Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

''ПЛАНЪТ КАНТАКУЗИН" В СЛОВО ЗА СВЪРШЕКА НА СВЕТА ПРЕЗ 1492 Г.

Анчо Калоянов

web

На доц. Пламен Павлов - учителя на България в часа по нейната история1

Послание до доместик Исай от Димитър Кантакузин2 се състои от предвидено за множество слушатели и читатели Слово, "рамкирано" от придружаващ текст до едно лице (доместик Исай), който е същинското Послание. От началната част на Посланието се разбира, че доместик Исай настоява писмено Димитър Кантакузин да му изпрати "писание с духовни словеса" по множество въпроси, тъй като той "мнозина напътства". В отговор на похвалата Димитър Кантакузин също признава, че и посланието на доместик Исай до него е поучително и много мъдро, дело на "богопросветен ум". Написването на Словото (исканото "писание") се възприема и от поръчителя, и от изпълнителя като възможност да се изкупят грехове, поради което втората част на Посланието съдържа молба доместик Исай да се застъпи пред олтара за душата на Димитър Кантакузин ("заради твоите молитви да получим благоволението на Христа Бога нашего за Неговото царство").

Множеството слушатели и читатели на Словото са монаси, за което съдим от отговора на въпроса "Какво да кажа за монасите?": "Заради тях наистина се хули името на моя Творец и създател Бог. Заради добрите то се прославя и бива хвалено, тъй като в моето слово заради тях разсъждавам и техните молитви нам ни вдъхват живот, защото техните молитви, които се случи да слушам, са като някоя твърда стена при възпирането на гнева Господен!" (л. 142а). В Словото, писано с предчувствие за скорошна гибел, той се обръща именно към тях за застъпничество пред Бога: "Ако по такъв начин бъда погубен наскоро, всички, които са чули или узнали ... подайте ми ръка за помощ ... да би с вашите молитви се избавя от жестокото мъчение" (л. 136б). Следователно, зовът към монасите от обител, посещавана от Димитър Кантакузин, е отправен при трагични обстоятелства в неговия живот, за което съдим и по признанието, че искането "за писание с духовни словеса" го намира "в униние, долу паднали и отчаяни".

Словото се разполага от л. 127б до л. 167а и се поделя на следните подтеми: 1. За замяната на Закона за любовта с беззаконието в Последното време (127б-133а); 2. За липсата на застъпници пред Бога в "нашата вселена" (133а-137б); 3. За вината на първосвещениците, която има надслов "Слово за развращаващите и за развратените" (137б-142а); 4. За липсващите застъпни молитви на иноците в Последното време (142а-147б); 5. За страха от смъртта и за участта на душата (147а-161б); 6. За равносметката от написаното поучение с оглед на Страшния съд (161б-167а). Както се вижда, в своята конкретност отделните подтеми се обединяват от темата за Последното време. Според Димитър Кантакузин свършекът на света е неотложен и окончателен: "но мисля, че краят на света дойде" (л. 163а); "с преминаването на Седемхилядната година на сегашното тленно житие ще се премине към оня (отвъдния) нетленен и безкраен свят" (л. 163б). За южните предели на славянската православна цивилизация Словото е най-значимата творба за Последното време, ориентирано към 7000 г. от Сътворението (=1492 г. от Христа), поради което то може да бъде означено като Слово за свършека на света през 1492 г.

* * *

Посланието на Димитър Кантакузин започва с обръщение към доместик Исай, в което той е сравнен с "тръба гръмогласна", зовяща на духовна битка "тежковъоръжените воини от тукашните" (сега живите в този свят, подготвени чрез книгите), т.е. за последната битка между силите на доброто и силите на злото. Ето защо и адресатът се оказва с подходящо име за тръбач - "велегласен" (гръмогласен) е наричан пророк Исаия в Проложното житие от Стишния пролог, а и самият адресант се изживява като един от вдигналите се на бой тежковъоръжени воини, изостреният му полемичен тон е най-забележим в началото на втората подтема - за липсата на застъпници пред Бога в "нашата вселена" през Последното време:

"Питам вас, о, божествени слушатели и на Христовата църква питомци, и на високите (словеса) любители, кажете ми къде ще намерите сега любовта да съществува и добродетелта да се съблюдава, и благочестието да е истинно? Не мисля аз, че някъде я има, освен ако чутото от нас можете да проумеете - в Трета книга Царства: "Оставих за себе си седем хиляди мъже, които не подгънаха коляно пред Ваал" (3 Цар. 19:14), казвам, които са живеещи в подножието на Божествения Атон, доколкото само тия не подгънаха колене пред греха, истината да се каже - пред дявола, нито или някаква ерес последваха като други латиномъдърстващи, нито прикрито, или в нещо друго неподобаващо се подхлъзнаха" (л. 133б).

Апостол Павел също използва този цитат от Трета книга Царства, за да докаже в Послание към римляните (Рим. 11:3), че част от израилтяните, в това число и той, са приели учението на Христа, но в Словото на Димитър Кантакузин той е подходящ, защото "седем хиляди мъже" съответства числово на "седем хиляди години". Същевременно поучаваните монаси от неизвестната обител са изключени от числото на верните на Бога мъже3 и са причислени към непълноценните, открито или прикрито присъединили се към латиномъдърстващите еретици и към някакви други подхлъзнали се, а щом са непълноценни воини на Христа, то и молитвите им към Бога за неговата душа няма да постигнат целта си. Противоречието се снема, ако приемем, че чрез Слово за свършека на света през 1492 г. Димитър Кантакузин е обявил своя план за спасението на всички в "нашата вселена" (територията на Православието в обхвата на Османската империя), който, осъществен в най-скоро време, т.е. приет от монасите на неизвестната обител, ще доведе и до тяхното причисляване към "седемте хиляди" на Атон. Важно условие за привеждане в изпълнение на "плана Кантакузин" е доказването на неизбежния свършек на света през 1492 г. и един от важните аргументи на Димитър Кантакузин е липсата на застъпници в "нашата вселена", която е обоснована от него във втората подтема.

Пряко за свършека на света Димитър Кантакузин споменава в края на първата подтема за замяната на Закона за любовта с беззаконието (л. 131б) и в последната подтема за равносметката от поучението си (л. 163а)4, което подсказва, че именно по въпроса за свършека на света е поисканото разяснение в "духовни словеса" от "припомнилият старото и съобщил новото" доместик Исай. При първото споменаване Димитър Кантакузин обосновава неизбежността на предстоящия свършек на света с предназнаменования "от небето, от въздуха, от земята"5, с нашествието на народи, "за които някога са слушали нашите бащи, а ние от тях мъчителни изпитания приехме заради беззаконията" - "църквите бяха разорени, мощите на светиите потъпкани, светостта поругана, чистотата осквернена" (л. 132б). Следващите подтеми допълват аргументите за неизбежността на свършека на света през 1492 г., а в последната подтема за равносметката от поучението е направено и обобщението:

Понеже се умножи злобата при свършването на света и оскъдня добродетелта, за което, като изпреварихме отнапред, казахме малко, но и тука нека да разкажа, тъй като според мене истина са, ако не греша, и преди такова на някои за края - така на кръмчиите гибелта, казва, е за корабите потопяване, на пастирите заминаването е пагуба за овцете, на орачите ленността е за нивите запустение, така и оскъдняването от преподобни за света е разсипване. И нищо повече от това, казвам аз, но мисля, че краят на света дойде... Защото преподобните и благочестивите наистина намаляха на земята, затова е и близо краят и при портите е Съдът и се приближи отсега векът на невечерния Осми ден... И прочии божествени мъже и учители нас ни учат, че с преминаването на седемхилядната година на сегашното тленно житие ще се премине към оня (отвъдния) нетленен и безкраен свят... И които в благочестивата вяра са се споминали, тях ги чака възкресението и вечния живот. А ще има ли добавено някакво време, нам е невъзможно за това да кажем, нито пък да разберем. Може да бъде всякак - или да се изпълни (числото) на отпадналите от ангелския строй с душите на светиите, ще очаква това Владиката, или пък заради молитвите на някои преподобни мъже Творецът ще е дълготърпелив. Впрочем никой от верните да не се прелъсти като мисли, че ще има увеличение с някакво време, както неверните мислят, нито че не ще настъпи Осмото хилядолетие, защото и примерите свидетелстват - близо е същинската кончина на този свят, когато по пророчеството на Даниил престоли се поставят и Съдията ще седне, за да въздаде всякому според делата (л. 163а-164а).

* * *

В пълна мяра "планът Кантакузин" е заявен в "Слово за развращаващите и за развратените" ("развращаващите" са главите на автокефални Църкви в "нашата вселена", а "развратените" са техните паства). От шестте подтеми тази е единствената с надслов и отделянето й от останалите показва, че е най-значимата за самия автор (Слово в Слово за свършека на света през 1492 г.).

В Слово за развращаващите и за развратените Димитър Кантакузин равнопоставя своето "аз" с "аз-а" на неназован пророк ("да каже с мен сега от името на Господа божественият пророк") и с "ние" на апостолите ("на добрия и човеколюбив Пастир, казващ нам: Вие сте светлината на света, вие сте солта на земята!"), за да присвои Господните думи, с които да осъди развращаващите паството пастири. Обвиненията са по два пункта за нарушаване на Правилата на светата православна Църква - за ръкополагането на епископ с намесата на светската власт (Ап. 30) и за купуването на свещеническата длъжност (Ап. 39), което е подкрепено с отправки към второ правило на Четвъртия вселенски събор, седмо правило на Седмия вселенски събор и посланията на Василий Велики, на Генадий Константинополски, на патриарх Тарасий и на Йоан Златоуст.

Именно по първия пункт са и обвиненията срещу предстоятелите на автокефални Църкви, които не съответстват на повелята на Христа да бъдат светлина на света и сол на земята. Греховните пастири и техните Църкви не са назовани поименно, което затруднява разпознаването им и ме принуждава към цитиране на по-обширни фрагменти. Въвеждайки своите слушатели и читатели в проблема, Димитър Кантакузин първоначално ги представя вкупом:

"Какво ще ми кажете за предстоятелите на Църкви и пастири на стадата, които бяха самоизволни (автокефални), не искаха да се подчинят на учението на божествения Павел, нито да подражават по силите си на светите и божествени отци и архийереи, от светите догми отвращаващи се? Неосвещавани истински първосвещеници, а и недостойни роби на яденето и на пиянството, желаещи славата и към нея гледащи, ненаучени на добродетел и на мъдрост желатели на богатство, които много години бидоха ходатаи на наказанието и причина за вселенските размирици и съблазни" (л. 138б).

Първият предстоятел, който е посочен, е константинополски патриарх, който пръв е дал пешкеш на султана за ръкополагането си:

"Както и сега беше този, който с преизобилна злоба и коварство, лъжеименит учител по любомъдрие, като имаше в душата си преголямо влечение към славата, апостолския и велик престол, добре управляем със златоподаяние и със своите лукави и най-вече повдигнати от бесовете коварства присвои. И Божията църква данък да плаща направи непреподобният, която от данък същата е освободена, тъй като с многоценната кръв на Христа Царя и Бога моего се изкупи. Не вникна ли в Божественото Писание, о нови разколниче, или по-добре да се каже враже на Христовата църква, не по тази ли причина, в боговдъхновените учения и правила, о, най-злонравен, вселенски смут въведе. Наистина, Божественият съд не закъсня, нито се продължи за много, но беше низложен и на проклятие и анатема се предаде, подобаващо възмездие прие за тщестлавния свой труд. Така повелява 30-то правило на Отците: "Ако някой епископ като приеме помощ от светски властели с това да овладее Църквата, да се низвергне и да се отлъчи, както и всички ония, приобщаващи се към него" (л. 138б-139б).

Несъмнено под "апостолския и велик престол" Димитър Кантакузин има предвид патриаршията в Константинопол, а пръв, който е дал пешкеш на султана, е патриарх Симеон I при първото си светителстване (1472-1475) (Тодорова 1996: 48), но осъщественият съд чрез "проклятие и анатема" показва, че в случая става дума и за още един патриарх - Марко Ксилокарав. Константинополецът Марко Ксилокарав "ще да е бил доста образован и благороден", който, преди да бъде ръкоположен за архиепископ на Охрид, е бил патриарх в Константинопол, но наклеветен, че е получил престола си с подкуп, е бил свален ("клириците са произнесли над него анатема и много миряни са хвърляли по него камъни") (Снегаров 1995: 184-186)6. Иван Снегаров смята, че Марко Ксилокарав е бил патриарх за кратко (1466-1467), но привежда и мнение, че е бил патриарх след напускането на престола на Симеон I през 1475 г. (Снегаров 1995а: 185, бел.7). Независимо от разноречията, и за двамата се отнася обвинението, че с пешкеш са заели "апостолския и велик престол", но пак за двамата не може да се каже, че са получили заслуженото възмездие, защото именно след пратиаршествуването си Марко Ксилокарав е ръкоположен за предстоятел на църквата в Охрид, а Симеон І се връща на патриаршеския престол през 1481 г., на който остава до 1484 г. В този смисъл Димитър Кантакузин спестява истината пред слушателите и читателите на Слово за свършека на света през 1492 г., за да докаже, че Църквата в Константипол се е очистила от греховното нарушение на Ап. 39 за ръкополагане на светител при намеса на светската власт.

Спестената истина може да бъде определена и като целенасочена лъжа при съпоставка със следващите редове, в които Димитър Кантакузин изобличава греховния предстоятел на Великата църква на Царевград Търнов, съвременник на патриарх Симеон I:

"Ако тези такова (възмездие) са получили, какво подобава да изстрада този, който още по-жестоко и по-лошо се е впуснал и е направил, за да овладее престола неправедно като премина от една Църква в друга Църква () (л. 139б).

Обвиненият е Панкратий І (1472-1483?), който е бил ръкоположен за митрополит на Трапезунд, но писмено се е отказал от трапезундския трон и оглавил Църквата в Търново (Тютюнджиев 2007: 149-152). Греховното "прелюбодейство" е производно от тълкованието, че при ръкополагането си епископът взема за съпруга своята епископия, затова, когато една епископия остане без епископ, тя се нарича вдовстваща. Обвинението в прелюбодейство означава, че Панкратий не е преминал от една епископия в друга от списъка на Патриаршията в Константинопол, а в такава, която не е под нейната юрисдикция. Ето защо търновският митрополит Панкратий не се явява пред Светия съд на Цариградската патриаршия през 1476 г. - той не е подвластен на този Съд. Същевременно този факт обяснява защо в решението Синодът и патриархът се обръщат към него като към "всесветейши митрополите на Търново" вместо обичайното обръщение "светейши" към митрополитите в диоцеза на Константинополската патриаршия (Тютюнджиев 2007: 150-151). Пренебрегването на Съда в Константинопол от страна на митрополит Панкратий е свидетелство, че през 1476 г. Великата църква на Царевград Търнов е била автокефална.

Ако смутът е вселенски, то са необходими и други примери с предстоятели на автокефални Църкви, чиито диоцези се намират под властта на Мехмед Завоевателя. И тъй като Сръбската патриаршия в Печ е унищожена през 1459 г., Димитър Кантакузин извлича необходимия му пример за изобличение от нейната история (от прочетеното за св. Сава Сръбски):

"Както и от предишните някой си, ако и беззаконен по това (казаното вече), доколкото и той и след смъртта си беше канонизиран в свещенството си, както и прочетох" (л. 139б).

Разпознаването на изобличения архийерей е сигурно - известен е протестът на охридския архиепископ Димитър Хоматиан по повод самоволното провъзгласяване на независимостта на сръбската Църква и ръкополагането на св. Сава за пръв неин архиепископ (Снегаров 1995: 135-141), а слушателите и читателите на това обвинение на Димитър Кантакузин несъмнено добре са познавали календарната памет на 14 януари за св. Сава Сръбски, в която винаги се отбелязва, че той е "първият сръбски архиепископ".7

Специално внимание заслужава обобщението на обвинението по първия пункт, в което се появява лексемата "народи" в днешното й значение, т.е. отнасящо се до предстоятелите на етнично означени Църкви:

"Защото съблазнилият един от малките във вечната мъка ще бъде, а смутилите и съблазнилите народи и множества няма ли да понесат още по-голямо осъждане?"

Обвинението по втория пункт се предшества от изреждането на множество недостатъци на свещенството, а и за самата симония както при първото обвинение е приведен конкретен пример, представляващ "свидетелско показание" на самия Димитър Кантакузин:

"Но и за това (второто обвинение), осведомени слушатели, какво да кажа или по какъв начин? За тези наши глави и архийереи, ненапътени от каноническите книги, ще премълча, нерадението за паството ще отмина, техния неизправен живот ще пропусна, недостойнството на свещенството не ще припомня, едно от злите и крайното ще изоблича и на показ ще изнеса - че ръкополагането на тези свещеници срещу откуп става и за нищо не изпитват пожелалият да се въздигне в свещеническа степен, както е добре и законно. Наистина с моите очи видях в тези предели новопоставление на клирик и незнаещ какво да пее в църквата, нито пък знаещ какво е божествената литургия, нито пък вечерното пение, ни утринното, но в това място пее онова, в онова място - друго, и в другото място - инакво. Такива са в това време на някои архийереи ръкополаганията и всички свети писания и правила ги изобличават, ако и да не искат да чуят." (л. 140а-140б).

"В това време" е времето на написването на Слово за свършека на света през 1492 г. и на светителстването на Симеон I и на Марко Ксилокарав в Константинопол и на Панкратий в Търновград. Именно при тях дареният на султана пешкеш узаконил и купуването на епископските и свещеническите ръкополагания. Предполага се, че пешкешът е унаследена тюркска традиция (Трифонов 1907: 12), което означава, че османската власт го е въвела много по-отдавна за Великата църква на Царевград Търнов, а следователно и купуването на свещеническия сан е могло да бъде видяно като нещо, извършвано открито, макар и противоречащо на каноните.8

Важно е да отбележим, че заелият с подкуп "апостолския и велик престол" е бил низложен и анатемосан и в този смисъл Гръцката църква останала вярна на каноните, а Българската църква - не (по това време самостоятелността на Сръбската църква била унищожена).

Ето защо с повишено внимание трябва да се чете призивът към слушателите (след изреждане на правилата и посланията относно симонията) да откажат общението си с отстъпилите от каноните:

"Затова в тези същите (отстъпилите от канона) и такива пребиваващи доброто и светостта, и духовността никак не изискват, нито пък недостойните отлъчват. И ако някой някъде и да отлъчи някого, всеки път заради припечелване прави това. Поради това и позволеното е и за правилата презрение, и на благочестието оскъдняването и възвръщането на злобата. Свещениците са в кръчмите, раздори сред тях и безредие, невъздържание и суетност. Всички се отклониха вкупом, според пророка, и безполезни бяха, няма творящи благост, няма до един. Добро е, казва, гореречените да се запишат и да се съберат в едно. Тук Словото като приключва, биещи се в гърдите, жалостно да призовем: "Ако беззаконията следиш, Господи, то почакай, Господи!" Защото каква е нашата надежда за спасение, казва, докрай да сме неотстъпващи от онези (забранените от канона) приобщения всякакви." (л. 141а-141б).

Наложително е едно доуточнение към "гореречените да се запишат и да се съберат в едно". Ако е до каноните и посланията за симонията, то това отдавна е направено в номоканоните, затова очевидно става дума за записване и събиране на едно място на обвиненията, което всъщност той вече е направил, предвиждайки самостоятелно битие (в отделен препис за преписване) на Слово за развращаващите и за развратените. Във всеки случай той специално отбелязва значимостта на този текст като най-важен в "плана Кантакузин", затова и към него има и коментар:

"Малко от многото разказах и то обзет от страх да не получим присъда и най-вече от осъждането на свещениците. Как така те ще бъдат съдени от нас? Това да не бъде, обаче този и към края преминаващият си живот на Седмия век принуждава да се припомнят греховете, заради които страдаме зле от вторите египтяни и от фараона, по-насилствено дори отколкото някога израилтяните. Но те очакваха да получат обещаното освобождаване, ако и да не вярваха в Божиите думи, а ние тези (думите за освобождаване) не мисля, че ще получим, защото от ден на ден добавяме достойното за наказанието и гневът Божий повдигаме!"

И така - не само очакван, но и доказан, че ще се сбъдне, свършекът на света през 1492 г. дава право на мирянина Димитър Кантакузин да съди и свещенството, защото заради неговите грехове страдат всички. Намерен е и изходът за спасение на монасите от неизвестната обител, а заедно със слушателите и читателите, и всички останали като тях - те трябва да прекъснат общението със съгрешилите по двата пункта на обвиненията архийереи на Великата църква на Царевград Търнов.

* * *

Неканонична от гледна точка на Църквата, "съдебната разправа" със свещенството в Слово за развращаващите и за развратените задава въпроса с каква роля се е заел Димитър Кантакузин? Преди всичко с ролята на ратник за обединяването на всички православни в "нашата вселена" под крилото на "апостолския и велик престол" на Константинополската църква. В Слово за свършека на света през 1492 г. той двукратно използва "православие": при забраната на миряните да се месят в "православното учение (л. 134б); в призива към монасите да възненавидят беса на отстъпничеството и да молят Бога да не оскъднява мира в "православието" (л. 146б). Тук под "отстъпничество" се разбира наличието на автокефални Църкви (отстъпление от канона при обявяването им с намесата на светската власт), а преминаването им под върховенството на Константинопол е желаният мир в Православието. Под означението "нашата вселена", в която няма нито един цар или княз, придържащ се към благочестието, т.е. изповядващ вярата в Христа (л. 133б), Димитър Кантакузин има пред вид завладяната от османците територия на Православието. Следователно, възхвалата на Мехмед Завоевателя в Житие с кратка похвала за Иван Рилски е идеологическо клише на цезаропапизма - султанът замества императора в Константинопол и е Царят, в чието царство има място само за Църквата на "апостолския и велик престол":

"Понеже онзи, който царува сега над нас, велик и самодържавен, и превъзхождащ по слава и величие царувалите преди него, още от младини беше поел бащиното си царство и беше украсен с много остър ум, с подвизи във воюването и с разум, той състави чудна войска и бойна организация, страшна и дивна. И тъй като обичаше да воюва и да разширява властта на царството, и искайки да надмине по слава предходниците си, не се отдаде на ядене и пиене, нито на телесен покой и леност, а по-точно казано - на униние, както повечето от царете; и макар да беше суров в други неща, наказваше съгрешилите пред Бога. А когато завзе великия Константинов град, постепенно установи в него царския си престол. Простира властта си, разорявайки силните крепости, захваща царства и господства, сушата, както се казва, и морето".

В руслото на обновения цезаропапизъм, изповядван и от Димитър Кантакузин, в Слово за свършека на света през 1492 г. освен "нашата вселена" се използва и "наша страна" (л. 142б), и "нашите глави и архийереи" (л. 140а), ''неутешния наш плач" (л. 137а). Съвъкупил всички в едно цяло чрез "наша", "наш", "наши", той призовава към всеобща любов в Последното време първосвещениците, свещениците, иноците и миряните (л. 165б).

В пространството на "нашата вселена" се появяват две красноречиви означения: 1. В "свидетелското показание" на Димитър Кантакузин за купуване на свещенически сан мястото на нарушение на каноните е означено с "в тези предели", очевидно обособени като принадлежащи на Великата църква на Царевград Търнов (л. 140а); 2. Когато говори за липсата на застъпници пред Бога "у нас" през Последното време, Димитър Кантакузин признава наличието на различни народи в "нашата вселена" - няма такъв, който да се "помоли за съплеменниците си" (л. 134а). И обособената територия, където явно се нарушава канона, и липсата на застъпници, които да се молят за своите сънародници, приписват непълноценност на Великата църква на Царевград Търнов, за да отрекат правото й на автокефалност.

Намиращ се в трагична ситуация с усещане за своята скорошна гибел, Димитър Кантакузин е успоредил личното си преживяване с общата съдба в края на Седмото хилядолетие и като тежковъоръжен воин (въоръжен с книгите) се е вдигнал на бой за спасението на душите в "нашата вселена". Но е възможна и умишлена употреба на страха от свършека на света през 1492 г., за да постигне своята цел според "плана Кантакузин" и на първо време да изведе монасите и неназованата обител от попечителството на Великата църква на Царевград Търнов. При осъществяването й той не смята за греховно да измами своите слушатели и читатели не само за чистотата на "апостолския и велик престол", но и за съхранилите се от латинската ерес монаси на Атон (неподгънали колене пред греха, т.е. унията с Рим през 1439 г.). Всъщност Флорентинската уния е подписана не само от българския патриарх Игнатий, но и от трима представители на Светогорските обители: игуменът на манастира Пантократор йеромонах Героний, еклесиархът на Великата лавра йеромонах Моисей и йеромонах Доротей от Ватопед (Ждраков 2004: 548, бел. 42).

Излагайки своите аргументи за скорошния и окончателен край на света през 1492 г., Димитър Кантакузин предвижда и опоненти сред своите слушатели и читатели - "впрочем никой от верните да не се прелъсти като мисли, че ще има увеличение с някакво време, както неверните мислят, нито че не ще настъпи Осмото хилядолетие" (л. 164а). Без съмнение, един от тях е и самият доместик Исай, който поискал разяснението като "старото показал и новото известил". Противопоставящ се на предричания от Димитър Кантакузин неотложен и окончателен свършек на света, доместик Исай е останал при традицията на Църквата и пряко "ужаса на Историята", с която е белязана втората половина на XV в. в "нашата вселена", той се върнал (това е "новото") към библейското (християнско и юдейско) разбиране, че краят не е "свършек на света", а "краят на този свят", след който почва "нов свят" (Шиваров 2004: 586). Това е и позицията на Великата църква на Царевград Търнов, чиито архийереи предприели обновяване на стенописната програма на архиепископския храм "Св. Петър и Павел" през 1442 г., а през 1462 г. положили мощите на Светия Отец в него. Намиращи се заедно с храма под небесното покровителство на Върховните апостоли, те неизбежно, а и с охота, се подчинили на тяхното авторитетно становище по въпроса за свършека на света, изложено от името на двамата във Второто съборно послание на апостол Петър - "но ние, според обещанието му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда" (2Петр. 3:13). И като знак за подчинеността си на Великата църква на Царевград Търнов игуменът на Рилския манастир построил храма "Св. Петър и Павел" в метоха Орлица (след 1463 г. и преди 1469 г.). Ето защо приемам, че монасите, които са слушателите и читателите на Слово за свършека на света през 1492 г., са от Рилската обител и именно в нея Димитър Кантакузин е слушал "техните молитви" (л. 142а).

Времето на написването на Слово за свършека на света през 1492 г. се определя от знаменията в 1481 г. вследствие на кървата разправа с неговите близки, която според Габаревския летопис е станала през 1478 г. ("погуби цар Мехмед Яню Кантакузина с братя и синове") (Ангелов 1983: 83), Димитър Кантакузин се е усещал застрашен и унил (вероятно е бил изолиран), затова и най-вероятно наскоро след 1481 г. той е получил посланието на доместик Исай, на което отвърнал със създаването на исканото "писание с духовни словеса".

Що се отнася до разпознаването на доместик Исай като Исай Сърбина от Жеглиговския манастир (Данчев 1989: 144), то пренебрегва факта, че за етничното означение чрез "сърбин" е необходимо присъствието на друг Исай, достатъчно авторитетен и известен сред монасите на българските манастири. Един от тези манастири е Рилският, който притежава Панагирика на Владислав Граматик от 1479 г., писан в Жеглиговския манастир. Той е предназначен за рилското братство, защото съдържа жития и проповеди за лятното полугодие март-август, а Панагирикът на рилския книжовник Мардарий от 1483 г. го "допълва" с четива за зимното полугодие. В обичайния за практиката на Владислав Граматик послеслов името на поръчителя е премълчано ("нежелана личност" след 1477 г. е именно Димитър Кантакузин), но в Панагирика от 1479 г. Димитър Канатакузин присъства с Житие и малка похвала за Иван Рилски. Получен наскоро след преписването си (провокирал е допълнението с Панагирика на дяк Мардарий от 1483 г.), с открито подронващи авторитета на Великата църква на Царевград Търнов творби за Иван Рилски (Редакцията на Владислав Граматик и Житието с малка похвала на Димитър Кантакузин), а така също и житието на Теодосий от патриарх Калист, съставът на Панагирика от 1479 г. е предизвикал неодобрение в братството, което и огласил доместик Исай в послание не до преписвача Владислав Граматик, а до поръчителя на сборника Димитър Кантакузин.

Установената същност на диалога между доместик Исай и Димитър Кантакузин (опитът да се изземе Рилската обител от попечителството на Великата църква на Царевград Търнов) позволява очертаване на "профила" на Димитър Кантакузин според неговия избор на старозаветните образци, носители на Закона за любовта (л.129а-129б): 1. Авраам, велик в патриарсите, оставил отечеството си (родната земя); 2. Йосиф с тяло в робство и с душа непоробена, хвърлен в тъмница неправедно, но непохулил господаря си, поради което си възвърнал доверието му и зацарувал над Египет; 3. Йов, твърд в търпението и, макар и загубил всичко, се явил победител; 4. Моисей законодавец, приел Заповедите от Бога; 5. "Но и Давид, и Самуил, и Илия, и прочии..."

Съгласно намерението да направим "профил", то във времето, в което пише Слово за свършека на света през 1492 г., на мястото, където се намира, и такъв, какъвто се изживява, Димитър Кантакузин е:

1. Напуснал родната си земя (като Авраам), той се намира на чуждо място. Той смята себе си за чужденец и в изпусната (в новобългарския превод) фраза от Житие с малка похвала, която предавам в оригинал и превод в скоби: "Но вие не се страхувайте, понеже преподобният отец е с вас, изоставил Търново, ("както от влизането на чуждия, нито да ми се приписва радостта от словото, което е по ваше искане"), той пожела да живее с вас, неговите чеда" (СБЛ 4, с. 163). Ако е чужд за мястото, в което пише Слово за свършека на света през 1492 г., и за Рилската обител при службата на 1 юли, то в "нашата вселена" Димитър Кантакузин осъзнава за родно гръцкото пространство, което и формира неговата позиция в "плана Кантакузин".

2. В Слово за свършека на света през 1492 г. османците са наречени "втори египтяни" (л. 142), затова и той (като Йосиф) се смята за поробен, неправедно обвинен и хвърлен в тъмница, но не е похулил своя господар, когото в Житие с малка похвала възхвалява като "онзи, който царува сега над нас", т.е. Мехмед Завоевателя.

3. Загубил всичко (имот, близки и високото си положение), но останал твърд в търпението (като Йов), той се смята за праведен и победител.

4. При писането на Слово за свършека на света той се възприема за законодавец (като Моисей), приел от Бога заповедите за спасението на "нашата вселена".

5. Той е химнограф (като Давид), автор на Службата за пренасянето на мощите на св. Йоан Рилски на 1 юли, а като Давид и Самуил е спасител на кивота, с който в Житие с малка похвала сравнява раклата с мощите на Светия Отец ("и затова подскачащи духом, ликуваха весели").

6. Като пророк Илия той е ревностен изобличител на жреците и на поклонниците на Ваал, с които са сравнени привържениците на унията с Рим в Слово за свършека на света през 1492 г. (л. 133б), а свидетелство за същото са и петте съчинения с антикатолически характер в Загребския сборник от 1469 г., съставен от Владислав Граматик по поръчка на Димитър Кантакузин.

Старозаветните библейски пророци са сред най-непригодните за образци на Закона за любовта, затова и при тях е най-очевидно присвояването им от Димитър Кантакузин, за да изкаже собственото си "аз" като ревностен противник на униатството, в каквото обвинява архийереите на Великата църква на Царевград Търнов, а също и като "ктитор от далечни земи" на Рилския манастир (заместил "новия ктитор Георги" от митрополията в Средец).

"Профилът" на Димитър Кантакузин показва неговата чуждост към славянското православие на Балканите и принадлежност към гръцкия духовен и политически елит, който през 70-те години на ХV в. изповядва византийската имперска доктрина в нов вариант - той е неин проводник в опитите й да ликвидира автокефалността на Великата църква на Царевград Търнов и да присвои Рилския манастир за диоцеза на гръцката Патриаршия в Константинопол. В тоя смисъл той е книжовник от втората половина на XV в., който се е запознал с традициите на старобългарската литература с цел да овладее чрез своите съчинения славянското езиково пространство за внушенията на обновения византийски цезаропапизъм.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. На 25 март, Благовещение, 2011 г. в телевизионното предаване "Час по България", водено от доц. Пламен Павлов, за пръв път огласих тезата си, че Патриарх Евтимий не е "Последният патриарх в Залеза на Царството". Ето защо му посветих тази студия, петата по ред от публикувани или под печат, заглавията на които привеждам: Кога е преписан Архивският номоканон (ЦИАИ 1160)? (Проглас, кн. 1, 2011, с. 5-21); За означението "Велика църква" в Архивския номоканон (Търновска книжовна школа, т. 9, под печат); Търновските патриарси след Евтимий (Сборник с доклади от Майските четения на Съюза на научните работници във Велико Търново, под печат); Една неразпозната полемика в текстовете за Светия Отец, създадени през 70-те години на XV в. (Сборник, посветен на 80-годишнината на проф. Надежда Драгова, под печат). [обратно]

2. Библиографски то е известно от 1863 г., публикувано е през 1971 г. в Солун, а у нас през 1989 г. от Георги Данчев, който го придружава с археографски бележки (Данчев 1989: 141-169). [обратно]

3. През ХІV-ХV в. Атон е под опеката на патриарха в Константинопол, а след ръкополагането на Генадий Схоларий през 1454 г., върл противник на униатството, в Константинопол отново свеждат католицизма до ерес. [обратно]

4. И при двете споменавания вместо буквалното "крайната обиколка на годините" превеждам със "свършека на света". [обратно]

5. През 1456 г. била поредната поява на Халеевата комета, но тя се помнила дълго, защото я свързали с падането на Константинопол три години по-рано (Николов, Голев, Рачева 1986: 69). Според Хилендарския препис на Летописа на сръбските господари и царе на 28 октомври 1481 г. започнали земни трусове, които продължили 108 дни, в същата година се появила и чумна епидемия, която траяла три години и била съпроводена с неплодородие по житата (Ангелов 1983: 83, бел. 25). В Габаревския препис за 1481 г. са отбелязани два труса през октомври и ноември, а за 1464 г. "прелетя като огън от изток на запад на 1 септември" (Ангелов 1983: 83). В Хрониката на Исай за 1473 г. е отбелязано "яви се звезда светла с трул (кръг?)" (Панайотов 2004: 181). [обратно]

6. Под "хвърляне на камъни" се разбира обичаят Грамада, известен при българи и сърби и с името Проклетия (Генчев 1994: 17; Петровић 1970: 247-248). [обратно]

7. Така е в Четириевангелие от последната четвърт на XV в., сръбска редакция, от Рилския манастир (Опис 1986: 34). [обратно]

8. По повод възможността за избор на митрополит от събор на епископите Юрдан Трифонов превежда като аргумент "Оправдателното послание" на литовското духовенство от 1414 г. (след избирането на Григорий Цамблак за киевски митрополит без съгласието на цариградския патриарх), в което ''между оправданията за направения избор се посочва, че у сърбите и българите съществувал обичай митрополитите да се избират от събора на епископите" (Трифонов 1907: 23). Всъщност в Съборната грамота на литовските епископи за избора и ръкополагането на киевския митрополит Григорий Цамблак от 1415 г. става дума не за митрополит, а за първосветител ("както преди нас кръстените българи и наши сродници направиха - със своите епископи да ръкополагат своя първосветител") и тя не е "оправдателно послание", а "изобличително послание", в което литовските епископи най-категорично изобличават Църквата в Константинопол в престъпване и на двете апостолски правила - за намесата на светската власт при ръкополагането на светители (Ап. 30) и за симонията (Ап. 39): "...но се отвращаваме, не можещи да търпим насилието на царя над Божията църква, защото светият вселенски патриарх и божественият свещен събор на Константинаграда по правилата да ръкоположат митрополит не могат, но когото царят заповяда и от това се купува и продава дарът на Светия Дух, както и неговият баща направи с Църквата в Киев в наши дни при митрополит Киприян, при Пимен и при Дионис и при много други. И не гледаше на честта на Църквата, но гледаше към многото злато и сребро. Оттук бяха големите дългове и много притори (прекалени любезности?), и мълви и смущения, и метежи, и убийства, и което е най-всеобхватно - безчестие на Киевската църква и на цяла Рус." (Павлов 1906: 313-314). [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Ангелов 1983: Ангелов, Б. Летописни съчинения в старобългарската литература. // Старобългарска литература, кн. 14, 1983, с. 65-85.

Генчев 1994: Генчев, Ст. Грамада - един забравен български обичай. // Етнографски проблеми на народната духовна култура. Т. 2. София, 1994, с. 17-32.

Данчев 1989: Данчев, Г. Послание до доместик Исай. // Димитър Кантакузин. Събрани съчинения. София, 1989, с. 141-169.

Ждраков 2004: Ждраков, З. Исихазмът в Търновград през първата половина на на XV век. // Сборник в чест на проф. д-р Ангел Давидов. Велико Търново, 2004, с. 537-556.

Николов, Голев, Рачева 1986: Николов, Н., Голев, Б., Рачева, В. Срещи с кометите. София, 1986.

Опис 1986: Райков, Б., Кодов, Х., Христова, Б. Славянски ръкописи в Рилския манастир. Т. 1. София, 1986.

Павлов 1908: Павлов, А. С. Памятники древнеруссого канонического права. Часть первая (памятники ХI-ХIV вв.). Изд. второе. СПб., 1908 (първо изд. - РИБ. Т. 6. СПб., 1880).

Панайотов 2004: Панайотов, В. Хрониката на Исай. // . II. Шумен, 2004, с. 156-195.

Петровић 1970: Петровић, П. Проклетја. // Српски митолошки речник. Београд, 1970, с. 247-248.

Снегаров 1995: Снегаров, И. История на Охридската архиепископия. Т. 1. София, 1995.

Снегаров 1995а: Снегаров, И. История на Охридската архиепископия. Т. 2. София, 1995.

Тодорова 1997: Тодорова, О. Православната църква и българите XV-ХVІІІ в. София, 1997.

Трифонов 1907: Трифонов, Ю. Унищожаването на Търновската патриаршия и заместянето й с автономно митрополитство-архиепископство. // СбНУ (София), т. ХХІІ-ХХІІІ, 1906-1907.

Тютюнджиев 2007: Тютюнджиев, И. Търновската митрополия през XV-XIX в. Велико Търново, 2007.

Шиваров 2004: Шиваров, Н. За някои пророчески и апокалиптически есхатологични влияния в старобългарската литература. // Сборник в чест на проф. дфн Георги Данчев. В. Търново, 2004, с. 534-576.

 

 

© Анчо Калоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.04.2012, № 4 (149)
















Партньори