ПАМЕТ ЗА БРАТЯ ДЗИВГОВИ И ТЯХНОТО ЛИТЕРАТУРНО ДЕЛО

Радка Пенчева

web

Работата ми с архиви на български писатели ме е провокирала неведнъж да научавам нови неща за автори и събития, напълно забравени днес. Така при разчитането на творческия архив на писателя Емилиян Станев намерих записки от статия на Александър Дзивгов¹ в сп. "Сила", озаглавена "След девети юни". Ползвана е от писателя при работата му върху романа "Иван Кондарев", за да си изясни по-точно събитията преди 23 септември 1923 г. Тези записки от статията на Ал. Дзивгов ме провокираха да се заинтересувам за автора й. Нещо повече - в архива на Е. Станев се пази и машинописен вариант на още една статия, писана от самия него, под заглавие "Аристократът", посветена на Ал. Дзивгов. Под остро критичното перо на Е. Станев рядко е излизало нещо толкова възторжено като тази статия! Всичко това събужда интерес към личността и творчеството на Александър Дзивгов.

Какво е делото на този незаслужено забравен днес автор и мястото му в българската култура, защо ние - българите, нямаме памет за подобни личности, дали неговите идеи не звучат актуално и днес - това са само част от въпросите, които можем да си зададем, разкривайки личността и делото на Ал. Дзивгов.

Роден е през далечната 1895 г. в София, в семейство на македонски преселници, завършил естетика и литература в Париж и Гренобъл, познавал видни интелектуалци и писатели от цяла Европа, владеел свободно няколко чужди езика. Ал. Дзивгов е бил в близки отношения с много български писатели - д-р Кръстю Кръстев, П. Яворов, П. Ю. Тодоров, както и с кръга, гравитиращ около в. "Литературен глас" и главния му редактор Д. Б. Митов. Оттам вероятно е и познанството му с Емилиян Станев. Сътрудничи и на други издания като сп. "Демократически преглед", сп. "Сила", сп. "Читалищен преглед", сп. "Листопад", в. "Ден" и др. За съжаление, няма издадена отделна негова книга, с изключение на брошурата му "Покушение върху българското правосъдие" (Дзивгов 1933), която става и причина за смъртта му на 9 август 1936 г. Неговата смърт възмущава честните интелектуалци у нас и Д. Б. Митов издава през 1937 г. сборника със спомени за Ал. Дзивгов "В памет на Александър Дзивгов" (1937). В него е публикувана и статията на Е. Станев за Дзивгов (Станев 1937: 189-196), както и статии от много други близки и познати на писателя и критика личности.

За какво всъщност Ал. Дзивгов е осъден и въдворен в затвора, което води и до смъртта му? През 1928 г. се самоубива индустриалецът Райчо Папаринов, главен акционер в "Р. Папаринов" АД в гр. Русе. Неговият съдружник чрез редица машинации, които включват и съдебните институции, се опитва да лиши вдовицата и децата му от имущество и да ги докара до просешка тояга. Честното и безкористно сърце на Ал. Дзивгов не може да приеме това и той, подобно на Емил Зола и Клемансо във Франция по случая Драйфус, се хвърля в защита на г-жа Папаринова и децата й. Важен детайл в случая е, че той не познава вдовицата на починалия. Мотивите му са безкористни и хуманни. По повод на този процес той издава и брошурата "Покушение върху българското правосъдие", чийто текст съдът намира за обиден и осъжда Дзивгов на 7-месечен затвор. Там той заболява от бронхопневмония и умира на 9 август 1936 г. в Александровската болница, където е пренесен ден преди смъртта си. Осъждането му е допуснато по чисто формални причини, не успяват да помогнат и многото му близки хора, някои от които доста влиятелни. За зла ирония, той става жертва именно на съдебната институция, за която пише, че трябва да бъде уважавана. Още по-тъжно е, че делото минава при вял интерес от страна на пресата, в съдебната зала присъстват малко хора и няма този обществен отзвук, който би помогнал на Дзивгов да бъде освободен. И това също говори за българските нрави през 30-те и 40-те години на ХХ век. Управляващите се интересуват от партийните страсти, но не и от съдбата на един честен и образован интелектуалец.

Че Дзивгов е такъв, личи в множеството му статии и студии, които условно могат да бъдат разделени в два дяла: литературнокритически и обществено-политически. Няма по-значимо явление в нашата и чуждите литератури, което той да не е отбелязал.

Ал. Дзивгов публикува статии за български писатели, поети, литературни критици и учени - д-р Кр. Кръстев, Н. Ракитин, Т. Г. Влайков, Г. Милев, П. П. Славейков, П. Ю. Тодоров, Ц. Церковски, Иван Д. Шишманов, Ал. Балабанов, В. Пундев и др. Във всяка от тях той успява да улови най-същностното за отделния творец, което го прави неповторим, със свой стил и място в литературния ни живот. Литературнокритическите статии на Ал. Дзивгов удивляват и днес. Написани от позицията на модерните философи на 30-те и 40-те години на ХХ век, те не губят и националния си привкус. Последовател на Бергсон, Дзивгов пише от позицията на човек, убеден, че между всички области на културата съществува взаимопроникване, за което говори Бергсон. За това той има основания както във френското си образование, така и в убеждението си за голямото влияние и принос на духовна Франция в литературното и философско обновяване на Европа. Проводник именно на това френско влияние у нас е Ал. Дзивгов. Между неговата духовна природа и бергсонизма съществува предустановена хармония. Критикът не е чужд и на неотомизма, чието възраждане се наблюдава в следвоенна Франция. В много от студиите му се усеща влиянието на Жак Мартен и то именно с неговия нов хуманизъм, който привлича Дзивгов².

Когато говорим за хуманизма на Ал. Дзивгов, не можем да отминем и неговото отношение към няколко категории хора, които не са в центъра на внимание на обществото. Става въпрос за руските емигранти след революцията от 1917 г., военноинвалидите и техните семейства, българските емигранти.

Възможно е да се напише цяла книга за помощта, която оказва Ал. Дзивгов на всички белоемигранти, обърнали се към него за помощ. Неговият дом е бил отворен винаги за тях. Ето какво си спомня Христо Силянов по този въпрос: "...Едва ли има руски бежанец, учен, военен или обикновен човек, който да е минал през София и да не е видял добро от него, да не е вкусил сладък братски залък на неговата семейна трапеза. През 1919 г. случи ми се веднъж да чуя на улицата такъв разговор между руси:

- Есть здесь какой то молодой благородний человек, который помогает всем руским. Его фамилия Дзивгов - казваше една току-що пристигнала от Варна рускиня на приятелката си. Намесих се и й дадох адреса на "Руския консул", както шеговито наричаха по това време Дзивгов приятелите му, българи и руси.

У Дзивгов имаше чувство, че върши това като човешки и български дълг към пострадалите руси." (Силянов 1937: 28-29).³

Познавал се е лично и е помагал на Ив. Бунин, Константин Балмонт, проф. Медведев. На погребението на последния е произнесъл посмъртното слово, а впоследствие е редактирал и съчиненията му. У Дзивгов е имало култ към руския мистицизъм и религиозен месианизъм. Познавал е добре руските символисти и особено много Владимир Соловьов с неговия мистицизъм. Печата статии за В. Г. Короленко (Дзивгов 1922а: 6-8), за К. Балмонт. Особен интерес буди статията му "Балмонт за днешна Русия" (Дзивгов 1921: 2). В нея няма нищо поетично, а разказ на К. Балмонт за ужасите, които преживява в Русия преди заминаването си във Франция - за задържането му, за нуждата да се оправдава за преводаческата си дейност от испански език, за глада, униженията и ужаса на червената Аркадия. Статията си Ал. Дзивгов написва по изповедите на К. Балмонт на страниците на в. "Воля России". Поетът разказва за студената зима в Москва през 1919-1920 г., когато е принуден денонощно да превежда испански поети, за да нахрани малката си дъщеря и болната си съпруга. Именно тогава го викат на "Лубянка" в Черезвичайката на разпит. Млада следователка, която Балмонт нарича "черезвичайната дама" му задава провокативни въпроси: В какви отношения е с днешния печат в Русия, със задграничния печат, как се отнася към партията, какви са политическите му убеждения, какво мисли за съветската власт и т.н. Всичко това само затвърждава позицията му да напусне страната на съветите, което става легално на 25 юни 1920 г. Установява се в Париж. Постоянно пише и издава своите стихове и многобройните си преводи. През 1927 г. се установява в Капбретон, Южна Франция, на брега на Атлантическия океан. През 1928 г. помества свои преводи в емигрантския вестник "Последние новости" на сръбски и хърватски народни песни. Литературният изследовател Емил Ив. Димитров подробно е разгледал т.нар. "Български сюжет" в творческия път на К. Балмонт (Димитров 1998: 62-90). Славянофилските възгледи на поета дават основание на Славянското дружество в София да го покани да гостува в България. Гостуването се осъществява през май 1929 г. в рамките на едно голямо тримесечно пътуване, което той предприема през Литва, Словения, Хърватска, Сърбия. България е последната спирка по време на това пътуване. В София Балмонт произнася три лекции, посветени съответно на литовската народна поезия, на българската и сръбска народна поезия и на неговите собствени творби. На 16 май 1929 г. С. Бобчев на тържествено събрание на Славянското дружество, което се провежда в Свободния университет, го удостоява с почетно членство. В България Балмонт предприема две пътувания - до Рилския манастир и до гр. Плевен. В първото го придружават втората му съпруга Елена Цветковска, Александър Фьодоров, Емануил Попдимитров, Александър Дзивгов. В книгата си "Съучастие на душите" Балмонт отбелязва за Ал. Дзивгов: "Моят Мефисто, както шеговито го наричам, добър и неуморим приятел" (Бальмонт 1930: 83). В Плевен Балмонт се среща с Николай Ракитин и Стоян Заимов. През 1930 г. в София излизат две книги на К. Балмонт: "Съучастие на душите" и "Златен сноп на българската поезия". Имаме запазено документално свидетелство на К. Балмонт откъде идва заглавието на първата книга. В публикация във вестника на Д. Б. Митов "Литературен глас" (Балмонт 1929: 1-3) той разказва как още в Русия, в навечерието на Коледа, превежда разказа "Играчка" на шведската писателка Матилда Рос. Сюжетът е коледен: един самотен заможен човек стои на Коледа и гледа как бедно дете наблюдава витрина с играчки. Купува на детето една топка. Между двамата топката пламва като елха, като Божия ябълка. С превода на този разказ започва пътя му във в. "Руские ведомости". Именно момента с бедното дете, самотния мъж, шведската писателка, която с разказа си подарява Коледа на руския поет, Балмонт нарича "съучастие на душите". Той е убеден във взаимното сближаване и опознаване на славянските народи чрез поетичното им творчество и народните песни. Така, образно погледнато, той мисли, че може да се запали една обща коледна елха в душите на всички славянски народи. След българското си гостуване Балмонт продължава да се интересува от стиховете на Емануил Попдимитров и Николай Ракитин, които превежда. Българската преса помества множество възторжени статии за Балмонт и неговото посещение и можем спокойно да кажем, че то е добре подготвено и документирано (Светлинов 1929: 2)⁴.

Но Ал. Дзивгов познава не само творчеството на К. Балмонт. В спомена си "Александър Дзивгов и руската душа" Крум Димитров разказва подробно за срещите, беседите и разходките си с Дзивгов и неговия интерес към съвременните руски поети - Александър Блок, Владимир Соловьов, Балмонт, Валерий Брюсов, Сологуб, Мережковски, Зинаида Гипиус, Алексей Толстой, Вячеслав Иванов, Андрей Белий, Максимилиан Волошин, Сергей Городецкий (Димитров 1937: 118-138).

Владеенето на много чужди езици дава възможност на Ал. Дзивгов да представи на български много чужди автори - М. Метерлинг, Ш. Морис, Ф. Жам, А. Ерман, Р. Ролан, П. Алтенберг, А. Милеран, М. Ракич, Г. Брандес, Л. Леже, Леон Пиер Кен, Л. Пирандело, Дж. Кардучи и др. Няма значим автор, който да гостува в България и Дзигов да не се е срещал с него, да не го е улеснил в пребиваването му и в крайна сметка - да е оставил у него добра представа за България. Такива срещи той е имал и с дипломати, с артисти, учени, дошли от чужбина или работещи у нас. Чест гост в дома му е полският пълномощен министър Ст. Грабовски, голям приятел на България, който цени високо Дзивгов като посредник между двете култури. Дзивгов пише рецензии за антологията на Дора Габе-Пенева "Полски поети" от 1921 г. и за книгата на Ст. Грабовски и Ан. Ганчева "Из полското изкуство" от 1922 г. (Дзивгов 1922в: 11-14). Като разглежда в исторически план връзките ни с Полша, Дзивгов дава характеристика на всеки от включените поети в антологията, отново с най-характерното за всеки от тях, както и за двамата известни художници от втората книга - Артур Гротгер и Ян Матейко. На Полша Дзивгов е посветил и статията си "Полски сияния във Франция. Културно-психологични контакти" във в. "Литературен глас" (Дзивгов 1935: 3-4-6). Тя поразява с дълбокото познаване и на двете култури, познаване дори в детайлите. Шопен, Мицкевич, г-жа Ханска, Пол Казен и др. изразяват пиетета и взаимното проникване на двете култури.

Интересна за нас е и статията му "Луиджи Пирандело получи Нобеловата премия", публикувана във в. "Литературен глас" през 1934 г. (Дзивгов 1934: 1). Като разглежда най-добрите творби на световни писатели, кандидатствали за наградата на тази сесия, Ал. Дзивгов критикува Нобеловия комитет не толкова за избора му, колкото за принципа, по който се дава наградата. Според него "Нобеловият лауреат трябва да представя детерминиран момент в литературната еволюция, както и да е носител чрез своето изкуство на любовта между хората", както и че върху съвестта на Нобеловия комитет лежат големи прегрешения във връзка с Нобеловите награди: Ибсен, Толстой и Стефан Георге. Виждаме, че още през 30-те години са спорни принципите за даване на Нобеловата премия за литература. Това явление наблюдаваме до днес. А творчеството на Пирандело е анализирано в дълбочина, като се поставя акцент най-вече на драматургията му, смятана за нещо ново в този момент.

По подобен начин Ал. Дзивгов пише за всяка чужда литература. Завидните познания, дължащи се според съвременниците му на феноменалната му памет, но и на богатата му култура, впечатляват дълбоко и будят нашето уважение.

Не по-малко интересни са и обществено-политическите статии на Ал. Дзивгов. Написани артистично, с познаване на историята и трудовете на видните за времето си политически мъже, те и днес не са изгубили своята актуалност. Защитник на демокрацията и гражданското общество, неговото перо е непримиримо.

Не бива да подминем и една твърде показателна за хуманиста Ал. Дзивгов статия - "Обществен морал и обществена взаимопомощ" (Дзивгов 1922б: 2-5). В нея той напълно разгъва идеите си за взаимно подпомагане вътре в едно общество и между отделните държави. Обвинява всички големи държави за трагедията на Русия и за безразличието им към съдбата на всички емигранти от Русия след 1917 г. Смята, че народите са дезертирали от отговорностите си след Първата световна война и живеят сами за себе си. Необходимо е те да се обединят "в името на мира и благоденствието, да култивират в себе си съзнанието за своята единност. Съзнанието за единността на световната култура, за нейните общи икономически основи и за общите й хуманитарни достижения, трябва да заседне дълбоко в колективните и индивидуални психики и да се претвори в един лост на прогреса чрез световния мир. Съзнанието обаче за единството в домогванията у отделните народи би могло да бъде реализувано само когато у всеки народ закрепне идеята за безусловната необходимост от вътрешно единство, от сплотяване, от свещен съюз в името на общото преуспяване, на общото вчовечаване." (Дзивгов 1922б: 2). След този теоретичен ракурс би трябвало да наблегнем върху няколко основни проблема, които трябва да се решат у нас според Ал. Дзивгов. На първо място това са проблемите на инвалидите. Те са загубили здравето си през войните в името на българското добруване. Отношението към тях е престъпно, те са най-големите благодетели на нацията ни, ние не се срамуваме от себе си заради отношението си към тях и техните деца. Друга голяма проблемна група са нашите несретници и емигранти, прокудени от родните си места. Към тях се прибавят и руските бежанци, прогонени от родината си, които заедно с нашите бежанци от поробените ни земи, страдат сред българи. Сред онеправданите в България Дзивгов прибавя и чиновниците като съставна част на нашата интелигенция, на която се подхвърлят трохи, за да преживява. Съдбата на всички тези хора трябва да ни накара да бъдем по-малко себични, да мислим повече и за другите. "Съзнанието, че лишаването от едно благо, в името на общественото благо, не е никакво благодеяние, а само изпълнение на повелителен неминуем дълг, трябва да ни накара да бъдем по-скромни и по-щедри. Благодеяния и благодетели не може да има в едно общество от свободни хора, а само съзнателни, просветени и добри негови членове. И който прави жертви, прави ги не само за другите, но и за себе си и преди всичко за себе си и не върши нищо повече от това, което неговото собствено и общото добро изисква и налага." (Дзивгов 1922б: 4). Дзивгов разказва в подкрепа на своите мисли и тъжната история за смъртта на проф. Анатолий Медведев, дошъл у нас след 1917 г. Назначен за професор в Медицинския факултет на Софийския университет, той живее в крайна оскъдица като бродяга в един вагон на Подуенската гара с жена си и 7-те си деца. Умира от бедност и недоимък, а същевременно не отказва на никой болен преглед в изпълнение на хуманния си лекарски дълг. Подкрепен от български интелектуалци, той пише до две благотворителни дружества за подпомагане, но получава отказ. Защото формално той се води на работа. Ето този формализъм Дзивгов не може да приеме с хуманното си сърце и душа. Неговите съвременници разказват и за случай, когато подарява на непознат несретник зимното си палто и цяла зима ходи с тънкото си пардесю! Този формализъм убива и него самия. За него той пише: "Формализма и анархията са две социални злини, често в зависимост или даже в пряка връзка помежду си. Формализма е стремеж да се обсегне с формули това, което може да бъде обгряно от сърцето и от свободния ум. Той е най-примитивното, най-нисшето отношение към болните проблеми на живота и тия, които разполагат единствено с него, са морални лилипути" (Дзивгов 1922б: 5). Светлият живот на проф. Медведев е един зов за пробуждане от това състояние на обществото. Виждаме високохуманното съзнание на критика, осъществил и на практика идеите си. Както е писано в древната хроника "Човек дава от кесията си толкова, колкото има в сърцето си".

Будното обществено съзнание на Ал. Дзивгов го кара да взема отношение по много наболели за времето си въпроси. С избирането на проф. Ив. Шишманов за председател на Читалищния съюз Дзивгов пише статия и върху законопроекта за Народните читалища (Дзивгов 1923: 221-223), рецензии за театрални постановки и издания и мн.др. Няма по-съществено явление в политическия и обществения ни живот, на което той да не откликва! И на този фон ни става ясно защо не оставя самостоятелна книга. Забързан да помогне на всекиго, губещ по този начин времето си, той изпълнява човешкия си дълг за сметка на собствената си кариера.

Отделно внимание заслужава и редакторската му работа като съставител и редактор на трудовете на П. Р. Славейков, Луи Леже, А. Медведев, Петер Алтенберг, Георг Брандес и др.⁵ Активно участва и в съставянето на редица юбилейни броеве на в. "Литературен глас" за различни културни дейци. Всичко това показва една широка култура и една дейност с неимоверно широк обсег.

Може би най-ярка представа за него получаваме от статията на Е. Станев - "Аристократът", поместена в сборника със спомени за Дзивгов. Станев започва с констатацията, че у нас липсва зачитане на човешката личност, което може да разясни много печални явления в живота ни. "Липсата на култ към личността е най-яркото доказателство за слабата ни културност." (Станев 1937: 189-196). И в същото време нашият народ е чувствал необходимостта от зачитане на личността. В този ред на мисли, четем: "Но още по-тежка и мъчителна е съдбата на нежните и крехки духове, лишени от суровата издържливост на политическия борец - на тия тъй рядко срещани у нас културни хора, които носят в едно с изострената си културност и изострена съвест. Тъй като у тях отзивчивото им социално чувство изхожда от самата им същност, те неминуемо влизат в борба с околната пошлост. Ала ценящи чуждото аз, както своето и осланящи се на една етика, те биват сломявани извънредно бързо и катастрофално." (Станев 1937: 190). Именно такъв е и Александър Дзивгов - високо културен човек, прекрасно възпитан, незаменимо интересен събеседник, духовит и изящен. Станев набляга на факта, че въпреки френското си възпитание, Дзивгов не се е отчуждил от народа си, не се е превърнал в сноб. Определя го като роден аристократ, като самотник на фона на всеобщата пошлост.

Високата оценка от един събрат по перо е може би най-ценна. Защото само пишещият може така добре да почувства делото на критика Александър Дзивгов.

От беглия преглед на написаното от Александър Дзивгов можем да си съставим представа за един роден европеец, незагубил обичта и към собствената си родина. Радетел за издигане на българската литература на нивото на големите европейски литератури, без да губи националната си специфика.

В този ред на мисли е необходимо да кажем нещо и за по-малкия брат на Александър Дзивгов - Георги Дзивгов.

Кой е Георги-Асен Дзивгов? Този забравен творец е роден на 16.08.1903 г. в София. От статията за него в "Речник на българската литература" (1976: 329-330) научаваме за високото образование, което получава в чужбина - главно в Швейцария и Франция. Единственият материал, който намерих за него, е споменът на Руен Руенов, поместен в сп. "Български месечник" (Руенов 1998: 16-21). В него е отбелязано, че е единственият българин, завършил Екол нормал сюперийор - френското училище, което са завършили много президенти, висши администратори и интелектуалци. Бил е личен приятел на Пол Валери и състудент на Жан-Пол Сартр. В спомена се цитира и разказ на Георги-Асен Дзивгов за срещата му с лорд Бъкстон, когато през 1929 г. е изпратен от българското правителство да се срещне с този голям приятел на България и да му поднесе албум с нарисувани от талантливия български художник Пенчо Георгиев македонски девойки, съпроводени с Яворовото стихотворение "Бежанци" в превод на Дзивгов. Лорд Бъкстон приема много любезно българския студент и го кани на следващия ден да посети заседание на английския Парламент. След официалното заседание той му дава думата и Дзивгов много прецизно и премерено разказва за тежката участ на македонските бежанци, като завършва със заключението, че му е добре известно дълбокото чувство за справедливост на английския народ. По този начин той смята, че най-добре ще привлече помощта на Англия за каузата на страната ни. На същото място са записани и срещите на интелектуалеца с поета Пол Валери и Жан-Пол Сартр. Във втората стихосбирка на Георги Дзивгов - "Етюди", е поместен преводът на стихотворението на Пол Валери "Етюд за нарцис" (това е първият превод на стихотворение на П. Валери у нас). Той е направен преди преводачът да се срещне с автора и е повод за запознанството им. В спомена четем: "В Екол нормал сюперийор често гостуват някои от най-големите светила на Франция, за да изнесат лекции. Това става в представителната "Зала на актовете". Валери изнася своя лекция. "На вид беше слаб, малко изсушен и като че ли лишен от външен блясък, казва Дзивгов. Гледайки го, човек трудно би казал, че той е личност с такъв огромен интелектуален капацитет. Макар че, разказват, когато отишъл в Рим, го посрещнала многохилядна тълпа." След лекцията Дзивгов е представен от един преподавател на Валери. Последният изключително се заинтересувал от българския студент, като разбрал, че е превеждан от него. Валери се държал извънредно непринудено, като с равен, все едно че не е знаменит гост от световния интелектуален елит. Валери кани Дзивгов да го посети. Срещата им в дома на Валери е "кратка". Дзивгов съжалява, че не продължил тази връзка, може би от глупост и младежка самонадеяност (Руенов 1998). На същото място Дзивгов разказва и за срещите си с Жан-Пол Сартр. Запознава се с него в Париж през 1925 г. "Сартр беше дързък, хаплив и злобен. Беше физически непривлекателен и очевидно го съзнаваше, защото вероятно на това се дължеше озлоблението му към колегите. Той нямаше приятели сред студентите. Поради силното си късогледство носеше очила с големи диоптри." (Руенов 1998). Дзивгов си спомня и за постановка на Сартр в театъра на висшето училище, наричан "Фоли нормалиен", в което той подлага на унищожителна критика всички по-изтъкнати личности в Екол нормал, включително и директора проф. Гюстав Лансон, автор на двутомна "История на френската литература"; определя Сартр като способен и особено духовит, който често разказвал много солени еротични анекдоти с герои от френската действителност и история.

За професионалната реализация на Георги Дзивгов се знае, че около 20 години работи в българските легации в Европа, Азия и Америка - Милано, Анкара, Техеран и др. Между 1936 и 1948 г. е първи секретар на Външното ни министерство, а от 1949 до 1955 г. е началник на отделение пак там. Той е подготвял и френските емисии на БТА в продължение на 15 години. Можем само да съжаляваме, че за нас остават неизвестни неговите срещи и контакти с видни за времето си личности.

Оставя и своя оригинална поезия и огромно количество преводи. Превежда от и на френски език. Споменахме за първия превод на Пол Валери "Етюд за нарцис" през 1927 г. През същата година в официалната поредица на Министерството на просвещението излиза преведената на френски от Дзивгов антология "Poetes Bulgares" ("Български поети"), снабдена с обширен предговор от преводача. Тя е най-пълната подборка на наши поети от Иван Вазов и Христо Ботев до Д. Дебелянов и Н. Лилиев. В отделните отбелязвания за Георги Дзивгов тази антология се сочи като негово най-голямо постижение в преводаческата му дейност. В цитирания брой на сп. "Български месечник" в редакторска бележка излизането на тази антология е определено като скандал. Защото с прибързани отзиви излизат В. Пундев, Ив. Радославов, Ив. Шишманов. Даже последният я определя като литературен атентат. Както се посочва, "ерудитът Дзивгов е сменил мащаба на визията към българската поезия, защото за изисканата и преситена френска публика, качествата на нашата лирика от наше гледище могат да се окажат недостатъчни. Преводачът твърди, "че претенцията да си актуален, а да принадлежиш към друго време, е гибелна за един поет". В защита на преводача застават Боян Пенев и Стефан Младенов. И все пак този том от около 200 страници прави Дзивгов известен. В енциклопедия "Ларус", издание от 1931 г., за него има цяла страница от проф. Анри Троншон от Страсбургския университет, където пише, че "е един от най-блестящите чужденци, възпитаници на френските училища". Във Франция излизат много ласкави отзиви за този превод. В запазени писма на Георги Дзивгов до Никола Т. Балабанов се споменава за множество събрания, където е представена книгата. На тях са присъствали и българските поетеси Дора Габе и Елисавета Багряна. Дзивгов е привърженик на този тип художествен превод, при който преводачът не се придържа сляпо към оригинала. По този повод Николай Лилиев е казвал за преводите му: "Вие не сте преводач, вие сте разхубавител". От проф. Елка Константинова знам, че двамата са се познавали, били са приятели и неведнъж Дзивгов е посещавал Лилиев, за да засвидетелства почитанието си към неговото творчество. За съжаление, малко са запазените възгледи на поета преводач за качествата на превода и литературната критика. В сп. "Сила", редактирано от Христо Силянов и К. Списаревски, където той сътрудничи с поезия, е публикувана статията му "Критици". В нея личат високите критерии на автора и презрението му към някои български порядки. Той критикува статия на В. Пундев, печатана във в. "Слово" (бр. 73, 1922 г.), срещу превод на Гео Милев на стихотворенията на Верлен. Ето края на статията на Дзивгов: "Васил Пундев е типичен представител на един дух, който владее почти между всичките ни днешни критици, с едно или две изключения, може би. Ние имаме такива "ценители на изкуството", които, без да имат някакви познания и разбирания от поезия, си служат само с хитри хрумвания и често смогват да зачудят наивното око на тълпата. Други пък постройват цели студии и характеристики върху цитати от някой език, който не познават - само от слабост към полиглотия. И макар често противници на модерните школи в литературата, те създават "експресионистични" произведения, които, пак по случайност, понякога имат щастлива съдба. Трети - са по-практични. Чакат всички да си кажат думата за някой нов автор или книга, и най-сетне поднасят вместо статия - жалка пъстрота, заети от всекиго мисли. Някои са съвсем категорични и авторитетни, щом става дума за "вътрешен" въпрос. Случи ли се, обаче, да разглеждат някое явление в чуждите литератури - езикът им се свързва, и те или с няколко нескопосни реда сглобяват чужди цитати, или просто привеждат някое ценно мнение. Има и такива, които са по-ловки и по-дръзки в тези работи, и макар да дават само цитати и преводи, безцеремонно слагат подписа си под подобни плагиатни мозайки.

Наблюдавайки това, човек не знае кого повече да съжалява - писателите или критиците." (Дзивгов Г.-А. 1922: 10).

Георги Дзивгов превежда на френски "Тютюн" на Димитър Димов, "Разкази в таралежова кожа" на Светослав Минков, творби на Стаматов, Загорчинов, сборник на Яворов, стихотворения на Смирненски, Вапцаров, Фурнаджиев. След 9 септември 1944 г. е експлоатиран безцеремонно от властта. Давали са му и конюнктурни преводи, като "Теория на отражението" на Т. Павлов, дори пред Р. Руенов е споделил, че е превеждал и Тодор Живков. Също 15 години всеки ден е превеждал бюлетина на БТА на френски (поне по 10 страници на ден). Най-значимият превод на Дзивгов на френски е на романа "Тютюн" на Димитър Димов - 834 страници френски текст. Сам Димитър Димов е поканил Дзивгов за преводач, а не колектив, както се е предвиждало. Направен е за изключително кратък срок - 6 месеца, от които 2-3 интензивни. Направен е на прима виста - с устна диктовка на своя доверена машинописка на френски. От френски на български той превежда Юго, Аполинер, Кокто, Мопасан, Пеги, Жари, Микеланджело, Валери, Арагон, Жакомб, Елюар и др. Съставител е и на две антологии - "Poetes bulgares contemporaines. Esquisses literaires" ("Съвременни български поети. Литературни щрихи") и "Romanciers et nouvellistes bulgares contemporaines. Esquisses litteraires" ("Съвременни романисти и новелисти. Литературни щрихи"). И двете излизат през 1972 г. в превод на Дзивгов.

За приноса му към отношенията между Франция и България през 1982 г. е удостоен с френските "Академически палми". Делото му като преводач още не е изследвано и би разкрило дълбоко познание и на двата езика - френски и български.

Оригиналното поетическо творчество на Георги Дзивгов е събрано в двете му малки стихосбирки и няколко годишнини на сп. "Златорог". Първата - "Жицата на Клото", излиза през 1925 г. и съдържа 17 отделни стихотворения, издържани в духа на постсимволистичната естетика. Лирическият герой изживява своите тъжни и самотни настроения чрез пейзажа, отделни образи и случки, предадени чрез символистични образи. Втората (и последна като отделно издание) стихосбирка на Георги Дзивгов излиза през 1927 г. в издателството на Т. Чипев под заглавие "Етюди", взето вероятно от заглавието на "Етюд за нарцис" на Пол Валери, което е включено в книгата. Съдържа пет стихотворения, издържани в същата стилистика. Но в тях вече личи по-обработения стил на поета, въведени са нови образи, свързани главно с урбанизиращия се български пейзаж, като тези на железниците, пътищата, големите комини, водопроводи, трамвайни линии и т.н. Но и в тях доминиращото чувство е тъгата, породена от смъртта. И все пак тези чувства са предадени на фона на раздвижени космически картини, които създават философски внушения⁶. Ето как литературният критик Георги Константинов оценява неговото поетическо творчество: "Неговото поетическо дело е самобитно, носи своя индивидуален стил с чисти видения и е насочено към мистичното сливане с Бога и природата. Редуват се величествени, движещи се пейзажи със съкровени изповеди и прозрения за мистичната красота на живота. Неговият дух е дълбоко религиозен, а стилът му изискано артистичен" (Константинов 1943: 612). Можем само да съжаляваме, че този наивен по детски човек, дипломат от кариерата, живял доста дълго - до 1986 г., не е оставил други поетични книги. Наистина буди подозрение съдбата на неиздадените от него стихове и пиеси, за които той говори пред Р. Руенов в цитирания спомен под вероятното заглавие "Денят на празника". Българската литературна наука е в дълг към него, в дълг сме и всички ние, неуспели да интервюират приживе поета, както и неговите живи съвременници.

Творческото дело на личности като Александър Дзивгов и Георги Дзивгов, направили толкова много за представянето на чуждите култури у нас и на нашата в чужбина, логично ни кара да се замислим по много наболели вече въпроси - за отварянето на нашата литература към другите, и в същото време за запазването на собствената й самобитност, за взаимното проникване на българската литература в чужбина и на чуждите литератури у нас, за критериите, по които се извършва това, за мястото на държавните институции в този процес и т.н. Кара ни и да си припомним с почит и уважение делото на подобни творци, напълно незаслужено забравени днес.

БЕЛЕЖКИ

1. Рожденото име на Ал. Дзивгов е Крум-Александър. [обратно]

2. За философските идеи на Ал. Дзивгов виж статията на Павел Телчаров (1937: 184-189). [обратно]

3. Голяма част от статиите на Ал. Дзивгов са публикувани в сп. "Сила", редактирано от Хр. Силянов и К. Списаревски. Излиза от 1918 до 1924 г. Списанието е за политика, обществен живот и литература. [обратно]

4. В много списания и вестници - "Златорог", в. "Мир", в. "Ден" и др., излизат съобщения за лекциите на К. Балмонт у нас, както и негови преводи. [обратно]

5. За работата на Ал. Дзивгов като редактор можем да посочим следните издания, които не изчерпват въпроса: Дзивгов (1920, 1922г, 1924, 1925, 1933а). [обратно]

6. По повод 100 г. от рождението на Георги-Асен Дзивгов през 2004 г. излезе книгата Георги-Асен Дзивгов. Купол. Стихове и литературна критика. Предговор, ред. и състав. Р. Пенчева. София: ЛИК, 139 с. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Балмонт 1929: Балмонт, К. Съучастие на душите (Славия и Литва). // Литературен глас, бр. 22, 10.02.1929.

Балмонт 1930: Бальмонт, К. Д. Соучастiе душъ: очерки. София: Държавна печатница, 1930.

В памет 1937: В памет на Александър Дзивгов. Сборник под редакцията на Д. Б. Митов. София, 1937, 270 с.

Димитров 1937: Димитров, Крум. Ал. Дзивгов и руската душа. // В памет на Александър Дзивгов. Сборник под редакцията на Д. Б. Митов. София, 1937.

Димитров 1998: Димитров, Емил Ив. Константин Балмонт и България. // Български месечник, І, 1998, кн. 6-7.

Дзивгов 1920: Дзивгов, Ал. Петер Алтенберг (Очерк). Предговор към разказите на П. Алтенберг. София, 1920.

Дзивгов 1921: Дзивгов, Ал. Балмонт за днешна Русия. // Ден, Х, бр. 100, 1921.

Дзивгов 1922а: Дзивгов, Ал. В. Г. Короленко. // Сила, III, 1922, бр. 1.

Дзивгов 1922б: Дзивгов, Ал. Обществен морал и обществена взаимопомощ. // Сила, III, 1922, бр. 2.

Дзивгов 1922в: Дзивгов, Ал. Полска поезия и живопис в България. // Сила, III, 1922, бр. 11.

Дзивгов 1922г: Дзивгов, Ал. Професор А. К. Медведев. (Реч). // Памяти професора А. К. Медведева. Русско-болгарский сборник. Под ред. проф. М. Г. Попруженко и Ал. Дзивгов. София, 1922.

Дзивгов 1923: Дзивгов, Ал. Законопроекта за народните читалища. // Сила, IV, 1923, бр. 17-18.

Дзивгов 1924: Дзивгов, Ал. Георг Брандес (Очерк). // Литературна критика от Георг Брандес. Превод и предг. от Ал. Дзивгов. София, 1924.

Дзивгов 1925: Дзивгов, Ал. Живот и дейност на Луи Леже. Сборник в чест и памет на Луи Леже. 1843-1923. София, 1925.

Дзивгов 1933а: Дзивгов, Ал. Едуард Ерио. // Юбилеен вестник "В чест на Едуард Ерио". Специално приложение на "Cahiers Bulgares", орган на Сдружението на френските възпитаници. Ред. комитет: Константин Трънка, Ал. Дзивгов, Д. Б. Митов, Петко Стоянов, Хр. Христов. Брой единствен, 14.VIII.1933.

Дзивгов 1933б: Дзивгов, Ал. Покушение срещу българското правосъдие. София: Право, 1933, 16 с.

Дзивгов 1934: Дзивгов, Ал. Луиджи Пирандело получи Нобеловата премия. // Литературен глас, VII, бр. 250, 1934.

Дзивгов 1935: Дзивгов, Ал. Полски сияния във Франция. Културно-психологични контакти. // Литературен глас, VIII, бр. 258, 1935.

Дзивгов Г.-А. 1922: Дзивгов, Георги-Асен. Критици. // Сила, 1922, бр. 14.

Дзивгов Г.-А. 2004: Дзивгов, Георги-Асен. Купол. Стихове и литературна критика. Предговор, ред. и състав. Р. Пенчева. София: ЛИК, 2004, 139 с.

Константинов 1943: Константинов, Георги. Нова българска литература. Том 2. София, 1943.

Речник 1976: Речник на българската литература. В три тома. Том 2. София: БАН, 1976.

Руенов 1998: Руенов, Руен. Спомен за Жорж Дзивгов. // Български месечник, І, 1998, кн. 6-7.

Силянов 1937: Христо Силянов. Тоя, когото погребахме вчера. // В памет на Александър Дзивгов. Сборник под редакцията на Д. Б. Митов. София, 1937.

Станев 1937: Станев, Емилиян. Аристократът. // В памет на Александър Дзивгов. Сборник под редакцията на Д. Б. Митов. София, 1937.

Телчаров 1937: Телчаров, Павел. Философските идеи на Александър Дзивгов. // В памет на Александър Дзивгов. Сборник под редакцията на Д. Б. Митов. София, 1937.

Светлинов 1929: Светлинов, Б. Балмонт в София. // Литературен глас, бр. 35, 12 май 1929.

© Радка Пенчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.03.2011, № 3 (136)