите се пренасят тайно в родината на писателя и се предават от ръка на ръка като съзаклятие. Красноречив пример в това отношение е следващият, колкото любопитен, толкова и необикновен епизод от историята на изданието.

Страни неща се случват в живота, вербално или духовно се пресрещат хора, които нямат шанс да се знаят на живо. Кръстосват се пътища, тръгнали от противоположни посоки. Някои се засичат косвено, други се пресичат травмиращо и буквално. Срещата на дисидента антикомунист Георги Марков и на комуниста от ДС Стефан Богданов е задочна и вербална. Те не се познават и никога не ще се видят, разминават се в живота и в смъртта. Но все пак се застигат по неведомите пътища на съдбата и по трасетата на духа - и двамата достигат до еднакви изводи за природата на комунизма, в различен период и двамата попадат в смъртната хватка на Държавна сигурност. Всеки от тях загубва нещо безценно - един живот.

Покрай работата си върху пиесата "Комунисти" в архива на МВР през 1968 г. Г. Марков се запознава с одисеята на Ст. Богданов, поредният "враг с партен билет" от "бандата на Трайчо Костов", обявен за изменник и шпионин от собствената си Партия, която винаги е права, дори когато съгреши. Прочел е сърцераздирателното му писмо-изложение до политбюро и до "другаря" Сталин, в което арестантът неистово се опитва да докаже невинността си. Богданов подробно и картинно описва невъобразимите мъчения, които според неговите думи "нямат равни нито при нацистите, нито при фашистите". Изпитал е това на собствен гръб и едва тогава си спомня, че са били прилагани и върху неговите жертви, когато сам е ръководел зловещата институция. Писателят остава потресен от ужасните инквизиции върху бившия шеф на ДС в продължение на две години. Защото това не е случаен човек, а един от най-заслужилите и предани комунисти преди и след преврата на 9 септември 1944 г. Вербуван е от съветското разузнаване още в началото на 30-те години и развива цяла шпионска мрежа в страната с кодово име "Арбатов", финансирана от съветското посолство в София по време на Втората световна война. Разполага с три шпионски радиостанции за връзка със съветското разузнаване. Неговият брат Петър Богданов е осъден и разстрелян заедно с групата на Никола Вапцаров и Антон Иванов по процеса на ЦК на БКП през 1942 г., самият той е осъден за шпионаж на доживотен затвор през 1942 г. След окупацията на Червената армия и установяването на сталинския диктат в България е един от основателите и ръководителите на следствените органи на Държавна сигурност, чиято първа задача е да се разправят с "народните врагове", т.е. с елита на българската държава.

Жестока ирония е, че през 1949 г. сам се озовава в железните клещи на собственото си ведомство, организирано според челния опит на сталинското НКВД и със съветски съветници вътре в него. Осъден е на 15 г. затвор, но го реабилитират през 1956 г., след като е преминал през горнилото на лагери и затвори, включително Белене. Това го отрезвява завинаги и фанатичният комунист най-сетне разбира, че няма нищо по-античовешко от комунизма, когато успее да заграби властта и се превърне в социална практика. Г. Марков с разбиране и съчувствие споменава неговото име и превратна съдба в един от най-разобличителните си репортажи - "Биография на властта". Поставил го е в групата на съветските агенти, но и на онези, които, разочаровани и сломени, се отдръпват от партията и от режима. Използва неговата история и в една от сюжетните линии на романа "Покривът", когато го преработва в чужбина (Трифонова 2007б). Заплитат се възлите на една странна културологична мрежа. Вероятно Богданов се е сдобил с първото издание на "Задочните репортажи" в Берн, Швейцария, където е на служба в едно българско търговско представителство19. След като книгата става пресечна точка между автор и персонаж, естествено е да има продължения на триединната парадигма. Първото от тях е предвидимо - инквизиторите на Богданов са и вероломните убийци на Георги Марков.

След това се случва задочната, трансцендентната връзка - в 1984 г. Ст. Богданов изпраща от Берн прочувствено писмо на вдовицата в Лондон. В него изказва искрените си адмирации за личността и делото на Г. Марков и ги оценява така: "Книгата на Г. Марков е един исторически документ, който не подлежи на забрава и е паметник на демократичната мисъл у нас. Лично аз съм благодарен на автора, че отчасти е запознат със моята съдба като жертва на Сталинската сатрапия..." И ето сюблюмен етиологичен момент, в който личността отхвърля идеологическите предразсъдъци и прегръща страданието на ближния, виждайки с него свой брат по съдба. Травматичната ситуация, но и Книгата са тези, които отприщват солидарността. По-искрени думи на утеха и самоутеха от самото Богданово писмо просто няма: "След самоубийството на моята прекрасна жена - Елена Богданова, чиито нерви не издържаха чудовищната гавра с нашето семейство, инквизициите върху ми нямат равни нито при нацистите, нито при фашистите. Аз най-добре сега разбирам Вашата самота, защото и тя, и моята са резултат на един насилнически режим, който фалшиво развява знамето на хуманизма. Паметта на моята жена ме зове на непреклонна борба против тиранията! Достойнството на Г. Марков е, че той дълбоко е разкрил корена на злото. Истината, която той документирано показва, е жегнала силно палачите и те го убиха тялом, но те не могат да убият никога духа му, който ще живее сред поколенията."20

Горният цитат показва едно - интертекстовите връзки между Изложението21 и творбите на Марков са проява на задочен диалог, чрез който се стига до пълно сближаване на възгледите. Само пътят към истината е различен. С вродения си интелект и разкрепостен ум, и поради различните условия, писателят много бързо разбира истината за насилническия лик на системата. Докато за Ст. Богданов пътят е лъкатушен и дълъг - трябва му един цял живот (от 1930 до 1984 г.), горчив личен опит и тежки загуби, за да осъзнае жестоката истина. От фанатизиран комунист-сталинист, предан боец на партията, съветски шпионин, инквизитор на нарочени "народни врагове" и шеф на зловещото ведомство на терора, той изживява дълбока еволюция на съвестта и морала, за да се превърне в отрицател на същата идеология, която е осакатила неговия живот и е покосила живота на писателя. В това писмо полага клетва да се бори с тиранията. Удържа я с книгата си "Две смърти няма, без една не може" (Богданов 1991). Тя не е мемоар, тя е убийствен документ, обвинителен акт, клеймящ зверствата на най-антихуманния строй в историята на човечеството, нямащ равен на себе си по садизъм, и е без значение, че се появява чак през 1991 г. Без съмнение смелостта на Г. Марков и неговите репортажи също имат роля в тази нравствена и мирогледна еволюция. Дори само заради този резултат задочната кореспонденция между функционера на ДС и нейната трагическа жертва придобива надвремеви, хуманитарни, философски измерения. Става част от мъчителната биография на "Задочните репортажи".

Две години след швейцарското издание, подборка от текстове е преведена на английски от българката Лиляна Данева-Бризби22 и отпечатана под заглавие "Истината, която го уби" (1983) с помощта на д-р Панайот Панайотов от Канада. Една година по-късно същото издание се появява в Америка с подкрепата на проф. Чарлз Мозер23 и с предговор на Анабел Маркова. Проф. Мозер е голям почитател на България и българската литература и съпруг на земеделската лидерка Анастасия Димитрова-Мозер. Чрез обширната си студия той запознава американското общество с подлото убийство на Георги Марков и със съдържанието на книгата. И досега не е преведена на български, въпреки че НБУ се ползва от 4 стипендии на името на проф. Ч. Мозер. Дотам стига интересът на голямата научна общност.

От чужбина - и в България второто издание на "Задочни репортажи за България" - 1990 г.

В родината появата на книгата става възможна едва 12 години след гибелта на автора и след дворцовия преврат, с който бе свалена от власт правешката династия. С това дело се заемат поетът Георги Борисов24 и писателят Никола Радев25, директор на държавно издателство "Профиздат". В един том и в 516 страници успяват да вместят всички заглавия, събрани от Й. Загорски, разбира се, с най-ситния възможен шрифт. Изданието има фантастичния тираж от 72 хил. екземпляра. Редактор на текстовете е Н. Радев, а поетът Г. Борисов написва вдъхновен предговор, достоен за равнището на автора. Борисов е учил в Литературния институт "Максим Горки" в Москва, от който се излюпват много бъларски поети и писатели, верни послушници на "великата братска страна" и с добра позиция в писателската йерархия у нас до 1989 г. И Г. Борисов харесва руската литература, но инкриминираната, дисидентската. Той неуморно открива, превежда и приобщава към българската култура чрез списание "Факел", на което е зам.-гл. ред. от 1981 г. и главен редактор от 1990 г., произведенията на писатели-дисиденти от Русия, инкриминирани и дори непечатани в родината им - напр. "Кучешко сърце" и "Фаталните яйца" от М. Булгаков, "Ювенилно море" и "Изкопът" от А. Платонов, "Ние" от Е. Замятин, "Машенка" от Вл. Набоков, "Живот и съдба" от В. Гросман, "Доктор Живаго" от Б. Пастернак, "Колимски разкази" от В. Шаламов, "Москва-Петушки" от В. Ерофеев, непубликувани стихове и есеистична проза от В. Хлебников, О. Манделщам, А. Ахматова, М. Цветаева и мн. други. Така от "двумесечник за съветска литература" сп."Факел", ръководено от талантливия поет, се превръща в списание на свободната руска литература и през 1989 г., заради публикуването на "Архипелагът Гулаг", е пред закриване. Какво остава за "българския Солженицин", за един духовен събрат, когато "Факел" вече е свободна територия и кой, ако не неговият интелектуален мотор, би се заел да разтърси задрямалата културна атмосфера на България в началото на 90-те, където все още царуват влъхвите на стария режим. Прави го блестящо - не е предговор, полет е, приобщаване-сближаване с духа на бележития писател, дисидент, мъченик.

Текстът на Г. Борисов няма общо с каноничния анализ - по-скоро е синтез, сливане и избухване на родствени световъзприятия. Композицията е приливна - вълни, връхлитащи една след друга с компресираната си енергия. Проницателната мисъл се вглежда само в същностни житейски и мирогледни компоненти, прониква в дълбочината на смислите и безпогрешно сочи "за какво всъщност става дума в тази книга". Рецензия само от акценти, ако мога така да я нарека - обхваща най-важното и съдбовното от биографията на една книга. Поезията на духа и поезията на саможертвата може да разкрие само роденият за поет. Страстен, умен и точен, този текст има за цел да изтласка забранената книга в друга орбита и да й даде ново начало - в амплоато й на елитно национално четиво и величествен документ за една катастрофична епоха.

Третото издание

Най-издържано като полиграфски продукт е третото издание, второ по ред в България. Скъп, представителен и добре оформен том с мека корица в 780 стр. Снабден с пълен именен показалец, какъвто определено липсва на предшестващите издания. Отпечатан е през 2005 г. от издателска къща "Гутенберг", за съжаление в библиофилски тираж от 400 броя. С предговор от писателя Георги Мишев. Репортажите са представени в 80 авторски заглавия, а не в глави, според броя на излъчваните емисии, какъвто е подходът на Йосиф Загорски, който е летец, а не книгоиздател.

Предговорът на Георги Мишев26 е с наслов "Документален епос на една позорна епоха". В три страници присмехулникът на българската проза и владетел на тънкостите на езика е концентрирал най-важните и съдържателни неща за своя съвременник и колега. Ценни са личните впечатления, отляти в семпъл портрет: "Беше висок, строен, с ранно сребро в косите." - можеш да видиш елегантната фигура на Георги Марков или изразително щрихираният интелектуален и психологически профил - с артистизма на общуване, изтънчения хумор, парадоксалната мисъл и еретичните идеи, с които чаровникът покорява събеседници, приятели, дори врагове - всички.

"Беше артист. Беше роден писател. Със сърце, трепкащо от радостите и тъгите на хората. С око, проникващо зад повърхността на нещата. И с интуиция, предугаждаща ходовете на съдбата." - твърди Г. Мишев и това са само част от попаденията. Веруюто на писателя е синтезирано само в едно изречение: "Макар да описва кафкианската ни действителност, перото му скърца от болка, но никога от отчаяние и безпомощност."

Със същата изчистена стилистика са засегнати и останалите теми на голямата книга. Към портрета на "правешкия феодал", така безкомпромисно разголен от Марков, Георги Мишев прибавя собствената си язвителна ирония. Всички думи идат от съкровени дълбини и са израз на болка за мъченическата участ на незбравимия творец и приятел. Авторът се пази от многословието, за да остави само запомнящи се думи, достойни за гения и духа, събрани в заветната книга. Изрича аксиома, която времето няма да изтрие никога.

"Това е документална литература, написана от художник на словото, от проникновен психолог, демократ и гражданин."

Тя е подходяща, както за начало, така и за край на тази дълга история.

Д-р Панайот Панайотов и Антон Чипев от Канада и историкът от БАН Бойко Киряков са създателите на третото издание. Споменавам имената им въпреки волята им да останат анонимни, както е отразено на титулната страница. Заслужават поклон патриотичните българи от чужбина, че след цял живот, прекаран в изгнание, не са забравили какво е родина и не са престанали да милеят за културното въздигане на своя народ.

Антон Чипев, главният спомоществовател на "Задочни репортажи" (2005) е емигрант в Монреал, Канада. Роден е през 1920 г. в Копривщица. Наследник на видни български родове. Баща му, д-р Нешо Чипев, дълги години е бил гл. секретар на БЛС и помощник-кмет на София (1939-1944). Братовчед е на Тодор Ф. Чипев, основател на известното софийско издателство и книжарница. По майчина линия (Герджикова) е сродник на Михаил Герджиков27, на Павел Груев28 и проф. Николай Райнов.

Завършва немското училище и правния факултет на СУ и стажува като адвокат в София. Напуска България през август 1944 г. До края на войната сътрудничи на Задграничното Национално правителство във Виена, работи като кореспондент на чужди езици в Германия. През 1952 г. емигрира в Монреал, Канада, където живее до днес. Един от основателите и дългогодишен ръководител на редица българо-канадски сдружения: клон на Американо-Българската Лига за САЩ и Канада (1959), Българска Църковна община (1973), Българско културно-спомагателно дружество (1976) През 1985 г. става заместник-министър на имиграцията и интеграцията (Ministere des Communautes Culturelles et de l'Immi gration) на провинция Квебек, а от 1989 до 1992 г. е член на федералния административен съд, решаващ молбите за бежански статут в Канада. Тук спирам, за да дам думата на самия г-н Чипев:

"През 1997 президентът г-н Петър Стоянов, по предложение на председателката на Агенцията за българите в чужбина проф. Вера Мутафчиева, ме удостои с ордена "Мадарски конник" І степен, за принос за издигане престижа на България в Канада. През 2005 г. по моя инициатива и с предимно мои средства в София бяха преиздадени "Задочни репортажи за България" на Георги Марков, с цел да бъдат отново лесно и евтино достъпни. Това съвпадна с публикацията на книгата "Убийте "Скитник!" на журналиста Христо Христов."29

Поради това, че д-р Панайот Панайотов е един от спонсорите и на английското издание на "Задочни репортажи" от 1983 г., длъжни сме да отдадем почит на 93-годишния родолюбец, доколкото можем да се позовем на индиректни данни.

Завършил е немското училище в София и право в СУ през 1938 г. Специализира в Сорбоната, Париж. Владее перфектно немски и френски езици и от 1942 г. е назначен за дипломат във Външно министерство. След 9 септември 1944 г. е уволнен от МВнР и работи като адвокат. Сътрудничи на в. "Народно земеделско знаме" и на Никола Петков в най-трудния период за легалната опозиция. През 1948 г. успява да емигрира и се установява във Венецуела. След усилен труд и изпитания стига до председател на Венецеуелския индустриален съюз, член е на тамошния Ротари клуб. Развива активна дейност в българските емигрантски организации, пръснати по света.

Преселва се в гр. Виктория, Канада, където живее и досега. По негова инициатива се създава български архив към института "Хувър" при Станфордския университет. Основател и издател на емигрантското списание "Bulgarian review". Автор на голям политологически труд "България в утрото на 21. век. Поглед от чужбина" (2001). От 1990 г. няколко пъти посещава родината си. Дарява собствения си архив на НБКМ. Изпълнява завещанието на Христо Бояджиев, български емигрант в Бразилия, за реставриране на родната къща на Трифон Кунев в с. Ъглен, Ловешко и превръщането й в музей на автора на прочутата поредица политически фейлетони "Ситни дребни като камилчета".

През 2005 г. дава подкрепата си за чудесното издание на творбите на Г. Марков, за което става дума. Направил е за Отечеството си повече от официозно прокламираните патриоти. Носител на орден "Мадарски конник" І ст.


В края на своето непретенциозно изследване си давам сметка за едно - няма никакъв период на стъписване, индифeрентност, изчакване спрямо литературното наследство на Георги Марков. Почти веднага след убийството му свободните българи зад граница поемат щафетата от мъртвата му ръка и правят всичко според силите си, за да не изгасне пламъкът на неговата свободолюбива кауза. Всички те са образовани и интелигентни хора, от стари български родове, израснали с обич и дълг към отечеството си и успели да се наложат в чужбина с високите си качества. При първото пропукване на желязната завеса тукашните му приятели, колеги и почитатели, също се включват в реабилитацията на твореца, който с цената на живота си е реабилитирал народа си пред света в годините на комунистическото робство. Истинският духовен елит отвън и от страната спонтанно се прекланя пред големия син на България и обединява усилията си, за да отвоюва мястото му сред културните символи на нацията и да положи това гордо име в пантеонa на свободата. Тази кохорта е именита и известна, с престиж пред световната общественост. Нейният авторитет и позиции лишават от всякакъв шанс за чуваемост гласовете на жалките клеветници и ненаказаните убийци на Георги Марков. Трябва да отдаем дължимото на сънародниците ни, издатели и спомоществователи на "Задочните репортажи" още за две неща - първо, че ни легитимират като цивилизована общност, достойна за саможертвата на своите синове. И второ - че изкупуват непоносимия ни грях пред святата памет на Георги Марков - за отнетата родина, за изгнаническата самота, за ненаписаните книги, за неизживения живот и страдалческата гибел.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Става въпрос за доклада на ст.н.с. Пламен Антов, изнесен на конференцията "Моята 1968 година" в НБУ, 2008 г. [обратно]

2. Димитър Бочев - роден през 1944 г. в гр. Силистра. Следва философия в Софийския университет. Многократно е арестуван от Държавна сигурност. През 1972 г. намира политическо убежище в Западна Германия. Работи като извънщатен сътрудник на "Дойче веле". От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на радио "Свободна Европа" - трибуна на български литератори и интелектуалци. През 1976 г. в задочен процес, инсцениран от ДС, Димитър Бочев е осъден на 10 години затвор. През 1992 г. Върховният съд в София отменя присъдата.

Приятел и съмишленик на писателя емигрант Георги Марков. Освен многократните публицистични есета и коментари, издава романите "Междинно кацане", "Генезис II", "Синеокият слепец", както и есеистичния сборник "Хомо емигрантикус". През 1999 г. е удостоен с юбилейната награда на Международната академия на изкуствата (МАИ) - Париж. Член е на Съюза на баварските журналисти и на МАИ. [обратно]

3. Петър Увалиев (12.01.1915-11.11.1999). Изкуствовед, преводач, писател, критик, публицист и семиолог. Полиглот, владее 8 европейски езика. Работи като театрален и кинопродуцент с най-видни имена на киното през ІІ половина на 20. в. Води своя културна рубрика "Пет минути с Пиер Рув" в Би Би Си до идването на Г. Марков в Лондон, който го замества на тази позиция. Автор на редица трудове, най-цененият е монографията "Търнър. Структурен разрез." [обратно]

4. Псевдонимът на П. Увалиев. [обратно]

5. Цялата разработка е описана в книгата на Хр. Христов (2005). [обратно]

6. МВР - Управление VI - ДС. Вх. No 8690 - 2.XI.1976. Справка. [обратно]

7. Случаят е описан по-подробно в книгата "Убийте "Скитник" (Христов 2005: 345) - там Л. Константинов е обозначен като лицето Х . Назован е поименно в Информационен бюлетин 14 на БОД, за който става въпрос по-долу. Починал е през 2005 г. [обратно]

8. Интервюто е дадено от Олег Калугин (2008). [обратно]

9. Любен Марков - роден на 17 март 1944 г. Първи братовчед на Георги, продължава да живее във фамилната къща в кв. Княжево. Работи като експерт в Програмно-технически отдел на нацоналната телевизия. Съставител е на документалното издание "Аз бях той" с писма и есета на Г. Марков. Изцяло посветен на паметта на твореца, той стои в основата и в реализацията на всички издания на неговите произведения след 1990 г. [обратно]

10. Слово на П. Увалиев по Би Би Си по случай десет години от убийството на Г. Марков. [обратно]

11. Йосиф Загорски е роден в София през 1918 г. Учи във ВВМУ- Варна (1933-1938), но от детството си е свързан с авиацията и се преквалифицира във военен летец (1939-1944). Съдбата му след 9 септември 1944 г. е противоречива. Уволнен е от ВВС по "политическа непригодност" през 1953 г. с чин майор. Автор е на "Албум на българските генерали" и на двутомна "История на българската авиация", които остават неиздадени поради кончината му. Дарява ценни колекции от книги и сбирки на ВММ - гр. Варна и на НБКМ в София. Починал е на 20 март 2008 г. [обратно]

12. Христо Огнянов - роден на 25 декември 1911 г. в Тресонче, Македония. Кореспондент на в. "Зора" в Париж по време на Втората световна война. Емигрант след 9 септември 1944 г . Поет, публицист, мемоарист, преводач и литературен историк, преподавател по български език и литература в университета в Сиракюз, щата Ню Йорк, в САЩ. Основател на Българско академично дружество "Петър Берон " в Мюнхен. Работи в радио "Свободна Европа", където води културна рубрика на български език с псевдоним Борис Босилков. Автор на книги с поезия и на трудове по история на България и българска литература. На български са преведени стихосбирките му "Асизки сонети" и "Мемоари". Умира в Залцбург, Австрия през 1997 г. Вж. Киряков, Огнянов (1999). [обратно]

13. Писмо от Йосиф Загорски до Любен Марков. Цюрих, 10 ноември 1991 г. [обратно]

14. Кореспонденция между Й. Загорски и Ц. Барев, в архива на Л. Марков. [обратно]

15. Петър Семерджиев е роден през 1917 г. в Ямбол. Секретар на ОК на нелегалната БКП в Сливен преди 9 септември 1944 г. Пълномощник на ЦК на БКП. След преврата през 1948 г. става член на ЦК. Обвинен в шпионаж по процеса на Трайчо Костов и осъден на 12 години затвор. Емигрира през 1973 г. и се установява в Израел. Сътрудник на Би Би Си и радио "Свободна Европа". Автор е на книги, в които разобличава престъпленията на комунистическия режим в България - "Кризата в българската компартия и изходът от нея", "БКП, македонският въпрос и ВМРО" и "Нищожество в доспехи на величие", "Народният съд в България 1944-1945 г.". Издал е първите две части на трилогията "Руската империя и Съветският съюз в съдбата на България". Починал е на 20 март 2008 г. [обратно]

16. Писмо до Никола Марков. 22 октомври 1978 г. [обратно]

17. Писмо до Никола Марков. Ерусалим, 22 октомври 1978 г. [обратно]

18. Интервюто е взето от Хр. Христов (2008). [обратно]

19. Спомен на Любен Марков по личен разказ на сина на Ст. Богданов, че книгата е конфискувана при обиск от политическата полиция на ДС. [обратно]

20. Писмо на Стефан Богданов до Анабел Маркова. Берн, 10 юли 1984 г. Машинопис. [обратно]

21. Изложение на Стефан Иванов Богданов - окт. 1951 г. (ръкопис, оригинал) "Изложението ми от октомври 1951 година, пратено по канален ред до другаря Вълко Червенков, чрез него за съветския посол - за Москва тов. Шнюгову, за ПБ на ЦК, Георги Чанков, Цола Драгойчева". [обратно]

22. Лиляна Данева-Бризби - потомка на прочути български фамилии (внучка на Тодор Бурмов и Стоян Данев, мин.-председатели на България.) Омъжва се за Майкъл Бризби, чийто чичо сър Джордж Рендъл е бил британски посланик в София по времето на Втората световна война. Работи в Би Би Си и във Форин Офис, главен редактор на "The World Today", месечното списание на Кралския институт по международни отношения. Изиграва ключова роля в превода и публикацията на "Задочни репортажи" на Георги Марков през 1983 г. Лиляна Бризби умира в Лондон през октомври 1998 г. [обратно]

23. Проф. Чарлз Мозер (6 януари 1934-11 декември 2006). Ръководител и преподавател в катедрата по славистика към Йелския университет във Вашингтон. Създател на славистичната школа в САЩ. Автор на "История на българската литература". Преводач на творчеството на Й. Йовков, Ив. Вазов, Ел. Багряна, Ат. Далчев и др. Живее в България 13 г. след промените и създава фондация "Свободна инициатива" за подпомагане на демократичния процес. [обратно]

24. Георги Борисов е роден през 1950 г. Завършва френска гимназия в София и Литературния институт "М. Горки" (1974) в Москва. Работи във в. "Литературен фронт" и сп. "Факел". Основател на издателство "Факел Експрес". Автор на поетични книги "По пладне някъде в началото", "Оставете човека", "Врати", "Живият бог", "Картаген" и др. Стиховете му са превеждани на руски, френски, немски, английски езици. Член на българския ПЕН-клуб. Преводач от руски, френски и ангийски език. [обратно]

25. Никола Радев е роден на 23 декември 1940 г. Завършва Литературния институт "М. Горки" в Москва (1973). Седем години работи в БМФ като пом.-капитан далечно плаване. Писател, журналист, издател. Директор на издателствата "Профиздат" и "Земя". Председател на СБП (1999-2003). Автор на 18 книги. [обратно]

26. Георги Мишев е роден на 3 ноември 1935 г. в с. Йоглав, Ловешко. Завършва журналистика в СУ (1958). 20 г. работи като сценарист в киноцентър "Бояна". Автор на сценариите на едни от известните кинохитове, влезли в златния фонд на българското кино - "Преброяване на дивите зайци", "Вилна зона", "Дами канят", "Не си отивай", "Матриархат", "Селянинът с колелото". Писател, автор на разкази, повести и романи - "Осъмски разкази", Матриархат", "Сламено сираче", "Патриархат" и др. [обратно]

27. М. Герджиков е роден през 1877 г. в Пловдив. Следва право в Лозана и Женева, един от ръководителите на подготовката и провеждането на Илинденско-Преображенско въстание, 1903 г. От 1924 г. до 1931 г. живее в емиграция - Цариград, Виена и Берлин. Умира на 18 март 1947 г. [обратно]

28. Павел Груев е роден на 22 август 1879 г. в Копривщица. Завършва право в Гренобъл, Франция. През 1916 г. е назначен в Тайния кабинет на цар Фердинанд. През царуването на Борис III служи като секретар, легационен съветник и началник на личния кабинет на царя. Осъден на смърт от І състав на т.нар. Народен съд и заедно с всички регенти, министри и депутати е екзекутиран на 1 февруари 1945 г. Негов син е Стефан Груев, политически емигрант, автор на мемоарната книга "Корона от тръни". [обратно]

29. Лично онлайн писмо на г-н А. Чипев. 12 август 2008 г. [обратно]

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Богданов 1991: Богданов, Ст. Две смърти няма, без една не може. София, 1991.

Калугин 2008: Калугин, Олег. Интервю по Дарик Радио, 26 юли 2008.

Киряков, Огнянов 1999: Киряков, Б., Огнянов, Хр. Биография. София: ИК Гутенберг, 1999.

Марков 1980-1981: Марков, Г. Задочни репортажи за България. Цюрих, 1980-1981.

Марков 1982: Марков, Г. Литературни есета. Париж: Изд. Български глас, 1982.

Трифонова 2007а: Трифонова, Цв. Взривяване на мита. // Факел, 2007, бр. 1.

Трифонова 2007б: Трифонова, Цв. Покрив без основи. Предговор към романа "Покривът". // Георги Марков. Покривът. София: Сиела, 2007. Също: Електронно списание LiterNet, 25.11.2007, № 11 (96) <http://liternet.bg/publish/ctrifonova/pokriv.htm> (09.09.2008).

Христов 2005: Христов, Хр. Убийте "Скитник". София, 2005.

Христов 2008: Христов, Хр. Интервю с П. Семерджиев. // Дневник, 14 март 2008.

 

 

© Цвета Трифонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.09.2008, № 9 (106)

 

 

 

 

 

 

 

 
















Партньори