Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"КНИГА ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД" - 110 Г. ПО-КЪСНО

Борис Ангелов

web

На дядо

Първоначалното работно заглавие на този текст гласеше "Власт и страст в "Книга за българския народ". Съчинението от 2001 г. си остана същото, не съм го "почистил" дори от стилистичните му грапавини, но след 25 април 2005 г. и преди парламентарните избори1 паратекстът нямаше как да остане непроменен. Това е и лесното обяснение на интенционално заложената аритметическа грешка в него - "Книгата" излиза през 1897 г., което прави точно 110 г. преди присъединяването на България към Европейския съюз. С други думи, четенето на поемата е разпънато контекстуално както между Изтока и Запада, така и между миналото и бъдещето. Изкушавам се да възкликна: каква по-уютна ситуираност за кръстопътното българско?!

І. Биографическо въведение, или "танецът" на Михайловски с Властта

Студията "Съдии", в която И. Пелева се занимава с "граматико-синтактическата матрица", по чиито правила се слага изобщо историята на отношенията между литература и управление, Поет и Държава, пишещ и власт в младите години на Третото българско царство" (Пелева 2000: 138), предлага "насрещен" прочит на биографията на Михайловски, според който това е "история за обезвластяването на правещия литература, за отдаването на писането като знак за загубата на права, мощ, можене в уреждането на социалността" (Пелева 2000: 141). В крайна сметка радикалният извод на метатекста е следният: "Държавата се еманципира от Литературата (а не Литературата от Държавата...)" (Пелева 2000: 179). Оказва се, че Михайловски твори литература, пише и публикува книги, когато не е във Властта, когато е уволнен, изгонен или напуснал от различните законодателни и съдебни постове, които заема през годините (повече от многозначително е занятието му от времето на "Книга за българския народ" - от 1895 до 1898 той е частен хоноруван доцент в Софийския университет по... обща литературна история). "Късният" Михайловски, не без известна доза практически опит, изковава ето този (автобиографичен) афоризъм: "Славолюбив обществен деец играе честта си и спокойствието си на зар и най-подире се оттегля от играта, огорчен, посрамен, изтощен, съсипан." Недопосмяла да постави сентенцията като епиграф, със "Съдии" И. Пелева все пак показа, че всъщност няма доброволно оттегляне, а принудително "изрязване от кадъра", "пропадане в невидимостта" (Пелева 2000: 141).2

ІІ. Генеалогия на "Книгата"

В предговора към блестящата си сбирка от есета "Нова книга за българския народ" Никола Георгиев твърди, че поемата "е едно от най-мощните явления в европейската литературна сатира по онова време". Този параграф ще се опита да смени фокуса при полагането на текста в перспективата на времето и пространството, ограничавайки се единствено в посочването на подобия с родната сатирическа традиция в лицето на Бозвели, Раковски, Войников, Славейков, Каравелов, Ботев и др. Обикновено се счита, че българските литературни текстове са особено ценни, ако по един или друг начин се "отворят" за диалог с престижни чужди произведения. Конкретно за Михайловски това е правено в позитивистични изследвания, маркиращи връзките на сатирика с мощната вълна на френските моралисти. Тук обаче ретроактивното четене цели засрещане на "Книгата" с възрожденски дискурси заради желанието да се въвлекат в интерпретацията тезите на Михайловски от трудовете му по "метаполитика" от 20-те години, в които той се занимава с философията на новобългарската история. Иначе казано, предприема се рискованото начинание по "приклещване" на текста в пресечната точка на възрожденската сатира и късната философия, като опасността касае само творбата - няма ли въобще да изпадне от полезрението, да бъде прокудена под тежестта на толкова разновременни езици?

Централната ми теза е, че в "Книга за българския народ" Ст. Михайловски се осланя до голяма степен на възрожденския сатирически диспозитив за (властта на) Другия, за етнически чуждия (турчина, гръка, цинцарина, арнаутина, циганина, евреина и т.н.), изграден от Бозвели, Раковски, Войников, Славейков, Каравелов, Ботев. Имам предвид диалозите на Бозвели, най-вече "Плач бедния Мати Болгарии", в който се беседва върху гръцката църковна власт; текстове на Г. С. Раковски като "Пиршество на турски велможи" и "Просвета в Турско", диалога "Изтуплений дервиш или Возточний вопрос" и др.; статии, комедии и фейлетони на Войников, Славейков, Каравелов и Ботев. Иде реч за сатирата, издевателстваща над "ненормалността" на управлението, над неспособността за разумен социален порядък: неработенето на законите (на Хатихумаюна, на Хатишерифа, но и на Закона изобщо, на писания на хартия правилник), корупцията, подкупността и нечестните сделки в империята (наративът "царица е парица"), издигането до важни постове на чибукчии, олани и др. с нисък произход, зверското насилие, телесните трансгресии, скотските страсти, мързела и безделието на османлиеца, извънмерния разкош в палатите на велможите на фона на мизерията у бедните, продажната преса, неразделянето на светска от верска власт, "криворазбраната цивилизация" у иновереца, шпионството, развалата у различните съсловия (военни, законодатели, администрация, духовници и т.н.), властта като театър с дребни марионетки и т.н., и т.н. Очевидно е, че несистематичното изброяване не успява да побере цялото ветрило от повтори, да маркира всички пътеки, водещи към Възраждането.

ІІІ. Българското в "Книга за българския народ" - въпроси и версии

В ризоматичната "Книга" на Михайловски се откриват следите не само на сатирични текстове, но и на традицията, разправяща за страданието на българското през трагиката - и това личи още от близостта в заглавието със "Страници от книгата на страданията на българското племе" на Л. Каравелов. Паратекстът на поемата е привидно по-непротиворечив, отколкото двояко преводимият руски наслов на Каравелов ("Страницы из книги страданiй болгарского племени"), обаче заради нееднозначния смислов обмен между заглавие и текст нещата неимоверно се усложняват - книгата е за българския народ, но не и на българския народ, предназначена е за него като субект в комуникацията, като адресат, без да е обект на повествованието. И тук се явява второто питане към произведението (първото беше: защо му е на Михайловски да се връща към толкова стари почерци и реторики?): защо книгата е за българския народ, щом като той е неналичен в тялото на творбата, съсредоточила се главно в изкуството да се управлява, в каталогизиране на извращенията в Турската империя?

Доказването на подобията е проста работа, въпрос на спускане на успоредни цитати от поемата и от припомнените възрожденски редове. По-трудното е да се предложи тълкуване на това безспорно цитиране. На помощ идват трактатите по метаполитика от 1924 г. - "Въведение във философията на новобългарската история" и "Как западат и се провалят държавите", "през" които може да се прочете "Книгата", т.е. да се обърне времевият вектор и с преданост към "методологията" на "анахронийния историзъм" да се види ранният "през" късния Михайловски, 1897 г. "през" 1924 г. Отговорът на загадката с проиграното през 1897 г. фикционално робство на българския народ се крие в близката до вижданията на Каравелов и Ботев за средновековната ни история теза на Михайловски, че българинът не е бил роб 500, а всъщност хиляда години - на владетелите и болярите си, на византийците и на турците; и това е всадило в душата му робски манталитет, който Освобождението като политически акт не може да промени, то е било вредно, защото е трябвало първо да се промени народната душа и едва след това да се върви към политическо еманципиране. Ето основанието Михайловски да се занимава с турското управление: след като българинът е "останал роб в сърцето си", а потисникът е завещал "своята духовна сплутост на потиснатия", за него е актуално точно разглеждането на османското минало (опора за едно такова допускане намирам в приведената от него интересна мисъл на някакъв англичанин, който казвал, че "руският мужик обладава душа, съвременница на римските плебеи"). Като фундаментална причина за националните катастрофи и въобще за социално-политическото положение в България Михайловски сочи Търновската конституция, която е наложила прекалено либерални закони на току-що освободения народ (същият е бил, според него, ефектът и от насилственото покръстване, прокарано от Борис). Иначе казано, на Михайловски никак не му се иска Освобождението да се е случило и с "Книгата" си мислителят пробва да пороби наново българина, за да има шанс той сам да израсте и изстрада свободата си, да има наличен враг и насилник, от когото да се оттласква с отврата и да го надмогва, да мисли първо за еволюцията си и след това за революцията.

Българското в "Книга за българския народ" е силно проблематично, почти невидимо вън от заглавието, т.е. отново България като геополитическа единица е неналична на картата, тя е все още поробена. Аналогиите с режима на Стамболов отдавна са отречени от критиката, тук не се визира управлението в България, а властта на везира в Османската империя, но на места се има предвид изобщо Властта и властта изобщо в империите - Римска, Византийска, Османска и пр., автократичната тирания. Но пак привърженикът на консервативната доктрина твърди, че най-лошото управление у народ безкултурен е демократичното, защото народът е още дете, няма никаква дисциплина, няма обществена съвест, която да контролира управляващите. Самият Абдулрахман паша изповядва страшната дилема: "Анархия или порабощене, -/ едно от двете трябва да приемем,/ среда помежду тях не се намира" (с. 26). Всяка социалност сякаш е предварително обречена, няма доброволно подчинение от човек на човека: "Непринудително, по обич само, човешко същество не възприема/ на същество човешко да слугува". Но няма и алтернатива в предсоциалното, в природата, няма възгласи като "Назад към природата!". Нещо повече, плашещо и опасно е най-вече животното у човека, назовавано в творбата с името разврат - инстинктите, нагоните, първичните импулси и желания, изплъзващи се от цензурата на разума, мисълта и волята, или казано по Фройд - принципът на удоволствието срещу принципа на реалността.

ІV. Фукоянски отклонения

Стане ли дума за дисциплина, няма как да се прескочи възможността за един подчертано фукоянски прочит на съчинението - примерно през паноптизма, през властта на погледа, през надзора и наказанието. Абдулрахман паша като по Бентъм разкрива техниките за непрекъснат контрол над подчинените, базиращи се на система от взаимен надзор, несекващ шпионаж и оттук интериоризиране на съблюдаващото око, "заразяване" на приватното, тайното и скритото, което води до винаги налична способност за шантаж и принуда. Нарацията и формално гради подобни значения, защото само една гледна точка конструира разказа - тази на кукловода, - нито Галиб, нито народът научават версиите на фигурантите в театъра (на абсурда). Отношението на властта към субекта, обезличаването на индивида също е близка на Фуко тема. В "Книгата" на Михайловски това като че ли е най-ревностно и многословно прокарано, но елиптичният му вид гласи: "В човека ази диря вярно куче..." (с. 51-52) И накрая, склонен съм да припозная като хетеротопичен света на Властта такъв, какъвто го описва след падането на булото и свалянето на маските, подобно куция дявол на Льо Саж, отиващият си висок сановник - заради странните метаморфози, произвели теляци и кадаифчии в консуматори на власт и сила (без да се родеят с митичната американска мечта за успех).

V. Беседата за властта

1. Дидактизъм и идеологии

Волята за власт е централната тема в монолога на Абдулрахман паша, самата ситуация, колкото и бегло да е щрихирана, се крепи върху предаването на прерогативите, овластяването по роднинство, а не чрез избор. И това е, така да се каже, противоядието срещу смъртта, пред чието лице се хвърлят всички маски и комедията приключва - срещу края на властването е поставено увековечаването ("Не искаше... цял да умре"), както пише и авторът в посвещението. Деиктичният дидактизъм от паратекста (показването на средствата) касае сякаш само страдалците, унижените, онеправданите и угнетените, но навлизайки в "сърцевината" на текста, установяваме, че същата процедура се отнася и до Галиб - императивната монологичност на педагогическите поучения целят еднолично да се покаже на младежа "какви средства употребяват деспотите, за да увековечат властта си" (впрочем, нещо подобно прави в предговорите си и Паисий, доколкото ретранслира убеждението на П. Скарга за поуките от историята, обещавайки на владетелите да ги научи как да държат в тишина поданиците си). Според политиката на представяне бъдещият господар и настоящият роб са изравнени от властовите инстанции - авторът и героят-наратор, - като получатели на посланията. Галиб и читателят трябва да декодират един и същи поток информация, но с различен шифър. Реципиентът-народ-роб трябва да постигне доброто чрез апофазията, чрез аксиологическо преобръщане на разказваното, но това едва ли е достатъчно и утешително, защото е смазваща липсата на позитивен модел - показани са средствата, без да се указват лекарствата, поемата привидно е ценностно стабилна, но и до последния си стих е в нерешеност (да припомня, че и Алеко така строи книгата си за Бай Ганьо - с желание за превъзпитание след изваждане наяве на негативното в героя). Отдавна е забелязан и фактът, че на симптоматично много места героят се явява говорител на автора или поне оразличаването между тях е доста трудно. Така например в метатекстовите пасажи на поемата, отредени за придворните поети, писатели, газетари и всички "наемни словоборци", или пък в богоборческите реплики на Абдулрахман паша, според които Аллах запазва за себе си "туй тежко сладострастие - което би смазало плещите на човека: безкрайна, неизменна диктатура", се улавят идеите на самия Михайловски, лансирани в други съчинения.

2. Език и стил

"Книга за българския народ" черпи не само тематично от творчеството на Бозвели. В неговите (псевдо)диалози също доминират многоглаголстването и монологизмът, въпреки че и останалите персонажи имат реплики, но отсъства условието за възможност на диалога - размяната на информация, новината, различието. И при двамата паралелно с многословния, високо повторителен и наслоителен синтаксис рязко се обособяват и апофтегматични, стегнати сентенциозни изречения. Басненият алегоризъм на места също сближава Михайловски с автора на "Плач бедния Мати Болгарии".

Везирът знае и още един много популярен през Възраждането речник - този на "вечните истини", на древните "житейски мъдрости", на правилата за успех, изобилстващи в преводните self-help книжки на разни английски и американски ментори. Пръснатите из текста елиптични императиви като: "Помагай сам на себе си", "Не се отчайвай", "Бъди като скала устойчив", "Искам значи мога" не могат да бъдат квалифицирани като погрешни или вредителни сами по себе си, но в контекста на Галибовото обучение, в устата на пашата те изведнъж се разколебават, защото прилагането им води до постигане на пагубни цели чрез санкционирани от морала средства, или както е перифразирана йезуитската максима в текста: "Тоз, който има пламенно желан`е целта си да достигне, ... на средствата вниман`е не обръща". С други думи, един и същи израз придобива коренно противоположно значение, ако смени контекстуалното си обкръжение. Подобна двойственост обаче е практикувана непрекъснато и за обратното - разделянето на имената от нещата, разното именуване на идентична същност, и затова Абдулрахман паша е загрижен за смисъла, като полага херменевтични усилия, за да тълкува какво означава дадено понятие и с какви имена функционира в езика на враждуващите народ и управляващи: "У тълпите Сполуката се казва дяволия, - а пък у големците - майстория!"

Двуезичието и двоедушието са най-важните способности на тиранина според финалната изповед на везира от 15-я ден: "В политиката.../ речта е дадена човеку само/ да може с нея да укрий що мисли! (...) Ще лъжеш или ще загинеш, - ето/ великата дилема в днешно време! (...) Комедиаш ако не си, Галибе,/ два образа, души две, ако немаш,/ и ако не умееш да предрешваш/ ума си и да труфиш мисълта си, -/ не си човек от своята епоха,/ не си създаден да господаруваш!" Ако за пашата това са необходими умения на господаря, то за писателя тези са пороците, които е всадило робството в душата на българина: робството е направило от българина ултраиндивидуалист, пише Михайловски във "Въведение във философията на новобългарската история", като е развило и два порока - лакомство, ненаситно хищничество и психическа забуленост, маската върху мисли и чувства, двоеличието, двоедушието; той си служи с думите не за да формулира ясно и откровено мислите си, но наопаки - за да ги маскира. Изравняването на Господаря и Слугата може да се стори парадоксално, но всъщност е закономерно и като че ли скептикът Михайловски непрекъснато се стреми да ни го покаже: в някакъв смисъл тиранията на Абдулрахман паша е функция от слепотата на тълпата, или както звучи крилатата фраза - всеки народ заслужава управниците си. Така подобията между царя и пъдаря оправдават донякъде и енигматичното заглавие "Книга за българския народ".

VІ. Проблематичното време

"Всякой/ тогава бе поставен в положен`е/ да може сполучливо да ратува/ против неправда, произвол, насилство, -/ и всякой имаше признато право/ на гнета бунт да противопостави:/ туй право се зовеше свято право, -/ самозащита боговдъхновена.../ Онез години, чадо, отлетяха!.../ Патриархални нрави днес не щеме, -/ създадохме ерархия желязна./ В модерната система на правлен`е/ души нижайши са потребни само!/ (...) Рая, раби низкопоклонни, - ето/ що значи поданици, в днешно време!/ Един обществен уред е възможен -/ поклонство негритенско, челобит`е!" Ако принципът на сатирата е извайване на позитива чрез разголване на негатива, означава ли, че в този пасаж патриархалността е видяна като положителна величина, т.е. контра-модерен ли е и Михайловски, противопоставя ли на "модерната система на правлен`е" старите "патриархални нрави"? И през петия ден има неясно отнасяне към миналото: "Преди едно столетие, у нази/ "болярин" значеше водач народен; -/ болярин значи днес чакал държавен!" Проблематичността тук произтича от липсата на времево фиксиране в монолога на везира, "преди едно столетие" е нулево откъм информативност изказване, защото не знаем кога се случва беседата, известна ни е само продължителността й - 15 дни. Отделен въпрос е релевантно ли е отнасянето на тази почти патриархална задружност към османското минало. Ами към българското? Вече стана дума, че Михайловски борави с възрожденски езици, че има едно сериозно и нееднозначно обръщане към националната идеология от вчера. Напрежение между патриархалност и модерност откриваме и в пасажа: "Съгласие и знан`е, гдето има/ според баща ми, - всичко се намира/ освен чиноначалие...". Както е известно, това са едни от идеалите на Българското възраждане, съгласието и образованието, ревалоризирани чрез страха на властника от тях и същевременно обявени за несъществени в отговора на сина: "диктатура да се закрепя е въпрос паричен..." (новата власт вече си служи с универсалния инструмент за подчинение - парите).

VІІ. Скепсисът на Михайловски

Опитвайки се да рационализира сложилия се в представите на българския читател образ на Михайловски като непоправим скептик, Димитър Михайлов обяснява произхода на черногледството му чрез времето - писателят е песимист, когато обобщава големи периоди от човешката история, когато дири повторенията в неправдите и злото от прадедите ни насам. И в "Книга за българския народ" изводите на везира се базират както на 50-годишния практически опит, така и на "общата история човешка", не са рядкост заявления като "О, да, дилемата е всевековно/ една и съща" или "от хиляди години вече, опит/ е правен: царство ще рече коварство!" и т.н. Напуснал тесните предели на османското и ислямското, Абдулрахман паша много често говори за "човешкий род" или по-разгърнато - за "културно, диво, Европейско или/ Зулуско, всяко общество човешко".

VІІІ. Скепсисът на реципиента - вместо заключение

Тези наброски върху "Книга за българския народ" няма как да при-ключ-ат с обобщение, защото и преди, и особено след изборите, уви, не можем да спрем да се връщаме към поемата от 1897 г. Надявам се, че все някога произведението ще се превърне от литературна класика просто в паметник на книжовността.

май 2001 г. - май, септември 2005 г.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Текстът беше подготвен за четене на традиционната филологическа конференция през май месец в Пловдив, но така и не успя да се "случи" поради една досадна причина - вироглавството на автора му, който в деня на форума прочете в програмата, че г-н Захари Георгиев, председател на БСП в Пловдив, е спонсор на проявата, накарало ме на минутата да оттегля доклада си с цитат от посвещението на Михайловски и обяснението, че не мога да участвам в комунистически PR дни преди изборите. Нямах моралното право да омърся паметта на дядо ми - виден адвокат, подсъдим в т.нар. Народен съд, преследван 45 години от тоталитарния режим, - от кончината на когото тъкмо тогава се навършваха шест месеца. [обратно]

2. "Разумът" на баснения първи фрагмент иска да подскаже пристрастията си към методологията, формулирана като "социология на българската писателска биография" (Пелева 2000: 145), и същевременно да заяви предпочитанията си към занимания със симптоматиките в биографиите на литературните историци у нас. Последното е вдъхновено както от прелюбопитни лични "сондажи", така и от няколко (апокрифни) разказа на Борис Минков и покъртителния доклад на Морис Фадел "Памет и действие", четен неотдавна на конференция в БАН. [обратно]

 

 

© Борис Ангелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.11.2005, № 11 (72)

Други публикации:
Отвъд думите: превращенията на смисъла. Сборник с доклади от Националните конференции за студенти и докторанти, Пловдив, 2004 и 2005 г. Пловдив: ИМН, 2006.

 

 

 

 

 
















Партньори