КУЛТУРНИ, ПОВЕДЕНЧЕСКИ И ПОЛИТИЧЕСКИ
ГРАНИЦИ НА 70-ТЕ ГОДИНИ ОТ ХХ ВЕК

Антоанета Алипиева

web | Българската лирика през 70-те години...

Във втората половина на ХХ в. събития и литература се оказват здраво свързани едни с други. Прочутият Априлски пленум през 1956 г. не само етикира поетичното поколение от 60-те, но и задълго го митологизира, като му придава желания патетично единен образ на социалистическа литература, единствено възможна като въобразена идея за изкуството. Като всяка въобразена идея, тя е грешна в основата си и в опита да бъдат обединени и подчинени различни неща, за да се постигне теоретичният модел на еднородно цяло. Всъщност Априлският пленум е с огромна вътрешна възраждаща роля по отношение на литературата, защото той ликвидира идеологемата, за да очертае идеологията, едно доста по-свободно поле за творческа обтекаемост, онова, което Атанас Славов нарече "литература на размразяването" (Славов 1994). Създадено с презумпцията за вечна даденост и вътрешно еволюционно развитие, априлското поколение от поети "се разтяга" като съществуващ, при това задължителен модел до рухването на комунистическия режим през 1989 г., модел, разяден от вътрешни атаки, сблъсъци и отхлабващата прегръдка между идеология и литература. Събитията в новата българска история напредват и се случва Чешката 1968 г. с прочутата Пражка пролет. Макар и потисната в своя официозен контекст, в дълбините на културното ни съзнание тя оставя огромна рана, която засилва съмнения и радикални опълчвания срещу въобразената социалистическа идея за единност и позитивизъм в литературата. Седмото поетично десетилетие рязко разделя културните енергии на две - официозни и същинско творчески, като никой от тогава значимите поети не прави забележим жест на правоверност и желание да бъде приобщен към въобразената идея за социалистическа поезия, озаглавена априлско поколение. Тя обаче продължава да се влачи и да щраква в капана си ярки поетични таланти и купища графомани, известни като "административна йерархия на българските писатели". Осмото десетилетие на изминалия век е отново пълно с конфликти, този път все по-явни и все по-премислени като гражданско поведение на определени творци. Повод за изчерпващата се и ставаща все по-безсилна идеология и основания върху нея държавен апарат този път са вълненията в Полша от 1980-1981 г. и полската "Солидарност", която предизвиква държавна криза и ясно предизвестява края на комунистическите режими в Източна Европа. Всички тези важни за света събития волно или неволно "отключват" същински енергии за българската поезия, която настойчиво търси естествения си, а не въобразен път на развитие.

В историколитературното си описание българската литература е свикнала да се дели на десетилетия. В това има логика, тъй като, както казва Никола Георгиев, "Развойният принцип на оттласкването продължава да действа" (Георгиев 2007). Всяко десетилетие удобно побира продължения и оттласквания и колкото пò на дребно във времето се видят и отчетат, толкова по-удобно за интерпретаторите. Но през 70-те години наистина се случват вътрешно важни неща, различни от предходното десетилетие. През 1977 г. в. "Нувел литерер" публикува интервю на Блага Димитрова с френската журналистка Ани Добентон, в което се споменава за наличието на дисидентство в България. Същата година Тодор Живков държи реч пред младите литератори в "Бояна" под заглавие "Борбата на народа за свобода, прогрес и социализъм - костната система на българската художествена литература", в която реч последният (забележете, официално прокламиран) въпрос е "за дисидентството". Тази реч е подробно анализирана от Наталия Христова в книгата ù "Специфика на българското дисидентство" (Христова 2005: 128-172). Авторката, зачитайки нееднородните разбирания за дисидентството в България, обобщава, че в крайна сметка нашето дисидентство е "индивидуално противопоставяне на някои от действията на комунистическата власт, противопоставяне, което получава публичност, освобождава от страха и засилва критичното отношение към управляващите и към реалната социополитическа действителност. Събужда желание и дава кураж за някакъв вид съпротивително действие. [...] Българското "дисидентство", подобно на това в другите източноевропейски държави, в голямата си част е интелектуално както по състава си, така и по природата си" (Христова 2005: 167). Като се прибави и българският случай "Солженицин" през 1970-1971 г., където петима български писатели отказват да се подчинят на общи партийни (лансирани като литературни) решения (Христова 2000), десетилетието наистина оформя вътрешното взривяване на литературната монолитност, към която литературните, партийните и държавните институции дирижират българските писатели, всички взети "накуп" като маса от правоверни. След априлския патос, в който има и нещо естествено като надежда, забелязана от всички изследователи на периода - и историци, и литератори¹, настъпва вътрешното затишие на интелектуалното дистанциране, което няма как да не повлияе на новите поети, а и да изостри драмата на неколцина "априлски поети", и те незнаещи защо са причислени към патетичната поетична маса на социалистическия реализъм.

Други важни неща стават пак през 70-те години: на страниците на сп. "Литературна мисъл" се провежда доста непринуденият и нецензурирано-фриволен разговор "Поезията през 1974 г. и критическият отзвук от нея", в който участват Стоян Каролев, Борис Делчев, Атанас Свиленов, Атанас Натев, Иван Сарандев. Те изразяват откровени мнения относно българската поезия, хвалят Калина Ковачева и стихосбирката на Блага Димитрова "Как". Естествено, че това е поредният скандал в литературното поле, в. "Литературен фронт" откликва правоверно и сектантски чрез редакционни статии и заклеймява напъпилия опит за лично индивидуално мнение. Последствията са уволненията от "Литературна мисъл" на Стоян Каролев и Атанас Натев и от сп. "Съвременник" на Иван Сарандев; през 1975 г. Блага Димитрова и Йордан Василев издават книгите си "Младостта на Багряна" и "Дни черни и бели", в които с дълбока симпатия говорят за "естествения" литературен живот от началото до средата на ХХ в. Случаят е описан от Елка Трайкова (2001: 199-210); избухва друг спор между Никола Георгиев и Николай Хайтов по повод книгата на Хайтов "Диви разкази". Спор, в който за пръв път структуралистичните идеи, завладели Европа, се показват наяве и в България, чиято научна мисъл е още в плен на позитивизма. Защитник на Никола Георгиев става Искра Панова (1977), факт, сам по себе си показателен, че университетът вече "изтегля" културна енергия към съвременна рецепция на школи и автори от "различната" от социализма "Европа". Ако през 60-те години тази "различна" Европа необезпокоявано се именуваше "вражеска" и "империалистическа", то през следващото десетилетие подобни епитети не че липсват по вестниците (и разбира се, в литературните), но все пак тяхната употреба е посрещана със скептичното разбиране за необходимото и обезопасително клише на бранещата се посредственост. И ето историческата равносметка от сумарните проявления на българските интелектуалци: "От този момент нататък все повече интелектуалци предпочитат да заемат изчаквателна или мълчалива позиция към определени политически и културни прояви, вместо да изразяват изискваното и очаквано от тях публично одобрение на лансираните официални мнения. Така до края на 70-те - началото на 80-те години значително нараства броят на "инакомислещите" и на тези, които ги подкрепят" (Христова 2005: 338).

Това в културен план. А в чисто поетичен: "новата вълна" на поезията ни, за която е тази книга, в представителната си част се състои от лирици без ярки обществени биографии, които вътрешно не подкрепят или идеологическия официоз, или "административната йерархия" от държавно заклеймени "добри" поети (Алипиева 2004). Техните биографии са естетически, без особено значение за социалистическата литература или социалистическия реализъм. Те самите не се чувстват белязани от щемпелите на епохата, доказващи тяхното времево битие. Те не произвеждат и особени скандали. Вместо навън са насочени навътре, "изчакващи" вероятно, но неповлияни особено от външния поток на конюнктури, събития, сблъсъци. Нереагиращи, когато еволюционно ги причисляват към априлското поколение - единния образ на безконфликтната българска поезия, - но и неможещи да реагират на своята малко или много маргиналност, тъй като бардовете на априлското поколение от 60-те все още държат официозното първенство.

Всъщност и това, последното твърдение е условно. Единственото вярно е, че априлското поколение е мит, създаден вербално през 50-те и 60-те години и установен като официозно понятие през 70-те години като "периодизационен маркер" (Дойнов 2007: 13-14). Мит, който и във времето на реалното си случване, и до ден-днешен е във възможност да обслужва не естетически, а социологически интереси. През 70-те наистина е направен административен опит поетите от 60-те години да се сведат до "поколението Башев - Левчев" и в този смисъл част от важните за 60-те години поетични имена са обречени тогава на маргиналност. Виолета Русева прави вярна характеристика на 60-те и тяхната вътрешна поетично-биографична същност: "Различието на почерци, стилове, изкази се усложнява от факта, че близостта във времето на поетическите дебюти е и начало на печално различни творчески съдби. Ранна смърт, властта и словото, непечатане, мълчание са биографичните сюжети, в които времето разпилява възможността да четем стиховете на тези поети като духовна биография на едно поколение" (Русева 2007: 23). Плуралистичността и в биографичен, и в естетически аспект е заложена в поезията ни още през "набеденото" априлско десетилетие на 60-те, което Виолета Русева продължава да описва така: "...в 60-те години се попада в нова лоша безкрайност на идеологическото. Това десетилетие продължава да пренася към следващите разбягването между езиците на литература и критика, която идеологически я пренаписва. Едновременно с това литературата продължава да се съпротивлява на заскобяването си в контекста на направляван литературен живот чрез четене на собственото си минало, чрез припомнянето на линии на традицията, както и чрез затваряне на естетическото в пределите на езика" (Русева 2007: 25).

60-те имат безспорната амбиция да бъдат "вечни" в историята на втората половина от ХХ в., и то по-скоро митическата им същност, покрита от пренаписаната от част от критиката поетична същност, лансирана като сплав от поезия и идеология, като патетика на градивната единност. 60-те навлизат в 70-те години като революционноборческата традиция, олицетворявана от Башев, Левчев, Пеньо Пенев. Имена безспорно със собствен облик, около които гравитират "административно" прикачени поети като Димитър Методиев, Лъчезар Еленков и т.н., които поради безличието си не могат и да се квалифицират. Като шлагерната чувствителност на Дамян Дамянов, Недялко Йорданов, Станка Пенчева, Павел Матев. Маргинализирани са Николай Кънчев, Иван Теофилов, Петър Алипиев. Абсолютно непознат за масовата публика е Константин Павлов, който е официозно "изхвърлен" от редиците на съвременните тогава поети. С други думи, естествената плуралистичност на 60-те е официозно "озаптявана" и контролирана, доколкото това изобщо може да стане, тъй като литературата тече "въпреки" всичко.

Подялбата на поезията на десетилетия през втората половина на миналия век се усложнява и от дългия творчески път на редица поети, които активно издават стихосбирки повече от 60 години. Тъкмо поради тази причина 60-те имат желанието да бъдат еволюционно продължени и през 70-те години, да се получи памет, така да се каже. Като се има предвид и философията на социалистическата държава, която държи ражданото тогава изкуство да бъде "социалистическо", то ясно е, че ще се тушират, скриват и премълчават всички конфликти, скандали, революционни опълчвания, авангардни опити за нови естетики и т.н. Всичко, което може да бъде тълкувано като скъсване, защото не скъсването, а навързването, кръговратът, повторяемостта е в основата на всяко митологично мислене. Това е сложното при разчепкването на литературната история по десетилетия. Но пък възможността за подобно парцелиране е заложена вътре, в самата същност на поетичния процес.

През 70-те години на предходния век започва чувствителния разрив между необходимостта от реформи в икономически, социален и метатекстуален (т.е. критическо-описателен) план и дългата криза на институциите, които не могат да достигнат бързото движение на културното съзнание и тъкмо поради това му пречат, спъват или най-малкото - не разбират технологичната и културна еволюция. В аспекта на литературното поле това може да се преведе така: ЛИТЕРАТУРАТА НИКОГА НЕ Е МОНОЛОГИЧНА И НИКОГА НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ПИСАНА САМО "ПО ПОВОД". Литературните институции (в това число и държавата, и комунистическата идеология, упражняващи надзор върху изкуството въобще) като Съюза на българските писатели, литературни издания, университети, критика са във видимия си официозен план по-подвластни на "нормата", отколкото на естествените закономерности на поезията. Пак да цитираме Виолета Русева и нейната важна концепция за описването на литературата от 60-те и 70-те години от днешна гледна точка: "Позиция с днешна дата би трябвало най-напред да преодолее нежеланието си да преодолява позицията на тогавашната критика, която по условие не описва литература, а налаганата норма" (Русева 2007: 25). Кризата между институции и поезия през 70-те е чувствително усещана и поколението, чиито изкуствени емблеми са Башев и Левчев, губи не официозни, а кулоарни позиции. А това за времето означава много, защото истинските културни енергии започват своя силен живот именно в кулоарите, в неофициалния език на несъгласие и нови литературни подредби. Лека-полека в отношенията между режима и обществото се изгражда нова социална среда, която в своята рутина "интериоризира" социализма и го внушава като единствено възможно, вечно битие. Книгата на Александър Зиновиев "Le communisme" (1981) подробно обяснява механизмите за изграждане на консенсус между идеология, общество и изкуство и това е базата, от която се развиват различните стратегии на съпротивление спрямо режима и представляващите го институции. В "Спомени"-те си Николай Генчев обяснява първоначалната вяра в утопията на комунистическия идеал и горестния крах на прозрението, че "идеалите са мъртви" (Генчев 2005). В книгата на Ивайло Знеполски "Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова йерархия" 70-те години получават следната морална и социокултурна характеристика: "Идеалите и принципите, доколкото ги е имало в началото, постепенно са изтласкани и напред минават интересите, които се прикриват от идеали и принципи" (Знеполски 2008: 240). И пак в същата книга - описание на психологичните и социални енергии, неизбежно рефлектиращи върху бита и поведенческите жестове на хората на изкуството: "Постепенно загубили илюзиите си, те развиват различни стратегии на социална мимикрия. В такава ситуация не е трудно да се разбере защо оцеляването за голяма част от населението се оказва основна ценност... Известно "нормализиране" на живота създава нагласи у хората, че все пак някак си ще могат да се пригодят, да планират живота си, да опазят семейството си и да се развиват. Под това поведение прозира неумолимата логика на живота" (Знеполски 2008: 227).

Подобни социологически характеристики са важни за епохата на социализма и адекватните за тогава механизми на литературния бит. В биографиите на тогавашните поети "оцеляването", съхраняването на естетическото, на индивидуалността се оказва сложен комплекс от социални и творчески тактики, които включват мълчание, маргинализиране, административни хитрости или фалшиви официозни думи, за сметка на отприщената кулоарна енергия на несъгласието, ведомствените анекдоти, тайно водените дневници, вербалните разговори на маса, дублиращи официозния литературен дискурс откъм неговото карнавално обратно. Институциите са толкова установени, че създават чувството за вечност, но през 70-те те видимо губят властта си над литературния бит, официозът се дублира от неофициални език и сюжети, които априори действат със силата на "по-голямата" истина. И още една вярна социална и историческа констатация на 70-те години от ХХ в., направена от Наталия Христова, констатация, която може да опише и литературния бит и поведенчески жестове на българските поети от това десетилетие: "Днес, в началото на ХХI в., като че ли по-спокойно можем да приемем разнообразието, да отдадем дължимото на специфичната българска интелектуална реакция, която по природата си е много по-близка до последователното еволюционно противодействие, отколкото до откритото революционно действие.

По-добре можем да разберем изповедната констатация на Хр. Радевски, че мълчанието е знак за несъгласие..." (Христова 2005: 311).

Бълбукането на несъгласие, "страхът" от санкции през 60-те набира скорост и през 70-те години смелостта на различието вече не е така дълбоко критикувана, а това води и до промяна на естетическите норми в изкуството; норми, наложени от утопията за "социалистическа литература", за революционно-борческа традиция, за "идейно приобщаване към социалистическата действителност". Все желани щампи на нормата, но невъзможни като описание на плуралистичната същност на поезията ни от 60-те години и последвалите нови поети от 70-те години. Тежката за целия соцлагер 1968 г. наистина разхерметизира "здравата ръка" на институциите, което води до ред скандали или опити за сближаване на институциите с интелигенцията, до редица факти на раздалечаване на нормите от истинския облик на поезията ни. Така например през 1972 г. Атанас Далчев получава наградата на Виенския университет "Хердер" за литература, което е друг прочит на българската поезия, различен от вътрешния прочит, според който Далчев е все още маргинализиран, но и обожаван от неколцина души в кулоарните литературни пространства. Както ще видим по-нататък, поезията на Далчев се оказва важна традиция за голяма част от поетите на 70-те.

Речи от типа на Тодор-Живковата от април 1963 г., в която той разгромително напада ред български автори, през следващото десетилетие са малко вероятни. В тази реч Живков говори за господство на естетизма, формализма, на упадъчните идеи, заклеймява "хулиганстващи новатори" и "вредни тенденции", насаждащи песимизъм, безверие и отчаяние. Погромяват се Борис Делчев, Невена Стефанова, Васил Попов, Радой Ралин. Като ехо на тази реч Максим Наимович обвинява редакцията на "Литературен форум", че е допуснала дискусия за свободния стих. Г. Гошкин вижда причината за "отклоненията" в слабата идеологическа подготовка на редактори и автори, допуснали "буржоазна" идейност (Мигев 2001: 204-208). От средата на 60-те години институциите в опита си да се сближат психологически и морално с интелигенцията, за да осигурят непоклатимия живот на нормата, предприемат редица важни ходове, един от които е идеята за т.нар. "литературни понеделници" през пролетта на 1970 г., в които Тодор Живков се среща с писатели под формата на свободен разговор. Състоят се в два понеделника и в тях се получава доста свободомислещ и откровен разговор за състоянието на държава, идеология, литература и рецептивните възможности на българската литература навън, зад граница. Нека пак цитираме исторически документи: "Освен това на "понеделниците" бе дадена възможност писателите да се изказват свободно за различни недъзи в съвременното българско общество, каквито те не можеха да кажат официално навън" (Мигев 2001: 265). Друг факт, цитиран и систематизиран отново от Владимир Мигев: "На 16 ноември 1970 г. бе открита Втората национална конференция на българските писатели... Основният доклад пред конференцията изнесе председателят Г. Джагаров. Подготовката на доклада, както и неговото изнасяне, показаха, че Джагаров, притежавайки пълната подкрепа на Т. Живков, вече не се съобразяваше с никого и с нищо - за пръв път след 9.IХ.1944 г. доклад на основен писателски форум не бе обсъден в бюрото на Съюза, нито пък бе изпратен в отдела на ЦК, въпреки няколкото напомняния оттам" (Мигев 2001: 266).

Цялата плуралистичност на 60-те години, изкуствено тикана в границите на революционноборческото наследство в поезията ни, в схемата на националната идеология от ХIХ и началото на ХХ в., в административното и непочтено опростяване на лириката ни от 60-те години до "поколението Башев - Левчев", набира скорост не само в художествените текстове, които никога и по никое време не са били идеологически еднопосочни или естетически слаби в целокупност, както една съвременна от 90-те години на миналия век митология се опита да спекулира. През 70-те години тази плуралистичност вече пробожда публичното пространство чрез жестове, скандали, продиктувани от несъгласие, чрез формиране на отделни малки литературни кръгове, различни от официоза, които само вербално опонират на установени от литературната и държавната администрация "големи" поетични имена, на литературния бит, на правоверни литературни институции като критика, писателски конференции, срещи с държавния глава и т.н. Засилва се престижът на университетското знание, което довежда до отслабване на спонтанния културен модел, приоритетен за предходното поетично десетилетие, и разширяване територията на ерудитството, деконструкцията, разколебаване на установения синтаксис, non sens-а, до деформациите чрез гротеските и пародиите. Както пак на базата на документите пояснява Владимир Мигев: "...последователно проявяващите се като свободомислещи заеха много по-ярко изразени политически позиции с добре проявяваща се опозиционност. Това пролича в проявите на Р. Ралин, Хр. Ганев, Валери Петров, В. Андреев, Г. Гочев, Кр. Пенев. Появиха се в тази група и нови имена: Бл. Димитрова, Ивайло Петров, Огнян Сапарев, М. Ганчев, Бл. Димитров, Николай Кънчев, Георги Мишев и др." (Мигев 2001: 269).

Явно е, че в епохата на социализма политическото се оказва важна категория за биографията на писателите (всъщност целите ХIХ и ХХ в. безотказно преплитат политическото с биографичното и естетическото). През 60-те години режимът иска да консолидира литература и литературен бит около собствените си норми, което на практика довежда до корумпиране на литературната общност (Знеполски 2008: 221-245) и до опазване на естетически индивидуалното чрез маргинализиране, мълчание, вербални бунтове - все жестове на собствени избори. През 70-те години ретроградната линия в българската поезия продължава посредствения си живот, но собствените избори стават все повече и повече публично достояние. Както и репресиите върху индивидуалните поетични почерци намаляват.

Всичко това дава основание поетичното десетилетие на 70-те да бъде обект на самостоятелна визия, като, разбира се, се зачетат здравите му връзки с предходните, 60-те години, и подготвящата му роля за разбунените, 80-те години от ХХ в., в които културният модел на поезията се променя, а комунистическият режим рухва след множество неудържими брожения на обществото и интелигенцията, голяма част от която представляват българските писатели.

БЕЛЕЖКИ

1. Обобщението на Наталия Христова например е почти дефиниция на общото тълкуване на 60-те: "В началото на 60-те години настъпва времето на най-голямата либерализация. В цялостен обществен план" (Христова 2005: 169). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Алипиева 2004: Алипиева, А. Българската поезия от 60-те години на ХХ век. На повърхността. Под повърхността. Слово, В. Търново, 2004.

Генчев 2005: Генчев, Н. Спомени. Том 5. София: Гутенберг, 2005.

Георгиев 2007: Георгиев, Н. Литературознанието вчера, днес и утре. // Електронно списание LiterNet, 24.11.2007, № 11 (96) <https://liternet.bg/publish/ngeorgiev/statii/ltz.htm> (24.08.2012).

Дойнов 2007: Дойнов, Пл. Името на поколението - имената на личностите. // Петър Алипиев. Изследвания. Материали. Спомени. В. Търново, 2007.

Знеполски 2008: Знеполски, Ив. Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова йерархия. София: Сиела, 2008.

Мигев 2001: Мигев, Вл. Българските писатели и политическият живот в България 1944-1970 г. София, 2001.

Панова 1977: Панова, И. Колко е черен дяволът. // Литературна мисъл, 1977, бр. 3.

Русева 2007: Русева, В. "Поколение?" "Десетилетие?". "Можем ли да разкажем литературната си история?", или за поетите и времената. // Петър Алипиев. Изследвания. Материали. Спомени. В. Търново, 2007.

Славов 1994: Славов, Ат. Българска литература на размразяването. София, 1994.

Трайкова 2001: Трайкова, Е. Българските литературни полемики. София, 2001.

Христова 2000: Христова, Н. Българският скандал "Солженицин". София: Аб, 2000.

Христова 2005: Христова, Н. Специфика на българското дисидентство. Пловдив: Летера, 2005.

Le communisme 1981: Le communisme comme realite. Juillard\ L'age d'Homme. Paris, 1981.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.12.2012
Антоанета Алипиева. Българската лирика през 70-те години на XX век. Тенденции. Модели. Имена. Варна: LiterNet, 2012

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Българската лирика през 70-те години на XX век. Тенденции. Модели. Имена. Велико Търново: Слово, 2010.