Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
РАЙНА МАРКОВА
web

Новелата, която следва, е от дебютната ми книга
пого
(наградена от Литературен вестник и Центъра за изкуства "Сорос" - София на "Южна пролет" - 1999)


ДЕКЕМВРИЙСКИ ПРАЗНИЦИ В Б.

(пънк-поема)

 

        Стърча на кея сред тълпа цигани, студенти и прочие паплач, готова да припечели нещо от сортирането на месо на товарния кораб "Фрезия". Пристъпвам от крак на крак, защото ми се пикае като на водолаз, но отдалеча ли се, току виж съм отпаднал от списъка. Прозявам се на поразия. За да не заспя, вдигам едно парче вестник, довяно от вятъра в краката ми и чета:
        "... за това ли държавата и вие, родители, отглеждате това прекрасно поколение, за да пълни чуждите хазни с данъци, след като и тук може да му се осигури тази възможност, при това с редовни медицински прегледи, правна защита..." - и така - цяла страница в лайнян вестникарски стил. Не ми трябва много, за да разбера за каква възможност става дума. Това пък за данъците направо ме разчувства! Добре започва този ден! Честит Първи Декември - световен празник на СПИН-а!
        Смачквам вестника и го мятам в мазната, покрита с храчки вода. Чувствам задника си така изложен на произвола, сякаш вятърът го брули и дъждът го вали като тиквите и магданоза на кооперативния. Ха, дано някой го купи!
        Ето го чиновникът. Идва. Почва да чете списъка с имената и всички се умълчават.
        - Диоген Манолов Димов - чувам накрая. Това е името ми. Останалите роптаят, но какво да се прави.
        Тръгваме след чиновника в групичка от десет души, първо по трапа, после надолу, в осветения с луминесцентни лампи трюм. Работата ни е да разопаковаме кашоните с месо, да отделяме онова, което се е размразило. Навсякъде виждам огромни сини печати - 1950 - и кой знае защо ме хваща яд. Мятам кашоните така, сякаш разчиствам лични сметки с някого. Истината е, че се мразя, мразя целия свят и особено тия двамата, дето бачкат редом с мен - Понката и Мангафата. По едно време Понката втъква ножката, с която разпечатва кашоните в колана си и обявява фас-пауза.
        Когато излизаме навън, моментално ни облива пот. Не, че е горещо като през юли, ами просто в трюма на "Фрезия" температурата е минус трийсе.
        - Мангафа, туй месо ще ни надживее, да знаеш - почва Понката.
        Мангафата подбелва очи и прави крадлив жест с ръка.
        - То зелено, бе! - Понката отвратен плюе.
        - Уф, баая! Тама прижоли за мойти диса.
        Не ги слушам. Скрил съм се на завет зад една палета и се мъча със запалката. После решавам да се включа в разговора, колкото да не кажат, че съм темерут:
        - Ееех, Сталин е бил жив като са клали говедата, а сега хладилникът да вземе да се развале.
        - Няма страшно, ще го оправят. Туй, дето се е вмирисало - шрък на гаргите, а другото на палетите, и - айде.
        Тъкмо се радвам, че беседата върви, но Понката, без някой да го пита, почва да разсъждава:
        - Стари се раждате днеска вие, младите. За нищо не ставате. Ей тоничко хъс не влагате в живота.
        - Амбисия нямате - приглася му Мангафата.
        Правя се, че не чувам. Нарочно говорят, за да ме дразнят. Ако взема да се връзвам на безработни даскали и цигани, не знам къде ще му излезе краят. Докато виж, ония кокони от Бюрото са друга работа. Те могат да докарат човека до самоубийство.
        След бачкане решавам да се напия някъде сам. На площада пред Общината обаче срещам Джонито - сценичния работник, дето е хипар откакто майка му го е отбила.
        - Оооооо, Генчо! Да не си станал боклукчия? Страхотен балтон си избарал.
        - Нека и аз имам стил в живота, к'во, да не е лошо?
        - Направо е върха! Спирам да дишам! тъкмо с теб не съм се напивал напоследък. Я да те водя към театъра, докато барчето не се е напълнило.
        Тръгваме за натам, а хората се обръщат да ни гледат, сякаш сме излезли голи на улицата.
        - Кажи сега. Какво става с теб? да не ти намаза Галето ските, че си в такъв дълбок траур?
        - Галето отдавна ми намаза ските. Просто съм решил да скъсам с цивилизацията.
        Сядаме на една масичка под голите салкъми пред театъра и си поръчваме по една голяма водка.
        - Вестниците писаха за един, дето живял като Робинзон на островче сред Дунава цяла година.
        Даже го водили безследно изчезнал. Ама да вземе да разбие някаква кола... нещо му дотрябвало на човека. Нещо дребничко. И сега е в пандиза - Джонито чуква чашата си с моята - наздраве за свободата, пич.
        После се почесва из косището и казва:
        - И сега като мразиш цивилизацията, да не вземеш да я намразиш повече от мен.
        Пустият му Джони. Притеснява се да не му отнема ореола на най-голям бунтар в Б. макар, че какъв бунтар може да е той, старецът? Аз уважавам възрастните хора. Особено тия, дето вярват. Джонито е от тях. Вярва. Във високия стандарт вярва. Кой знае защо си е втълпил, че ако хората си имат всичко по-малко ще си завиждат и преебават. Аз обаче не го вярвам. Хората не могат без това, а кой кого е вече въпрос на талант.
        Пием си ние водката кротичко, докато става време той да влиза, да се занимава с декора, щото днес има представление. Предлага ми да ме вкара през служебния вход - цивилизация и култура, един вид, са две различни неща - а после да си продължим с водката до отрязване. Но на мен кой знае защо нито водката днес ми действа, нито култ, нито ура. Казвам му "чао" и се измитам към спирката в пълно душевно смятение. Хубаво е, че "Фрезия" утре отплава. Действа ми умопобъркващо тоя трийсеградусов полувековен студ.
 

        Има дни, които почват лошо, продължават лошо и свършват лошо, каквито и усилия да полагаш да не е така. Сега тъкмо съм излязъл от Бюрото по труда и се чудя къде да изпия първата си бира за деня. Тоя път решавам да е в "Жълтата подводница". Ей тъй, заради името. Никога не съм влизал вътре и си мисля, че ще е пълно с хипари. Симпатичен народ са те, не вярвам някой от тях да ме изхвърли само защото изглеждам различно. Затуй натискам с рамо вратата без много да му мисля. Хипари не се виждат. Все едно. Малко ми е чоглаво, защото така се чувствам винаги, когато изляза от Бюрото. Пък и днес е толкова слънчево, че се вижда всяка прашинка по пънкарските ми одежди. Балтонът ми, фанелата, дънките могат да минат за сиви, кафяви и зелени едновременно, само не и за черни. Но на тая светлина и дяволът би изглеждал бозав. Сядам на масичката в дъното и чакам сервитьорката да ми обърне внимание. Вместо нея обаче идват двама мазни типове и ме нагепват за подмишниците.
        - Ей, ей! Имам си пари. Ще си платя.
        - Имал си пари! Чуваш ли го тоя? Кой те пита, бе?
        Освобождавам се от захвата и прасвам единия по брадата, той за малко изчезва от погледа ми, но почти веднага след това го чувствам да увисва на рамото ми. Боксирам се добре, ама отнякъде идва и трети и мога само да моля господа да не ми направят физиономията на пихтия. Накрая се откопчвам и хуквам към двора на близкото училище, където има столова с чешми и всичко останало. В момента, в който пресичам улицата, някакво такси спира пред мен и хубава мадама в черно ми отваря вратичката, да вляза.

        Днес денят е от хубавите. Просто хубав. Не съм полагал усилия да е такъв. Вече за нищо не полагам усилия - разбрал съм, че нищо не зависи от тях, така или иначе. Вървя по "Богориди" с ръце в джобовете и кимам на разни познати. Навсякъде се виждат знамена и транспаранти с герба на Б. Мирише на риба - Никулден е, празникът на града. Времето е хубаво, без да е слънчево. Духа онзи нежен ветрец, който старите рибари наричат сухос. Пред Музея, в "града на истината" някакво даскалче чете поема под накривен лозунг НЕ НА РЕСТАВРАЦИЯТА, а отсреща, под тентата на сладкарница "Роза", седи Росен Друмев - поет и приятел на Хари (онзи у когото живея), чопли семки и гледа мрачно. Като ме вижда, ми прави знак да се приближа.
        - Чуваш ли? Чета в момента. Тоя охлюв го представиха с моето име.
        Хвърлям един поглед нататъка, но като виждам кои са се събрали в "града на истината", бързам да се отдалеча, преди да са обявили по парлангото, че и пънкарят Дио участва в акцията.
        Малко по-нататък две циганчета баламосват минувачите с "тука има - тука няма" и тълпата доверчиви около тях е май по-голяма.
        На моста е многолюдно както винаги в хубаво време. Облакътявам се на перилата между двама с въдици и плюя във водата. Докато гледам как плюнката ми се носи по вълните, някакъв тип с вид на турист се приближава до мен и сочи надписа на гърдите ми:
        - Значи си BAD & MAD. Аз пък съм просто SAD - казва той на старателен английски.
        Изкикотвам се и също на английски му отвръщам:
        - Много си закъснял за плаж, приятел.
        - Аз само се прибирам. Прекарах ваканцията на остров Мавриций и реших пътьом да се отбия.
        - Хубаво си направил.
        - Но и твоят английски си го бива. Какво ще кажеш да пием по една бира заедно?
        Обичам навитите хора. Тръгваме за "Гранд Италия" понеже е наблизо. Надявам се, докато съм в компанията на този, да не ме изхвърлят. Докато вървим, той изважда от портфейла си визитна картичка и ми я подава.
        - Стив Джерик - философ. Гьотеборг, Швеция.
        Брей! Голяма работа си бил значи. Ама не приличаш на тия, дето идват тук заради ефтиния алкохол и курвите.
        - А ти? Разкажи ми нещо за себе си.
        Нямам особено желание, но му разказвам, докато чакаме сервитьорката, как съм завършил гимназия, после за казармата. За двата месеца цивилен живот, които ми бяха предостатъчни да чатна, че такова нещо всъщност няма, просто защото няма и цивилизация. Разказах му за нашите, как съм ги зарязал, за да не ми опяват да следвам. Ако ще следвам, за да си остана безработен, по-добре да не отлагам, ами да се впиша в редиците още сега. Животът на улицата ми допада. Аз съм издържлив и си падам малко чешит. Пък и сноването нагоре-надолу държи въображението ми в полет и ме кара да импровизирам докрай.
        Стиви ме слуша най-внимателно. За пръв път от толкова време някой си прави труда. При това този някой съвсем не изглежда тъп. Поласкан съм. Окрилен. Ето, мисля си, един пришълец от цивилизацията, и трябва да призная, че е гот да си седя с него под червено-бялата тента на "Гранд Италия" и да знам, че няма да ме натовари по нашенски с простотии. Денят е светъл като бирата в чашите ни. Морето зад балюстрадата - синьо. Въобще - иска ми се този ден никога да не свършва.
        По някое време Стиви нарушава мълчанието:
        - Знаеш ли кое прави живота поносим, Дио? Капка лудост. Каквито и философии да проповядваш, с каквито и премъдрости да си на "ти", капка лудост го прави красив.
        Дявол да го вземе! Тъкмо това съм искал да чуя от толкова време и ето най-сетне да се намери някой да го каже. Това е върхът, кулминацията! Разсмивам се от кеф. Стиви не разбира защо съм чак толкова весел, а и аз не си давам зор да му обясня, просто му предлагам да го заведа у Хари.
        Хари живее на последния етаж на една тромава сграда в стил "50-те" - с огромни стълбищни площадки на всеки етаж и миниатюрни апартаменти. Качваме се и влизаме, без да звъним. Жилището му е тясно, но заради безпорядъка изглежда още по-тясно. Навсякъде са разхвърляни бои и платна, изрисувани или само с грунд, защото Хари е художник, а това тук, освен за жилище му служи и за ателие. Самият той се е излегнал на единствената свободна площ - леглото - и чете "Еон" на Юнг. Като за художник Хари чете твърде много. Казвал съм му го хиляди пъти, но той отдава възгледите ми на вроден мързел. Дай боже, да не е прав, но е истина, че трудно ще намеря занимание, което да докаже обратното.

        - Хари, водя ти жив философ. От Гьотеборг - казвам с подходящ апломб в гласа. - Стиви, това е Хари.
        Хари се надига флегматично и се здрависват. После той като добър домакин пита искаме ли кафе. Има скрито някъде за подобни случаи. Когато отива в кухнята да сложи вода, Стиви се обръща към недовършената картина на статива и почва да я съзерцава.
        - Е? - нямам търпение да каже нещо.
        - Много е хубава, но нали не очакваш да коментирам.
        Разбира се, че това очаквам, по дяволите! Но си затрайвам. Стиви вади от раницата си табакера. Вътре има няколко пакетчета тютюн за дъвкане. Той разкъсва едното и изтърсва на дланта си светлокафява бучица, след което почва да я стърже с джобното си ножче върху корицата на Юнг. Хари се е върнал от кухнята и втренчено го гледа.
        - Тайнствен тип си ти, Стиви, да не кажа надменен. Но си прав - тъпо е да се коментира.
        - Дио е индианец, цени мълчанието - казва Хари, докато разлива кафето в три съмнително чисти чаши.
        Цигарата на Стиви минава от ръка на ръка. Иска ми се да подхвърля, че не е чак такова светотатство да се коментират картините на Хари. Още повече, че той сякаш нарочно рисува така, че да бъде коментиран, но съобразявам, че на Стиви сигурно му е скучно с такива чели-недочели провинциални философи като нас и си трая. Накрая той все пак се смилява и проговаря:
        - Виждам, че сте модерни хора. Като приятелите ми в Швеция. Не е нужно да разговарям дълго с вас, за да го усетя. Такива като нас общуват по телепатия. Да. И не бива да се разминават по улиците, без да се заговорят. Ей така, за нищо съществено. Например за времето. Просто като израз на солидарност. Да не мислите, че в Швеция е по-лесно да си различен? Шведите са такива буржоа!
        Изведнъж почвам да се кикотя.
        - Ей, Стиви! Да не искаш да кажеш, че си обратен?
        Той само се подсмихва и не бърза да отговори. После въздъхва и уж между другото подхвърля:
        - Добре, а не ви ли е минавало през ум да емигрирате?
        Обяснявам му, че ние сме си емигранти и тука. С тая разлика, че ако бяхме другаде, в западна държава например, щеше да се задейства някаква процедура, някой да се погрижи за нас, така да се каже. Да ни осигури емигрантска карта, да ни настани на общежитие, да ни устрои на работа. Да ни обезпаразити, обеззарази, да ни създаде някакви полезни навици. Като например да си мием зъбите.
        Стиви си пада от смях.
        - Прав си, прав си! Но как е възможно да живеете извън обществото? Не е ли ужасно да си сам?
        Той ли го казва това? Той? Дето преди минута ми говореше за лудост!

        Към два следобед е. Ние с Хари стоим на тротоара пред "Ал Капоне" и сме доста кисели. Хари пръв нарушава мълчанието:
        - Ако тоя Стиви е философ, аз съм пушка. Ти му говориш за негативна теология, той - за здравословен начин на живот. Скапана история! Пък той самият пуши хашиш като комин.
        Плюя и размазвам плюнката с върха на патъка си.
        - Днес са спипали някакъв нелегален на пристанището. Швед бил. От хората на Улф Екман. Да не би нашият човек да е от тия?
        Едно такси спира пред нас и млъквам. Стиви се измъква от колата със сияйна усмивка.
        - Здрасти, момчета. Имам голяма идея за теб, Хари. Какво ще кажеш да те финансирам за една изложба?
        Хари си глътва езика след такава атака без предупреждение.
        - Чакай, чакай! Ами ако не съм готов за изложба?
        Избутвам го настрани и вземам думата набързо:
        - Не го слушай! Готов е не за една, за три изложби е готов.
        Хари ме поглежда изумен и отново се кани да каже нещо тъпо, но аз не го оставям.
        - Хари е много скромен тип, Стиви. Не го слушай, те творците са такива. За местна галерия плюс рекламата...
        Хари кой знае защо е почнал да се поти. Така се страхувам да не изпорти всичко това копеле с нестабилната си психика, че...
        - Е, не бъди скромен, Хари! Ако искаш столична галерия - толкова по-добре. Проблеми няма. - Стиви направо подскача от любов към ближния.
        Хари обаче е твърд - никаква столична галерия и - баста!

        Още не мога да се съвзема от яд, когато се прибираме в апартамента му.
        - Как можа да откажеш на столична галерия? Какво? Съвестта ти ли се натрапи. Не виждаш ли, че Дядо Коледа бил швед?
        Хари се е навъсил като облак. Удрям го лекичко в стомаха, да не вземе, да го заболи. Той обаче се свъсва още повече.
        - К'во ти стана пак, бе!
        - На такова - стана ми.
        - Станало му било! Че ти крадеш като циганин! Ти си по-голям циганин и от мене. Ти си атавизъм от соца бе, шморц! Не признаваш държавата, а пък някакъв си Стиви сам ти дава паричките си...
        - Ти май не ме разбра. Не съм чак толкова изпаднал като художник, че да ме оправят типове като ...
        - Чакай! Ти не разбираш! Той нека ти даде парите, пък после нека те пита за какво си ги похарчил. Не съм ли ясен - пари на ръка. Без ведомости, без разписки. За нас, двамата. Пък ти си пробивай като художник сам.
        - И после?
        - После - нищо. Това е приятелски жест. Нали все за приятелство говори Стиви.

        В "Ал Капоне" никога няма да ме пуснат в тоя ми вид, за това клеча на тротоара като куче и чакам Стиви да се появи. От вчера хиляди идеи може да са му минали през главицата, но все пак се надявам, да се появи с парите. Още не знам как ще го метна, само знам, че ще го направя някак си. Днес се чувствам във форма. Ето го! Слиза от таксито и се оглежда. Махвам му и той ми махва.
        - Къде е приятелят ти? - пита ме, като сядаме на една масичка вътре.
        - Хвана разстройство от ирландското кафе. Но ти не се бой, аз съм упълномощен.
        Стиви вади от раницата си непрозрачно найлоново пликче и го слага на масата, като се старае да не се оглежда. Полушепнешком казва:
        - Това са доста пари, Дио, внимавай.
        - Голям приятел си ти, Стиви! Истинска откачалка!
        Стиви изглежда малко смутен от непринудеността ми, поглежда дланите си, като че ли там е написано каквото има да казва.
        - Амиии, виж, Дио. Аз не съм философ.
        - Не може да бъде! - правя се на адски учуден.
        - Аз съм свещеник. Помагам на лутащите се да открият пътя.
        - За мен ли намекваш? Аз отдавна съм открил пътя.
        - Не, не си го открил. Не знаеш нищо за самоусъвършенстването. За вегетарианството.
        - Приятелството, Стиви! Ето това е пътят! Всичко друго е говна и сополи - тупвам го нежно по гърба.
        Стиви изведнъж прави жест, който разбива на пух и прах илюзията, че е порядъчен човек: слага си тъмните очила на носа, макар в заведението да не е никак слънчево. Потръпвам от вида на двете черни дупки, които се появяват на мястото на подскачащите му като билички очи. Някакъв нещастен паяк лази по плочките на пода и Стиви го стъпква с тока си.
        - Виж, стори грях - казвам. Струва ми доста усилия да продължа да бъда нагъл, но навикът си е навик. - Между другото, Стиви, какво е мнението ти за българската полиция?
        На Стиви повече не му трябва. Грабва си раницата и заднишком излиза.

(следва)

За да слушате, докато четете, пуснете си IExplorer 5.0


 

© Райна Маркова, 1999
© Издателство LiterNet, 28. 06. 2000
=============================