Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТЕЛЕПОРТАЦИЯ В МИНАЛОТО

Жанета Станкова

web

Може ли да си представиш 18-годишен красавец от езикова гимназия, който говори така: ал, ту, чит, твир, веч. Той знае още какво е чигот и иска да стане оглан. Не се шашкай още - нашият човек може да стреля с лък, докато язди кон, а специалитетът му са боздуганите. Обикновено в събота той ходи по следите на глигани, а в неделя вечер чете "Егоист". Не вярваш? А аз видях, че има и момичета...

Всичко започна от двама прабългари, които минаха с коне преди месец през центъра на Стара Загора. Носеха шлемове, ризници, копия с конски опашки. А наоколо - никакви камери. Прабългарите обаче прииждат. Виждам още десетина, които вървят в колона. А върху тях все същите дрехи, като че ли свалени от гърба на Аспарух. Тези обаче са с лъкове, зад гърбовете им стърчат стрели. Движат се бавно и съсредоточено, сякаш отиват на битка. А аз даже не зная откъде идват. Със сигурност ми приличат на хора, които не говорят моя език. Прабългарите в центъра на Стара Загора дори се усмихват на минувачите, които им се чудят отстрани. Струва ми се даже, че гледат и лошо. Наистина са мобилизирани. Тръгвам след тях. Малко по-късно се озовавам пред офиса на “Прабългарска школа за оцеляване “Бага-тур”.

Школата съществува от три години. Триста човека са опитали оцеляването по прабългарски. Останали са малцина. Тук тренират бойни изкуства, изучават хореографията на древните боеве, овладяват техниката на старинни оръжия, интересуват се от история, знаят всичко за поведението на дивите животни и птици, преодоляват препятствия, учат се на взаимопомощ. И имат едно мото - трябва да знаеш откъде идваш, за да си наясно накъде отиваш. Всичко това ми разказват Явор и Горан, двама братя на 22 и 24 години. И не само заради мускулите и дивия поглед никоя жена не може да им устои. Тук някъде се намесва и историята. По лицата им разпознавам познатото описание на прабългарите - ясно изразени скули, тъмни очи, едри тела. Всичко в тях издава сила. Мирише на камък. И привлича. Явор е роден в годината на ТОХ (на петела според календара на българите или 1981), Горан е прероден Омуртаг. И двамата са инструктори в Бага-тур. А аз отивам да видя какво означава това.

В спортната зала има 30-ина момичета и момчета, които следват суровия глас на Явор. Даже толкова суров, че ми се струва, че е друг, непознат човек. Малко по-нататък, в ъгъла и доста по-тихо с напредналите тренира Горан. Не ми трябва много време, за да разбера, че всички команди и упражнения тук се изпълняват на БЕГОМ. Бягат в кръг. Бягат по диагонал. Бягат назад. Бягат и се спъват сами. Стават и бягат. Бягат, а после вървят на ръце. Бягат и по корем. Бягат, после скачат до тавана. Бягат пак назад. Бягат и правят циганско колело... Вие ми се свят.

В края на първия час виждам как някои залитат от умора. Но точно сега е дошла команда да стигнат с крак ръката на инструктора. Той се е покачил на метър височина и заедно с вдигнатата си нагоре ръка става по-висок от гигантите в Гинес. Ясно е, че не могат да докоснат ръката му с крак, както и да скачат. Обаче трябва да опитват. Един, два, три пъти. После някои почти залитат и падат на земята. Натоварването е голямо. Трябва почивка, но вместо нея нов ураган излита от устата на Явор. “Бягаааай! Ееййй! Бързооооо!” И ако обичаш, не си оплитай краката като козунаците на баба. Гласът на инструктора стреля по умората. Тук обаче нямаш право на нея. Нито на подгънати колене. Да не говорим за падане. Учат те на оцеляване. Бягааай. И после чуваш думи, които ти преливат енергия. Чит, Азъ, Раж. И лицата в залата се променят, сякаш някой е обещал на всички почивка с портокалов фреш на корем. Друго обаче им казва Явор. Те си знаят, аз нищо не разбирам. Какво като съм учила старобългарски. Едно е да ти преподава беловлас професор, който заспива от умора на катедрата, друго е да чуваш тези думи с властния глас на един прероден през 80-те прабългарски хан.

Командите в залата се сменят много бързо. Сега момичетата и момчетата, които имат обеца на носа, трябва да упражняват крокодилско ходене. Пробвай и ти - лягаш по корем и доближаваш с лакътя на лявата ръка лявото си коляно. После обратно. И много бързо. Още по-бързо. После не забравяй да изпиеш едно аспиринче. А тренировката на Бага-тур продължава с носене на партньора. Нищо, че е по-тежък от теб, нищо, че си и жена… Трябва да го можеш. Да скачаш. Да риташ. Да не падаш. Трябва да си жилав. Като върлините, които прабългарите обичали да огъват в ръцете си. Всички в залата (от 10 до 20 годишни) имат особена влага в погледа. Гледат изпод вежди и стискат зъби. Няма да уплашат света, но пък са готови да воюват с него. А накрая на тренировката - хайде пак да си побягаме. Ей до онзи ъгъл. И назад. Още веднъж. Накрая е спектакълът с поздравите - думи и движения, пълни с хармония. Явор изкрещява “Ръи” и всички с максимална скорост се строяват в редица. После подава командата “Шаб” и всички заемат поза за поздрав. Дланите са кръстосани пред гърдите, лактите са леко изнесени напред, погледът е право напред, главата - изправена. В такава поза Аспарух е изрекъл “Тук ще е България”, или нещо подобно е казал на прабългарски. А в залата далечните му братовчеди викат силно “Кана субиги - Чит”, “Кана субиги”. И всичко това, за да вложат в движенията си български дух, да се изпълнят с енергията на земята ни. Накрая имаше “Раж”, което означава свободно. И преди да се върнат обратно в 2003 година, Багатурците чуха, че в събота ще бъдат на конната база, за да яздят, а другата седмица ще ходят на планина.

В тази школа обичат да са сред природата. Салонното обучение е само за придобиване на определени техники. Екскурзиите са по-истинският начин за изучаване на “оцеляването”. В планината инструкторите изнасят урок по следознание, организират посещение в леговище на диво животно, има нощно ориентиране. Тук изучават още традиционните български начини за терапия и билколечение. Интересуват се от отношението на древните българи към околната среда, наблюдават живота на диви животни и птици. На почит в Бага-тур е и историята - особено онази част от нея, в която славяните още ги няма . Знанието идва обаче с приключение. С една раница на гърба и кал по дрехите. В планинското междучасие обаче ще се видиш и с опасността. Обикновено я режисират инструкторите и после наблюдават поведението на учениците си. Може и да ти прилича на игра, но е истинска. Не симулираш пред компютъра битка, а играеш на живо боец, древен войн, който е длъжен да побеждава. Виртуалните рейнджъри може да почакат, сега хит са преоблечените като прабългари момчета, които кръстосват планините и наистина приличат на извадени от компютърна игра войни. Такова е и значението на думата Багатур - войскови командир. Може да се разглежда и като синоним на рицар, юнак, самурай. Багатур е още тежко въоръжен конник, овладял изкуството да воюва и доказал това със своя начин на съществуване. За титлата Багатур, персийските езици предлагат званието Батир, докато в Памир, Персия и Северна Индия от прастари времена се употребява титлата Бахадур, а това е по-близо да нашия, български говор. С една дума Багатурът е супермен. Човек, роден за трудни ситуации...

16-17 годишните багатури от Стара Загора обаче досега не са попадали на кой знае какъв труден момент в живота си. Но знаят, че когато се случи, ще го преодолеят.

“Най-трудното се случва веднъж в живота и ние трябва да сме готови за него.”

“Знаеш ли какво е да се качиш на коня и да препускаш в снега, там където няма път”.

“Че кога в ежедневието си ще мога да стрелям с лък, да държа бич”.

“Може и да е старомодно, не зная. Прави ме различен”.

“Никой от класа ни не го може”.

“Абе хубаво е, как да ти го обясня. Особено като облечем костюмите...”

Репликите идват от всички страни и почти се загубвам в тях. Около мен са най-нормалните момичета и момчета. Нямат пъпки по лицата, не носят очила с дебели рамки, а възприемат приключението като опит. После опитът като сила, силата като живот. Звучи ми нереално, честно. А съм ги видяла как тренират, как яздят коне, как търсят в планината най-непристъпното място, че да минат оттам. Реални са. И знаят, че за тях законите на дивия свят са единствената истина за оцеляването. Оцеляването му е майката. Природата е нещо като баща.

В планината багатурци наистина са в стихията си. По неписания кодекс на школата всеки по-голям носи раницата на малките. Само че идва един момент, обикновено след 7 години обучение, когато те тестват и с друга раница. Пълна с камъни. И ще трябва не да вървиш, а да бягаш между дърветата. Нагоре по стръмното. И пак тичайки, да правиш упражнения (ако има сняг, още по-добре). Така ще те произведат в чин Оглан. Иначе званията, които получават момичетата и момчетата в школата, са взаимствани от древните български названия. Новозаписаните наричат хуни. А нивото на хунското звание се уточнява от съответната година на обучение - първа (алем), втора (тутом), трета (читем). Да си хун читем и да слушаш Linkin park. Как е, а? Преминалият трите хунски нива на обучение и след изпит, разбира се, влиза в следващото ниво - чигот. А терминът е свързан с онази юношеска воинска степен при старите българи, при която реално се влиза във войсковото обучение. Следващата степен на посвещение е оглан. Такъв ставаш след седемгодишно обучение и при навършени 17 години. Накрая на всяка година всеки член на школата получава грамота - оцелял. Инструкторите са Батири. Искам да кажа, че Явор и Горан са такива. А на мен тази реална симулация на история вече ми харесва. Впечатляващо е желанието да си НЕ-ЧОВЕК. И ми хрумва да го проверя с лакмуса на един простичък въпрос.

- Добре де, ама не плачете ли?

Две минути мълчание.

Пет минути колебание.

Труден въпрос.

- Плачем, ама то е пречистване. На хубава песен или филм. Само тогава.

А сега пак на конете. Братята надяват чапси. Така наричат кожените ботуши, достатъчно износени и груби, за да повярвам, че ги е носил и Пресиян. После слагат тежки кожени колани и ми обясняват, че коланите са толкова широки и здрави, за да те държат изправен, когато си на коня. Имат и кожени накитници. Това пък, защото оръжията са тежки, а толкова много движения трябва да се направят. Слагат на гърба си и метални ризници - 20 кг едната. Шлемовете ги оставят за друг път, защото сега им предстои сложна военна акробатика от коня. Ще стрелят с лък, докато яздят, само че по оня познат от филмите начин - обръщат се в движение назад и тогава атакуват. За първи път виждам и боздуган на живо, хващам бончук - копието с конска опашка отгоре. И даже ще гледам как Батирите падат отляво на седлото, минават под корема на коня. В движение... Преселението е започнало. Явор и Горан вече са се телепортирали в своя свят на легенди. И даже ми се струва, че чувстват всичко около себе си като мобилизирана войска, готова да воюва. Носят и личното си оръжие - сабя и бич. В боя им е нужен и талисман, да ги закриля. Явор си носи мечи нокът, Горан е с вълчи зъб (има го и татуиран на рамото). Липсва само соколът на рамото.

Обаче аз съм ърбън човек и не мога да поема повече. Един ден в света на прабългарите ми стига. Ако ти искаш повече, пиши на Мечия нокът - yavor_gun@yahoo.com.

 

 

© Жанета Станкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.11.2004, № 11 (60)

Други публикации:
Егоист, 2003, № 83 (декември).