Огнян Ковачев

ГОТИЦИЗИРАНЕТО НА ЕЛЕКТРОННАТА ПАЯЖИНА. СМЕНЯЩИТЕ СЕ КАДРИ НА ВЪЗВИШЕНОТО

В този текст наблюдавам играта на реалното и въображаемото чрез успоредяване на два когнитивни и естетически разрива. Техни причинители са две наглед отдалечени явления: готическото литературно възраждане (1764-1820) и културата, която формират Интернет и електронната "паяжина" (World Wide Web или WWW) в наши дни. Покрай външните си различия тези явления имат важни общи места. И двете могат да бъдат описани като поместия на фикции, вградени в многоизмерни архитектурни метафори - готическата сграда и уеб-сайта. Наблюденията се стремят да назоват и визуализират изменящия се облик на един властен призрак, какъвто е фикцията на възвишеното. Те проследяват неговото осцилиране между (пред)романтическия модус, постулиран от Едмънд Бърк, вариантите на Кант и Романтизма, и (пост)модерните технологични рамки.

В термините на Волфганг Изеровата литературна антропология възходът на готическата литература преди повече от 200 години може да бъде описан като утвърждаване на нов вид обяснителна фикция, която отдава първостепенна значимост на фантазията и въображението. С тяхната помощ човекът инсценира решаващия за края на осемнадесети и началото на деветнадесети век сблъсък между природата и културата. Готическото изпълнява също така анти-йерархична и децентрираща роля, маскирана сред декорите на едно подправено и мистифицирано средновековие. В резултат от епистемологичната промяна неспособността на готическите писатели да "бъдат налични за себе си" се преобразува като желание за създаване на ужасяващо-странни фикции, в които въображаемото значително прекрачва и дори завладява пределите на реалното. Тъкмо това фикционализиране на неназовимото наричам в моето есе "готицизиране". Възвишеното е негов пределен хоризонт.

Новата визия на широкия свят, която WWW създава, обичайно се обозначава с различни имена на нереалното. През първите си седем години "паяжината" най-често провокира метафори като несъразмерно развито дете-гигант или чудовищно разклонен лабиринт то сайтове, връзки, хипертекстове и скрити текстове, анонимни подписи на (не)видимото. В моята генеалогична ретроспекция както телесната, така и пространствената метафора вдъхват живот на трепкащото, но неугасващо пламъче на готическото въображаемо. Друга поразяваща аналогия се открива във факта, че WWW вече е създала една виртуална общност от "готически" почитатели и потребители, така както и готическата литература в своето време създава една идеална читателска общност. Двете общности са вътрешно разнородни, но споделят типични за готиката двойнственост и рецептивно безпокойство, възкресени от виртуалната реалност на "паяжината". Във времето на компютрите и Интернет възвишеното се поражда най-вече от две апории: 1) как неорганичното може да стане (като) органичното и 2) как всичко може да стане видимо. Тази интелектуална несигурност и в двата случая е резултат от взаимодействието между вътрешния ментален/електронен свят и външния предполагаемо реален свят. Възможното решение не е в посоката на “последната война” срещу машината, а в превръщането на технологичната среда в пространство на естетически въплъщения - място, където човекът и машината не са нито противопоставени, нито слети. 

В отстоянието между предмодерната готическа и постмодерната култура възвишеното многократно сменя своя естетически кадър - Бъркеанския, готическия, Кантианския, романтическия, Лиотаровския и технологичния са само някои от тях. Независимо дали в по-ранния си преобладаващо частен и трансцендентален или в по-късния преобладаващо публичен и екзистенциален модус, то обитава отложеното време между очакването и неговото осъществяване. Във всеки от кадрите трепетът на възвишеното остава един вид негативно удоволствие, пулсиращо между ужаса от настъпващото лишение и "заплахата, че нищо повече няма да се случи", речено по лиотаровски. Готицизирането на електронната паяжина инсценира онова несъвпадане на картата и означената от нея територия, което интензифицира нашето преживяване на границите на виртуалнотор така както литературата в разбирането на В. Изер "превръща безкрайното наше инсцениране на самите себе си в отлагане на края".