Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РУСНАКА

Ярослав Границки

web

Непоносима жега се бе спуснала над селото. Беше неделя, малко след пладне и жарките слънчеви лъчи обгаряха всичко, върху което попадаха. Дори храстите под сянката на къщите и дърветата изнемогваха и отдалече приличаха на дрипави плашила. Не беше валяло вече повече от месец. В земята зееха дълги черни пукнатини, а селските пътища бяха покрити с дебел пласт ситен прах, който се превръщаше в задушаваща пелена дори при най-незначителното движение по него. Вятърът сякаш беше изоставил селото - въздухът тегнеше с адска сила и стягаше като в менгеме всичко наоколо. На небето не се виждаше нито една птичка, не се чуваше веселият смях на врабчетата и приглушеното следобедно ухажване на гугутките. Злокобната тишина пронизваше селските дворове, които зееха пусти, а обитателите им като че ли бяха потънали някъде в слоевете на тежкия въздух, плътен като втасало тесто. Обедната мараня създаваше причудливи форми на целия пейзаж, играеше си с него, удължаваше или сплескваше къщите и хамбарите, готови да се сгромолясат в морето от прах.

Беше лятото на 1974. Жителите на селото се молеха за дъжд. Всеки по своему. По-старите казваха, че Бог е забравил селото, макар че горещо се надяваха да дойде отговор на писмата им до епархията, в които умоляваха да им пратят свещеник да отслужи молебен за дъжд. По-младите бяха чували само кой е Бог и почти бяха забравили, че селото си има църква от другата страна на училището, до големия мегдан. Тя беше построена по Борисово време и се издигаше с цялото си величие дори над Еньовата липа - вярваше се, че Еньо дошъл с невестата си от Троянския Балкан, бягайки от тамошния ага, който имал мерак за нея. Хората на агата ги намерили съвсем скоро и ги обезглавили под младата тогава липа. Затова и църквата била издигната до нея. От много години обаче селото си нямаше поп, защото последният се бе разпопил веднага след войната или по-скоро го бяха убедили да захвърли расото. Оттогава Божият храм пустееше отвън, обрасъл с трева и плевели, а в този ден маранята го поглъщаше лакомо на гигантски хапки, сякаш ядосана на хорското безверие. Храмът пустееше и отвътре, заключен и залостен за богомолците от селото, които се бяха кръщавали и венчавали в него, бяха го одухотворявали с присъствието си и търсели утеха и потвърждение на надеждите и упованията си през годините на войни, суши и сурови зими. Хората само можеха да предполагат какво е останало в него, ако въобще беше останало нещо освен избледняващата миризма на тамян и стенописите, осквернени с набързо намацани по тях сърп и чук. Никой не ходеше вече там, защото го нямаше попът да ги посрещне с благ поглед, а и защото новите управници учеха селяните да вярват в “нови, по-стойностни неща”. Ронеха се външните стени на църквата. Големи парчета мазилка се отлепваха от основата си и отваряха сиви прокажени рани по конструкцията й. Прокажена бе вярата човешка, прокажено бе времето и битието им.

Един от малцината, които мълчаливо отказваха да се поддадат на всеобщото безверие, беше Руснака. Никой не знаеше истинското му име, той самият сякаш отдавна го бе забравил и бе приел новото си прозвище. Особено след толкова години. За него се носеха различни слухове, на които той отдавна бе спрял да обръща внимание. Руснака вярваше, че след всяко зло идва добро и че рано или късно хората ще се излекуват от заразата, която ги изпива. Така беше възпитан, животът го бе научил така - дълбоко да вярва.

Бил роден в малко украинско село, на четиринадесетгодишна възраст останал пълен сирак, видял що е глад и разложение, преминал през смутни и разделни времена, както и през тъмнината на затворническата килия, без истински дом и подслон, без да има време да създаде собствено семейство. После дошла голямата война, в която, сред първите, се записал доброволец. Раняван два пъти и с Божията помощ оцелял. През лятото на 1944 неговият полк бил разквартируван в същото това китно българско селце с църквата до Еньовата липа, които много му напомняли за неговото родно село, за сладкия сутрешен бриз, носещ аромата на истинско краве мляко, прясно окосено сено, и за ехото от омайните песни на жените, работещи на полето.

На една от тях той дарил сърцето си. Казвала се Севда и била най-личната мома в селото. Тя често ходела на мегдана, за да налива вода, а той я причаквал с надеждата поне да я зърне. Така на третия път се заговорили, на четвъртия се докоснали, а на петия, само ден преди полкът му да продължи на запад, той й направил предложение, макар че се страхувал, че тя ще му откаже, защото бил иноземец, а и с цели двадесет години по-възрастен от нея. Тя, без много да му мисли, се съгласила, без да предполага колко сериозни са намеренията му, колко самота има в душата му, колко мъка. Пък и нали на следващия ден войската трябвало да отпътува. Ти само ме чакай, защото аз ще се върна за теб, простичко й казал той. Да, да, ще чакам, със срамежлива усмивка отвърнала тя.

Руснака наистина се върнал, само седмица след Гергьовден, но Севда вече била омъжена за партийния секретар на селото, Георги Гегата. Наричали го така, защото от осемгодишен пасял овцете и все ходел с гега в ръце. Руснака бил съкрушен. Не знаел какво да прави, накъде да поеме. Бил й приготвил подарък, единствената ценна вещ, която притежавал - златно кръстче, останало от майка му. Събрал сетни сили в себе си, отишъл до къщата на Гегата, кирпичена постройка на един етаж, похлопал на изгнилата от времето порта, отворил му самият партиен секретар, а Руснака криво ляво обяснил, че се чувства зле и търси подслон за през нощта. Партийният секретар го пуснал да влезе в двора, излезли родителите му, после самата Севда. Ахнала, като го видяла, пребледняла. Ами сега какво ще стане? Руснака се престорил, че не я помни и познава. Старите взели да го разпитват за войната, германците и тяхната ракия. Нагостили го, дали му завивка и го настанили да спи в хамбара.

На следващата сутрин им казал, че иска да остане за по-дълго, дали няма да се намери работа за него? Може да коси, оре, от животни разбира. Георги Гегата си придал замислен вид, почесал се звучно по темето и казал, че сигурно ще му е нужен помощник за новата къща, която бил почнал да строи. Пари няма да му плати, но виж, за храната и нощувката да не се притеснява. Ще му позволи да нощува на строежа, тъкмо да има кой да го наглежда. Руснака се съгласил на момента. И да се върне в родното си село в Украйна, нито дом си има, ни семейство. Близки също. Така поне Севда щяла да бъде близо до него, да я вижда, да й се любува, когато може.

Гегата отишъл да впрегне магарето, а Руснака успял да мушне в ръката на Севда златното кръстче. Да ме помниш с добро и да те пази!, продумал шепнешком, а тя не могла да каже нищо в отговор. Само очите й се напълнили със сълзи.

Така започнал животът му в малкото българско село. Пет месеца работил на новата къща на Георги Гегата. За това време само ведъж успял да види Севда - тя дошла неочаквано на строежа да предаде на мъжа си, че го търсят по важна работа от града. Била свела поглед, като че ли от страх Гегата да не заподозре нещо, защото хората били почнали да говорят разни неща, досещали се защо Руснака не си тръгва за родината. Плаха и развълнувана, тя все пак го погледнала, макар и за миг. Това била най-голямата награда за него. Не искал нищо друго, само да може да я вижда макар и веднъж в годината. Разбирал, че никога не ще може да остане насаме с нея, да я погали, да й каже колко много я обича, да й разкаже за детството си, за ведрото и красиво лице на майка си, преди да я събори коварната болест, за голямата прилика в излъчването, което те двете имали за него.

Така продължил животът му в това селце на люти зими и сухи лета. Георги Гегата му отстъпил родната си кирпичена къща, неохотно макар, но нали партийният секретар трябвало да бъде за пример пред всички. Какво щели да кажат иначе хората? Руснака се нанесел в нея с цялото си имущество, което имал - войнишката раница - постегнал течащия покрив, укрепил гниещата ограда и заживял сам, самотно в самотата си. Крепяла го вярата, че ще вижда Севда поне на вечерното неделно хоро през летните месеци, където местният духов оркестър събирал млади и стари, сякаш за да облекчи болката у повечето по изгубеното и пропуснатото. Очаквал неделните дни и заради спокойствието и уединението на църковния двор, в който той редовно ходел и се отдавал на спомени по миналото и надежди за бъдещето. Разговарял с Бог и се молел Севда да го обича, макар и от разстояние. Молел се също хората от селото да съхранят вярата и човещината си и по-скоро да се отръскат от булото на безверието, което ги покривало. Бил сигурен, че това ще се случи рано или късно, но се съмнявал, че ще бъде жив, за да го види заедно със Севда. Нищо, щял да наблюдава отвисоко, тъкмо по-добре се вижда.

* * *

В късния следобед на същия неделен ден слънцето продължаваше да пече все така безмилостно над селото. Задухът беше станал още по-силен, парещият въздух режеше като стъкло, толкова трудно се дишаше. Жегата сякаш запечатваше пейзажа в нерадостна цветна фотография. Всичко бе застинало безмълвно и бездиханно в тази гигантска пещ, само чешмата на мегдана течеше едва-едва, ала каменните корита за водопой на добитъка бяха пресъхнали. От източната страна на мегдана се редяха няколко къщи, първата от които беше кирпичената обител на Руснака. Тя изглеждаше като уродлив придатък на гнетящия летен ден с миниатюрния си размер, жълто-кафявия си оттенък, с напуканите си и ронещи се стени. Покривът й тегнеше върху крехката й конструкция, а почернелите керемиди по него стояха някак хаотично, като чорлави коси, гонени от вятъра. Оградата се бе наклонила силно настрана - аха да падне всеки миг - и придаваше още по-потискащ вид на двора и къщата с плетения от черничеви пръти хамбар зад нея. Единственият прозорец на къщата, на метър от входната врата, беше покрит с вестник, така пожълтял от слънцето и времето, че дори по-едрите букви по него вече не се четяха. Вратата, макар и затворена, зееше нащърбена по средата и разкриваше черни продълговати рани на местата, където новите някога дъски са прилепвали една в друга.

Къщата или по-скоро пещникът, защото постройката първоначално била замислена като пещник, се състоеше само от едно помещение, което тънеше в зловонен мрак отвътре. Задушливата миризма на гниеща плът се бе пропила в и без това сухия и горещ въздух, без да може да намери излаз навън. Единствено процепите по проядената врата пропускаха снопчета слънчева светлина вътре, но за сметка на това тежкият и плътен въздух отвън не можеше да проникне и да се пребори с лепкавата въздушна маса в помещението.

В сумрака, в далечния ъгъл, срещу студената фурна на пещника, на дървен одър лежеше дребното и немощно тяло на Руснака. До вратата се виждаше стар олющен гардероб, до него - ръчно скован скрин, а съвсем до леглото имаше боядисана в бяло малка кухненска маса, покрита със захабена найлонова мушама на розови и сини цветчета, и кафяв стол, заврян под нея, сякаш за да я подпира. На масата бе поставена тенджера с нарязано месо, което бе започнало да се разваля - вонята бе пронизващо силна, а роякът мухи, който някак монотонно, но усърдно жужеше наоколо, сякаш все повече се опиваше и привличаше от зловонието. Над одъра бе забито дървено разпятие, което почти не се забелязваше, защото се сливаше с цвета на стените.

Руснака беше притворил очи, завит до брада със старо кафеникаво одеало. Дишаше учестено с полуотворена уста, а завивката се надигаше и спускаше трескаво над гърдите му с леко шумолене, което кънтеше в ушите му и го караше да диша още по-ускорено. Не можеше да контролира липсата на въздух и ужасния студ, който го тресеше. Беше успял да облече няколкото ризи, които имаше, черния плетен елек и работната ватенка, но от това не му ставаше по-добре. Сигурно си отиваше от този свят, не можеше да е друго. Спомни си, че като малък бе слушал дядо си да казва, че човешкото тяло се сковава от студ, преди душата да се отдели от него. Да, и при него ставаше по същия начин. Преди да отлети, душата поема цялата топлина от тялото, защото й е нужна сила, за да достигне до райските порти. Да свършва всичко по-бързо, защото наистина нямаше никакви сили повече! Това междинно състояние между живота и смъртта го изпълваше с непонятен за него страх. Той, който не се страхуваше от нищо, сега бе готов да се предаде толкова бързо! Какво ставаше с него? Природната му мъдрост и уравновесеност се бяха изпарили; от време на време отваряше очи и се оглеждаше, с надеждата да си ги възвърне или поне да намери доказателство, че все още е жив. Не искаше да си отиде от този свят, без да е видял Севда за последно. Не можеше. Та нали заради нея бе прекарал почти целия си съзнателен живот в тази чужда за него страна, далеч от първите си детски спомени и гроба на майка си?

Предната неделя за първи път не бе ходил в църковния двор, както бе правил през последните тридесет години. От миналата събота беше на легло, без да може да се помръдне. Мислите му се върнаха назад към злополучния ден. На залез слънце беше почнал да чисти и нарязва едно пиле за вечеря, когато се почувства зле. Помисли си, че е от знойното слънце през деня, легна да си отдъхне малко и тогава започна да го обгръща този неописуем студ. Имаше усещането, че се е гмурнал в леденостуден вир, дъхът му спря за секунда... две... три, после изведнъж гърдите му изхрущяха хрипливо, за да дадат въздух и надежда на изнуреното му тяло, което се гърчеше във вълна от конвулсии. Тогава дойде и страхът. Явно бе настанало време да се прости с този свят. Студът, който го тресеше, сигурно идеше от реката на смъртта. Не й помнеше името, но Иван Даскала все разправяше за нея. Не, няма да е това! Та нали само мъртвите минавали през нея? А той още дишаше - значи беше жив. Защо му бе толкова студено тогава? Поне Даскала да бе сега с него, че да го поуспокои с разказите си!

Със сетни сили, вкочанен от студ и страх, бе успял да стане, да се дотътри до скрина и облече ризите, елека и ватенката. После трескаво бе тръгнал обратно към одъра, но кракът му закачи стола и със сила запрати долната му част под масата, като само върховете на облегалките останаха да стърчат отгоре. Спомни си още колко немощно се бе отпуснал върху одъра и колко усилие му костваше да се завие с одеалото. С премрежен поглед в тавана той имаше чувството, че покривът ще се срути всеки момент върху му, предметите в стаята плуваха и променяха размера си, сливаха се и чезнеха, после пак се появяваха. Масата и столът му приличаха на смъртта и живота, сграбчили се в предсмъртна хватка. Смъртта вече почти беше погълнала живота в огромната си паст. После столът съвсем изчезна, тялото му започна да се гърчи отново от липсата на въздух и притока на страх. Усещаше, че потъва някъде. Накрая и масата изчезна.

По-късно сетивата му се възвърнаха, с усилие надигна побелялата си глава и се огледа. В стаята бе тъмно като в рог, беше явно нощ, но той нямаше представа колко време бе лежал така, нощта на кой ден бе това. Все така студено му беше, тялото го болеше от кръста нагоре, защото долните му крайници бяха изтръпнали, не ги чувстваше изобщо. Гонеше го неутолима жажда. В шишето от боза, което той всяка вечер пълнеше с вода и го слагаше на пода до себе си, в случай че ожаднее през нощта, беше останало съвсем малко. Той жадно го пресуши. Устните му бяха пресъхнали и изтънели като пергамент, но кофата с вода беше чак до пещта, а дотам той не можеше да стигне. Толкова далече му се струваше всичко. Дори Севда. Ох, Боже, дано по-скоро дойде петък, за да я види!Умираше, отиваше си от този прекрасен за него свят, без да може да направи нищо, безсилен пред законите на природата. Защо, защо точно сега трябваше да се случи това? Само десетина дни преди Успение Богородично. Защо Бог му се отплащаше със жестокост за всичката му вяра през годините, за дълбоката любов, която изпитваше към Севда, за уважението му към всички?

Целият му живот за пореден път премина пред очите му: детството му, греещата усмивка, топлият глас и нежните ръце на майка му, песните, които му пееше; денят, в който я погребаха и как той, облян в сълзи, искаше да скочи при нея в гроба, как се мъчеше да се отскубне от ръцете на комшиите, дошли на погребението, които го държаха с мазолестите си ръце и го отделяха завинаги от нея; нещастното му юношество в дома за сираци, новата власт, гладът и броженията, трагичната смърт на бащата на най-големия му приятел от родното село, Тарас; милиционерите, дошли да арестуват него, Руснака, по показания на същия Тарас; пълните с мъст очи на приятеля му и заканата, изстреляна през зъби, че рано или късно ще му свети маслото; влажният хлад на затворническата килия и дългите самотни нощи, в които, плачейки от безсилие, се опитваше да намери логичен отговор защо приятелят му го бе наклеветил несправедливо. После голямата война, свистенето на куршумите и грохотът на кошмарите, които го преследваха; лазаретът и военната болница. След това България и китното селце, което тогава толкова му напомняше на неговото родно място. Севда с красивите очи, вежди и грееща усмивка досущ като на майка му. Същото ведро лице и чиста душа. Колко сила и надежда има в човешките очи и усмивки! А на него му бяха останали само очи, които с годините все повече отслабваха.

Тридесет години живееше в това село. Спомни си как в началото си бе казал, че ще остане за малко, като дълбоко в себе си се надяваше, че Севда ще отвърне на чувствата му, в което той не се съмняваше нито за миг. С нея беше готов да замине накрая на света. Надеждата му се превърна във вяра, когато Георги Гегата го покани на вечеря за пръв и последен път в навечерието на новата 1946 в новия им дом. Когато я видя, Руснака разбра, че тя чака дете. Беше видимо наедряла, но изпъкналият й корем я правеше дори по-хубава. Черните й очи бяха все така топли и ведри, блестяха в празничната вечер, а лицето й грейна в свенлива руменина при влизането му. Гегата явно забеляза промяната в нея, защото се наежи и до края на вечерта остана нервен и заядлив. Руснака бе истински щастлив, не можеше да свали поглед от Севда, толкова красива беше! Тя, от своя страна, бе свела глава през повечето време, а Руснака виждаше как плахо пърхат дългите й мигли, как съвсем притихваше, когато той казваше нещо на руско-български. Може би най-щастливата вечер в живота му. Беше сигурен, че тя споделя чувствата му и вярваше, че рано или късно те двамата ще се съберат. Поне тогава мислеше така. Затова и остана в малкото село на люти зими и сухи лета, както той бе започнал да го нарича. Напомняше му по някакъв начин за приказка от детството, която майка му разказваше.

Местните хора го приеха поносимо. В самото начало беше станал тема на всички разговори. Селяните се питаха защо не си ходи у дома, защо точно тяхното село бе избрал. Бяха започнали да се разпространяват какви ли не слухове - че не може да се върне в Украйна, защото е престъпник. Някой бе вече пуснал версията, че неговото подразделение, което през войната бе разквартирувано в селото, било от така наречените “полкове на смъртта”, където всички излежавали смъртни присъди, но се записали като доброволци, защото им било обещано, че оцелеят ли, ще бъдат помилвани. Жените го бяха виждали на мегдана влюбено да гледа Севда и, разбира се, не пропуснаха да доукрасят видяното. Трети разправяха, че искал да остане, защото бил кръгъл сирак, нямал пукната пара, нито дом, нито роднини, при които да отиде. Други пък започнаха да го сватосват за вдовиците от селото, защото бяха убедени, че такъв мъж като него не може да остане сам. Ама как така! Ще вземе да се пропие, ще залинее и ще си пропилее живота. Всички говореха каквото си поискат и каквото им отърваше, даваха съвети какво трябва да направи, макар и не в негово присъствие, правеха прогнози какво ще се случи. Знаеха го като Руснака и никой не се сещаше да го попита за истинското му име.

Да, българите бяха интересни хора. В началото това, което му бе направило впечатление, бе сърдечният характер на селяните, добродушните им поздрави, желанието да се поспрат и поговорят с него, да го разпитат подробно за семейството му, за дома му и живота в Украйна, за неговото родно село. Трудно ги разбираше, но постепенно започна да се мъчи да говори български, което вместо да ги зарадва истински, сякаш странно ги забавляваше. Прихваха да се смеят, когато им казваше “Добьор вьечер” с присъщите за родния му език меки гласни. Някои дори почваха да го имитират. Подиграваха му се. Тези случки станаха много болезнени за него, защото така и не разбираше какво ги кара да му се надсмиват на българския. Та нима те говореха руски по-добре? Нали беше станало модерно да се пуска по някоя руска дума, дори някои се поздравяваха на руски. Защо не можеха да се чуят самите те колко смешно говореха чуждия език? Ако знаеха, сигурно щяха да се засрямат от себе си. Такива бяха. Особени. Иначе селските хора бяха с широка душа, гостоприемни. Канеха го на гости, макар че след време му се щеше да започне да отклонява молбите им, защото често се оказваше, че все има някаква работа да се свърши по големите им дворове. Руснак, така и така си дошъл, хайде да ми помогнеш да изорем лозето, че виж каква плевел го е погнала, гадини ще вземат да се завъдят! Или: Руснак, то малко неудобно, ама дали ще можем двамата с теб да прехвърлим сеното под навеса? То аз и сам мога да го сторя, ама тъй поне ще си поприказваме... Той обичаше да помага и никому не бе отказал, но не му харесваше пресметливостта в такива покани.

Първоначалният им интерес към него обаче спадна. Дали вследствие на слуховете или поради вродената затвореност на хората от селото, те постепенно спряха да го поздравяват или поне повечето от тях. Струваха му се мрачни и вглъбени в себе си. Вярно, че времената бяха станали несигурни, хората си завиждаха, мразеха се заради различните идеи, в които вярваха. Новите управляващи не позволяваха на инакомислещите да изразяват мнението си, наказваха ги строго. Разправяше се, че зетят на Георги Гегата, братът на Севда, за който иначе се знаеше, че отишъл някъде в Добруджа да даскалува, бил в действителност натирен в лагер, защото една вечер, след повечко ракии в селския хоремаг, казал на всеослушание, че на Георги Гегата му е нужно повече време да се подпише отколкото да издои овцете вечер след паша. Такива работи ставаха в селото. Руснака стана ням свидетел на това как жителите му се се разделиха на враждуващи лагери. В иначе мирния и тих живот хората воюваха мълчаливо. Враждебността се четеше в погледите им, а страхът скриваше усмивките и ги правеше неестествено мълчаливи. Страхуваха се едни от други. Може би затова спряха да общуват с него. Нямаше да се учуди, ако го смятаха за доносник, изпратен от руснаците. Страхът бе сковал селото години наред. Беше като проказата, която бавно, но сигурно разяждаше душата на селянина. До последно, докато не склопеше очи завинаги. Липсваше вярата.

А той продължаваше да вярва. Не можеше нито за миг да приеме, че животът му ще премине в такава тягостна самота, която по-късно го обгърна като лош сън. Постепенно свикна с нея, дори му ставаше приятно да остане вечер насаме със себе си и мислите си. Може би не го осъзнаваше, но безбройните часове на принудително уединение му помогнаха да опознае по-добре себе си. Това сякаш му даваше още повече оптимизъм и надежда. Спомни си как само няколко дни след като Севда бе родила момченце, една вечер, като се връщаше от кооператива, където му бяха дали обща работа, от вътрешната страна на портата, намери малък вързоп, а в него - буца сирене и парче домашна пита. Изненадата му бе толкова голяма, че известно време стоя така, с вързопа в ръце и не знаеше какво да направи. Сигурно беше Севда. Само тя би го направила. Заля го гореща вълна на благодарност и обич; бе готов да тръгне, да й каже колко много означава това за него. Само дни след като бе родила!… Ами ако не беше тя, а някой от съседите? Бяха му подарявали разни дребни неща, храна също му носеха от време на време, но никога не бяха оставяли каквото и да било до портата, без да му се обадят. Дори бележка нямаше. Не, само Севда ще е била! Никой друг!

Следващата седмица в петък Руснака получи друг вързоп с храна. Реши да се крие зад портата всяка вечер и да чака, за да разбере кой му правеше тези дарове. Само седмица по-късно, след като се бе стъмнило, макар че луната хвърляше бледа светлина наоколо, а той бе решил, че няма смисъл повече да чака, Севда изведнъж изникна като самодива тихо на портата, толкова леко ходеше. В първия момент не го видя, но той се изправи в цял ръст, при което тя замръзна, останала без ума и дума. Миг след това, колкото да дойде на себе си, тя сведе срамежливо глава като малко дете, хванато да прави беля. Последва плаха усмивка, без да вдига поглед от земята, повдигна ръка и му подаде вързопа. Това е за теб, не е много, но дано ти хареса, тихо каза тя и докато Руснака успее да отвърне, младата жена изчезна по същия начин, по който бе дошла.

Всеки петък тя започна да му носи от вкусните си гозби, които той ядеше бавно и тържествено, при това на няколко пъти, за да удължи колкото може удоволствието от факта, че ги бе приготвила за него. Петъците бяха най-удобни, защото тогава Георги Гегата ходеше да играе карти и обикновено се прибираше късно. В същото време Руснака се тревожеше, че тя рискува името и честта си като му носи храна, но беше неизказано щастлив от любовта, която му даваше, макар и за броените минути, в които бяха само двамата. Веднъж я попита защо прави това за него, от съжаление ли? Защото ти ме приемаш като дар, а Георги - като вещ, тихо му отвърна тя и лицето й грейна. Той протегна ръка и я погали по нежното лице, което спонтанно отвърна на ласката. Тя се сгуши в обятията му и заплака. Минута след това тя сякаш внезапно се върна към действителността, отдръпна се от него с видимо нежелание и си тръгна. Той разбираше колебанието й, знаеше, че не става дума за личен избор и това го изпълваше с дълбока тъга, но и с още по-дълбока обич. Въпреки това всеки път Руснака я чакаше със свито сърце и я изпращаше с болка - в селото тайни не съществуваха, дори портите и стоборите имаха очи и уши и той предчувстваше, че рано или късно щяха да разберат за кратките им, но редовни срещи и тогава щеше да настъпи краят.

Само след няколко седмици Георги Гегата беше вече научил. Руснака разбра, след като към полунощ някой силно и напористо потропа на вратата на пещника. Все още сънен, той се надигна тромаво, отиде до вратата и попита кой е. Руснак, аз съм Георги. Отвори да ти кажа нещо.

Гегата беше дошъл с Енчо Сантасето и Слави Темето, приятелите му по карти и комунистически идеали. Нахвърлиха му се, като го псуваха и обиждаха, Гегата повече от другите двама. Бутнаха го обратно в къщата, проснаха го на пода, някой затвори вратата, за да не се чуват стоновете му. Бяха като глутница гладни вълци, заслепени от животинска ярост и опиянени от задружната сила на юмруците си и кръвта, която се пръскаше от лицето на Руснака. Жестоко го биха. Безпощадно. Ударите се сипеха като ураган върху му, беше се свил на топка на пода, за да предпази слабините и корема си, но силните им ритници го подхвърляха насам-натам и не му позволяваха да си поеме въздух. Странно, но не изпитваше никакъв страх за себе си. Ужасяваше се при мисълта какво е сторил на Севда. Устата на Георги Гегата се бе изкривила в злобна гримаса, пяна бе излязла по краищата й и правеше говора му почти неразбираем. Наред с псувните Руснака го чу да казва: ти, измет затворническа, да се благодариш, че не си имал време да мърсуваш със Севда, че тогава на парченца щях да те накълцам! Тъй да знаеш! Куче неблагодарно! Партията ти даде подслон, работа и храна, ти към жените на другите посягаш! Куче мръсно! Няма да я бъде тая, запомни! Аз съм Партията в това село и аз заповядвам тука! От днес нататък ти забранявам да разговаряш с когото и да било! Миг след това Руснака изгуби съзнание.

Седмици му бяха необходими, за да се възстанови от побоя. Седмици на страшна самота и глад. Два дни лежа бездиханен на пода, без да може да мръдне дори пръстите на ръцете си. В главата му кънтяха топовни гърмежи, а тялото му пулсираше страховито сякаш кръвта му всеки момент щеше да бликне измежду ребрата и гръдния му кош. На третия ден успя да се довлече до одъра, но краката му останаха да висят във въздуха, защото всяко движение му причиняваше неописуема болка. През следващите дни остана да лежи там. Раздраното от многобройните удари лице, покрито със спечена по него кръв, му придаваше сатанински вид. Никой, абсолютно никой не дойде да го види жив ли е или мъртъв. Знаеше, че Севда не може да дойде, но се бе надявал, че поне Иван Даскала ще се престраши. Но не би. Всички си имаха семейство и се страхуваха да нарушат заповедите на партийния секретар.

Времето, казват, лекува телесните рани. Измина се немалко, преди да може да излезе от къщата. Беше станал кожа и кости. Десният му крак все още го болеше - така и никога не се оправи. Като ходеше, го провлачваше напред, после стъпваше за секунда на него, за да може левият да направи крачката напред и после пак. Освен болката в душата сега го тормозеше и тази в крака. Тялото му се гърчеше гротескно напред-назад и приличаше на парцалива марионетка, водена от непохватен кукловод, което правеше походката му обект на подигравки от децата в селото. Покрай децата и бащите им се подсмиваха под мустак. Хората разправяха, че Георги Гегата не пожалил дори Севда - скършил я от бой. Комшийките й се събираха и шепнеха колко зле изглеждала, горката. Не се усмихвала вече, мрачни били очите й. Бледа и болнава изглеждала. Мъжът й забранил да излиза без негово разрешение.

Така минаваха годините - монотонно, сиво, в много самота, но и надежда. Зе него надеждата беше повече. Крепеше го и любовта му към Севда, макар че след побоя само я зърваше на летните неделни хора в центъра на селото. Стигаше му да знае, че се обичат и че живеят близо един до друг.

* * *

Руснака отвори очи. Вътре беше все още тъмно, макар че изгряващото слънце се опитваше да влезе в стаята през процепите по вратата. След като очите му се нагодиха към полумрака, той забеляза, че някой беше идвал. Масата и столът все още стояха сграбчени в предсмъртна прегръдка, но тенджерата с пилешкото месо я нямаше, а и упойващото зловоние сякаш бе намаляло. До одъра му стоеше шишето от боза, пълно с вода. Руснака трескаво посегна към него, умираше от жажда, но треперещата му ръка не успя да го задържи - шишето се изплъзна и се търколи с мек звън, а водата звучно започна да се излива - бълбук, бълбук - за да напои напукания кирпичен под. Той наблюдаваше всичко това и очите му се напълниха със сълзи. Не беше плакал от затворническата килия. Устните му се изкривиха в беззъба пропаст, от която се чу немощен стон. Започна да върти глава наляво-надясно, стиснал юмруци и обезумял от безсилие и чувство за обреченост. Тогава усети остра, парлива болка в лявата си длан, тази откъм външната страна на одъра. Повдигна ръка, приближи я до лицето си и я разтвори. Нещо твърдо, но и достатъчно остро, за да разрани дланта му, падна върху гърдите му. Той бързо го хвана отново и го опипа с пръсти. Беше кръстчето, което някога беше подарил на Севда. Радостен лъч премина през невиждащите му очи. Сърцето му заби ускорено. Опита се да я извика по име, може би тя беше още в стаята, но от устата му не излизаше никакъв звук. Събра сетни сили, както някога, когато се бе върнал от войната за нея, и се надигна с надеждата да я види за последно. Зората продължаваше настойчиво да се промъква вътре, сякаш за да му помогне да види знаците от нейното присъствие. Ала изнуреното му полуизправено в надежда да види Севда тяло не издържа на свръх физическото напрежение. Сърцето му изведнъж утихна, сякаш заклещено в капана на пукащите му от прекомерното усилие ребра.

Руснака застина за миг в безтегловност, светлината на бистрите утринни лъчи изчезна от погледа му, тишината и тъмнината се сляха в едно, а главата му рязко се отпусна върху одъра с едва доловимо тупване. При съприкосновението й с възглавницата от устните му се отрони немощно “пууф”. Едно малко бяло перце, леко като душата му, се отлепи от възглавницата изпод тила му и бавно полетя нагоре към разпятието и тавана. Душата, лека като перцето, се отдели от тялото му и бързо се понесе също нагоре към разпятието, тавана и още по-нагоре, към местата, за които Иван Даскала често му бе разказвал.

 

 

© Ярослав Границки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.03.2006, № 3 (76)