* * *

Невеста кехая

Майка на Йордан думаше:
- Йордане, мама, Йордане,
станаха девет месеца,
как ти се рожба добила,
мъжка ти рожба Иванчо.
Софрата, майка, сложена,
до днеска се не вдигнала,
от Великини родове.
Аз й веднъж продумах,
софрата, мама, да вдигне,
но тя ми дума не чува.
Я да я, мама, изпъдиш,
че ще ни дома разсипе
с тия нейни родове.
Йордан си майка послуша
и си Величка прогони,
и си на Величка дума:
- Утре ще рано да стана,
на нива ще отида,
ти да ми дете оставиш,
във вази да си идеш,
ако те тука заваря,
главата ще ти отрежа.
Йордан на нива отива,
Величка рано станала,
та си детето окъпала,
и си детето повила.
Женски си дрехи съблича,
и в мъжки облича,
руса си коса остригва,
наложи калпак чобански.
Девет села минала,
на десето се запрела,
чобани овце пасеха
и Величка се на чобанин престави,
за Иванчо, младо чобанче.
Седела и чобанувала,
цели ми девет години,
та ми Величка спечели,
девет хиляди овнета,
без да я чобани познаят,
че тя е жена чобанка.
Дожаля на Величка чобанка
за нейното мъжко детенце,
дето го Величка остави
дор ми на девет месеца.
Величка чобани поведе.
Вървяха, що вървяха,
Йорданови двори стигнаха.
Там на порти седеше
нейното дете Иванчо,
девет годишно порасло.
Величка Иванчо видела,
видела и познала,
и си Иванчо попитала,
дали се татко му оженил,
и жива ли е още баба му.
Иванчо чобани продума:
- Татко не се оженил,
а баба е болна на легло -
девет години как лежи,
не може на крак да стане.
Величка Иванчо продума:
- Я иди, дете, при татко си,
питай го - има ли място за спане
за мене и за моите чобани.
Йордан си чобани покани,
софрата слагат, вечерят.
Иванчо чобанин, Йордана запитва:
- Как си без булка останал?
Йордан на Иванчо отговори:
- Моята булка умре, мила ми е тя,
затуй не искам да се оженя.
Иванчо на Йордан отговаря:
- И аз кат теб млад вдовец,
с едно мъжко дете останах,
на твоето прилича.
Таз вечер, като полегна,
ако е, брате, възможно,
дете при мен да дойде,
на него да се порадвам,
че моето далеч остана.
Като са всички легнали,
легнали, сладко заспали,
Величка Иванчо прегръща
и му тихо говори:
- Иванчо, дете мамино,
мамина рожба от сърце,
аз не съм, сине, чобанин,
аз съм твоята майка рождена,
в мъжки дрехи чобански!
И Величка му разправя,
всичко, що баба му сторила,
и ги с баща му разделила.
Бързе си в пазва бръкнала,
шепа пари извадила,
и на Иванчо подала,
и тъй думала:
- Вземи, сине, тез пари,
на баща си да ги дадеш,
на книга да те научи,
учено, чедо, да станеш,
като баща си да не си,
чужди акъли да слушаш
и жената си да изпъдиш.
Рано е Величка станала,
и си стадото извела,
а Иванчо из двор ходеше
и за мила майчица плачеше.
Кога баща си вижда, пита го,
що го е лъгал, че майка му умряла.
И си всичко разказал,
че чобанинът дето тука спал
е неговата майка рождена.
Йордан из двори излиза,
Величка сред път настига,
и се назад повръща,
с нейните вакли овнета,
с нейните верни чобани.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.07.2012
Български фолклорни мотиви. Т. I. Обредни песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2012
Български фолклорни мотиви. Т. ІІ. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2012