Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Април  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОБРЕЧЕНИЯТ

Мойца Кумердей

web

Мойца Кумердей. Тъмна материяАко преди това знаех, никога нямаше да подпиша този формуляр. Но като специалист по живота - какво друго е биологията, ако не наука за живота - малко съм се занимавал с възможностите за съществуването след смъртта и изобщо не съм се осмелявал да навлизам в тази тема, освен на шега, в някоя весела компания, разбира се, когато е такъв разговорът. Интересуваше ме живият организъм - какво става с него при прекъсване на жизнените функции, когато след срива се започне процесът на телесното разлагане или, казано по-просто, гниене, за да стане ясно на всеки глупак. За това не трябва да бъдеш нито учен, нито експерт. И понеже не исках да се разлагам - и като познавах потенциално безценната стойност на живата тъкан - подписах документ, че след моята смърт всичко ценно и употребимо, останало от мен, дарявам, а останалото в следващите два часа да хвърлят в пламъците на крематориума. След смъртта ми, разбира се; все пак това не е нито живот, нито смърт. За това какво точно е моето състояние и какво означава то, може да се напише брилянтно научно съчинение, за което наградите ще се леят от самосебе си. Писането по този въпрос преди щеше да бъде прибързано, а сега пък може вече дори да е закъсняло, защото състоянието ми е толкова нестабилно и радикално променено, че всъщност не знам добре какво ще ми се случи, а засега имам изградени само хипотези.

Ето как беше. Със свое научно и визионерско - но нека не увъртам - просто гениално изложение за лечението на рак с репрограмирани майчини клетки, пътувах към международен научен симпозиум. Бях много развълнуван заради наближаващия момент, когато пред научната общност щях да разкрия окончателните резултати от своите изследвания, на които посветих кариерата и живота си. Освен мен, като автор и откривател, единствено моята лабораторна техника познаваше научното ми откритие, а тя също мълчеше до публичното ми представяне: хипохондрикът в мен се закле, че в момента, когато здравите клетки в тялото му полудеят и започнат да се делят като луди, та реши нещо да промълви, другото ми аз - член на баптистката църква, ще положи десницата си на подвързания с черна кравешка кожа "Нов завет".

В научните среди бързината е изключително важна, особено защото имаме достъп до една и съща информация и невронните мрежи действат сходно, а пък и нещо непредвидено може да се случи и изследването да не може да се докара докрай, обработката на данните от лабораторните мишки и зайци, както и на човешки клетъчни тъкани да не могат бъдат потвърдени. А когато остава само да се разкрият грижливо съхраняваните изследвания, отнякъде може да се появи някой с подобни, ако не и със същите резултати. И прааас - старателно надуващият се балон в един момент се спуква и от него в пространството излитат години, ако не и десетилетия задълбочени експерименти и анализи, безсънни нощи, чиято последица е изтощена имунна система, начално болестно състояние, да не споменавам семейните и партньорски недоразумения, страничен ефект от пълната отдаденост на науката. И в момента, когато твоята изтощена вече научна глава смирено се скланя, за да сложат на нея ореола на епохално цивилизационно откритие, внезапно един друг лакът се изпъва и една друга ръка лакомо се протяга, изтръгва пред очите ти венеца и го слага на своята глава. Така завинаги оставаш втори или, казано другояче - победен, нула, никой и нищо, а името ти в най-добрия случай се появява в някакво незначително издание. Признавам, бях напорист и амбициозен, като поставях винаги кариерата си пред семейството, партньорството и всичко останало. А аз лично не бих отхвърлил кариеризма, съгласен съм, че предаността към семейството отстъпваше пред тази към кариерата, още повече че тя предлагаше и финансови възможности. Освен това е безспорно, че без амбициозни визионари, какъвто съм аз, днес вместо да се движим с автомобили и самолети, щяхме да прескачаме от клон на клон; нека не споменавам наслажденията, които научните открития предлагат, сравнени със сексуалността, те са - с ръка на сърцето - най-малко също толкова мощни, но преди всичко дълготрайни.

Когато на тръгване репетирах своето изложение пред цвета на виртуалната международна научна общност, дори не забелязах как лекото росене преминава в порой, в рефлекс, карайки ме да намаля скоростта по празния път. Така за момент се отклоних вдясно и после вляво, залъкатуших натам-насам, после влязох в една остра кривина и засвистях на един завой. Картината на моя жизнен екран се прекъсна и предаването автоматично се прехвърли на друга програма. На този нов канал се появи някаква верига на ДНК, която се омота около мен, пристегна ме и ме помъкна по някакъв тунел, през който в хватката на генетичното змийче пътувах през гигантски молекули на протеини и нуклеотиди; те изпълзяваха от дебелите червено-жълти осмостенни вируси, устремяваха се покрай клетките, които смучеха лакомо и се метаболизираха, деляха се, някои от тях загиваха, докато накрая в този метафизичен тунел не забелязах материя, част от чиито гигантски клетки се удряха една о друга. Разбира се, морула*! - ми светна нещо. Според тази логика, пристегнат от собствената си генетична змия, продължавайки да развивам мисълта си, в момента се промъквах през кистата, от която преминах в морулата, след което трябваше да изчакам още едно огромно светещо тяло с червеникава нишка по средата. Стана ми ясно всичко: връщам се там, откъдето съм дошъл - не в бог, не в някаква космическа светлина или нещо подобно, а през морулата - в оплоденото яйце, което чака да ме всмуче и после да се раздели на женско и мъжко. И така моят живот ще приключи и мен просто няма да ме има. И като виждах тази посмъртна метафизика при биолозите, ме осени мисълта: вместо ангели, богове и божествена абстрактна светлина ние, учените биолози, ще отпътуваме към нищото през първичната клетъчна тъкан. Така е честно, си помислих, нямам никакви забележки. Нека онези, които вярват в бог, да спрат в посмъртната география на пъкъла и небесата или да чакат на междинната станция на времевото нищо до евентуалното ново раждане. Докато други се прераждат в хора, растения, животни и минерали, ние, биолозите и всички останали, които в най-страшни времена не сме се подчинявали на изкушенията, приклекнали пред бога да просим здраве и живот, уреждайки, в безкрайното си отчаяние, своята трансценденция, ние се деатомизирахме телесно и духовно, и така изцяло и окончателно загивахме.

За съжаление, нищо няма да е толкова просто. При преминаването през кистата лебедовата песен на моя мисловен процес започна да се забавя, праизточникът все повече се отдалечаваше. Някаква сила ли - респективно прасила, или нещо подобно бе това? - точно преди влизането в морулата и кистата внезапно се изметна и усетих, че тя ме откъсна и ме прилепи за все още диференцираната линия на зародишните клетки на ендодермата, от които се развиват вътрешните органи. Дали - мислейки логично - някой друг би се оказал в подобно състояние? В същата тази неопределена времева единица това мое пътуване приключи и всичко се замрачи - ако, разбира се, имаме предвид мрака, който е израз на нищото, и то на пълното, абсолютното нищо; или ако искам да обознача тази фаза на моето привидно съществуване, респективно несъществуване. Може би най-подходящ тук би бил изразът извън-съществуване, ако се изразя малко по-философски, тъй като сега поне имам време за такава прецизност, с която някога се шегувах и презирах от дън душа.

Не усещах никакви операции, не виждах никакви хирурзи, които да се навеждат над моето тяло, да шарят по него със скалпели, за да присаждат на някого годни части от моята телесна материя. Следващото ми осъзнаване, по-точно неосъзнаване ми сочи, че от осъзнаването ми нищо не е останало, то се включи малко по-късно. Между другото, трябвало е да минат около десет дни, които не съм усетил. Спомням си само, че изведнаж се намерих в болницата, на легло. Къде съм? - ме жегна първата появила се мисъл, след като съзнанието ми се активизира. Всичко ми показваше, че съм имал нещастието, а едновременно и щастието, да преживея всичко това. Но то дори не беше някакво щастие, защото в следващия миг, когато спонтанно проверих състоянието на своите крайници, се ужасих. Тук още в началото нещо ме блъсна. Разбрах, че моето възприятие за пространство някак е променено, че околната среда я осъзнавам някак по друг начин, че ъгълът, под който виждам нещата, не е съвсем истински. Че лежа на легло, осмислям всичко логично и трябва, когато отворя очи, най-напред да видя стените и тавана. Но не беше така - моят поглед, който по-скоро отговаряше на понятието раз-глед! - кривуличеше, сякаш си представях, че пространството навлиза във вселената. И преди да се опитам да си помръдна главата, краката и ръцете, до мен започна някакво хъркане. То дори не бе до мен, а идваше от толкова подозрителна близост, та заключих, че на въпросното легло съвсем не съм сам. И както установих малко по-късно, това нямаше да се промени. Ръцете и краката някак си ги чувствах, но защо не можех да ги помръдна? Скоро разбрах - защото нямам нито ръце, нито крака, да не говоря за главата, която изобщо липсваше. Обзе ме ужас, който се надявах да е само временно. В края на краищата нищо от това, което можех да почувствам, не бе истина, освен, разбира се, неврологичният процес, който по някакви причини изкривява и умаловажава възприемането. Откакто се помня, винаги посягах към разума и съм се чудил на леността и лабилността на онези, които животът премята както морето малка лодчица, а ето че сега аз самият се подмятах в едно състояние, което приличаше най-вече на психоза. Такова нещо не предвиждах, не го очаквах. Това усещане се затвърди, когато в стаята влезе медицинската сестра и се отправи към мен. Не буквално към мен, понеже размахваше термометъра и го забоде извън моето зрително поле. Къде съм? - се замислих дълбоко в себе си, обаче повтарях Какво ли съм? В себе си ли се намирам? Аз ли усещам? Как всичко това го чувам, мисля и наблюдавам? - това започна да ме гложди и исках да разбера всичко, та тези въпроси да не останат без отговор. С какво е свързана сега моята мисловна материя, моята идентичност? В каква материя ме превърнаха моите ядове и страх, каква може да е тази материя, мамка му, нямам ли вече свой дух? Какво стана? За мен, ученият, чиито остатъци са се свили до някакъв научен феномен, всичко това беше в повече.

Сестрата измери температурата, както разбрах по електронния термометър, който доближи до острия си нос, когато в стаята нахълта визитацията. Накрая - избавление! Това са мои колеги учени, които дойдоха да ми обяснят моето състояние и да ми кажат как и какво ще правят с мен - но, разбира се, доколкото "научно" изобщо е задължително название на клиниката, където години наред се намързелуваха в надменната си рутинна практика и тяхната ученост всъщност най-малко ги интересува.

Все пак визитацията ме назоваваше с някакво съвсем непознато презиме и име и когато хирургът започна да пояснява, че операцията е успешна и че неговото тяло приема добре новия черен дроб, осъзнах, че самият аз се намирам в цялата тази каша. Или по-точно, че след катастрофата - нека се изразя метафорично - от мен е останала някаква малка или голяма каша, от което специалистите по трансплантация са останали доволни и вероятно набързо, без да се бавят, са диагностицирали смъртта на моя мозък, а тялото са поддържали с апарати, докато отделят здравите органи, а похабената материя изпратят за кремиране или вероятно за достойно погребение. Черният дроб пък са пресадили на някакъв мъж, в чието тяло сега се намирам, като негов нов черен дроб.

Все пак - както се казва - живея в известен смисъл, но дали това може да се нарече живот? - започнах да се питам след няколко дни, когато ме пренесоха вкъщи. Не казвам, че още по времето на същинския ми живот, когато бях с цялото си тяло, не бях чувал размишленията на хирурзи, водели разговори с пациенти, след трансплантация на някакъв орган и после са си блъскали и блъскали главите над въпроса дали е възможно в присадения дарен орган да са се запазили усещанията на онзи, който преди е живял с него; дали това е променило нещо у приемащия - например дали след операцията е останал безучастен към футбола, чийто страстен фен е бил някога, или пък дали са го засърбявали пръстите от желание да свири на пиано, въпреки че няма понятие от музика? Не, не е възможно, доктрината пояснява науката и добавя, че трябва да се радваме на новия орган и на новия живот, който всъщност означава ново раждане, след което се придържаме към всички лекарски препоръки, за да живеем добре и дълго да сме щастливи. Какво друго да кажат? Никога лекарите не са имали възможност да водят дискусия с някакъв присаден ум, нито пък сега ще имат възможност, понеже и да се опитам, никой няма да ме чуе, въпреки усещането, че моите монолози не са по-малко чуваеми, отколкото бяха моите съждения, когато се возех самичък в колата.

Сега знам, че ако вече съм подписал някакъв документ за даряване на орган, е трябвало да поставя и условия към неговия реципиент и сега мога да си натикам този документ в задника! Това можеше, ако имах задник, а аз нямам! Защото там, където ме присадиха - моят черен дроб, което ще рече и мен самият - за мен, за живота, който съм живял, и за моя светоглед, който все още имам, всичко това е обидно и напълно неприемливо. Присаден съм всъщност в един пълен кретен, който от сутрин до вечер шляпа по чехли из жилището, гледа телевизия, бръщолеви глупости и то такива, които моят учен ум тежко понася. Когато обяснява в слушалката своите усещания и методите на трансплантация, ми се иска да го премажа, понеже няма и най-малко понятие от биология и медицина, а научните термини му излитат из устата като фашкии от магарешки задник! В такива моменти човек, особено такъв, какъвто сега съм аз - без следа от човек или нещо подобно - разбирам колко сме различни хората и какви мисловни лентяи са някои от тях. Жилището, в което той живее с жена си и в което сега живеем заедно, съвсем не е скромно; освен това не се скъпят с храната, която аз пречиствам, като негов черен дроб, заедно с имунорегулиращите лекарства. Така я караше след операцията по двайсет и четири часа на денонощие, а в това време можеше да прочете нещо. Но не, глупакът се търкаляше по дивана и после заедно зяпахме програми, за които изобщо не знаех, че съществуват. Всичко говори, че този тип е религиозно смахнат или религиозен сметкаджия. Вярва например, че за всичко трябва да благодарим на бога, затова всеки ден гледа някакви религиозни програми, където разни маниаци размахват кръстове и микрофони. Убеден е, че бог е чул неговите молитви и съвсем навреме му е дал нов черен дроб. Освен това се убеждавам, че е глупав егоист и често си мисля как в неговото желание: мили боже, хайде, намери ми нов черен дроб, се е съдържала неизречена пагубна мисъл, която е гласяла: понеже, за съжаление, не можем да си го купим, като краставица, смирено те моля нека някой умре, за да живея аз. Ако наистина съществува някакъв бог, който ежедневно слуша мировите просители и изпълнява желанията им, сигурно е, че са ме убили въпросният тип и неговият бог. Същински покварени манипулатори!

Жена му с необяснимо разбиращо състрадание го слуша и му приглася, а той възприема това като нещо съвсем естествено; но въпреки нейната всеотдайност и въпреки състраданието й разбирам, че по някакъв идиотски начин тя се наслаждава. Както успях да разбера от мърморенето й, причината за неговото заболяване на черния дроб е хепатит С, което също така подсказва на вселенския създател, че преди десетина години той се е сблъскал с някакво преливане на кръв, за което жена му, която е по-голяма глупачка от него, носи вина; и вместо да седне пред компютъра и да потърси в Гугъл кръводаряване и хепаптит С и да разбере, че в цивилизованите страни на нашата планета още от 1993 година кръводаряването се тестира... Те нямат интимни отношения, затова, когато са сами на дивана пред телевизора и гледат как някой дебелогъзест негър прави любов, превключват програмата и после пак я връщат, за да си я догледат.

Човек не си избира родителите, но сега вече знам - не си избира и стопанина на тялото. Жизнените процеси, след успешните трансплантации и при спазване на препоръчителния здравословен режим, може да траят с години. И само като си помисля, че още отсега съм осъден да живея в тялото на този глупак по негова милост, в този зандан от затворен тип без всякаква възможност за изход и, както се оказва, да съм тук до неговата смърт или до следващото присаждане на черен дроб да слушам идиотските му сълзливи монолози, метафорично казано, стомахът ми се обръща. На разходки ходим рядко, понеже той, какъвто е мързелив, почти не излиза от жилището, с изключение на това, че често излизаме на балкона, облегнати на парапета пушим и зяпаме съседите, които на двора си подхвърлят топка. Мамка му - си мислех понякога, докато пушех, и то аз, който дотогава никога не бях пушил - ами нали преди година дарих и своите полови клетки, които сега са дълбоко замразени и в момента са неактивни. Тоест остава увереността, че ще се появи някаква кандидатка за изкуствено оплождане; тогава ще размразят спермата ми и ако моите хипотези са верни, после може да се отвори и моето съзнание и така изцяло да се пренеса в нея. Освен, разбира се - пак потрепервам - ако не ме застигне някаква нова чудновата изненада и съзнанието ми автономно и суверенно не се активира в моите сперматозоиди и така с два източника от своето съзнание ще имам някакъв своеобразен живот след смъртта. Или нещо подобно? Нямам понятие... изобщо не знам какво да си мисля... нещо ми се обърка... само че не в главата, а пък не знам къде и как!!

Ако тази моя хипотеза не действа и моето съзнание заедно с идентичността или остатъците от личността ми са се свили в моя черен дроб, мога да разчитам на още една опция - някак да установя връзка със своята лъжовна телесна материя в себе си и още върху секционната маса да се задълбоча в своите научни изследвания. Интересува ме все пак коя крадлива хиена ги е откраднала и сега се пъчи по симпозиумите?! - използвам обратната връзка, тъй както това старателно и ежедневно прави природата. Засега предполагам, че моята здрава и амбициозна майчина клетка може лесно во веки веков ще остане млада, ако е готова безкрайно да се дели. И може така да се репрограмира, че да мутира и се промени в клетка на рак, което ще довърши този тип. Но съществува и друга възможност - да изпипам техниката за отхвърляне на имуностимулиращите лекарства, от което този тип ще го застигне заплашителна зараза и окончателно ще го прати в гроба. Но малко след това нещо ме стресна - ами ако това все още не е всичко и моята форма на следсмъртен живот е само една от формите на човешко съществуване и реално има още нещо смахнато, каквото е кармата? Нима това означава, че ако с такъв акт - най-напред самоубийство, а после и убийство - повлияя на своята карма и така окончателно я ликвидирам, като в следващия живот въплътя жизнения си облик в някаква човешка тъкан, от която после се развие някаква вагина, чиято собственица още в ранните си години се превърне в нископлатена проститутка и после ежедневно чрез мен се подлага нездравословно на десетина здрави мъже, или пък например се инкарнирам в слюнката на някакъв подкупен политик или лигав адвокат, каквито в някогашния си живот напълно игнорирах? Така, изпаднал в крайно отчаяние, ме потискат две мисли: първата, че физически съм живял нещастно; че мозъчните ми повреди са толкова тежки, та сега живея затворен по цели дни в някакъв психясал тип, като стайно растение, докато в дълбината на непокътнатия ми мозък протичат всички мои мисловни процеси; съществуват и сценарий B, вероятно Е или може би G..., тъй като виталността и креативността няма да ми липсват никога. Вследствие на което в момента съм в дълбока кома и ако се събудя от нея, всичко може да бъде наред.

Някога се шегувах с мисълта, че надеждата умира последна. Не, сега намерих нещо по-разумно: надеждата умира предпоследна, съвсем накрая; последна, след надеждата умира надяващият се. Сега намирам, че тази мисъл е вярна. У мен, който съм формално мъртъв и неформално - самоосъзнат черен дроб, остана само надеждата, докато всичко останало - както се казва - е умряло или е съвсем нефункциониращо.

Откъде да знам какво става с този живот и с тази смърт! Накъдето се озърна да погледна - замижавам, логично е, че съм вече неспособен за нищо - спя, но очевидно не е и това. Засега установявам само едно: няма край, край няма...

 


* Морула - пръв стадий от развитието на оплоденото яйце (бел.пр., Г.С.). [обратно]

 

 

© Мойца Кумердей
© Ганчо Савов - превод от словенски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.10.2018, № 10 (227)

Други публикации:
Мойца Кумердей. Тъмна материя. София: Наука и изкуство, 2017.