121. НЕБЕТО, ЗЕМЯТА И ПЪКЪЛЪТ

Сенки из невиделица

Чуйте, стари, приказуйте, млади!
Небо земя на съд покарала,
ка ойдоа код милого Бога,
и он си им тогай отговара:
- Я не можем вази да отсъдим,
отидете код моята майкя,
она че вам там да ви откаже.
Отишли са код Божата майкя,
и она им тогай казувала:
- Я не можем вази да отсъдим,
да идете код свети Илия,
он то съди тия мъртви души.
Па ойдоа код свети Илия,
метнали са очи у пъкало,
дето гора тия мъртви души:
едни гора души до колена,
они гора, очи им гледая;
други гора души до пояса,
они гора, очи им гледая;
треки гора души до рамена,
они гора, очи им гледая.
Попитаха си сам свети Илия:
- Фала тебе, бре свети Илио,
защо гора души у пъкало,
каков си им кабахат намерил?
Отговара сам свети Илия:
- Нал питате, я че да ви кажем:
Щото гора души до колена,
тия не са Бога почитали,
стара кума не са почитали,
просяка не са даровали,
пътници не пригледували,
на телчара млеко не давали,
сирачета не са задаяли, -
това гора тука до колена,
они гора, очи им гледая.
Щото гора души до пояса,
тия не са Бога почитали,
стари баща не са почитали,
сиромаси не пригледували,
занданджии не са опущали, -
това гора тука до пояси.
Щото гора души до рамена,
и им гора коси от главите,
они гора, очи им гледая,
а тия са върли самовили,
тия си са стока обирали;
обирали, стока задавали,
и па са си нарид задавали,
и синоро сами обирали;
та са били върли самовили,
ясен месец на земи сваляли,
ясно слънце на земи сваляли;
на Бога са били наделели, -
това гора тука до гушите.
и им гори коса от главата,
они гора, очи им гледая,
ем че до век тука да си гора.
Щото беше небо и земята,
а они се тогай възтърсиа,
и они се от грех уплашиа,
и се веднъг назад повърнаа,
отсъди ги сам свети Илия.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.01.2005
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. София, 1936.