Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Април  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книжарница Книгосвят  Книжарница Книгосвят: нови книги  Книжарница Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
БЪЛГАРСКИТЕ НАРОДНИ ПЕСНИ ЗА ЦАР ИВАН ШИШМАН

Анчо Калоянов

web

Век и половина вече системно се събират и обнародват българските народни песни и макар жанровото им и тематично разнообразие да е обхванато, все още новите записи от теренни проучвания могат да ни изненадат и зарадват. Изненадата и особено радостта нямат законно място в науката, но поне са обясними, когато в песните става дума за последния търновски владетел цар Иван Шишман, за взаимодействието между фолклор и история и за възрожденските мистификации и преправки. В историята на българската фолклористика почти до края на миналия век възрожденското патриотично начало доминира, теорията се свежда до показалци и програми, т.е. до теория на практиката на дирене и записване, фолклористиката, както и етнографията подпомагат националноосвободителното и обединителното движение на българите. Дори когато писатели и поети събират, издават и тълкуват, те повече по интуиция откриват естетически образци, а първенствуваща роля отдават на етнозащитните функции на народните художествени творби. Именно поради това активно се изследват  периферийни области на българските етнографски земи, належащи за решаване се оказват онези въпроси, които спомагат за формирането на етноразличителните белези : отначало - митовете, по-късно - епосът. Още Йеросхимонах Спиридон в своята История споменава за обредите дотолкова, доколкото пазят имена на митологични персонажи, а епосът се подчинява на изискванията за народна история (в такъв аспект се разглежда главният герой на епоса на сърби и българи Крали Марко). Тенденцията най-добре се изявява в мистификацията на Иван Гологанов. “Веда Словена” е вкупом и митология, и епос, и история не толкова в съдържанието, колкото във възприемането й. От песните се очакват много повече имена на богове и български герои, отколкото те възпяват и разминаването води до пълни и частични мистификации. Осъзнаваната генетична връзка между възрожденската поезия и фолклора е дала основание да се мисли, че народната песен може пряко да афишира родолюбието на своите създатели и носители. В Календарче от 1848 г. на Найден Йоанович от Пазарджик се появява широко известната по-късно “Откак се е, мила моя майно ле, зора зазорила”, но с явни следи от преправки (“на байраците списан асланова образ”, “за Христово име да стане по боле”), вариантът в Миладиновия сборник пък знае за “бог създател”. През 1859 г. в “Цареградски вестник” Йордан х. Константинов-Джинот публикува песен, записана в Прилеп, в която цар Шишман бива поздравен от Милка Самодива (“от Перуна Неда Самоходка”). Вече след Освобождението през 1881 г. в с. Горна Баня, Софийско, П. Р. Славейков записва една дълга епическа песен за борбите на цар Иван Шишман в Софийско против турското нашествие. Тя е единствената народна песен, в която са упоменати повече исторически места и лица; за тях като източник са използвани твърде късни по време предания от тоя край. Тя се приближава до търсените образци от народната история и до ранните поеми на Славейков, а това поражда съмнението за дообработване. Тук е мястото да повторим след други, че посочените три песни за Шишман и с преправките си законно присъстват в процеса на духовното консолидиране на българската нация, нещо повече - те имат по-значителна роля, отколкото неподправените автентични песенни текстове. Едно сравнение с направен в наши дни запис на “Откак се е, мила моя майно ле, зора зазорила” показва механизма на преправките. През 1970 г. в с. Аспарухово, Варненско, записах нов вариант, в който пушките "като лед лъщеят", а послените няколко реда са съвсем различни:

Отговаря, мила майно льо, сам цар Иван Шишман,
мила моя майно льо, сам цар Иван,
мила моя майно льо, сам цар Иван Шишман:
- Кой е юнак, юнак над юнаци, юнак над юнаци,
да разбийми порти шишширени, врата зюмбюлена,
да извадим мома капиданка, мома капиданка!

Завършекът на аспаруховата песен за цар Иван Шишман показва в какво са се разминали очакванията на възрожденците за историческото (като патриотическо, ответно на патоса на националноосвободителната борба) в народните песни и как тази "недостатъчност" е била допълвана.

Приведеният нов вариант на песента за цар Иван Шишман е още един довод за нейната частична преправка, но съществената защита на автентичността й идва от съпоставката между фолклор и литература през Възраждането. Тогава книжнината (публицистика, история и художествена литература) установява култ към Асеневци: Паисий Хилендарски им отделя важно място в “История Славянобългарска”, Раковски пише “Няколко речи о Асеню Первому”, Васил Друмев създава драмата “Иванко, убиецът на Асена” (а не само “Иванко”). Привидно само този култ е във връзка с българо-гръцките религиозни разпри. Иван Вазов в “Под игото” посочва, че в историята и миналото българите търсели своето бъдеще и виждали Петър и Асен не само като царе на една изгубена държавност, но и като възродители. Тъй “грешката” на безгрешното детско мислене при изпита на ученичката се оказва вярна - Петър и Асен са освободили българите от византийско робство, тъй някой друг ще дойде... Бъдният ден, идващото - ето какво вълнува възрожденската поезия изцяло. Следователно, ако във фолклора не съществуваше Шишман, който “пречи”, възрожденските записвачи в съгласие с изискванията на момента щяха да възпеят под формата на народни песни възродителите Петър и Асен.

Тезата за взаимодопълняемост между фолклор и литература в рамките на една национална култура дава възможност за още две успоредявания. От една страна, в първите векове на османското владичество литературата подготвя човека - духовен водач и занаятчията - за български светец, а фолклорът - царската дъщеря Мара и обикновената мома - за герой. През Възраждането Софроний вече не е светец, а герой-страдалец. Героят и героичното и във фолклора претърпяват развитие, хайдутинът ще каже: “Дорде е Стара планина,/ пред турчин глава не скланям”, а Янка ще слезе от Балкана да забие байрак и убие поробителя. Както се вижда, светостта се снема като норма на поведение, защото тя е равнозначна на пасивност, за да се постави като идеал и като норма на поведение активното начало; “светец” е вече Апостолът, той става мярка. Оттук и възможността на преден план да излезе конницата с маждраци, а начело - сам цар Иван Шишман.

От друга страна, съпоставката между фолклор и литература в периода на Втората българска държава и Възраждането е още по-плодотворна. Ако сведем култа към Асеневци в книжнината към едно подбудено от естествения ход на нещата проявление на битуващи пасивно представи за първотворението и неговите герои (в историята не е случайна тяхната популярност като двама братя, които носят при възцаряването си други имена, а не кръстните Тодор и Иван), а пък последния бой на Шишман като отглас от есхатологични представи, то ще се получи тъкмо обратното на това, което съществува през ХII-ХIV век, когато литературата има за тема “последното време”, а фолклорът - “първотворението”. Тази размяна на местата се подчинява на съществуващите бинарни опозиции в рамките на една култура - официална и народна. Човекът вън от социума по времето на Иван-Александър е изгнаник, вън от закона - разбойник, а по време на робството - единственият свободен човек; Стара планина - необитаема, пустош, “отвъд”, където обитават митични същества, през ХVIII-ХIХ век вече е свято място, където умира самотният хайдутин за свободата на своя народ, тя вече става “там на Балкана”, където се обезсмъртява Хаджи Димитър; Цариград в народните песни е ограденото организирано пространство, съсредоточие на порядъка, но в “Изворът на Белоногата” той вече е Стамбул на везира. Ако маркираме само с положително и отрицателно основни явления, от които се изгражда официалната и народната култура като система, то чуждото владичество действа като отрицателен знак пред скоби и променя в противоположни знаците на бинарните опозиции. Тъй литературата и темата за “последното време”, противопоставени на фолклора и “първотворението” от времето на Втората българска държава, разменят през робството своите места и литературата взема за своя тема “последното време”, но вече като “бъдния ден”, като “събуждане от сън”, т.е. трансформирано в “началното време” на първотворението, когато сам юнак на коня възвестява: “Дойде време, ставайте, от сън се събуждайте!” За фолклора остава темата за “последното време” на цар Костадин и на цар Иван Шишман, когато слизат “клети турци”. Още повече, че фолклорът разполага с готов градивен материал - коледните песни, в които “последното време” и “първотворението” по силата на едно старо общобалканско наследство от древните земеделски цивилизации на Средиземноморието се съчетават и могат да приемат някои исторически персонажи.

В българските коледни песни се споменават цар Ясен, цар Костадин, Крали Марко, Мирчо войвода, цар Иван Шишман. Акад. П. Динеков отделя в коледния цикъл дори тематична група “исторически” [Български фолклор, ч. I. С., 1980, 299]. Присъствието им може да бъде обяснено с величалния характер на песните, когато сам стопанинът на дома се сравнява с царя или пък можем да видим два варианта на идеята за прадедите-покровители: веднъж като светци, втори път като герои, близки по смисъл на тракийските и гръцките “хероси”. Двубоите между светец или юнак с Люта змейна, Сура ламя или Черен Арап бележат присъствието на двубоя между порядъка и хаоса в началото на всяка година, когато се подновява годишният цикъл. Тъкмо затова клетите турци са рушители на Цариграда, Сурата ламя е без образ - “тъмна мъгла”, а татарите предизвикват хаос в социума и се вземат брат и сестра. От друга страна - порядъкът намира своето съответствие в структурата на песните като подготовка на юнака за двубоя: извеждане на коня, описание на седлото, юздите, оръжието. Ето откъде идва и подреждането на войската в знаменитата сцена на “Откак се е...” - тя ни представя порядъка на “своето” общество. Историческото в обредните и митичните песни е в “прокрустовото ложе” на предишни митологични представи. Проф. Иван Шишманов в “Принос към българската народна етимология” (СбНУ, Х, 507) отбелязва, че в “татари” народните певци открили съзвучието с Тартара, затова тези исторически вражалци се появяват твърде необичайно в песните. В една балада от Търговищко Змейова и Богданова мама прави стълба в небето и мост над морето, по които слизат черни татари [СИБ, 2, N. 694].

“Последното време” е темата на песента “Падане на царството на цар Костадин”, позната е от многобройни записи и като коледна, и като балада, а също така от легенди и предания за местности. През 1971 г. в с. Кацелово, Русенско, записах легенда за цар Иван Шишман. В нея на Шишман е предречено, че царството му ще падне, след като види гемии да вървят по сухо. Вижда ги да вървят по просо и бива посечен. Подобни са и ред публикувани предания за Шишман. Ще приведа и един нов запис от с. Глушник, Сливенско, на коледна песен “Цар Иван Шишман се бие в долна земя”:

Събрали се до три вери:
сърби, гърци й черногорци,
наред седят, на кръст пият,
насреща им Романия,
изглежда ги, наглежда ги.
Та си разбра, че тук няма
цар Ивана, цар Шишмана.
Той си отишел татъм долу,
татъм долу в долна земя
да се бие с друга вяра,
с друга вяра, турска вяра.
Ей, че иде Иван Шишман -
кален, мокър, кон му потен,
ранили го до три рани,
протекли са до три реки,
до три реки черни кърви:
първа река тя си влече
отбор момци все войници,
втора река тя си влече
млади булки все вдовици,
трета река тя си влече
дребни деца все сирачета,
все сирачета-аргатчета...
Тука пеем, Богу славим!

[АрхКБЛ при ВТУ, зап. Иван Милев]

Несъмнени са поетическите достойнства на тази песен. Използван е познат на българските коледни песни мотив - на трапезата на светци липсва главният светец, който се бие с друга вяра или помага на християни да надвият евреи (турци). Трите реки, протекли от посичането-раняването, са сходни на трите реки на плодородието при посичането на Сурата ламя от светец или близнаци, но тук е обратно - злите сили посичат положителният персонаж и вместо реки на плодородието идва бедствието. Историческото поражение на цар Иван Шишман е представено чрез повлечените в реката войници, за които от следващите редове се разбира, че са мъртви, щом са оставили вдовици и сирачета. За сираците е добавено - “сирачета-аргатчета”, т.е. слуги, роби. Робството е реалност “отвъд” - в долна земя, където е най-често двубоят между светец и змей-ламя. Победила е “другата вяра” - вражалците, чуждите, нашествениците. Ранен е царят, съсредоточаващ в себе си силите на порядъка, и настъпва хаос в природата - протичат реки “черни кърви”, а също така в социума, изразен чрез “вдовици” и “сираци”. Накратко, историята, историческото поражение на последния търновски цар и робството се вместват в познато клише от календарно-обредната поезия - в темата за “последното време”.

Като имам предвид, че песента е коледна и добре се включва в тематиката на българския коледен песенен цикъл, трудно можем да допуснем, че тя е дело на певци от наше време. Липсва й и възрожденски патос, за да я отнесем за сметка на родолюбиви българи преди Освобождението. Споменаваните сърби, гърци и черногорци напомнят за песните на Добри Чинтулов. Все пак докато съществува в единствен вариант от едно селище, нейната стародавност ще остава под съмнение.

В защита на автентичността й, независимо от времето на създаването, ще приведем и факта, че в коледния песенен цикъл на Глушник има още една песен, в която се споменава името на цар Иван Шишман. На Никола идва хабер - “жълта бъкличка-калесничка”:

Да си иде татам горе,
татам горе Търномграда,
да си кръсти цар Ивана,
цар Ивана, цар Шишмана...

Това е известният на българските фолклористи мотив за кума на цар Шишман, който териториално се среща в Сливенско-Провадийско-Варненско [СИБ, 2, N. 239 и N. 240]. Записът от Новопазарско е на преселници от тия краища; подобен е и записът от с. Любенец, Сливенско, който е по-пълен и рисува във величален тон българското средновековие:

На кума Даня калеска дойде,
Дайне ле, Данчо ле, Дан войвода,
да венчава, да кръщава
на цар Шишмана мъжката рожба.
Че стана, впрегна два бели коня,
два бели коня в златна кочия,
че си покачи старата майка,
старата майка, младата булка,
младата булка, мъжката рожба,
че си покачи златната лампа,
златната лампа, златна камбана,
златна камбана, сив боздугана.
Че си пошибна два бели коня,
два бели коня, два вихрогоня.
Като застигна сам Цариграда,
че си запали златната лампа,
че е огряло цял Цариграда,
че си удари златна камбана,
че е ехнало в сам Цариграда,
че са излезли цариградчани
да посрещнат кума Даня.
Хай, наздраве, кума Даня!

[Арх. КБЛ при ВТУ, зап. Генка Желязкова]

Както се вижда, в този мотив цар Шишман е упоменат величално, той е “горе в Търномграда” и не във връзка с “последното време”. Възможно е в този песенен мотив името на царя да се е меняло, съответствайки на името на владетеля на държавата, който встъпва по традиция не само като върховен самодържец, но и като върховен жрец. Примери за такава промяна има при песните на русенските хърцои, които в наше време упоменават Александър и Борис, а са съхранили в песен и името на Мурад (“цар Мурад бягом”) от началните десетилетия на робството [СбНУ, ХIII, с. 8, забел.].

Тъй че “Цар Иван Шишман се бие в долна земя” се пее в един район, където отдавна се възпява името на последния търновски владетел (в песента “Вивда мома войник” от с. Падина, Варненско, той е царят, който търси войници [Арх. КБЛ при ВТУ, зап. Валентина Радушева]). Това не може да бъде обяснено само с потенциалните възможности на коледния цикъл на българите да поеме и имената на последните балкански владетели като Марко, Костадин и Мирчо. В основата на този пиетет към името на цар Иван Шишман в Сливенско-Провадийско-Варненско вероятно лежи някакво историческо обстоятелство - родови владения на Шишмановци, изселвания на търновци след падането на Търновград, дадени привилегии.

 

© Анчо Калоянов, 1994
© Издателство LiterNet, 13. 05. 2000
=============================
Публикация в сб. "Алманах VI клас", В. Търново, изд. Слово, 1994.
















Партньори