ГОВОРЕЩОТО МЪЛЧАНИЕ
(Иван Методиев)

Антоанета Алипиева

web | Четене на себе си

Още в началото на този век българската литература заявява желанието си за мълчание. Символизирало духа, мълчанието се налага като възможност да постигнеш същността на нещата, съпричастието със субстанцията, възможността на интуицията да победи измамната същност на видимостта. Възтържествувало като универсалност и постигане на абсолютната освободеност, мълчанието скоро бива изтикано от обществени и исторически катаклизми, от агресивни борчески думи, обличащи не вечната душа, а прагматични, временни дадености. Мълчанието, разбирано като "движение навътре и в дълбочина, движение, което презира външната показност и не се нуждае от пищността на формата..." (Иван Методиев), остана тъжна, крехка територия на малцина поети, които единствено самотата ще да ги брани от динамичното "изтичащо време". Мълчанието като интровертност, като потъване във "врати към различни вселени", дълго време е обявено и за мълчание на критиката. Така поезията на Иван Методиев, която не носи агресивността на обективния ден, нито амбицията на "постмодернизма" да разчисти място за себе си, отвърна на "съвременния бездуховен свят" с духовността на мълчанието. Лирическият Аз у Методиев като външен изказ е лабилен, той се обозначава ту с ти-форма, ту с човека като обобщена духовна възможност. Защото лирическият Аз у Иван Методиев е желанието на човешката душа да потъне в ритъма на вселената, да се откаже от "аз искам" и да заяви "аз съм", да хлътне в тишината на природата и "като небето гол и рибите естествен" да символизира неизменното в менливостта на живота. Мълчанието е отказ от глас, видимост, материя, то е потъване в покоя и преливане от човешката енергия в съществото на нещата. "Надолу", "навътре" са естествените маркери на мълчанието у Методиев, което е съответствие между символите на духовното и физическото, "надолу" и "навътре" поглъщат видимостта, обработват я в символни образи и ги представят като концентрирани, свръхнатоварени с мисъл знаци на душата:

Понятията, които са край нас, изгубват смисъл,
когато рибата премине. В свят на тишината
превръща се светът - това е вътрешната същност,
в която рибата сега учудено се взира,
а после най-нехайно
я разпръсква със опашка...

И висшето и низшето една природа става,
щом перките на рибата
го смесят със водата.

Да можех като тебе да се слея е естеството...
Да можех, о, за миг да можех аз да те последвам
в неясните ти пътища - ти, скитнице, прозряла,
че думите са само прах, закриващ сънищата,
че всъщност тишина е било словото първично...

("Рибата")

Битието като категориално мислене противоречи на мълчанието. Мълчанието чупи и обезсмисля всеки въпрос, всеки опит за даденост. Мълчанието е самата власт на "общото", власт на необходимостта, значи и на непоколебимата хармония, за която малкото, "случайното", незабележимото е самият Бог - здравината на съвършенството, в което крехкото е и могъщо. Всеки въпрос "Кой си?", всяка увереност "- ето пътя!", всеки опит да се обективираш като свят, потъват в покоя на мълчанието, разливат се в тишината, стават звънтяща самота. Мълчанието се превръща в съвършено доведено всегласие. "Дървото, храста, камъка, пръстта,/ въздишката, която ти се дава,/ са само елементи от света...", които, омълчани, те освобождават от необходимостта да видиш, чуеш, излизат извън пределите на личното съществуване и стават единствено усет за космическа стихия, надежда за приобщаване към тази първостихия. Хармонията е тъй изначална, че божественото се разкрива в отделните части, които символизират общото, каквото и да е насилие над хармонията и нейното тържествуващо мълчание няма бъдеще. Всичко случващо се, всеки жест, всяко съществуване, трябва да са като въздишка леки и естествени - бързи мигове на индивидуалността, вливащи се в пълноводието на вселената:

Прекрасно е това, което си е поникнало само...

("Порядък")

Нищо не може да се прибави към теб, нищо не може да се отнеме...

("Притчи")

Мълчанието е бунтът на свободата против необходимостта. Срещу правилата на действения жиВот въстава мълчанието, неговите граници се размиват до "дъното", където човешките страсти се стопяват и се разминават "като частиците на дим", където свободата е поглъщането на Бога, увереност, че "именно чрез нас светът остава". Нищо общо с Ницшеанския богочовек, нарекъл себе си самия свят, нищо тържествено, победно и неустрашимо. Усещане за Бога, след Бога - и за "тъгата". Светът от тленността на видимото може да се превърне в красотата на духовното:

Сред стаята с размери три на три,
размери на света и на душите,
дух божи лъкатуши сред мухите
и паяжината в ъгъла искри.

Ръжда покрива влажния таван,
над който може би започва раят,
хлебарки нейде в ниското блуждаят
по пътя, от трохите очертан.

А столът, този странен философ,
спокойно в тишината наблюдава
как в плесени и гъби разцъфтява
наоколо вселенската любов.

("Измерения")

Светът никога не може да преодолее изначалната тъга, която, заедно с радостта на живота, съставлява вселената. живот и смърт, младост и старост, красиво и грозно, космос и хаос, са продукти както на възторга от потъването в мълчаливата хармония, така и на тъгата, че външният свят е несъвършен. Зад външната грозота пулсира омълчаният смисъл на битието, кълновете на живота са се оплели с ужаса от смъртта и - тогава, о тогава, мълчанието вече не е нямо, то зазвънтява, даже затрещява като доказателство, че е глас от света:

Старицата се взира може би
не точно в тази пролет - тя усеща
как соковете, трескави и тъмни,
преливат през горчивите върби,
повличат я в пространствата бездънни
към хаоса - родината човешка...
Старицата една метла възсяда
и с кикот се извисява над площада.

Потръпват минувачите страхливо,
а юношата спира запленен -
не кикот чува той, а песен птича!

Но изведнъж извиква ужасен -
старицата го гледа жалостиво
и лига край устата й се стича.

("Старицата се взира")

Лирическият субект у Методиев, нарекъл себе си мълчание, проявил себе си чрез безброй подробности в света, мълчащо-нашепващ "Аз съм!" крехкавостта и силата на вселената, та лирическият субект стига и до тъжното усещане, че свобода всъщност няма: "Не можеш едновременно да кажеш:/ "Аз съм!" и "Свободен съм". Чистото съзерцание като атрибут на мълчанието ражда сладкото, но и болезнено робство на Аз-а към природата, към пулсиращата омълчана същина на света, при което Аз-ът разбира, че в човека има природа, но кой не е природа. Затова и природата у Методиев се дроби на малки, дребни, изящни детайли, безполезни с красотата си за видимия живот, но нужни за целостта на невидимата духовност, мълчащи детайли, които "проговорят ли,/ казват едно и също" - казват, че човекът е част от природата, но е несвободен да бъде истинското, неоспоримото тържество на Бога. Казват още, че "вечността е невъзможността на вселената да постигне съвършенството" и затова трябва да се смирим с грозното и жестокото, да разберем, че човешкият дух е Кръстопът, в който "Страхът и Ужасът са само степени от един по-дълъг път" - те са необходимият момент на човешкото Прераждане и Просветление:

о, грозен свят, сред който аз бродя запленен,
във теб са началата на моята естетика
с хлебарките - изящни японски силуети,
и духовете водни в пробития леген...

живот, за глътка радост сред тебе сме дошли...
О, ти, човешка радост - сираче на тъгата...
Аз съм пророк от ада! Какво е красотата -
идеята за слънце в безкрайните мъгли.

("Бордеите на Европа")

Да се преродиш от видимото, грозното и несъвършеното, да преодолееш себе си като социален, делничен обект, да одухотвориш материята и да я превърнеш в "космическа съблазън" - това е тишината, която "между думите говори", успокоението, че пречистил се, ще поемеш своя "път към целостта". Всичко видимо е мимолетна случайност, която обаче щастливо се превръща в дълбина, в усет за природа, в увереност за цялостната, ритмична и хармонична вселенска пулсация:

Дали не търсих брод през тишината?
Сред някакво поле се озовах...
Безброй орачи нейде под житата
в пръстта мълчаха, станали на прах.

А тъй спокойно въздухът трептеше...
На свойто живо място всеки клас
по свой закон невидимо растеше...
Случаен пътник там бях само аз.

("Поле")

Мълчанието като философия е намерило и своя графичен изоморфен израз в лириката на Иван Методиев. Многоточия, тирета, анжамбмани - всички те регламентират тишината, свряла се между думите, въздишките-паузи, нужни за потапянето в съзерцанието. Мигновеното вземане на дъх е и психологическата покана към дълбинната отвореност на мълчанието, което е не личностно, а анонимно, всеобщо. То не търпи да го изследваш, а иска отдаване, иска вярата в това, "че най-краткият път към вселената е въздишката на човека". Личността всмуква в себе си света, преработва го в крехки, символно-обективирани детайли, означаващи монолитността на мълчанието. Мълчанието, разбирано като потъване, като вездесъщ, говорещ смисъл на вселената, като разпръскване на Аз-а из света и прераждането му в цялост, е познато на българската лирика още от времето на символистите. Иван Методиев активизира подобна естетика на подсъзнателното, условно я кръщава "Нава" и нейното крехко мълчание даже не поражда въпроси, защото онова, което се постига, е отказът от видимост, логика, отказ от пространство и време в името на мъдростта, която "властва над природата, като й се подчинява". Отказ от грозотата и пошлостта на делника, бариера срещу бездуховната прагматичност на емпиричното време. И тази двуделност на света, която Иван Методиев нарече "Гъзове и облаци", е колкото трагична, толкова и щастлива заради мълчанието, което може, иска и успява да бъде убежище на духовността.

© Антоанета Алипиева, 1998
© Издателство LiterNet, 21. 02. 2004
=============================
Публикация в: Антоанета Алипиева "Четене на себе си", Варна, 1998.