Албена Бакрачева

web | Култура и критика. Ч. III. | Заложби на отвореността

Самота цари и в този час, както някога "в часа на синята мъгла", ала не "абсолютна", не "тотална" като у символистите, а "присвита" в едно смалено пространство и обратно време, което следва нишката на също тъй "обратна" съдба. Дълбоко личностна, тази самота не се разтваря в метафизически селения на духа, а ги "затваря" между своите стени, където живот и смърт, спомен и забрава, мечта и действителност се сбиват в наситата на камерна свръхуплътненост.

Крайно смислово и емоционално сгъстена е атмосферата в стиховете на Георги Рупчев - сякаш чрез словото поетът се стреми да обездвижи настоящето, за да може, необременяван от съзнанието за време-пространствено движение напред, да предприеме духовното си пътешествие назад, в едно най-често несобствено и далечно минало, по чиито следи непрестанно да открива себе си. "Това, което се е случило, ще те привлича винаги" ("Излизаш"), независимо с кого, кога и къде е било, изповядва той, пътят си остава все един и същ и неговите "неясни очертания" стапят всички излишно и болезнено ясни контури.

"Времената в мене се размиват, размесват се, преплитат се по някакъв начин, тогава вече се получава нещо като време без време...", споделя поетът в свое интервю, за да продължи: "Времето е илюзия за някаква подреденост на нещата. А за самата поезия то няма значение..." Неслучайно поезията на Георги Рупчев заяви присъствието си не с младежка жар по ставащите неща, не с пламенно любопитство и съвсем не с трепетни очаквания от предстоящото; заяви го със зряла и културно префинена екзистенциална умора. "Уморени от чудото" звучи като невъзможно заглавие за първа стихосбирка - и все пак е такова. Защото тогава още времето като подредба е било без значение; смисъл е имало само времето като средоточие на минали и настоящи времена, времето като плетеница от мостове между били и сегашни, ала нивга и бъдни неща. Самото "чудо" се бе превърнало в минало, в умора, а умората започваше вече да се разтваря в предивременно насъбран безвремеви опит. "Никое време е, никое, никое, никое..." ("Нощ в ми"), отекваше в тази поезия, за да се превърне насетне в несекващ неин рефрен. Съвсем естествено предпочитаното глаголно време у Георги Рупчев винаги е било миналото: сегашният момент се усеща като менлив колаж от разнолико прииждащи късчета спомен за предишни състояния, преживявания, случвания и неслучвания. Настоящето се превръща в калейдоскопично пренареждана от невнятни душевни тласъци отминалост; то къса от миналото, за да съществува. Такова вкопчено настояще не датира спомена, бил той свой или не, а го излива в себе си в различни дози и съставки; така животът, неспирно редящ наниза от сега след сега след сега, се стапя в протяжност, всъщност лишена от времеви параметри.

Всичко в стиховете на Георги Рупчев - от първата му книга, та до последната засега - "се връща": но не по волята на напрегнатата памет, а по-скоро по силата на търсеното безпаметие, съгласно "ритуала на забравата", под властта на едно "Чувство за бавно изчезване", обсебило самонареклия се "мъртвороден, но още жив и неживял" ("Предутрин"). И редом с времето от този болезнено присвит, ала артистично необятен свят "оттегля се пространството" - за да остане онова нищо, което е равнозначно на всичко, нищото, в което цари безмълвието. (Неслучайно поетът е и преводач - интернализира чуждоезиковата поетическа другост, ломи културно-териториалната отдалеченост до всепространствие). Пространство-времето у Георги Рупчев заглъхва в "безмълвно ехо" ("Голямата земя"). Тъкмо в безмълвието, заличило общодостъпните ориентири, поетът търси не изгубеното време, а се опитва да загуби незабравеното време. Защото:

един след друг напускам себе си,
един след друг се връщам друг при мене.

("Голямата земя")

Пътуването от себе си и обратно към себе си струи през множеството ни същности, преодоляващи мъчителния спомен посредством осичането му от измерения, посредством превръщането му в безмълвие. Това е уникалният, осигурен от таланта способ на Георги Рупчев да обезболява спомена. Ето защо, въпреки тягостните блуждения на духа между съня и пробуждането, между множеството смърти в живота, между мрака и още по-черния мрак, смисълът все пак не се оказва в пълната забрава:

Да умирам е късно, щом всичко било е наяве.
Да забравям е страшно, пред всичко, което е още
небивало.

("Балада за неизвестния живот")

Тегнеща към дълбинно безмълвие, поезията на Георги Рупчев, трайно избрала за свое русло иносказателността, някак по много свой начин преизказва и онова най-велико начало, в което бе Словото: словото ми задава отвъдност, дирете нея, а не изказ, защото тя е неназоваема, като че неспирно внушава всеки поетов стих. Георги Рупчев обича да припомня източната поговорка, че поезия има там, където две думи се срещат за първи път - "за да изговорят нещо непознато, неясно", тълкува той. Поезията за него е "език на неясното за неясни неща". Така погледнато, самата езиковост на тази поезия сякаш постоянно се самоотрича. Което обаче значи, че постоянно се самоосъзнава тъкмо в тази си природа. Оттук и подчертаното внимание на Георги Рупчев към перфектно изваяната словесност на стиха - та да твори Безмълвие. Това е причината за постоянно дирените първосрещи между думите, особено близкозвучните ("От глъч и глеч реката беше изкована."); за честите неологизми ("безнебие"); за вътрешната ритмика; за повтарящия се начален и завършващ стих ("Войската на победените").

Такава отвъдняваща нагласа, заглушаваща обичайното езиково звучене в новопридобила смисли тишина, съвсем естествено би могла да се разстели в символистична образност. Ала при Георги Рупчев това определено не става. Не че в неговите стихове читателят твърде често не се залутва в "гори от символи", както ги наричаше Маларме: но тези символи-алегории, за разлика от символистичните, прехвърлят мостове не към ирационални същности, а към други измерения на собствената личност. Тук не става дума за поезия, даваща метафоричен израз на едно или друго състояние. Това е поезия-катарзис за самия поет. А нейната специфика се крие в камерната заземеност на символиката й. Същинското отеква в постигнато през словото Безмълвие в самия себе си. За да се ражда отново и отново, все в слово - "пътят е същият"... "Зоната", "Голямата земя" - неясни думи за неща неясни, ясно улавящи обаче състоянието, за да го внушат отвъд неяснотата в сфери, които не принадлежат на езика.

Присвита в слово, което взривява отвътре, за да го лиши от всяка ортодоксалност, индивидуалната болка в поезията на Георги Рупчев много рядко избликва в "аз"; обикновено тя прелива в едно сякаш споделено "ние" и като че преболява в него; разтваря се и в безличността на "те" ("Войската на победените") в стремежа да се отчужди от себе си, да забрави за своята персоналност. Така и личното страдание у поета заглъхва в безмълвие - безмълвието не толкова на художественото, колкото на илюзорното обобщение, та дирите на Аз-а да избледнеят сякаш съвсем в белотата на едно "боледуващо" пространство, принадлежащо едновременно на всички и на никого. Оттук и явната склонност на Георги Рупчев към иносказателна изповедалност.

Иносказателната поема се оказва средство за поета да отправи духа си назад във времето или по-скоро в безвремието, за да преболее непостижимостта на вселената и невъзможността да се научи онази вест, която е светът ("Бълнуванията..."). В криволиците на преизказния монолог се очертава мрачна равносметка: "Запомних часовете на смъртта през часовете на живота ми избродени." ("Танхойзер"). А в диалог с двойника Орфей се излива печалната истина за самотата в страданието, особено що се отнася до нежната душа на артиста, заобиколен от "вакханки", които "не умеят да скърбят с чужда скръб" ("Тракийски пасторал"). Тъкмо защото са иносказателни, Георги-Рупчевите Тристан, Танхойзер и Орфей проговарят с един и същи глас, споделят тъмна страдалческа участ. Техните образи предлагат само различни ракурси, различна багра в трактовката - защото "ние сме двойни, тройни, четворни, петорни..." ("Голямата земя"), а легендите неизбежно налагат известна еднопосочност. Аз-ът се разтваря в своята многоизмерност, преизказно превъплъщавайки се в "ние", в "те", в някой легендарен или литературен "той". Та до "Смъртта на Тибалт".

В невероятния размах на тази дълга и дългописана поема, преливаща от диплите на скрита - далеч не само Шекспирова - цитатност, музикално прииждаща в тласъците на многократния рефрен за мъртвия Тибалт, стелеща в страховитите браздулици на черна магия и оргийна сексуалност уж дочути мълви за веронския бранител на родовата чест, се разгъва в маскарадни превъплъщения една самота "твърде естествена, за да бъде понасяна лесно". Тъкмо такава самота, разтворила се в безпредела на безвремието и всеобщността, клоняща сякаш към опровержение на своята личностност, вижда обидата да се живее, когато "обучени сме как да се умира" - и веднага притъпява тази обида в множественото число. Нещо повече: недоволството от това, че "Безпокоим се за смъртта, не за живота", води дотам, че поемата на Георги Рупчев преизказва и самата смърт. "Чух, че Тибалт бил умрял" е високочестотният й рефрен - казват го другите, било с думи, било с музиката на Прокофиев, правейки живота "недостоверен", невзрян в самия себе си, а само в края си. "А аз, / какво да правя аз?", какво ми остава, освен да се разтворя в чутото от другите? И рефренът се превръща във финал; поемата преизказно се затваря: "Чух, че Тибалт бил умрял." Това не е примирено, а иносказателно потвърдило своята неприспособимост аз; едно аз, отчуждено във всичките си неизброими превъплъщения.

Поезията на Георги Рупчев впрочем отдавна е възприела преизказното наклонение. "Той седял срещу мене на масата" е поставено в началото и в края на краткото стихотворение с показателното заглавие "Чужденец": най-тънко уловените и подробно изредени детайли рязко противоречат на избраните глаголни форми, които именно създават директната аналогия с едноименния роман на Камю. Кой в последна сметка е чужденецът? Този срещу МЕНЕ на масата или този срещу НЕГО на масата? Преизказността поставя чужденеца от отсамната страна на масата, преобръща привидно ясната ситуация между аз и той.

Отчуждението в стиховете на Георги Рупчев парадоксално интернализира иносказанието. Затова, наместо да естетизира страданието и съответно да охлажда поетическото въздействие, раздиплената символно-алегорична образност постига точно обратния ефект: специфичната камерна настройка на поета "присвива" твърде богатия асоциативен комплекс било в рамката на прозорец, било в отвора на пещера и така, силно кондензиран, го отправя в посока навътре към себе си, а не го използва като символ-посредник в стремежа към метафизичното. Резултатът е, че наместо иносказанието да налага форма на преживяването, преживяването взривява отвътре и субективно усвоява иносказанието, а поетът върви към очистване от личното страдание, като духом преброжда в стиховете си отдавна изминати пътища и ги превръща в свои. Ето защо в тази поезия пространството "боледува", а времето "се гъне". Сякаш светът заедно с цялата му културна и екзистенциална история е всмукан с мощна тяга през тясна пролука, която сетне веднага е била запушена. Своеобразен Ноев ковчег, прибрал в себе си невероятно разнообразие от многолики същности, стихът на Георги Рупчев ги опазва, преизказвайки ги в дълбините на един вътрешен свят, а потопът навън оставя да бушува и громоли.

Този стих сякаш сам е "присвит" около ключовата дума "свивам" в мрачно-изповедална атмосфера. Нещо повече: поезията на Георги Рупчев като че ли цялата избликва "в часа на вечерното свиване", та, затваряйки дверите на своя Ноев ковчег, да препречи и пътя на светлината. Защото в тази поезия властва тъмнината и в тъмнината властва тази поезия. Защото това е поезия на "силните на нощта":

Нощта
припомня и развеселява,
нощта
е друго време
на други сили и на друга памет.

("Силните на нощта")

През нощта изскачат страховити демони, ала те имат изключително предимство - изместват чудовищата на деня. Нощта е "другост" и в нея, "присвито" от вечерта, е безбрежното царство без цар на Георги Рупчев. Негово е безбрежието на световната модерна поезия.

© Албена Бакрачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.07.2000
Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. LiterNet, 2003.
Албена Бакрачева. Заложби на отвореността. LiterNet, 2000.

Други публикации:
Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2003, с. 449-457.
Албена Бакрачева. Заложби на отвореността. София: УИ "Св. Кл. Охридски", 1997.