СПОМЕННА СНИМКА
(Христо Фотев)

Антоанета Алипиева

web | Четене на себе си

Един стар и добър приятел на Христо Фотев някога и някъде беше казал, че поезията му прилича на шарено парче плат, развято от вятъра. Красиво и цветно, но от него рокля не можеш да ушиеш.

Липсата на каквато и да е формена граничност на визиите поражда вечно разпиления свят, който, удостоверил себе си чрез материализирани, отелесени образи, подрежда частите си в едно вечно "навън", то няма ядро, отправна точка, даже не помни себе си - така се изтича като пясък, илюзия, сгърчва се и се разгърчва като опнат от лятна буря плат. Всички визии и образи създават усещането за "навън", за обектност и релефност. Субектът, объркан от разпилените, отелесени детайли, назовава себе си външно - обикновено в 1-во лице ед. ч., - а иначе е видимо, че отсъства от себе си, че той не е толкова той, колкото една разтваряща се, разливаща се в пространството и времето емоция. В пространството лирическият субект винаги се обективира като наблюдател на нещо, толкова краткотрайно и мигновено случващо се, че всъщност няма и случило се, събитийността се стича в безвремието на мига, който познава само скорострелното припламване на чувството. Субектът никога не се сдобива с целостта на битието, а само с негови отрязъци, с разпилени негови мигове, които загатват за философия, но философия не са. Затова и мигът у Фотев е лишен от конкретната временност на настоящето, той е или спомен, или неопределено бъдеще, мигът не е нищо друго освен загуба на битието, загуба на себе си, загуба на някаква базисна опора, което поражда и без-граничните, без-формени, раз-сипващи се образи, пълни с печална нега и тъга, кратко помнени заради краткия си живот:

Аз помня - свиреше брега
като тръба, сияйно медна.
Сбогувахме се без тъга,
целувката ни бе последна.

И ти отплува от брега.
И стани ти в далечината
вълна в прозрачната вълна
и светлина - във светлината.

("Стихотворение")

Морето, един от централните образи в тази поезия, е представено обикновено като "поглъщащо", "дълбоко", много "дълбоко" и тихо пространство, в което търсещата душа потъва като "риба". Морето има измерение само в дълбочина, "дълбоко утаените" му цветове мамят за отговор, но отговор няма, или по-скоро отговор не се дочаква. Всичко и всички, разпилени, обезтелесени, измамно-съществуващи, излитат от мига, за да потънат безвъзвратно в дълбините на водата. Отговор няма, пък и защо да има, когато плътта е обречена на тленност, на забрава и само мигновеният спомен удостоверява за нея:

И всичко беше ново, по-огромно.
Аз дълго гледах тъмната вода
и момеех вече ясно да си спомня
какво съм бил, преди да се родя.

("Малка балада за голямата река")

Морета, океани, реки, дъждове и урагани отварят неутолимата си паст, катурват и глътват тела, родени надежди, животрептяща младост и доказана старост. Всичко потъва така, че светът се оголва до своята първична стихийност, до необуздани, неформени тласъци, които, символизирани чрез някаква мнима обектност, забучават, зафучават, трижди проклети и тршкди благословени, докато ги има:

Тоя дъжд е със тяло на мъж
и със воля на мъж -

.......

Той обгръща - и влиза жесток
на дърветата в тъмния свят,
там, където заспалия плод
е без мирис, без образ, без цвят

.......

Той живей - възхитително - лош
и жестоко-добър... Той е гол.

.......

И умира в нощта изведнъж.

("Тоя дъжд...")

Внезапно появяване и мигновена смърт са знаците на краткотрайно битие, на стихийни мигове, населени с кълба от чувства, с отскачащи образи, с потъващи страсти, удостоверяващи, че земен живот е имало, но той е бил само низ от мигове, случайна красота и любов, стопили се в голотата на спомена. Невъзможно е субектът да загуби мига, защото никога истински не го е притежавал - мигът е само пространствена обектна организация на тела и емоции, която се осезава, вижда се, но не се притежава. Мигът е визуалност, щракване на фотоапарата, снимка на бивши сцени, които субектът подрежда върху развятото парче плат. Субектът е винаги вън от мига, съзерцаващ го от лоното на свойта самота. Той така абсолютно отстъства, че отсъствието му се материализира в отчуждената, захвърлена и оживяла вън от него гледна точка, стопирала мига в споменна снимка. Зад снимката, като някакво живо същество изскача самотата на субекта, за да потегли в нищото:

Завръщаме се в къщи уморени
и тя, по-уморената, заспива
на бялата възглавница до мене
като момиче, малка и красива.

И се усмихва бледа, просто бяла,
а аз я гледам тъжен и учуден...
Защото може, както е заспала,
да не поиска тя да се събуди.

("Завръщаме се...")

Споменният миг брани себе си от самотата, от разтварящата празнота, от дълбоката бездна на нищото. Запечатаните тела, пози, усмивки внушават, че са извън времето, че са само видян миг, след който всичко се разпада, светът се парчетосва и цялото е неизвестно. Мигът-снимка навява сантимент, но нищо повече, изживяването на мига е самият отказ от притежание, убеждение, че трябва да се насладиш и да отминеш, да захвърлиш всичко и да потънеш в самотата:

... Колко си
ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
Колко си хубава!

("Колко си хубава")

Гледната точка на субекта - щракащ фотоапарат - запечатва предимно части от целостта, които, натрупани една до друга, пак отказват да изградят цялостен, обобщен обект, а стоят разпилени, самотни - красиви акценти върху безконечно, развято парче плат. Притежанието се оказва задължителна загуба, оттласкване в паметта, сантиментално припомняме и... самота. Няма граница между реално и нереално, единствено очите не мамят, а иначе времето се клатушка между станало и нестанало, между "тук е" и "няма го". Сантимент, само сантимент излъчва мигът-спомен и нищо повече не си загубил, защото никога не си печелил, съществуването ти е случайност, движение из света, инцидентни форми, изваяни от нищото, разпад, съмнение дори в това, което си видял с очите си. Щрак - фотографирано, удостоверено и запокитено. Щрак - следващ момент, запокитен в бездната на самотата и свободата:

Ах, най-подир свободен, весел, лош.
До смърт реален - и правдоподобен.

Не чуваш ли как сричам наизуст
аз своя ритуал на съществуващ?

("Ах, най-подир...")

Самотата и свободата - двете състояния на безразличния към цялото субект са отъждествени възможности на една външна гледна точка, която възхвалява, възторжено се надява и възхищава, както когато се говори за нещо друго, което става без него. Запаметеният миг се затваря в теснотата на неговата случайност, субектът се отдръпва от него и мигът заизлъчва една проклета, почти осезаема чуждост. Било е. Защото истинското битие на лирическия субект е самотата-свобода, онази бездна на нищото, от която се съзерцават мигове на красота, любов, учудване. Това поражда у субекта една изгаряща носталгия по отминали състояния, но и радост, че не си обвързан с тях завинаги, че си празен от задължения, страсти, вини. Празен си от каквато и да е истина, от реалността на времето, празен от самия себе си. Влизането в мига е натрапчиво усещане за теснота, желание да не си ти, да се разпилееш в нищото, защото само така си самотен, но свободен. Излетелият миг е тъжно доказателство за тленността на битието, за изменчивата му безсмислена същност, която не може да бъде вечна спирка, може да бъде само спомен, с който лирическият субект безвъзвратно се е сбогувал:

Самотен съм... Обичах те, от шест
до девет те обичах аз... С ненавист
аз стъпвам връз блестящия ти шлейф -
връз тоя дъжд, по-остър от кипарис.
И пак целувам твоя мокър глас.
Как се усмихваш ти - мой малък намек
за смърт и сън, за смърт и сън в Бургас.

Ти - мой разплакан и покорен навик.

Сбогом.

("Аз съществувам...")

Сбогом! Непосилно е субектът да обхване жетвата на миналото, да осмисли снимките-мигове, да ги изживее на-ново, да ги подреди по важност в паметта. Вечният топос, попадащ на щракащия обектив - Бургас - е специфичен декор, всред който се вмества самотата. Вечно пристигане в Бургас, но и вечно заминаване, моментно съпричастие с уюта и близостта на дома, на провереното, и веднага след това - дистанциране, загуба, споменна снимка, запаметила мигове живот, оптимистични усилия на вярата. Бургас е глътка въздух, но не и пристанище. Бургас е СЕГА, отрязано от минало и бъдеще, СЕГА без установени категории, без съмнения, без драми, щрак - къщи, тела, запечатани в СЕГА на Бургас:

... Как искам аз
да съм добър - добър ли съм? И щедър ли съм
аз? живея аз. живея и се смея, смея аз. По
улиците на Бургас - пред гарата. Под кулата с
часовника... Сега.

("Летете облаци")

Бургас неизменно се обвързва не със земния топос, а с водата - морето, ураганите, вълните - с онези дълбочинни движения на душата, които лишават света от конкретност, от днешност и го размиват до изначална обобщшпелност, до гола стихийност, до първични инстинкти, несвързващи лирическия субект с нищо и никого - абсолютна незаинтересованост към всичко, което следва след мига на радост, възторг, наслада, недоумение. Нищо друго освен миг, сврян в паметта, изживян, значи вече ненужен като окови, тежък като овечностено бреме:

О, стара жулието, как мечтая аз
за гроба на Ромео... Но върви си ти.
Лъжа е милосърдното ти щастие
и равно на убийство...
Там, на гарата,
е моето спасение - и щастие.
В чакалнята - където са заспалите
и будните... Безшумните им погледи
са пълни със внезапно обещание
за братство...

("Ужасна поема")

Дистанциран от мига-спомен, възрадван, че се е отър-вал от него, лирическият субект у Фотев има нужда от спомена дотолкова, доколкото да разпилее върху платното мигове на житейски смисъл, навързани един друг чрез тъгата, породена от усещането, че земното битие е само краткотрайно припламване и загуба, несбъднатост. Споменът някак естествено се съпътства от съня, символизиращ другото битие на духа - онези състояния, в които истината е интуитивно достигната, изживяна, без нуждата да се отговаря на "Защо?", "Как?", "За какво?", истината е само наслада, свързваща небето и земята. Щрак - тяло и дух, обвързани ведно, отминали, излетели, но за щастие - хванати в обектива. Значи повече ги е имало, отколкото ги е нямало. Щастие за субекта, щастие са тези мигове-снимки, щастие, което населва земния живот - раз-вяно, без-формено, без-гранично парче плат - с мигове на истина и смисъл:

Бях на самия връх на мойта младост.
Бях див - несъразмерен и красив.
Обичах те без милост аз - със ярост -
и се учудвам, че останах жив.

.......

И пак сънувам оня светъл хаос...
(Не подозирах, а съм бил щастлив.)
Обичах те без милост аз - със ярост.

И съжалявам, че останах жив.

("Бях на самия връх...")

Щрак! животът е превалил, тялото е уморено и болно, духът е изтерзан, останало е само развятото от вятъра парче плат и пръснатите върху него снимки - знаци на изживян живот, краткотрайни спирки на красотата, любовта, мигновени възможности за въпроси, но само за въпроси без отговори.

© Антоанета Алипиева, 1998
© Издателство LiterNet, 21. 02. 2004
=============================
Публикация в: Антоанета Алипиева "Четене на себе си", Варна, 1998.