Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Из "МИСИЯ ЛОНДОН"

Алек Попов

web

Дори да постигаме гигантски успехи в нашата работа, няма никакво основание да бъдем самодоволни и арогантни. Скромността помага на човек да напредва, докато суетността го дърпа назад. Това е истина, която винаги трябва да имаме наум.

Мао Дзе Дунг, Приветствие към делегатите на Осмата национална конференция на Китайската комунистическа партия (15 септември, 1956).

1.

Мисия Лондон от Алек ПоповКоста Баничаров седеше във вътрешния двор на къщата на Хайд Парк Гейт и броеше самолетите, прелитащи над Саут Кензингтън. Беше меко пролетно утро с непостоянна облачност. Форзицията в ъгъла на двора ярко цъфтеше. Коста Баничаров седеше на стълбите, бос, по дънки и потник. До крака му имаше полупразна бутилка "Бекс", а между пръстите му догаряше забравена цигара. Самолетите прелитаха приблизително на всеки две минути. Грохотът на двигателите им се влачеше дълго след като отминат, докато се слее неусетно с шума на новите прииждащи машини. Беше изброил повече от двадесет. Звукът им напомняше прибоя на море. Прозорците на къщата зееха. Течението довяваше ухание на стари фасове. Тънките пердета се мятаха като воали на пияна актриса. В трапезарията на първия етаж още личаха следите от снощния гуляй. Наближаваше единайсет, но Коста не бързаше да разтребва. Имаше цял следобед на разположение.

Междувременно бяха минали още три самолета.

Настойчив звън го изкара от блаженото равновесие. Отначало Коста си рече, че няма сила, която да го накара да отвори. После омекна, съзнавайки, че подобни настроения са грешни и вредни за трудовата му биография. Натика фаса в процепа между плочките и неохотно се надигна. Зашляпа през фоайето. Грамадното кристално огледало неприязнено отрази мършавата му фигура и побърза да я изхвърли извън пределите на позлатената си рамка. Последваха нови, кратки и резки позвънявания.

- Сега, сега - измърмори Коста и добави наум: - Да ти го начукам!

На прага стърчеше висок мрачен господин със зеленикав шлифер, с куфар в ръка. Зад гърба му едно черно лондонско такси правеше сложни маневри, за да се измъкне от тясната уличка. Няколко секунди двамата се изучаваха подозрително.

- Кого търсите? - попита Баничаров на български.

Повяхналото лице на господина се оживи от кисела усмивка.

- Аз съм новият посланик - рече той и се втренчи в босите му нозе. - А вие кой сте?

- Ами, аз такова... - заекна Коста. - Аз съм готвачът.

"Бившият готвач!", прониза го болезнено предчувствие.

- Много добре - кимна посланикът. - Мога ли да вляза?

Коста се отдръпна механично; лъхна го необясним хлад, когато мъжът мина покрай него. Плахата надежда, че това е някаква дебелашка шега, скроена от българските имигранти, с които напоследък се бе сближил, започна да се изпарява. Мъжът остави куфара си на пода, огледа се и гнусливо повдигна вежди. Готвачът почувства, че трябва да каже нещо, преди онзи да го е казал.

- Очаквахме ви след два дни - рече той с лек укор.

- Личи си - язвително подхвърли посланикът, като надзърна в трапезарията.

- Ако знаехме, че идвате днес... - поде готвачът.

- Промених плановете си - прекъсна го другият.

"Тогава се сърди на себе си, тъпако!", помисли си Коста Баничаров.

За всички тия години, прекарани край трапезите на големците, готвачът беше развил особен психологически нюх. Той тутакси надуши, че новият му шеф спада към обширното и богато разклонено семейство на административните кретени. Но имаше и нещо друго, нещо отвъд стъкления му глупашки поглед, което го правеше непредсказуем и опасен. Изведнъж Коста си даде сметка, че тоя тип възнамерява да се засели тук. Нещо повече, сега това беше неговото жилище, а той - Баничаров щеше да му слугува. Това му се стори безкрайно несправедливо.

Малкият син на Баничаров изпълзя нагоре по стълбите, които водеха към сутерена, обитаван от семейството на готвача. Хлапакът беше измамил бдителността на майка си, което го караше да тържествува. Гъгнейки си нещо свое, детето се изправи и чевръсто затопурка към масичката под огледалото. Върху нея се мъдреше една крехка вещ, която отдавна дразнеше първичните му инстинкти. Баничаров беше тренирал разни спортове на младини, но с времето беше загубил предишната си пъргавост. Малчуганът се вкопчи в ръба на масичката и рязко я наклони. Порцелановата кошничка, заведена под инвентарен номер 73, се разби на пода с апокалиптичен звън.

- Тък-тък! - избърбори весело малкият.

- Ще ти дам аз едно "тък-тък"! - изръмжа Коста Баничаров, като сподави инстинктивния си порив да го перне по тиквата.

Посланикът го гледаше с отровена физиономия.

- Детска му работа - измънка неубедително готвачът. Грабна детето под мишница и се надвеси през перилото.

- Норке! - извика той.

Отговор не последва.

- Нооорке! - повтори той - Ела веднага!

- Заври си го в дрисливия задник! - обади се дрезгав глас.

 

2.

Кметът на Провадия развъртя енергично крановете на топлата и студената вода и се остави душа да го облее от глава до пети. Водата плющеше в широкото му татарско лице, биеше по мощните му рунтави гърди и се стичаше с весели подскоци по титаническото му шкембе. Кметът на Провадия се чувстваше превъзходно, въпреки тънката пелена на сутрешния махмурлук, която все още обгръщаше мозъка му. Изпълваше го съзнание за изпълнена мисия. Беше посетил този тайнствен и далечен остров, който навремето бе владял половината свят. Беше разгледал дворците и магазините. Беше опознал положението на народа. Беше си направил съответните изводи и можеше смело да каже, че вече има представа за състоянието на реформата в тази развита западна страна. Беше доволен, че не е загубил ума си пред блясъка и суетата на Оксфорд стрийт. Но още по-доволен бе, че си заминава днес за родната Провадия - град със славно минало и плодородна земя.

- Ола-ла! - провикна се той с цяло гърло. - Ла-ла-лаааа!

Водата шуртеше от всички страни като водопад и създаваше у кмета усещане за безметежност и душевна пълнота. Постепенно мътилката в главата му се разреждаше и добиваше кристална яснота.

- Лалаа-лала-лала-лалаа! - продължи да си припява той, сапунисвайки интензивно късата си прическа.

Той не забеляза и не можеше да забележи тънкия мокър език, който се плъзна под вратата на банята и бавно започна да се просмуква в мокета.

Посланикът взе куфара си и се запъти към втория етаж, без да отрони дума. Съдейки по зеленикавото му лице, Коста Баничаров заключи, че магията на любовта от пръв поглед не се е състояла. Перспективите изглеждаха още по-мрачни.

Беше стигнал до средата на стълбата, когато спря и се ослуша.

- Там има някой - рече посланикът, сочейки с пръст нагоре.

- А, господин кметът... - отвърна готвачът; по тонът му можеше да се предположи, че става дума за домашен любимец, който обитава резиденцията от незапомнени времена.

Малчуганът се извиваше в ръцете му с неподозирана сила, дереше и хапеше. Той го стисна още по-здраво и процеди шепнешком:

- Лайненце непрокопсано, на майка си се метнало!

- Кмет?! - неспокойно изрече посланикът.

- Кметът на град Провадия - уточни готвачът с известно съчувствие.

- И как е попаднал тук... този човек от Провадия? - гнусливо се осведоми онзи.

- Настаниха го - рече Баничаров. - Нямало място в хотела. Днес си заминава.

Посланикът не каза нищо. Беше вперил очи в пътеката, която подгизваше зловещо, сякаш се намираше на борда на Титаник. Над главата му се разнесоха шляпане и ругатни. Кметът на Провадия изникна на горната площадка, загърнат небрежно с тясна кърпица, изпод която стърчаха херкулесовските му атрибути.

- Скивай ги тъпите англичани! - развика се той. - Една дупка на банята не се сетили да пробият! Една проста дупчица! Колко му е! Дупка! Канал!

Той сви пръстите си на кръг и надзърна в отвора, за да демонстрира очевидността на този нелеп пропуск. В полезрението му внезапно попадна мрачния господин, който изучаваше с болезнено изражение мократа пътека.

- Добър ден - рече кметът и стрелна с очи Баничаров. - Нов гост, а?

- Това е новият посланик - рече готвачът без излишен ентусиазъм.

- Ха така! - гръмко избоботи кметът на Провадия. - Честито!

Господинът видимо се стресна.

- Много ми е приятно да се запознаем! - извика голият мъжага с татарско лице. - Ще ме прощавате за вида. Хубаво стана, че се видяхме. За съжаление, аз днеска си тръгвам, иначе щях да ви разкажа повечко за тия лицемери. Искам да запомните само едно. Няма демокрация в Англия. Това не е истинска демокрация!

По лицето на посланика се изписа нескрита паника.

- Няма какво повече да ви обяснявам - отсече кметът. - Сам ще се убедите. И не забравяйте да им напомните за банята. Мокет сложили, а канал забравили! Още на първата официална среща. И за клозета! Старите българи са изобретили водния клозет, знаете ли? И аз не го знаех, но наскоро едни археолози идваха при мен да ми докладват. Открили го при разкопките. Цели 600 години преди европейците! В град Провадия!

Доволен от ефекта, който видимо произведоха думите му върху важния господин, кметът на Провадия се надвеси през перилата и се провикна към Баничаров:

- Братко, остана ли още от оназ вкусната пача?

- Остана - рече готвачът. - Да я притопля ли?

- Ще хапнете ли малко пача с една ледена бира? Полезно е за закуска - любезно се обърна кметът към посланикът.

- Едва ли - сковано поклати глава оня. Ъгълчето на устните му злобно потрепери. - Смятам да се поразходя. Не ме чакайте за вечеря. Разтребете тази кочина! - последните думи бяха към Баничаров.

Врътна се рязко и побегна към изхода, като заряза куфара си на стълбите. Преди да прекрачи прага, се закова в антрето и пискливо изкрещя:

- 93!

- Какво му става на това момче?... - повдигна рамене кметът на Провадия.

 

3.

Варадин Димитров напусна резиденцията под влиянието на летлив коктейл от най-разнопосочни чувства - гняв, възторг, презрение, срам... Полузашеметен, той измина разстоянието от двеста крачки, което го делеше от оживената Хай Кензингтън стрийт и замръзна пред потока от коли и автобуси, който течеше в двете посоки. Отсреща, тревата в Кензигтън Гардънс меко зеленееше. По алеите безшумно се плъзгаха хора на ролери като същества от някаква далечна утопия. Варадин Димитров се запъти към най-близкия светофар. Облегната на металния парапет, чакаше възрастна англичанка. Без да я погледне, той изсъска през зъби:

- 74!

Жената му хвърли изумен поглед и побърза да се направи на разсеяна, следвайки точно предписанията на нашумелия джобен наръчник "How to shun upsetting acquaintances". В този момент светна зелен сигнал. Движението секна и Варадин Димитров прекоси улицата с широки бавни крачки като пергел. Старицата го последва на разумна дистанция.

В парка тичаха кучета и малки деца. Денят беше сух, по тревата бяха пръснати хора от различни краища на света; някои вече нагъваха обедния си сандвич. Варадин Димитров пое по главната алея, покрай Кензингтън Палас - дома на покойната Даяна Спенсър. Тук-там по оградата бяха закачени букети цветя или се вееха картички с послания, оставяни от несекващите почитатели на принцесата. Той отмина равнодушно тия трогателни знаци на народната любов и спря за малко пред паметника на кралица Виктория. Тя му напомни поразително за една близка роднина, от която на младини бе ял доста пердах. После свърна към кръглото езеро и тръгна по брега, осеян с птичи изпражнения. Намери свободна пейка и седна. Една пасяща наблизо гъска проточи шия към крака му и извряка пронизително.

- 55 - каза той.

Варадин Димитров остана на пейката близо половин час, без конкретни мисли в главата си, втренчен в гладката повърхност на езерото, по която се носеха бели пухчета. Гъските и патиците постепенно изгубиха интерес към него. Тогава най-неочавано прошепна:

- Едно.

И се усмихна облекчено.

"Цифровата терапия" на д-р Пеполен наистина даваше възхитителни резултати. Като човек, изложен постоянно на нервни стресове, Варадин Димитров можеше да оцени това. Системата на Пеполен се основаваше на няколко прости принципа. Той твърдеше, че човешките емоции (подобно на земетресенията) могат да се подредят в скала от 1 до 100 в зависимост от тяхната интензивност. Регистрирането на емоциите - учеше Пеполен - е стъпка към тяхното овладяване. Той провеждаше специализиран уъркшоп с нестабилни, лесно възбудими индивиди, като ги обучаваше да измерват степента на емоциите си. Работата се състоеше в следното: щом почувства, че губи контрол над нервите си, пациентът трябва да извика първото попаднало му число от 1 до 100. След известен интервал от време той трябва да назове друго произволно число, като условието е да бъде по-малко от предишното. Следващият път цифрата става още по-малка. И така нататък, докато се стигне до числото "едно". В този момент, според доктор Пеполен, емоцията е напълно овладяна, капсулирана и неутрализирана, а индивидът е възвърнал психическото си равновесие.

Варадин Димитров имаше щастието да срещне д-р Пеполен по време на мандат в една скандинавска страна. Под натиска на загрижени близки той се записа в прочутия уъркшоп и вече почти три години практикуваше метода на "Цифровата терапия". "Работи", беше всичко, което можеше да каже. Доказателството бе, че сега се намираше тук, а не се пържеше, да речем, в консулския отдел на посолството в Лусака. В кариерата здравите нерви бяха като въжето за алпиниста. Ако въжето не издържи, политаш надолу и шерпите събират остатъците ти с метличка. Беше свидетел на много подобни случаи. Нямаше намерение да става един от тях. Имаше само един път - нагоре.

Сега, когато мътният поток на връхлетелите го емоции се бе оттекъл, в душата му искреше само чиста радост като планински ручей. Беше постигнал целта си. Моментът на изненадата. Обичайната паплач, която населяваше посолствата по цял свят, беше хвърлена в смут. С неизразимо удоволствие си представяше трескавата шетня в резиденцията. Истеричните телефонни позвънявания. Паниката в посолството. Сигурно го очакваха да се появи там всеки момент. Отлагаха вече уговорени срещи. Разчистваха бюрата си. Беше объркал плановете на всички.

"Разрешете да доложа - изкиска се той, - първият етап от операция "Пристигане на началника" приключи успешно!"

 

5.

Очите на чиновниците бяха пълни с тъга. Те седяха неспокойно край дългата гола маса в заседателната зала под картата на България, оцветена в студени розови и жълти цветове. Злите езици твърдяха, че тази

карта е поставена тук не толкова да възбужда патриотични спазми у служителите, колкото да им напомня откъде са дошли и къде могат да се върнат отново, ако не внимават достатъчно. На практика това беше единственото, което можеше да ги стресне истински. Призракът на завръщането! Той витаеше неумолимо около тях, хилеше се грозно от всеки ъгъл и тровеше живота им със спомена за дъхавия роден чернозем от първия до последния ден на мандата им. Темата за завръщането беше тема "табу", обвита с тягостно мълчание. Да попиташ някого кога смята да пътува обратно (един прозрачен евфемизъм) беше проява на лош вкус, на грубост и дори на враждебност. Никой не говореше за завръщането, никой не смееше да го спомене на глас от страх да не събуди злите сили, дремещи нейде в Министерството на външните работи. И макар всички, до последния телефонист, да бяха наясно, че това е неотменима участ, неотменима като зимата и смъртта, дълбоко в сърцето си кътаха надежда, че този скръбен час ще ги отмине, че някак си ще бъдат пропуснати или забравени в общия калабалък и грозното известие няма да ги застигне. Ала известието неизменно пристигаше, придружено със зловещата формулировка "окончателно завръщане" - дело на отмъстителен бюрократ в далечното минало, останала непроменена в течение на десетилетия. И настъпваше сезонът на отлива, на великото привличане; осъдената душа поемаше обратно по пътя, осеян със сълзите на предшествениците й, назад през Терминал 2 на Хийтроу, през Изход 7 или 9, към мрачната ладия на националния превозвач "Балкан", призован да затръшне вратата зад гърба й окончателно.

Минаваше 10 р.м. Председателското място беше още празно. На благоразумна дистанция през няколко стола седяха дипломатите, с отворени бележници и извадени химикалки. Техническият състав се бе скупчил в другия край на масата - шофьорът, счетоводителката, радистът, готвачът и домакинът. Малко неща свързваха тия хора така, както взаимната неприязън, наслоявана с течение на годините на принудително съжителство в условията на финансова и културна резигнация. При все това, можеше да се каже, че от известно време те живееха сравнително поносимо и дори безгрижно. Всеки имаше своите малки радости, имаха и една голяма, обща радост: нямаха началник. Вече няколко месеца София се бавеше да назначи човек на този важен и съблазнителен пост. Интересите на няколко лобита се преплитаха и взаимно си пречеха. Падаше такова подливане на вода, че пътят към заветния остров бе заприличал на ледена пързалка. През това време на относително безвластие животът в посолството се организираше от само себе си върху началата на разума и прогреса, далеч от хаоса на административните разпоредби. Дрязгите между служителите бяха позатихнали, беше се породил някакъв неясен дух на доброжелателство и взаимопомощ, който влияеше благотворно върху дейността на целия колектив. Не че доносите бяха секнали съвсем, но нямаше кой да ги чете. Нямаше кой да пише черни и червени точки - София беше далеч. Ала ето, че краят на това спокойно и естествено съществувание беше ударил. Началникът беше дошъл. Беше пристигнал ненадейно, без предупреждение, което ясно издаваше враждебните му намерения. Животът на чиновниците се обърка.

След малко влезе секретарката Таня Вандова с дебела тетрадка-дневник под мишница и каза кратко:

- Идe.

Настани се невъзмутимо на стола отдясно на председателското място, отвори тетрадката и също зачака. В стаята се възцари мълчание.

Докато слизаше по стълбите, Варадин Димитров си представяше унилите физиономии на подчинените си и по лицето му плъзна усмивка. "Нека чакат, нека тръпнат!", помисли си той. Не се съмняваше в онова, което винаги бе знаел: че има срещу себе си шайка негодници, които паразитстваха на гърба на държавата. В първия момент непукизмът и самодоволството им го изумиха, после го разяриха. Започна да крои планове как по-ефикасно да им вгорчи бита, за да им напомни, че службата не е печеливш билет от лотарията. Харесваше му да наблюдава как възвръщат обичайния си вид на наплашени зверчета. И това беше само началото.

- Здравейте! - сухо поздрави Варадин и зае мястото си начело на масата.

Химикалките бдително щръкнаха, готови да записват безсмъртните му наставления. Рефлексите умират последни, доволно си помисли той.

После внезапно се намръщи.

- Къде е господин Кишев?

Дипломатите се спогледаха и вдигнаха рамене. Той поклати осъдително глава.

- Ще ви кажа нещо неприятно - поде Варадин сякаш бе възможно да им съобщи нещо друго. Дългите речи не бяха по вкуса му. Говоренето го плашеше, защото издаваше хаотичната природа на ума му. Мислите му подскачаха насам-натам като скакалци, изпълзели от затворен буркан. Беше му трудно да ги прибере обратно. Затова предпочиташе да отваря уста колкото се може по-рядко.

- В София смятат, че тук цари анархия - рече той. Прибра грижливо буболечките в главата си и продължи нататък: - Посолството не е активно в изграждането на новия образ на България. Липсват контакти на високо равнище.

Мълчание. Погледи, преливащи от всеотдайност.

- Както знаете, в понеделник се открива Европейската конференция - поде той. - Ще присъства самият премиер и членове на правителството. Очаква се ЕС да обяви нова стратегия за присъединяване. Предполагам, че трябва да сте в течение¼

Дипломатите енергично закимаха. По този повод между посолството и министерството бяха разменени десетки факсове. Уточняваха се детайлите на програмата, превеждаха се трескаво речи и меморандуми за намеренията на правителството в една или друга област. Програмата и речите обаче непрекъснато търпяха някакви промени и трябваше да се уточняват и превеждат отново. Беше същински ад, подправен обилно с истерия, която се носеше на облаци от кухнята на властта.

- Отсега ви предупреждавам - вдигна пръст той: - Няма да търпя никакви гафове!

Гафовете - всички живееха с този кошмар, който неизменно се сбъдваше. Чиновниците бяха толкова наплашени и смазани от системата, че не смееха да взимат самостоятелни решения. Напрежението им често избиваше в апатия, граничеща с кататонен ступор, в най-решителния момент. Тогава се случваха кошмарите.

- Какво става с концерта на госпожа Селянова? - попита внезапно посланикът, след като се убеди, че е изчерпал темата.

- Работим по въпроса - обади се съветникът, Данаилов, с бодра интонация на електротехник, който поправя безнадеждно скъсан кабел. - Правим всичко, което зависи от нас!

- Тогава защо се отлага вече два пъти? - строго попита Варадин, присвивайки изпитателно очи.

По лицата на дипломатите се изписа паника. Техническият състав злорадо наблюдаваше инквизицията. Таня Вандова рече снизходително:

- Още не можем да осигурим представител от двореца.

- Каните ли ги изобщо?

- Естествено - спокойно отвърна Таня Вандова.

Мандатът й изтичаше през лятото, така че нямаше особено какво да губи.

- Кой се занимава с това? - студено се осведоми той.

- Кишев! - гракнаха всички в хор.

- Той изобщо знае ли, че сме тук? - рязко попита посланикът.

- Не знам - сви рамене Таня Вандова. - Не съм го виждала от сутринта.

- Потърсете го! - нареди той.

“Лошо му се пише на Кишев”, помисли си тя и бързо излезе от стаята.

Възцари се тягостно мълчание.

- Профсъюзът на пощенските работници обеща да закупи 50 билета - обади се ни в клин, ни в ръкав консулът, Мавродиев, навярно с плахата надежда да спечели благоразположението на началника.

Голяма грешка. Посланикът го стрелна с дълбока неприязън.

- Вие май не сте в час! - кисело отсече той. - Въпросът не е да съберем хора от кол и въже. Става дума за най-отбрана публика - аристократи и светски личности.

"Какво съм седнал да му обяснявам на тоя дивак!", ядосано си рече той. Представи си г-жа Селянова, изправена пред тълпа от пощаджии и шофьори. Deаr Ladies and Gentlemen. Немислимо! Веднага му хрумна, че зад това привидно доброжелателно предложение може би се крие по-далечна цел: да бъде злепоставен пред силните на деня. От този миг добродушният тромав консул се превърна в очите му във Вредител Номер Едно, чието унищожаване не биваше да се отлага. С деликатните си рецептори другите тутакси доловиха, че се случва нещо лошо (опасност! опасност!) и повече не обелиха дума.

Името на г-жа Селянова всяваше трепет и смут у всички тях, включително у Варадин Димитров. Особено у него! Деворина Селянова бе съпруга на влиятелен български политик. Тя никак не можеше да се примири с второстепенната роля, отредена й от историята, и жадуваше за свой собствен ореол на жена-общественик. Както често се случва с тия прости хорица, издигнали се внезапно, по волята на случая, до върховете на социалната йерархия, в главата й се вихреше мътен водовъртеж от непомерни амбиции и грандиозни планове. Г-жа Селянова се стремеше неистово към ексклузивния клуб на световния елит, без да жали средства - преди всичко държавни. Мечтаеше да се види в сияйното обкръжение на знаменитостите, които браздяха светските хроники на тлъстите западни издания. В тази неравна битка за престиж Деворина Селянова имаше упорит и вездесъщ противник - собствените й сънародници, обитаващи безнадеждните пространства между глада и мрака. Те сякаш не можеха, а и не искаха да проумеят, колко важно е да изглеждат добре (comme il faut!) в този решителен момент. Дънеха я на всяка крачка и то със замах, типично по балкански. Неблагодарна пасмина! Госпожата обаче не се отказваше лесно. Щом вие така - и аз така. Мизерията на широките маси беше добър повод за фините хора от цяла Европа да се съберат, да послушат музика, да похапнат. Изхождайки от тая благородна логика, тя се залови с много хъс и подсъзнателна отмъстителност да организира благотворителни мероприятия във всички по-значителните столици, където имаше български посолства. Това беше тежко изпитание за състава на съответните мисии. Госпожата беше взискателна и трудно преглъщаше ограничения светски ефект от човеколюбивата си дейност. Навсякъде съзираше измяна, саботаж, конспирация. Дипломатите никъде не бяха на ниво и не взимаха присърце делото й; гледаха по-скоро да отбият номера и да потънат отново в тресавището на жалкия си бит. Варадин Димитров проникновено беше доловил терзанията й и бе съумял да я убеди, че не е равнодушен към тях. Месеци наред я следваше неотлъчно по петите, като й внушаваше, че тъкмо той е човекът, който ще осъществи мечтите й в Меката-на-всички-сноби. Тя бе съдействала до голяма степен за назначението му. Беше й длъжник.

Погледът му се плъзна по лицата на служителите, но срещна единствено наведени очи. Добър знак. Добре го даваше. Виновният служител е добър служител. Кой го бе казал?...

Залисан в тържеството си над тия смачкани души, той допусна известна разсеяност и мислите му се разпълзяха в различни посоки. Доктор Пеполен нямаше цяр срещу тази напаст. Може би единственото спасение бе да насипе отрова по всички кьошета на мозъка си. Но имаше риск да умори водещата мисъл. Коя беше тя? Изглеждаха поразително еднакви. Коя да избере?...

- Прозорците не са чисти - рече той подир малко с тежка въздишка.

Лицата на дипломатите се отпуснаха едва доловимо за сметка на техническия състав. Изминаха няколко дълги лепкави секунди. Счетоводителката, Бианка Стругарева, се напъна да роди някакво смислено обяснение, но не можа да каже нищо.

Таня Вандова се върна и ги информира, че Кишев изобщо не е идвал на работа. Говорила със съпругата му: имал проблеми със сърцето и го приели за изследване в болницата.

Безпомощна ярост овладя сърцето на новия посланик; той премигна бързо няколко пъти и отсече:

- Свободни сте!

следва >>>

 

© Алек Попов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.05.2001, № 5 (18)

Други публикации:
Алек Попов. Мисия Лондон. София, 2001.
Алек Попов. Мисия Лондон. София, 2009.