web | Архитектурното наследство...

Българските земи имат толкова древна градоустройствена култура, че в тях трудно могат да се намерят селища, които да принадлежат само на една историческа епоха. Поради това селищните структури са съставени винаги от няколко различни градоустройствени пласта и са сложни и трудно разчленими. Честите смени на владетели, форми на управление, икономически и културни системи и административен статус са предизвиквали непрекъснати промени в начините на заселване и, разбира се, в структурата и големината на селищата. Всичко това прави невъзможно анализирането на градоустройственото развитие през определен исторически период без проследяване на връзките с градоустройството на предшестващите го епохи, и то в доста широки времеви граници.

Селищното устройство на Възраждането не възниква върху "ничия земя". То е свързано със създадените още в древността градоустройствени традиции по нашите земи, които са едни от първите урбанизирани територии на Европа. Традиции, пазени, предавани и обогатявани в течение на хилядолетия. Ето защо се налага да бъдат очертани градоустройствените принципи, съществували по време на Втората българска държава, и тези на империята на Османите, в чиито рамки се осъществява Българското възраждане.

Османското владичество заварва няколко вида селища по нашите земи - столични градове, градове-крепости (твърдини на местни владетели), търговски градове, пристанищни градове, рударски селища, земеделски селища. Заварва и развита система от манастири, образуваща една допълнителна урбанистична структура върху територията на страната. Отношението на османската власт към всеки от тези функционални видове се определя от ролята, която му се отрежда в държавно-управленческите системи на империята, а развитието им през времето от XV до XIX век - от тяхната обвързаност с онези икономически структури, двигател на които е българското население.

Археологическите разкрития в Търновград, Ловеч, Червен, Цепина, Никопол, Бдин, Перперек, направени през последните десетилетия, дават възможност да се разкрият принципите, върху които почиват структурите на средновековните български селища, както и да се изгради обобщен образ на българския град¹. За селищното развитие по време на османското владичество са от значение онези от тях, които през ХVІІІ и XIX век "възраждат" българите, за да създадат новите структури на своите градове и градчета. Определени най-общо, това са принципите на йерархична връзка между отделните части на селището, приемането на светското начало като структурообразуващо, обособяването на квартали за хора с еднакво обществено положение или с еднаква етническа и верска принадлежност. Някои от тези принципи възприемат и османците при идването си в българските земи. Други остават запечатани в структурите на оцелелите при нашествието селища и поради бавното развитие на урбанизацията в османската империя и също бавното преустройство на селищата могат да бъдат възприети "директно" от възрожденските българи. Този процес на следване на традицията протича напълно естествено, като възрожденците не повтарят нито една от формите на средновековния град, а само използват някои градообразуващи принципи и елементи в създаваните от самите тях структури.

През XV-ХVІ в., когато цялата населена от българи територия е вече включена в границите на османотурската държава и животът трябва да продължи своя ход при нови условия, урбанистичните процеси получават също нови форми. Те са насочвани от демографските промени и потоците на миграция на населението и постепенно променят типологията на селищата и техния облик².

Проблемите, свързани с функционалната типология и пространствената структура на българските възрожденски селища, са привличали нееднократно вниманието на сериозни изследователи на българската архитектура. Достатъчно е да споменем имената на Тодор Златев, Рашел Ангелова, Милко Бичев, Иван Иванчев, Елена Конярска, Христо Пеев и Никола Мавродинов, за да стане ясно, че предлаганото изследване почива върху достатъчно богат фактологичен материал, и обобщава принципи, изведени от тези автори в резултат на задълбочен, дългогодишен научноизследователски труд.

Военните поражения на Османската империя през ХVІ в. заставят османското държавно управление да преразгледа някои от своите принципи и да даде по-голяма възможност за развитие на включените в границите на империята народности, за да подтикне тяхната производителност. Промените, настъпващи като следствие от новите военни и политически обстоятелства, довеждат до постепенно, макар и бавно, натрупване на изменения в икономиката на османската империя и пораждане на сериозни социални и културни процеси сред българската народност. Както едните, така и другите имат отражение върху селищните структури и насочват към нови форми при изграждане на селищните организми.

Още в края на ХVII в. в някои от селищата са налице промени, които подготвят почвата за възникване на нови градски структури, различни по социален състав и начин на живот от градовете, създавани от османците по балканските земи. В зависимост от мястото, което заемат в неравномерно развиващия се стопански живот на империята, тези селища се превръщат по различно време в буржоазни, занаятчийско-търговски градове и градчета. В подбалканските полета и планинските котловини възникват чисто български, занаятчийски селища. Около 60 малки градчета, както и побългарените големи, стари градове, са местата, където се формира новата буржоазна култура на българската народност³. В тези селища живее 25 % от населението на българските земи и то е, което създава новата им пространствена организация. Обликът на тези градове и градчета е формиран от стремежа да се приложат такива композиционни форми и да се използват такива художествени похвати, че полученото да се доближи колкото е възможно повече до съществуващите в съзнанието на жителите им представи за образа на мечтания град.

Пътищата - кръвоносната система на селищата

Както през Средновековието, така и по време на османското владичество, културните влияния се разпространяват чрез търговските пътища, които са главните артерии за обмен на информация, защото свързват големите градове и пазари, и по които се пренасят не само стоките и парите, но и идеите. По крайбрежията на Адриатика или на Йонийско море са разположени Дубровник, Спалато (Сплит), Дурацо (Дуръс), Арта, от които пешеходните пътища са стигали до Нови пазар, Белград, Солун, Серес, Варна и Истанбул. От друга страна, морските пътища са съединявали Солун с Триест през Егейско море, Йонийско море и Адриатика. От Триест по суша се стигало до Австрия и Германия. Големият търговски град Солун играел ролята на кръстопът на тези разнообразни маршрути. Надлъжни пътища, някои от които, създадени още в дълбока древност, са свързвали Централна Европа със Солун и Истанбул през основните центрове в България, Трансилвания и Сърбия.

Когато през XIV и XV в. османците завладяват Балканския полуостров и превземат Константинопол, те прекъсват основните икономически контакти на Запада с Изтока. Със завладяването на Константинопол е прекъснат достъпът до Черно море, а с това се откъсват Трапезунд, Крим и Русия, нарушава се "големият кехлибаров път" през Киев към Литва, изолират се Армения и Грузия, прекъсва се древният "път на коприната". С това ce уврежда сериозно пътно- търговската мрежа на арабите, представляваща търговската кръвоносна система на Изтока. През вековете на активна военна експанзия османците не обръщат особено внимание на търговията и вътрешния порядък в териториите на страната, пътуванията стават нестабилни и опасни, и докато през XI в., според Насър Хусрау (цит. по Адам Мец 1966: 145) той могъл да извърши пътешествие през земите под властта на халифата, което траело цели десет месеца, без опасност за живота му, като вървял само през земи, населени от мюсюлмани, то през вековете на изграждане основите на Османската империя подобно пътешествие би било вече много рисковано.

Едва когато военните походи намаляват и непрекъснатите придвижвания на войски и придружаващите ги обслужващи части престават, търговските пътища започват да възвръщат своята сигурност. Тогава нараства значението на пътищата през Балканския полуостров, а по-късно се създава и жив обмен по река Дунав. Постепенно се възобновяват и прекъснатите връзки между западните страни и арабската пътна търговска мрежа.

Възстановяването на старата система от пътища е един съществен белег на културно-икономическата промяна, започнала през XVІІ в. и продължила през следващите XVIII и XIX в., но от решаващо значение за развитието на селищата по българските земи е не само възстановяването на старите пътища, но и новоизграждането на пътна мрежа, свъзваща европейските страни и градове с центъра на Османската империя. Те допринасят за благосъстоянието на селищата през които минават, подтикват техния растеж и бързо развитие, а по тяхното протежение изникват крайпътни съоръжения: чешми и кервансараи (Гандев 1976; Шишманов 1891: 320-483).

През българските земи и Истанбул преминават пътищата от Регенсбург, Виена, Будапеща, Белград, София, Едирне (Одрин) за Антиохия и Кайро, за Багдад и Индия. Пак през Истанбул минава и пътят за Каспийско море и Русия, който бил твърде затруднен от политическата обстановка и непрекъснато се правели опити да бъде прокаран през българските земи, за да бъде възстановена поне връзката с Атон (Света гора), един от центровете на Православието.

Освен двата големи пътя, назовавани в античността Via Singidunum и Via Egnatia, водещи от Европа през Белград към Истанбул, единият минаващ през Ниш, София, Пловдив и Одрин, а другият - през Скопие, Велес, Солун и Серес, по време на Възраждането особено оживени са пътищата, свързващи Скопие със Самоков и София и оттам с Плевен и Никопол; пътят, свързващ Солун със Серес, Мелник, Самоков, София и Никопол; пътят, водещ от София към Търново и оттам към Варна, и пътят, свързващ Солун с Пловдив, минаващ през Родопите и Станимака (Асеновград). Значителна роля на търговска артерия играе и река Марица, по която плували салове, донасящи стоки от Бяло море до Пловдив и дори до Белово. Подобна е ролята и на пътя, свързващ Одрин с Русе и оттам с Румъния и Русия, който възвръща значението на старопланинските проходи в тази част от Стара планина, а корабоплаването по Черно море, макар и много по-ограничено, отколкото през Средновековието, оживява черноморските селища.

Още от Средновековието през нашите земи преминават не само войници и търговци, но и поклонници към светите места: Йерусалим (Божи гроб), Ефес, където се приема, че е гробът на Богородица, Атон (Света гора), Кипър и Рилския манастир, където се пазят мощите на Св. Иван Рилски.

През епохата на Възраждането главни поклоннически пътища, около които се изграждат страноприемници, църкви, параклиси и метоси, са: пътят за Света гора, водещ от Русе през Търново, Стара Загора, Одрин, Гюмюрджина и Драма, пътят от Видин през Берковица, София, Дупница, Горна Джумая, Рупелския проход и Вальовица , пътят към Атина, от Копривщица през Пазарджик, Чепино, Разлог, Неврокоп и Серес, и пътят от Казанлък през Карлово, Пазарджик и Самоков, водещ за Рилския манастир.

Османско териториално и селищно устройство, пренесено на Балканите

Присъединяването на европейски територии към Османската империя и преселването на големи групи от неплодородните областите в Азия на Балканския полуостров пренася онези форми на селищно устройство, които отговарят на техния начин на живот и водят началото си от земите на Анадола и Изтока. В тях са запазени толкова стари традиции, че е трудно да се каже от кой исторически период датират, но началото им би могло да бъде определено от времето, когато мюсюлманството започва своя победен ход на военизирана религия. Заварвайки висока градоустройствена култура в балканските земи, османите възприемат много от нейните положителни страни, но културното им ниво и религиозните им догми не им позволяват да усвоят напълно нейните придобивки. Затова те изоставят и разрушават голяма част от селищните структури и налагат върху тях отпечатъка на собствената си средновековна и отчасти номадска цивилизация. Оттук произтичат главните различия между османското градоустройство и започналите през XVIII в. процеси на ново селищно устройство, което с пълно право би могло да бъде определено като "възрожденско".

Османците са сбор от народности и племенни групи, организирани и възприемащи света в границите на средновековния мироглед на пълно подчинение на отделната личност пред държавно-имперската официална идеология, сплав от религия и имперска идея. Тя е универсална, тъй като се формира от една универсална идея, идеята за световна империя на Ислама. Рамките на общността не са етнически и още по-малко национални. Тъй като в покорените територии мюсюлманите са почти изключително управници и военни, пренесените от тях селищни структури не се изменят, те са лишени от основния фактор за урбанизация - производствените отношения. Пренесено на Полуострова, османското градоустройство остава непроменено в продължение на пет столетия.

Мюсюлманският град, който остава средновековен по тип град до края на XIX в., не познава правилната регулационна система⁴. Законите, на които се подчинява неговото формиране и нарастване, наподобяват формиране на колония от едноклетъчни организми. Всяка отделна група от квартали (махали) има свой вътрешен строеж и цялото е само външна форма на общност. Духовно-културен център на групата квартали е джамията, към която спадат медресето (духовното училище) и имарета. Жилищните квартали, които често са част от тази зона или плътно я обграждат, са съставени от различни по вид къщи. Бедни и богати съжителстват в тясно териториално единство. Улиците образуват мрежа, изобилстваща със слепи задънки и затворени между отделните къщи общи пространства.

Пазарите, които привличат целодневно населението на града независимо от паричните възможности на неговите обитатели, са разположени свободно и живописно всред тази нерегулирана структура. Те представляват открити или покрити пространства, включени в хаотична мрежа от улички с дюкяни, бани и занаятчийски работилнички, в които се предлага за продан всичко - от хранителни продукти до християни, роби. Дори централният "суук", градски пазар, не е поставен е центъра на селището и не е съобразен с комуникативните му връзки. Единствени доминанти и градообразуващи елементи на пръснатото и хаотично построено селище са джамиите. Техните високи и стройни минарета, поставени на най-високите точки от терена, придават на тази аморфна структура известен общ ритъм и оптическо впечатление за цялост. На техния внушителен обем и силует се подчиняват всички останали сгради независимо дали са предназначени за дворец на султана, или за сараи на неговите приближени. В този смисъл мюсюлманският град е идеален образ на обществено-религиозната идеология, която го поражда.

Историко-социални предпоставки за развитие на селищата

Изградената по средновековен маниер стопанска система на османотурската държава с присъщата й изолация между отделните икономически региони е причина дори в рамките на народностните общности, включени в границите на империята, социалните и културните процеси да протичат по различен начин.

В много от изявите си Българското възраждане е идентично с културното възраждане на останалите балкански страни, с така наречения "балкански път" на развитие от средновековна към нова, буржоазна култура, но успоредно с това, то притежава и редица свойствени само нему черти. По някои от основните си характеристики то се отличава от гръцката художествена култура или от културното развитие на сръбските и румънски народностни общности през тази епоха. Неговите процеси протичат по-мъчително, по-бавно, но неговият характер е по-витален, с по-голям заряд, вътрешна енергия и самобитност от тези на останалите балкански народи.

Българските общности през Възраждането са малки и вътрешно сплотени поради необходимостта да оцелеят в условията на един враждебно настроен свят (Христов 1972; Грозданова 1980: 139-177; 1979; Грозданова, Андреев 1986). Ето защо селищата, които изграждат, са приспособени за отбрана и дават възможност на жителите да се прикрият, когато е необходимо. Независимо от своята големина, от формите на терена и от характера на производството те са винаги компактно застроени, въпреки че по такъв начин разстоянието, което трябва да изминават жителите до обработваемата земя, до пасищата или горите, нараства твърде много. През ХVІІІ в. увеличаването на броя на българското население и промяната в икономическите условия превръща много от тях в занаятчийско-търговски градчета. Промененият начин на производство изменя бита и културата на населението им и естествено, и техните селищни структури. Най-ясни са тези промени в селищата с преобладаващо българско население, където преобразуванията се извършват бързо, площите са свободни, а съставът и занаятите на населението почти еднородни. По-трудни и по-бавни са те в големите градове поради задържащото влияние на османското управление и по-плътните наслоения на мюсюлманското градоустройство, но и там през XIX в. се извършват промени, които са типологично абсолютно еднакви с принципите, по които се формират българските занаятчийски селища и които утвърждават модела на определен клас градоустройство, създаден от Българското възраждане.

Обща черта на всички селища по българските земи през епохата на Възраждането е тяхното "отваряне" към външния свят. Формирането на вътрешен пазар предизвиква нарастване на икономическите връзки между селищата, а това увеличава междуселищните пътища и повишава комуникативността между тях. Този вид пътища са структурообразуващите елементи на българските селища. Около тях се формират пазарища, образуват се производствено-занаятчийски зони, търговски зони и площади. Постепенно нараства броят на вътрешните улици, свързващи занаятчийските чаршии с жилищните квартали и с църковните територии, включващи църквата, училището и сградите на българското селищното самоуправление. Между затворените дотогава дворове се пробиват проходи - комшулъци, а уличната мрежа повишава степента на достъпност. Успоредно с разпадането на средновековните форми на производство и производствени отношения се разпада и йерархично-затворената схема на селищно устройство. От обособени единици, каквито са през XV, ХVІ и отчасти XVII в., селищата постепенно стават елементи от една обща система на териториално устройство, обхващаща първоначално отделни области и постепенно увеличаваща своя обхват.

В края на ХVІІ и началото на ХVІІІ в. голяма част от възрожденските градчета получават като наследство от османското селищно устройство хаотична улична мрежа, изобилстваща със слепи улици, неправилни кръстовища, неочаквани ъгли и разклонения. Успоредно с това, формиран в продължение на векове, у българите съществува вкус към живописност и пренебрежение към правилата на абстрактната геометрия, както и вкус към произволно поставени вертикални акценти. Обаче те притежават и верен усет към органична цялост и хармония между селището и природата, между архитектурата и природния свят.

Новото, което Възраждането внася, е идеята за селищно зониране, за функционално обособени зони, около които постепенно се ориентират и организират отделните части на селищната схема. Около централния площад се разполагат: чаршията със занаятчийските работилници, маазите и дюкяните, като по този начин в селището се изгражда централна зона със занаятчийско-търговски характер. Обликът на тези централни градообразуващи звена не се диктува от религиозните сгради, както това е в мюсюлманските градове, а от търговските и занаятчийско-производствените сгради, източник на стопанско благосъстояние и център на новия живот.

Българските църкви са място, в което успоредно с религиозните обреди се съсредоточават обществените стремежи, упования и надежди на самоосъзнаващата се нация. Църковните и манастирските дворове са единствените относително свободни територии, в които българите спокойно могат да осъществяват свой обществен живот и затова в тях се строят и редица други сгради с гражданско предназначение - училища, помещения за събрания на занаятчиите, помещения за управите на българските общини, "одаи" за църковните настоятелства. С увеличаване на верските свободи към църковните дейности се прибавят и гражданските дела и българските храмове се превръщат в средоточие на обществения живот на българското население, и така както българската църква е станала двигател на обединяване на народността, църковната територия обединява обществено-културните функции на селището.

Централното звено - занаятчийската зона и нейният площад получават и вертикален акцент - часовникова кула⁵, която маркира центъра в силуета на селището и изявява моноцентричния характер на селищната структура. Най-завършени примери на подобна градоустройствена структура намираме в българските градове, създадени през Възраждането: Елена, Копривщица, Трявна, Панагюрище, Котел, Габрово, Дряново, Троян и пр. В тях тя се изгражда цялостно и е формирана в съответствие с новите социални моменти и новите градоустройствени идеи, породени от възрожденската епоха.

Първоначално плахо появилите се търговско-занаятчийски улици скоро образуват цели квартали. Те заемат центъра на селищата и допринасят да се формира една компактна селищна структура с очертан център, маркиран в силуета на града от кула с часовник, отчитащ работното време. Около този център се организират и сгрупирват отделните функционални части на селището. В него се разполагат занаятчийските работилници, магазините, маазите, складовете, гостилниците и кафенетата и се оформя зона с търговско-производствен характер, която определя характера на селището. В близост до центъра, а в средата на ХІХ в. и на централния площад, се разполага българската църква, в двора на която се обединяват сградите с културни функции - училището, стаята за събрания на занаятчиите и пр.

Най-завършен вид достига тази структура в град Трявна. Централният площад на Трявна е не само функционален център на градчето, което обслужва 25-хилядното население на околните колибарски заселища, но и зрим образ на естетическите вкусове на това население. Степенуването на сградите по височина по посока на площада, високата часовникова кула, към тялото на която е долепена чешма с вечно бликащи струи вода, вадата, пресичаща покрития с едри камъни площад, леката извивка на моста с каменен парапет, каменната ограда на най-старата сграда - църквата, и нейният монументален покрив с оловно сиви плочи образуват живописен ансамбъл, пронизан от хармонични акорди.

По-трудно се осъществява новата селищна схема в старите градове, в които средновековното мюсюлманско градоустройство е налагало своя отпечатък в течение на няколко века. Масовото побългаряване на тези градове започва по време на кърджалийските размирия, когато в тях се подслонява населението от околните български села. Около средата на XIX в. в тях ясно се очертават нови градоустройствени форми и се появяват нови елементи. В старите градове Пловдив, Русе, Варна, Самоков, Свищов, София тази структура се налага постепенно над аморфната структура на мюсюлманския град, която тези стари селища са възприели по време на турската колонизация. В средата на XIX в. те вече имат създадено началното звено на една моноцентрична градска форма, която се развива и добива окончателно завършен вид след 1878 г. - Освобождението на България от османско владичество.

Жилищните сгради се разполагат в и около това ядро. Те формират жилищни квартали - "махали", с мрежа от тесни, неправилни улици с характерни уширения и малки вътрешни пространства, използвани като място за отдих и срещи. Тези пространства, както и големите, потънали в зеленина дворове на къщите, са типични за българските селища от Възраждането и са тяхната най-голяма прелест (Конярска 1970а: 27-55; Ангелова 1982: 127-153; 1979; Попов 1982: 127-157; Димитров 1978; Стамов и др. 1960; Бичев 1955).

Най-малки изменения в пространствено-организационната си структура претърпяват възрожденските земеделски селища. В тях нараства броят на дребните свободни селяни със самостоятелни стопанства. Селските къщи на земеделците придобиват функциите на производствени сгради, тъй като в тях и техните дворове се извършват всички операции за преработка на добитото от земята и домашните животни. Това се отразява на вида на селата, но за разлика от търговско-занаятчийските възрожденски градчета те променят по-бавно своите градоустройствени форми, тъй като измененията в бита и икономическия им живот са бавни и не пораждат толкова бързи изменения във формите на социално общуване и обществен живот.

От синкретизъм към функционално обособяване на възрожденските селища

Функционалната характеристика на селищата по българските земи през ХVІІІ и ХІХ в. най-общо се изявява в два основни вида - селища с градска по тип култура: градчета, градове и паланки, и села, чиято култура е традиционна и се изменя бавно под влияние на възрожденските процеси. В историографията от миналото почти всички селищни образувания у нас бяха включвани в общото название "село", възприето от османските селищни регистри, без да се подразделят според преобладаващите в тях видове производство, които от своя страна пораждат и съответния начин на живот и култура. Уточненият модел на възрожденското селищно устройство е полезен за уясняване на известни спорни проблеми на българската културна история, тъй като наличието на определени селищни форми доказва по убедителен начин буржоазния характер на културата, породила тези форми, и нейното типологично сходство с културата на европейското Ново време.

По продължителност на съществуване във времето селищата в българските земи през Възраждането са няколко основни вида:

• селища, създадени изцяло през тази епоха в резултат на бягството от османските нашественици в трудно достъпни местности;

• селища, представляващи наслоение върху съществуваща от древността градоустройствена схема - големи, стари градове, колонизирани от турците и побългарени през ХІХ в.;

• селища, създадени от османците около военните пътища;

• селища, формирани в резултат от разпадането на спахийското военнофеодално земевладение.

Разделителна линия в характера на възрожденските селища прокарва обособяването на занаятчийското и селскостопанското производство, поради което българските селища през Възраждането могат да бъдат типологизирани по начин на производство и култура като:

А. Занаятчийски селища разположени във високите планински полета, подбалканските долини, по поречията на реките в Стара планина, около планинските проходи, с българско население и специални привилегии в областта на самоуправлението. Основен поминък на населението им е било занаятчийството, но това не изключвало земеделието, скотовъдството и търговията. Голяма част от населението на този вид селища е спадало към привилегированите в Османската империя категории на войнуците, дервенджиите и джелапкешаните⁶, поради което в тях представителите на турската власт са били много малко на брой и турска редовна войска не е имала право да се настанява.

Б. Занаятчийски колибарски агломерации, разположени в планинските райони, породени от разпадането на семейната задруга. Състоят се от централно селище, където се намират всички обслужващи и обществени сгради и което поради това има преоразмерена обществена зона и свързани с него групи от жилищни сгради, населявани от отделни родове, разпръснати в "колиби" (малки селца).

В. Земеделски селища. Села, разпръснати всред плодородните равнини и полета. Част от тях водят началото си от средновековните феодални стопанства, превърнати по-късно в турски чифлици.

Г. Търговско-занаятчийски селища. Към този тип се отнасят по-големите селища, свързани с търговските пътища, в които съществували пазарища, привличащи населението на доста големи райони.

Д. Големи търговски градове, основният поминък на населението на които е била търговията и в които не само се произвеждат местни стоки, но и се търгува със стоки, донасяни от други райони и държави. Техните жители имали отношение към земеделския труд само като посредници при преработката и продажбата на земеделски произведения. В градовете от този тип е била съсредоточена османската администрация и са живеели големи групи мюсюлмани, обособени в отделни махали.

Типология на пространственото изграждане на възрожденските селища

Като изследваме принципите на формообразуване и обобщим редица изследвания върху селищното устройство през Възраждането (Конярска 1970б), можем да набележим следните видове композиционни схеми, прилагани във възрожденските селища:

А. Аморфна планировка, наследена от османското градоустройство, състояща се от обособени жилищни квартали, обвързани с хаотична улична мрежа. Организиращи кварталите звена са турските джамии и духовни учреждения. Доминанти в селищния силует са обемите на джамиите и техните минарета. Пространствена композиция се организира само чрез вертикалните доминанти в силуета. Тя изключва всякакви геометрични съотношения и опорядочаващи правила. Подобен начин на планиране притежават селищата, основани от османите като Татар Пазарджик или използвани за военно производство и квартируване на военни поделения като Шумен или Разград.

Б. Планировъчна схема, породена от съществуването на антични улични структури, даващи отражение върху по-късните напластявания. В този случай архаичната основа е така силна, че подчинява всичко по-късно построено. Пример за композиционни структури от този вид са Сердика (София), Филибе (Пловдив), Ески Заара (Стара Загора) и др.

В. Планировъчна схема, наподобяваща разклонения на дървесен ствол, без зониране и без център. Най-често такива са селищата, основани през ХVІІ в. и останали без по-нататъшно развитие. Типичен пример е село Арбанаси, основано през Средновековието, но преживяло епоха на стопански разцвет през ХVІІ в.

Г. Композиционна схема, организирана по продължение на една основна улица. Освен малките села, застроени само около една улица, такава композиция имат планинските градчета и селища, разположени по поречието на една река, протичаща между високи планински склонове като Габрово, Троян, някои села в Троянско, някои родопски селища като Даръ дере (Златоград), Райково, Устово и Пашмъклъ (Смолян).

Д. Централна композиционна схема, организирана около един площад, обединяващ занаятчийско-търговската и културна зони на селището. Най-зрял пример за подобно решение е град Трявна. Пример за приложението на тази схема към организма на по-малко селище е село Върбица, център на което е църковният двор с огромната за онова време и мащаба на селото училищна сграда.

Е. Компактна планировка от селски тип - всички полски села, чийто център се маркира от църковната сграда. В някои случаи както в Голям извор (Кара арнаут) към нея е прибавена и училищна сграда.

Ж. Смесена композиционна схема.

Силуетните решения на възрожденските селищни образувания се отличават с няколко основни черти:

1. Добра връзка със заобикалящата селището природа. Във възрожденските селища липсват прекалено големи обеми и пресилено високи доминанти. Това, както и пластичната форма на четирискатните покриви, позволява селището да се впише в пейзажа, да съответства на спокойните очертания на планините или на затворените всред планинските вериги полета. За доброто вписване в пейзажа допринася умерената динамика на силуета, невисоките и заоблени форми на църковните куполи, плътно решените тела на часовниковите кули, увенчани с много леки, почти графично очертани завършеци.

2. Мащабно съответствие, при което сградите не конкурират с природните форми, а са подчинени на тях - една от най-положителните характеристики на възрожденското градоустройство.

3. Живописност на колорита. Всяко възрожденско селище има собствено колоритно решение, което произтича от употребените строителни материали и поради това е в хармония с околната природа, от която тези материали са дошли. Но трябва също да отбележим, че хармонията се постига и на принципа на цветовия контраст и при прилагането на този принцип възрожденските строители показват точен вкус и чувство за мярка.

Способите, с помощта на които се обработва пространството на възрожденската улица, са изследвани подробно от Елена Конярска. Според нея превръщането на улицата от безличен коридор между две сгради в пълноценен ансамбъл е новото и прогресивното, което внася Възраждането в оформянето на уличното пространство. Основните принципи, които тя анализира, са:

а) проблемите за възприемане на уличната перспектива от височината на човешкия хоризонт;

б) въпросът за задънките на уличната перспектива;

в) композиционната връзка между отделната сграда и размерите на уличното пространство;

г) начините на включване на симетричната къща в уличната перспектива.

Като възприемаме изцяло нейните постановки, считаме, че към тях трябва да бъдат прибавени още:

д) принципът на моделиране на уличното пространство така, че да бъде възприемано в движение (принцип, който съвременната архитектура означава като "протичащо пространство");

е) мащабното съответствие между елементите, включени в уличното пространство: сгради, зидове, порти, чешми, пейки и зеленина;

ж) колоритното съчетание между естествените (природни) и изкуствените (архитектурни) елементи.

Изменения в основната клетка на възрожденските селища - жилищната сграда и непосредствено обкръжаващата я среда

Встъпването на българската архитектура в епохата на Новото време, както вече изяснихме, приемаме от момента, когато в нея се проявяват първите сериозни типологични промени. Изменят се както типологията на обществените, така и типологията на жилищните сгради⁷. За народното жилище от епохата на Средновековието и първите векове на османското владичество е изградена определена представа от археологическите проучвания и описанията в литературни източници. Едно от най-красноречивите е това на Йоан Екзарх в съчинението му "Шестоднев"⁸ .

Сериозен източник, по своята конкретност във времето, са пътеписите на чужденците, преминали през земите на османската държава през XV, ХVІ , XVII и XVIII в., но те очертават една обща картина, която, за съжаление, е лишена от професионално архитектурно виждане. Оцелелите до XIX в. "уземни" къщи (землянки, вкопани в земята) са документирани по-подробно в рисунките на Феликс Каниц, а за вида на нашите градски заселища можем да съдим от рисунките на Йозеф Обербауер и Лудвиг Куба, правени в края на ХІХ в., т.е. по време, което още не се е отличавало съществено от миналото. Най-обобщено можем да изградим следната характеристика за къщите и жилищната среда на периода, предшестващ възрожденската епоха.

Жилищните сгради, строени през ХV-ХVІІІ в. са били едноетажни, струпани в общ двор, обитаван от членове на една фамилна общност. Често те са нараствали чрез прибавянето на нови части към основната клетка, съотояща се от едно помещение за обитаване, от място за складиране на храните, помещение за добитъка и помещение за инвентара. Запазените до днес най-стари народни жилища, датиращи от началото на XVIII в. представляват дълги, ниски постройки, в които всички помещения се подреждат едно до друго по протежението на една ос⁹. Тази елементарна композиция позволява неограниченото нарастване на сградата успоредно с увеличаване нуждите на фамилната задруга. По-късно се появяват нови композиционни схеми, родени от процесите на разпадане на патриархалната задруга и обособяване на отделните семейства като самостоятелни единици,

Типична черта на жилищната среда от този период е отношението към откритото пространство на двора. То е третирано като неотделима част от жилището. Неговите функции не са отделени от функциите на къщата. Напротив, дворът поема много от функциите, които по-късно се пренасят в къщата. Още тук българската народна къща създава полуоткритите пространства, използвани като място за живеене през топлите сезони, като склад за инвентара, като производствени помещения, или подслон за домашните животни¹⁰.

Икономическите процеси и промените в обществените структури и културните пространства раждат градската къща на Възраждането. Тя отговаря на нуждите на население със социален статус, различен от статуса на земеделеца и неговия бит. Въпреки многобройните междинни степени, различието е същностно. То се изразява както в променената функционална типология, така и в променената естетическа нормативна система.

На мястото на "уземните" къщи и къщите-задруги се появява градската къща в различни варианти, но достатъчно богато обзаведена, предназначена за нуждите на градско население с жилищна култура, много по-висока от тази на селяните-земеделци. Постепенно строителството на богати занаятчийски или търговски, т.е. буржоазни къщи, преобразява облика на големите градове и на търговско-занаятчийските селища. Изчезват обширните дворове, улиците стават плътно застроени, долните етажи на къщите се отварят към улицата, тъй като са предназначени за работилници или дюкяни, от дворовете изчезват селскостопанските постройки, за да бъдат заменени със складове на готова занаятчийска продукция или търговски стоки. По традиция обаче възрожденските градски къщи запазват преливането с пространството на двора. В тях чердаците изгубват своите производствени функции и се превръщат в прекрасни полуоткрити приемни за срещи, търговски разговори и приемане на гости. Надвесени над зеленината на вътрешните дворове, украсени с цветя, мебелирани с ниски миндери и столчета, застлани с пъстри тъкани, те са най-приятните помещения на къщите.

Едва през втората половина на XIX в. развитието на градския живот и все по-засилващото се подражание на западната архитектура довежда до постепенно загубване на връзката с околната среда, до изолиране на вътрешните помещения от екстериора на къщата, до превръщане на свободната композиция на жилищните сгради в симетрична, при което главно помещение става средищният хол. Най-ясно се проследява този процес във възрожденските къщи на град Пловдив, които през последните десетилетия на Възраждането се превръщат в богати, градски "палацо" на няколко етажа, надвесени един над друг чрез многобройни еркери, с голям брой домакински помещения и стаи и огромни елиптични холове за гости и светски приеми.

Тази промяна на дома, създаването на богатата градска къща и нейното третиране като част от гражданския престиж на собственика е характерно за всяка национална архитектура, която преминава в епохата на Новото време, независимо кога се извършва този преход. В италианските градове градското палацо се появява през XV в., в Нидерландия богатите бюргерски къщи датират от края на XVI в., в земите на бившата Австро-Унгарска империя ги намираме от края на XVII в., но навсякъде тяхната поява бележи идентични по същината си процеси - типологична промяна, базираща се върху променената социално-икономическа база.

По българските земи този процес е освен това своеобразна реакция срещу мюсюлманското отношение към къщата, към жилищната архитектура. Според мирогледа на мюсюлманите, отразен и определен от Корана, стремежът към богатство и удобства в дома е неправилен. Номадският произход на османците е изградил у тях това виждане за нещата, което Коранът установява като общо правило. Според него не бива богатството, търговията, домът да заместват в сърцето на правоверния Бога, стремежа към свещените войни, към висшите цели и определената от тях справедливост. Това средновековно схващане, тази жизнена философия на народ от войници се отразява в цялостната система на османската архитектура. В нея главно място заемат сградите, посветени на идеята за Бога и неговите служители и воини тук на земята, а домовете на мюсюлманите, дори на онези от тях, които са се намирали по върховете на държавната и духовната йерархия, са външно скромни и непредставителни. Те са без особени външни архитектурни украси. Дори жилището на султаните, старият дворец "Топ къпъ" се състои от няколко ниски постройки с неугледен външен вид. Тази непретенциозност и небрежност към вида на жилищните сгради се запазва до късно като характерен белег на мюсюлманската архитектура.

Когато през Възраждането по нашите земи се променя отношението към жилищната архитектура и нейните собственици започват да се стремят към външна представителност, за да подчертаят своите материални възможности, това бележи още веднъж скъсване със средновековния мироглед, с османското отношение към жилищното строителство и отправяне към нови измерения на архитектурното мислене. За възрожденците къщата, също както много други неща, трябва да подчертае отликите между тях и поробващите ги, да им позволи да се почувстват "европейци" или поне такива, каквито османците не са.

Българското възраждане е един от пътищата, по който една народностна култура скъсва със Средновековието и прераства в култура от нов клас, съответстваща на нова буржоазно-капиталистическа обществена основа. Неговите процеси, имат за цел да създадат нови културни пространства, да ориентират развитието към европейския културен ареал, да изградят основите на буржоазна култура от европейски тип.

Архитектурата е едновременно част от духовната и материалната култура и поради това в нейните творби винаги намират израз обществените изменения. Най-рано промените се отразяват в общественото строителство и в селищното устройство: в обществената архитектура, защото тя трябва да обслужва променящите се потребности на социума, и в градоустройството, защото устройството на селищата е зрима, пространствена форма на структурата на обществото, което го създава. Това прави градоустройственият дял на архитектурното творчество неизчерпаем обективен източник за процесите в икономическото развитие и обществените отношения на всяка историческа епоха.

Спецификата на възрожденското селищно устройство произтича както от факта, че се извършва на "второ", неофициално равнище, така и от това, че процесите му протичат с известно закъснение спрямо европейските ренесансови процеси¹¹. Въпреки всичко, по основни характеристики създаваната от Българското възраждане градоустройствена среда има ренесансов характер и процесите на развитието й са стадиално сходни с процесите в градоустройството на останалите европейски страни, преживяващи стадии на преход от традиционна към градска култура, от cpeдновековен към буржоазен начин на живот.

БЕЛЕЖКИ

1. Едно образно описание на Стефан Бояджиев представя картината на средновековния български град с възможно най-голямо приближение до съществувалата някога действителност. "На върха на възвишението се разполага феодалният замък, а в някои случаи това място се заема от църковна сграда. Според околната среда замъкът се огражда с отделна стена или пък външните стени на неговите сгради образуват мъчно превземаема преграда...

В отделни случаи на върха на хълма или на друго подходящо място се издига по-обемиста и висока кула, подобна на донжоните в западноевропейските замъци. Този вид кули служат за наблюдение и за жилище на постоянния караул.

В по-ниските околовръстни пояси са жилищата на по-заможните граждани - търговци, лихвари и богати занаятчии. Под тях, притиснати един до друг, са дюкяните и работилничките на занаятчиите и дребните търговци. Покрай улиците, които следват посоките на основните крепостни стени, долепени до последните, се нижат казармените помещения. По този начин във всеки миг от денонощието бранителите на града са били в състояние да посрещнат неприятеля. Портите, обикновено една, а в по-големите градове - по две и три, са разположени на най-леснодостъпните места. В замяна на това обаче тук са изградени най-добре охраняваните части на крепостта. Обикновено на тези места са съсредоточени по две кули или самият подстъп до портата е устроен по начин, неудобен за действието на стенобойни машини.

Встрани, а в някои случаи и околовръст на здраво защитения горен град са разположени жилищата на народа. В по-големите градове те също са били оградени с крепостни стени, но не така яки и без кули и други съоръжения за отбрана. Тук според теренните условия се изграждат жилищата на париците. Когато оградената площ е достатъчна, в очертанията на външните стени се приютява и добитъкът. Много често околовръстните квартали са оградени със самостоятелни стени." (Бояджиев 1982: 44). [обратно]

2. Някои от основните трудове върху историята на Османската империя, използвани в предлаганото изследване, са: Hammer (1835). Френски превод: Hammer-Purgstall (1835-1843), Hammer (1840-1844); Shaw, Shaw (1967-1977). Френски превод: Shaw (1984); Новичев (1968); История (1999); Мутафчиева (2008); Kitsikis (1994); Български превод: Кицикис (2000); Садулов (2000); Mithat (1878); Турски (1966). [обратно]

3. Проблемите за икономическото и обществено развитие на българската народност през епохата на Възраждането и формирането на българската национална култура, съществена част от която е архитектурата, са обект на многобройни изследвания на крупни български и чужди учени. Ще си позволим да посочим само онези от тях, върху постановките, на които се гради нашето изследване. Виж: История (1985); Арнаудов (1944); Гандев (1943-1944: 1-36; 1939; 1943; 1988); Тодоров (1975а; 1975б: 9-26); Цветкова (1972); Благоев, Натан (1957); Христов (1961); Българската 1980; Златев (1955; 1962). [обратно]

4. Тези османски градове от XVI в., които пътешествениците описвали често като огромни селища, в действителност в по-голямата си част били скромни градчета с полуселски характер. Изключения били Истанбул - чудовищен за времето си град - и големите исторически метрополии в Средния изток. Както отбелязва Е. Баркан, основавайки се на регистрите от преброяванията, мнозинството градове не надхвърляли 60-70 000 жители и най-често наброявали между 8 000 и 10 000 жители. Н. Тодоров е изчислил, че само 3,5 % от градовете на Балканите надхвърляли тази цифра. По същото време в Анадола имало само едно по-значително селище: Бурса, която през 1573 г. имала 12 900 семейства (приблизително 65 000 жители)." (История 1999: 230). [обратно]

5. "Появата на първите часовникови кули по нашите земи бележи променено отношение към времето и може да бъде изтълкувано като белег на промяна в състава на градското население. Очевидно в градовете, където са построени такива кули, жителите вече се нуждаят от точно отчитане на времето, а това говори за занаятчийски, а не земеделски труд, който се разпределя в зависимост от изгрева и залеза на слънцето. Ние нямаме сведения за групиране на работилниците около тях, тоест за създаване на нови по характер селищни зони, но можем да допуснем, че такива зони започват също да се зараждат, защото, ако съдим по разположението на кулата в Кюстендил, Пловдив или Скопие, съоръженията от този вид се поставят на места, откъдето техният звън да се чува достатъчно добре в цялото селище. В източните градове на империята такива кули не се срещат." (КИБА 1965: 129). [обратно]

6. "Войнуци" - категория население, натоварено срещу известно облекчение на данъците и право на владение над определен, освободен от данъци, дял земя да служи в султанските конюшни и да участва във военнопомощния корпус на султанската армия. "Дервентджии" - пазачи на пътищата и проходите през планината. [обратно]

7. По тези проблеми съществвува обширна литература. Позволяваме си да цитираме само изследванията, които се отнасят конкретно към изложената от нас теза: Иширков (1931); Даскалов (1924); Георгиев (1966); Дoнчев (1934); Ангелова (1969); Иванчев (1973); Любенова 1961); Мавродинов (1957); Тонев (1957: 251-352); Чирпан (1967); Арбалиев (1977). [обратно]

8. "Когато [някой] обикновен и беден човек и [при това] чужденец, идвайки отдалече, [стигне] до портите на княжеския двор, още щом го зърне, започва да се учудва и изпълнен с възхита, пристъпва към вратите и моли [да го пуснат], и като влезе вътре, той вижда да се издигат къщи от двете страни, украсени с камък и дърво и [целите) изписани. А като влезе в самия дворец и съзре високите палати и църквите, украсени необикновено богато с камък и дърво и [различни] краски, а отвътре с мрамор и бронз, [2] сребро и злато, той няма да знае с какво да ги сравни, защото в своята родина този бедняк не е виждал такова нещо освен бедни сламени колиби и той ще им се учудва [и ще изглежда], сякаш си е изгубил ума." Цит. по: Екзарх (1981: 231). [обратно]

9. За тези обобщения се базираме както върху съществуващите проучвания на най-старите типове българска къща, посочени в приложената библиография, така и на собствените си проучвания върху къщите в Котленската селищна общност, обединяваща селата Медвен, Ичера, Жеравна, Катунище, Тича и Градец. Също така върху проучванията си на къщите около Трявна и Габрово: селата Скорците, Съботковци, Бижевци, Донино, Боженци, Кметовци и др. Имаме предвид и наблюденията си върху най-старите типове на странджанската къща, за съжаление, изчезнали вече. [обратно]

10. Ще споменем само основните публикации: Кожухаров, Ангелова (1971); Бичев (1955); Пеев (1960); Златев (1930; 1937; 1956); Иванчев (1957). [обратно]

11. Големината на това закъснение е трудно определима, тъй като единството по време, което европоцентристите изтъкват като характерен белег на Ренесанса, е много относително дори в границите на изградения от тях модел. Общоизвестно е, че докато в Италия Ренесансът обема ХІV и ХV в.; в Англия той протича през XVІ и началото на XVII в.; във Франция - през XV-ХVІ и продължава дори през XVII в.; в Испания и Португалия - през втората половина на XVІ в.; в Германия, Австрия и Нидерландия ХVІ-ХVІІ в.; в Швеция - началото на XVII в., а в страните, засегнати от османското нашествие в Европа, неговото протичане е разкъсвано на части и се извършва по различно време. Така в Чехия през десетилетието, предшестващо хусистките войни, и по време на войните се създава самобитен вариант на ренесансова култура, но той не получава масово разпространение и бива продължен едва през XVI в. с развитието на донесеното отвън изкуство на Късното Възраждане и Барока. През ХV в. ренесансова култура прониква и в Унгария, но процесът е прекъснат от нахлуването на османците, които разоряват страната, и продължава едва по време на Матиас Корвин през XVII в. Още по-специфично протичат тези процеси в Русия, чието културно развитие, обусловено от спецификата на историческото й развитие, не съвпада по време с процесите, протичащи в останалите страни на Европа. [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Ангелова 1969: Ангелова, Р. Сливен и неговата архитектура през Възраждането. София, 1969.

Ангелова 1979: Ангелова, Р. Прогресивни традиции във възрожденската селищна среда. София, 1979.

Ангелова 1982: Ангелова, Р. Възрожденски промени в архитектурния образ на българските селища. // Българската архитектура през вековете. София, 1982.

Арбалиев 1977: Арбалиев, Г. Строителни и художествени традиции на българската архитектура. София, 1977.

Арнаудов 1944: Арнаудов М. Българското възраждане. София, 1944.

Бичев 1955: Бичев, М. Български Барок. София, 1955.

Благоев, Натан 1957: Благоев, Д., Натан, Ж. Стопанска история на България. София, 1957.

Бояджиев 1982: Бояджиев, Ст. Архитектурата на средновековната българска държава. // Българската архитектура през вековете. София, 1982.

Българската 1980: Българската нация през Възраждането. София, 1980.

Гандев 1939: Гандев, Хр. Ранно Възраждане - 1700-1830. София, 1939.

Гандев 1943: Гандев, Хр. Фактори на Българското възраждане - 1600-1830. София, 1943.

Гандев 1943-1944: Гандев, Хр. Търговска обмяна на Европа с българските земи през XVIII и началото на XIX в. ГСУ, 1943-1944.

Гандев 1976: Гандев, Х. Проблеми на Българското възраждане, София, 1976.

Гандев 1988: Гандев, Хр. От народност към нация. София, 1988.

Георгиев 1966: Георгиев, Д. Дряново и Дряновският манастир. София, 1966.

Грозданова 1979: Грозданова, Ел. Българската селска община през ХV-ХVIII в. [Res. La commune rurale bulgare aux XV^e-XVIII^e s.]. София: БАН, 1979, 208 с.

Грозданова 1980: Грозданова, Ел. Ролята на традиционната селска община за опазването на българската народност и народностно самосъзнание. // Българската нация през Възраждането. София, 1980.

Грозданова, Андреев 1986: Грозданова, Ел., Андреев, Ст. Българите през ХVІ в. София, 1986.

Даскалов 1924: Даскалов, Б. Трявна в миналото. София, 1924.

Димитров 1978: Димитров, Д. Старият Пловдив. София, 1978.

Дoнчев 1934: Дoнчев, П. Из общественото и културното минало на Габрово. София, 1934.

Екзарх 1981: Екзарх, Йоан. Шестоднев. Слово за шестия ден. Превод от старобългарски, послеслов и коментар Николай Цв. Кочев. София, 1981.

Златев 1930: Златев, Т. Българската къща в своя архитектоничен и културно-исторически развой. // Известия ИГА. Селска къща. София, 1930, кн. 1.

Златев 1937: Златев, Т. Българската къща в своя архитектоничен и културно-исторически развой. // Известия ИГА. Градска къща. София, 1937, кн. 2.

Златев 1955: Златев, Т. Българска национална архитектура. Кн. 2. Българският град през епохата на Възраждането. София, 1955.

Златев 1956: Златев, Т. Българска национална архитектура. Кн. IХ. Изв. ИГА. София, 1956.

Златев 1962: Златев, Т. Българските градове по р. Дунав през епохата на Възраждането. София, 1962.

Иванчев 1957: Иванчев, И. Несебър и неговите къщи. Еволюция на града, развитие и особености на къщите. София, 1957.

Иванчев 1973: Иванчев, Борис. Ловеч през вековете, София, 1973.

История 1985: История на България. Т. 5: Българско възраждане XVIII - средата на XIX в. София, 1985.

История 1999: История на Османската империя. Под редакцията на Робер Мантран. Превод от френски. София, 1999.

Иширков 1931: Иширков, А. Град Елена - поселищно географски чертици. // Еленски сборник, кн. 1. София, 1931.

КИБА 1965: Кратка история на българската архитектура. София: Издателство на БАН, 1965.

Кицикис 2000: Кицикис, Д. Османската империя. София, 2000.

Кожухаров, Ангелова 1971: Кожухаров, Г., Ангелова, Р. Пловдивската симетрична къща. София: БАН, 1971.

Конярска 1970а: Конярска, Е. Архитектурно-градоустройственият облик на възрожденските градове от Средна Стара планина. // Архитектурата на Българското възраждане. София, 1970.

Конярска 1970б: Конярска, Е. Планова и пространствена композиция на някои градове от епохата на Възраждането. // Дисертация за получаване на научната степен кандидат на архитектурните науки, защитена, 1970.

Любенова 1961: Любенова, И. Чешмите в България през Възраждането. София, 1961.

Мавродинов 1957: Мавродинов, Н. Изкуството на Българското възраждане. София, 1957.

Мец 1966: Мец, Адам. Мусулманский Ренесанс. Москва, 1966.

Мутафчиева 2008: Мутафчиева, В. Избрани произведения. Т. 5: Османска социално-икономическа история. София, 2008.

Новичев 1968: Новичев, А. Д. История Турции. Ленинград, 1968.

Пеев 1960: Пеев, X. Пловдивската къща през епохата на Възраждането. София: Техника, 1960.

Попов 1982: Попов, Д. Обществените сгради в Пловдив през Възраждането. // Архитектурата на Българското възраждане. София, 1982.

Садулов 2000: Садулов, А. История на Османската империя ХІV-ХІХ в. София, 2000.

Стамов и др. 1960: Стамов, С. и др. Пловдив, паметници на културата. Пловдив, 1960.

Тодоров 1975а: Тодоров, Н. Балканският град през ХV-ХІХ век. Социално-икономическо и демографско развитие. София, 1975.

Тодоров 1975б: Тодоров, Н. Градът в българските земи през XV-XIX в. // Архитектурата на Българското възраждане. София, 1975.

Тонев 1957: Тонев, Л. За някои неизяснени въпроси от нашето градоустройствено наследство. // Изв. на ИГА, 1957, кн. Х-ХI.

Турски 1966: Турски извори за българската история. Серия ХV-ХVІ в. Т. 13. 1966.

Христов 1961: Христов, Хр. Някои проблеми на прехода от феодализма към капитализма в историята на България. // Исторически преглед, 1961, кн. 3.

Христов 1972: Христов, Хр. Българските общини през Възраждането. София, 1972.

Цветкова 1972: Цветкова, Б. Промени в положението на населението в балканските земи от края на XII до средата на XVIII в. София: БАН, 1972.

Чирпан 1967: Чирпан, Б. Стара градска архитектура на Охрид. Скопие, 1967.

Шишманов 1891: Шишманов, И. Стари пътувания през България в посока на римския път от Белград до Цариград. // СНУ. І., 1891.

Hammer 1835: Hammer, J. Von. Geschichte des osmanischen Reiches. Tr. by J.-J. Hellert, 1835.

Hammer-Purgstall 1835-1843: Hammer-Purgstall, J. Von. Histoire de L'Empire Ottomane. 18 vol., Paris, 1835-1843.

Hammer 1840-1844: Hammer, J. Histoire de L'Empire Ottomane. 3 vol., Imprimerie de Bethune et Plon, Paris, 1840-1844.

Kitsikis 1994: Kitsikis, Dimitri. L'Empire ottoman. 3rd ed. Presses Universitaires de France, 1994.

Mithat 1878: Mithat Pacha. La Turquie son passé, son avenir, Paris, 1878.

Shaw, Shaw 1967-1977: Shaw, Stanford J., Shaw, Ezel Kural. History of the Ottoman Empire and Modern Turkey: 2 vol. Reform, Revolution, and Republic: The Rise of Modern Turkey 1808-1975. Cambridge U. P., 1967-1977.

Shaw 1984: Shaw, Stanford. Histoire de L'Empire Ottomane et de la Turquie: des origines jusqu'au XIXe siecle. Ed. Horvath, 1984.

© Маргарита Коева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.09.2009, № 9 (118)

Текстът е част от дисертацията "Метод за системно изучаване на архитектурното наследство", София, 1985.