Поезията ... тя е абсолютът на отрицателните ни часове, не на всичките, а само на онези, които идват от неуюта ни в словесната вселена. Щом поетът е чудовище, което се опитва да постигне спасението си чрез думите и надставя над празнотата на света самия символ на празнотата ( какво друго е думата ?), защо да не го последваме в изключителната му илюзия? Той ни става подкрепа всеки път, когато бягаме от функциите на текущия език, за да потърсим други, причудливи или обратно строги.