МОИТЕ ПРЕДЦИ - НА МЕНЕ, АЗ - НА ВАС,
А ВИЕ - НА ВАШИТЕ ДЕЦА!...

Анчо Калоянов

web | Милим Божне ле, Коладе ле

Седемнадесетте коледни песни в тази тънка книга са унаследена родова памет, но без да са подбирани, почти всички те са стародавни и митологични. Сред тях са и известните по цялото етнично землище песни за добрите гости коледари, за Божа майка, която търси кръстник за Млада Бога, за правдолюбеца Свети Петър и змеебореца Свети Георги, за неразделните влюбени, които се превръщат в зелен явор и тънка елха, за Милка Котленка, грабната от чуждинец с измама, за наддумващите и надхитряващите се мома и момък. По-малко познати и присъщи на североизточните краища са песните за Латин Добри и неговото сиво стадо, за Дан войвода, който по море влачи след себе си Люта Змейка, за Самси Господ, слязъл сред море и изтървал ключовете за Земята и Небето, за невидяната хубост на Вивда, примамена от двама свирачи. Сред седемнадесетте е и песента за цар Костадин, получил по сокол вестта, че е дошъл краят на неговото царуване, а песента за Добър юнак, посякъл Сурата Ламя и от нея протекли трите реки на плодородието (третата със змееборчески мотив в цикъла), задава питането кой е нареждал Латин Добри до Добър юнак, цар Костадин до Дан войвода, Вивда мома до Милка Котленка, Свети Петър до Свети Димитър, Свети Иван до Свети Атанас, Самси Господ до Божа майка с Млада бога, тъй че сякаш нищо важно не е изпуснато от чудесата на коледните песни на българите.

Очарованието от седемнадесетте песни не е заслуга на този, който ги е пял последен и ги е наредил за публикуване. Делът на белетриста Димитър Атанасов, чието име стои на корицата на книгата като съставител, е в друго - че ги е оценил като част от своята лична история. Те са препредавани от мъж на мъж в един род, от прадядо му на баща му, от когото Последния певец ги е запомнил, за да ни изпее с поръката към читателите да ги изпеем на нашите деца. Несрещано другаде в този си вид, посвещението ме отведе към странните съвпадения в “историите” на село Айдемир, Духа на мястото на Последния певец.

Собствената ни история е кукувича прежда, копринено жълт паразит, от който заплитаме примки, за да уловим мига на нашето присъствие на земята и алчността на “тук-и-сега”. Към омотаното и объркано кълбо посягаме нетърпеливи и най-често откъсваме опашката на подаващия се край, за да открием изненадани в ръцете си една педя нишка, а тя, кукувичата прежда, си остава все така целокупна и неупотребима. Ала в този случай не е така, защото Духът на мястото се е погрижил да остави следи. Нека тръгнем по тях като по пъртината, утъпкана от айдемирските коледари до дома на техния цар. И ако надникнем отвън, през прозорчето, вътре на възпяваните царски трапези ще видим насядали в кръг коледарите и техния цар, а до него цар Симеон. И между тях размесени светци, сред които ще разпознаем Свети Дазий, просиял в Дуросторум, някогашното име на близката Силистра. И Свети Димитър, и Свети Климент Охридски са сред тях.

А сега ред по редом да разплитаме копринено жълтата нишка на нашата памет. Името на село Айдемир се извежда от гръцкото агиос (свети) и съкратеното Демир от Димитър (както името Патлейна при Велики Преслав идва от името на Свети Пантелеймон). Етимологията подсказва, че в землището на селото е имало място (аязмо, манастир, църква), покровителствано от солунския чудотворец. Най-вероятно при възвръщането на християнството в Дръстър след покръстването на българите през 866 г. Свети Димитър да е унаследил мястото на Свети Дазий. Свети Дазий е един от ранните мъченици за вярата, който през 303 г. бил посечен в Силистра, защото не пожелал да участва в езически новогодишен обред, т.нар. кронии (сатурналии), предходници на нашето коледуване. Той се е състоял в следното - жителите на града избирали по жребий едного помежду си за “цар” на крониите, позволявали му да люби която пожелае от жените на Дуросторум през петдесетте дни на неговото “царуване”, след което му отсичали главата, изпращайки го при техния бог. Паметта за този жесток обред е съхранена в българската коледна песен за падане на царството на цар Костадин, която е една от седемнайсетте в цикъла от Айдемир. Според по-пространните варианти, записани пак от североизточните краища, ритуалното посичане се извършвало при “извори-кладенци”. Навярно такъв извор или кладенец в околностите на Дуросторум се е намирал в землището на това най-близко селище до укрепения с яки стени град. Впоследствие, в съгласие с практиката при християнизацията, предишното езическо култово място се е оказало под закрилата на посечения тук Свети Дазий. Известно е, че мощите на мъченика били погребани в една от градските църкви, а през VІІ в. нападенията на авари и славяни принудили жителите на Дуросторум да напуснат града заедно с ценната реликва и 13 века мощите се съхранявали в италианския град Анкона. През ноември 2003 г. те най-тържествено са върнати в Силистра.

Още с покръстването на българите Дръстър става епископско седалище, било преведено на старобългарски и Житието на Свети Дазий. Съдейки по едно слово на Климент Охридски, в края на ІХ в. в Дръстър е имало църква с патрон Свети Димитър Солунски. Наистина, той е емблематичен защитник на своя град - Солун, но в своето слово Климент се обръща към него и като защитник на града с църквата, в която той произнася похвалата си към светеца. Недвусмислено е заявено, че Свети Димитър е съхранил не само града, но и жителите му при обсада във война и тъй като по времето на Свети Климент един от малкото градове с такава участ е бил Силистра, то несъмнено става дума именно за нея. При войната с угрите през пролетта на 895 г. княз Симеон, заел наскоро престола, излязъл срещу нахлулите угри, войската му била разгромена, а той самият едва се спасил зад стените на Мъдра Дръстърска, както е упоменато в “Сказание за железния кръст” (в “Чудото с българина Климент”). Смятам, че авторът на тази великолепна старобългарска творба е самият цар Симеон. В нея под името на Климент той ни е предал своите свидетелски показания за разгромната сеч, за чудотворното си спасение под закрилата на Господ и Свети Георги, а тъй като приписва на българина Климент и желание да се сдобие със свой дом в Мъдра Дръстърска, то най-вероятно и седалището на Климент, епископ величски, ще да е било в нея. Ето защо е напълно допустимо въпросната църква, в която той произнесъл похвалата, да е била неговата, епископската, и да се е намирала под закрилата на Свети Димитър Солунски.

Така всъщност седемнайсетте песни излизат на бял свят в навечерието на годината, в която се навършват “кръглите” 1110 години от едно знаменателно събитие, събиращо на куп в Айдемир и Свети Дазий, и Свети Димитър, и Свети Климент, и цар Симеон Велики.

А Последния певец? Случайно той си има за личен покровител Свети Димитър според кръщелното име. Така не-осъзнато, но никак не-случайно Димитър Атанасов е изтеглил от метафоричната кукувича прежда възможно най-дългата нишка - от 303 година от Христа та до ден-днешен, цели седемнайсет века и една година отгоре. Защото Историята не е онова, което се е случило, а това, за което сме готови да си спомним, за да го предадем на синовете си. Както е казал Последния певец в посвещението си: “Моите предци - на мене, аз - на вас, а вие - на вашите деца!...”

© Анчо Калоянов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.12.2004
Милим Божне ле, Коладе ле. Съст. Димитър Атанасов. Варна: LiterNet, 2004.