Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юни  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КРИЗАТА, КОЯТО ОБНАДЕЖДАВА:
Територията на конкурсите

Владимир Трендафилов

web

Като говорим за легитимационната криза в качеството й на типично явление за периода във всичките му политико-културни аспекти (вж. Трендафилов 2008), интересно явление са литературните ни конкурси. Миналата година през тях мина лека организационна тръпка. Не през всички - главно през по-амбициозните: русенският "Канети", "Вик", "Хеликон". Но макар да не беше крайно отчетливо изразено, и макар да взе различни форми по места, движението някак подсказа, че литературата е започнала да усеща нещо, което отдавна трябваше да е за нея факт от първо значение: недостига си на легитимност пред читателската публика.

Новото в случая не е, че не й достига легитимност, а че усеща това. Инак, развитието е логично. Свързано е с цялата обстановка на кризата, сред чиито най-видими проявления са отдръпването на масовия избирател от урните, сривът в тиража на вестниците и не на последно място, растящата апатия от страна на партии и партийно оцветени фондации към идеята да откърмват "свой" интелектуално-творчески елит. Остатъчни следи от "откърмването", така типично за 90-те, все още срещаме тук и там, но те са позагубили енергия и съществуват главно на инерционен ход, с постепенно изключване на мощностите една след друга. Което не е и чудно. Политиката вече ползва пряко харизмата на икономиката и почти не усеща потребност от хуманитарен грим за благовидността на самоизявата си пред обществото.

Поради това развитие на нещата, литературата все повече излиза от институционална опека и остава по необходимост насаме с читателите си. Пазарната връзка - обратната връзка - започва да изглежда наложителна за нея. А тя, уви, не е свикнала с това. Няма практиката да разчита на прякото потребление и затова то е рехаво. Литературата ни е приучена да се възпроизвежда по своя собствена инерционна логика, почти без поглед навън от строгите граници на територията си. Съответно, писателят пише не толкова за читателите, колкото за да постигне "вътрешен" репрезентативен статут. А чрез него евентуално и "външен".

Понятията "вътрешен" и "външен" са подвижни, най-вече в това, че чертаят линиите, по които тече у нас именно литературната репрезентативност. Тя е многократно повече блян, отколкото наличие, съвпада общо взето с политическата карта на България и също като при нея наподобява по обхват на хипотетично въздействие система от концентрични кръгове. Писателите, които са в столицата, се изживяват като репрезентативни за националната територия и визират за своя желана публика широки категории като "света" или "чужденците". За хоризонт на ориентацията в този план служи Нобеловата награда за литература. Тези, които живеят и пишат в по-големите градове, се самоизживяват като репрезентативни за региона си и мечтаят за признание от "столицата". Има и репрезентации по по-малки населени пунктове, които се образуват на база на местни клубове и възпроизвеждат на микрониво аналогична структура. Топографията на литературното ни поле е замайващо гъста, особено ако я проследим до ниво литературен кръжок към гимназиална паралелка в някое градче, отличил се досега с две трети награди от конкурса за първи поетични стъпки, който се провежда ежегодно в окръжния център. На всяко от тия нива текат амбиции и самомнения, класики и субкласики, съпоставими с останалите.1

Темата за тия нива - от най-долното до най-горното - може да изглежда смехотворно незначителна, но не е. Много даже е важна. Това е картата на литературното възпроизводство у нас и съответно на споделените литературни ценности, на тази част от литературната норма, която стихийно се образува "отдолу". Фактически, това е матрицата на българската литературност. Някъде там се крие например обяснението защо сума ти начеващи стихотворци пишат като Яворов, дори с аналогична лексика и синтаксис, и защо думите "нестинарка" и "утроба" прорязват с изумителна честота кажи-речи цялата ни женска поезия. А който смята, че тези параметри не протягат влиянието си, пряко или чрез инварианти, до средните и горни етажи на литературността, е, меко казано, наивен. Средните постоянно възпроизвеждат една естетизирана фолк-стилистика, свръхизлъскана в притеснението си дали изглежда достатъчно лъскава, която носи емблемата "Аз възпявам моите анонимни люде, защото и те са хора, нищо че не са от София". Стилистиката се самоизживява като храбра и своеобразна, но е всъщност страхлива и подражателна, тъй като основната й цел е да покаже, че каквото се прави в столицата, го могат и у дома, в провинцията. Парадоксът в случая е, че нито столицата е оспорвала някому това, нито някой е успявал да стане оригинален чрез демонстрация, че умее същото, каквото и други. Но репертоарът не свършва дори тук. Основна част от "столичния" литературен салон пише в момента провинциално, по всички правила на литературния провинциализъм. Названието е на дефект, разбира се, но не географски, а манталитетен и жанров. Обозначава вид имитативно писане, отличаващо се със завишена литературност, също като на амбициозни дебютанти, взряли замечтани очи в естетически център, който отстои, според собствените им представи, на голямо разстояние от тях.

Някъде в този матричен план на българската литературност се губи читателят - потребността от читател, образът му и т.н. У нас по принцип имаме свръхпроизводство на литературност, не чак гъста, но толкова окончателна в своя релеф, че е в състояние като брониран влак да пренесе от люлката до гроба поколения пишещи, без какъвто и да било друг контакт или обратна връзка, освен помежду им. Погледнато пък от другата страна, откъм грамотния обитател на националната територия, независимо дали е "четящ човек" или не, литературата е ясно какво е. Тя не е нещо в действие, не е просто комуникативна или естетическа норма, а система от категорични параметри и дори завършен списък с имена на писатели, до един неживи. В по-инструментален план пък, назоваваш ли се публично "писател", чертаеш у другите автоматична представа не само че пишеш, но и горе-долу какво и как пишеш. За какво тогава да чете читателят? Той вече знае, поне по собствените си представи, какво се пише. В някаква форма, книгите той ги е чел предварително. Включително и ненаписаните.

Откъде се е взело това "свръхпроизводство на литературност"? Без да смятам, че мога тук да изчерпя въпроса, бих форсирал виждането си, че литературата е играла в редица отношения ролята на компенсаторен фактор. Нямам предвид само терапевтичната й функция - когато е била използвана от тази или онази по-деликатна натура като мимолетно средство за избавление от "околната тиня". Има по-дълбоки причини. Защо у нас хората приказват по-уверено за история и литература, отколкото за икономика? От духовност ли, или просто разполагат с повече свободно време, отколкото с пари? Не е нужно човек да е крайно прозорлив, за да избере второто. И после, в една потомствено бедна страна като нашата, със селски бит и икономика, с разпокъсано общество и конспиративно затворен политически елит, социалната мобилност винаги е била ниска и доколкото я е имало, се е осъществявала главно на база на неспециализирано знание. Тоест, ако някой млад човек е искал да се развие, да направи кариера, да смени социалната си каста, амбициите му са го насочвали по неизбежност към политиката, администрацията или някоя от сферите на хуманитаристиката. Просто тия коридори са се оказвали обикновено отворени: към попрището на партиен деец, чиновник или даскал (евентуално журналист, писател).

Статутът, имиджът и до голяма степен веществото на литературата ни са субпродукти на това тънко и мудно социално движение. По природа литературата е елитарно занимание. Но у нас системно е била един от заместителите на фрустрираната масова инициативност в обществото и не случайно е заредена с мощни сублимативни енергии. Многократно тя е служила за притегателен център на амбициозни млади хора, които са търсели добро общество и престиж, без да са имали възможността да вложат предварителен капитал в търсенето им. Покрай всичко останало, литературата е евтино занимание. Практикува се срещу минимум разход на консумативи, а дава усещане за принадлежност към елит.

Поради всичко гореизложено, литературата ни е до голяма степен игра на стъклени символи: затворена, черпеща мотивация за съществуването си от унаследения символен капитал, с който тя все още разполага, макар и затихващо, в образователната система и медиите. Както споменах, поради същите причини читателят е за нея странична тема. Тя и той са фактически в противоборство. Той се интересува винаги от "нещо ново". А в нея съдържанието и смисълът са заменени от ритуала, независимо дали ще го наречем "традициите", "приемствеността" или "корените", или пък ще го видим въплътен в телесните и реторични пози, които "утвърдените" писатели заемат при публични изяви. Грижейки се за професионалния си капитал, тоест, писателят, съзнателно или не, постоянно се стреми към ликвидиране на опасността да се появи нещо ново. Този "ритуал" е заглушил почти всичко останало от нормите на литературността у нас - при това така безапелационно, че когато не му признаят достойнствата, към които се стреми, той започва да се сърди, да капризничи, да настоява за правата си над територията.

Ето за илюстрация извадки от едно неотдавнашно интервю на Марин Бодаков с поетесата Силвия Чолева (2008), в което последната заявява няколко симптоматични неща във връзка с темата ни:

"Иска ми се повече българи да четат българска литература."

"За книгите си винаги съм търсила малко читатели, но от класа. Имам ги - нали видя хората в Централна поща на представянето на "Картички" и "Писма"2?"

"... аз ту се отчайвам от това колко малко хора ни четат, ту се обнадеждавам като прочета добри стихотворения от млади български поети."

"У нас в медиите почти няма статии за поезия... Но дори това, което се пише, е толкова затворено, така взряно в конкретния автор, творба, че сякаш те са извън времето и пространството."

"Много не се интересувам от теориите. Повече - от литературните факти."

"Спокойна съм, че литературата си съществува и се развива извън анамнезите и предписанията."

"Ето, ти не ми зададе въпрос конкретно за поезията ми, защо пиша така, защо пиша за това... Знаеш ли откога не са ме питали?"

Гореказаното гъмжи от толкова противоречия, че го сглобява едва ли не само фактът, че излиза от устата на един и същ човек. Читателите били хем достатъчно, хем недостатъчно на брой. Че са малко ("но от класа"), хем е хубаво, хем я тревожи. Имало голяма нужда от концептуална критика, но нея, поетесата, "теориите" всъщност не я интересували. Спокойна била за литературата, но се безпокои, че отдавна не са я питали нещо за поезията й.

Какво иска в действителност Силвия Чолева? Живот на отшелник или мегафон на площада? Лавица с лично творчество зад себе си или гъсто журналистическо и изследователско покритие на личното й творчество? Съдържание или почести? Като че ли и двете, уж. От години тя принадлежи към група за писателски натиск, която старателно отстрелва по пътя си нечленуващите в нея. Книгите й излизат безпроблемно, на премиерите й, както заявява самата тя, е многолюдно. Репрезентирала е неведнъж България в чужбина. Би трябвало да е доволна. Но не е. Чувства се подценена, дори унизена. Кара се, сърди се, тропа с крак. Потъва в обезкуражение и се подкрепя с цитати, които цени: "Поезията ще я има - в звука от плясъка с една ръка", "Стих подир стих - докато всичко изпееш, на хоризонта смътен планина се очертава".

Всъщност, ясно е какво иска. Не е нито точно съдържание, нито само почести. Иска съдържателни почести. Иска публична слава, но някак славата да излезе, че е обективна и заслужена. Държи да режисира кариерата си на виден поет по всички правила на груповото взаимоподпомагане, но в същото време й се иска режисурата да не се забелязва, а любовта на потребителя да е автентична, не просто служебна. След като е подреждала картите си така, че да влезе в някакъв план на литературата, който може да се тълкува като репрезентативен, й се иска критиците да разсъждават за нея само оттук нататък, като за вечна стойност или чист текст, освободен от контекстуални примеси. Толкова интензивно се е старала да бъде съвременна класика, че всеки друг вариант на кариера й се струва несправедлив.

В тази връзка, плачевните й нотки по адрес на отсъствието на литературна критика са просто каприз. Защо да отсъства критиката? Ами ако вече се е състояла? Не го казвам, но нека го предположим. Критиката говори по много начини, включително и чрез мълчание. В историята нямат чет авторите, за които критиката е мълчала. Следва ли от това, че във всеки такъв момент тя не е съществувала? За други автори пък е говорила по-отчетливо. В този смисъл, да твърдиш, че заслужаваш не само служебни рецензии, но и задълбочени статии с канонизиращ анализ - а щом ги няма, значи я няма и критиката, - е израз на крайно заслепен егоцентризъм, повярвал наивно в магията на самовнушението. Излиза, един вид, нещо такова: ето, ние тука се разбрахме помежду си кои сме елитът, подредихме се на рампата, други няма, хайде сега пишете за нас като за единствени! Ами ако има и други? И те са по-добри? Както съм казвал и друг път, литературната игра е постоянно отворена, включително и със задна дата, за нови играчи.

Но тук се връщам към по-централната си тема, защото стигаме до важен концептуален възел. Това, което Силвия Чолева говори, желае и върши, не излиза все пак от регламента на нормалните неща. Тя не нарушава закон. И щом е така, има пълното право да прави каквото си иска, да пише каквото си иска, да се групира с когото си иска, да си урежда каквото си иска и да приказва каквото си иска. Никой не може да й забрани. Няма и за какво.

Какъв е обаче проблемът? Защото проблем - някакъв - явно има, щом успехът, който иначе си върви съвсем по релефа на регламента, не носи автоматично удовлетворение. Въпросът е, че "законно" не значи "легитимно". Стигаме на пръв поглед до странен абсурд, да противопоставяме два доста плътни синонима. Но така се е сложило съвременното развитие на значенията им. Да постъпваш "законно" значи, че не си престъпил закон и следователно не подлежиш на наказателна санкция. Значи още "имам право да", "мога да си го позволя", "няма как да ми бъде забранено" и прочие модалности.

Легитимността изисква голяма част от същите неща. Но тя значи и нещо друго: "постъпих както е редно", "имам морално основание", "заслужавам това", т.е. все модалности, които изискват правото, което имаш, да бъде придружено и от обосновка с какво основание го ползваш, иначе няма да ти бъде признато. Най-много да бъде търпяно известно време, поради други съображения. Малко по-прецизно казано (поради постоянния риск от лесни имитации), легитимността все едно заявява: имам заслужено признание от едно общество, което е било предварително осведомено за достоверните данни по моя случай. "Легитимен" си, ако си се откроил пред публиката, но без да си я подвел с нещо, без да си подправил данни, без да си заслонил с длани слепоочията й, за да насочиш изключително към себе си (или "своите") мислите и симпатиите й. Във всеки друг вариант само си си позволил нещо. За частна употреба и оценка.

Още няколко думи по определенията. Законността изисква спазване на правните постулати, а легитимността - съблюдаване нормите на справедливостта. Законността е принудителната организация на нещата. Тя дава сила и създава страх. Легитимността въплъщава обратната връзка към нещата и всичко около тях, включително и към законите, които правят възможно осъществяването им; т.е. дори един закон спокойно може да бъде приет от обществото за "нелегитимен" и това след време да доведе до коригирането му. Тя дава удовлетворение (което пак е сила, но от друг порядък) и създава доверие, а след известно натрупване на доверие - авторитет. Съответно, простъпките спрямо законността водят до наказания. Простъпките спрямо легитимността пък водят до загуба на обществен кредит, до апатия, до иронично присвити околни уста. Или - в качеството на единствено изключение - до одобрителни смигвания от страна на съзаклятниците в простъпката, които обаче никога не са толкова много на брой, че да бъдат наречени "общество".

Из цялото ни социално поле, включително и в литературата, системно се прави една голяма грешка, която показва колко е примитивно все още обществото ни. Към закона се подхожда с хитроват формализъм, а легитимността се подценява или въобще се игнорира. Тоест, социалната ни комуникация все още е преобладаващо на ниво силово налагане или позиционно надиграване. Виждаме и резултата: провинциализъм, загуба на ценностна ориентация, тотална липса на обществен кредит към институциите, бедност. В публичното пространство е кръговрат. Центровете му постоянно форсират към рампата свои кандидат-стойности и кандидат-авторитети, които обаче, неполучили ответно признание, бързо девалвират, слизат до кота нула и биват заменени от други подобни псевдоналичия. Играта не се получава, но възпроизводството й е вредно и опасно. Ефектът е като на злокачествен тумор или проказа. Потискат жизнените процеси на цялото тяло, рискувайки да причинят по този начин смъртта му, та дори с цената на собствената си.

Тук е моментът да се върна на темата за конкурсите, понеже те са главни епицентрове на битките за литературна легитимност. И виждаме проблема. За да се радват на легитимност наградите им, трябва и самите те да я притежават. Действителността обаче излъчва други сигнали. Уж имаме изобилие от конкурси - дори напоследък се е разгърнала някаква мода сред общините да се оборудват с такива, вероятно в контекста на надпреварата им за държавни субсидии и еврофондове, - но гъстотата им не упражнява ефект върху потребителя. Изключенията се свеждат до отделни книги, както това стана със "Стъклената река" на Емил Андреев, която предизвика към себе си интензивен прилив на покупателен интерес, след като спечели наградата "Вик" през 2005 г. Но инциденти от този род не свидетелстват за налична репутация на конкретния конкурс, а за надежди, които в онзи дебютен момент (едва втората му годишнина) са се вложили в него. Или пък за добър пиар по време на предварителните етапи. В следващите години "Вик" не пропусна да разочарова с наградите си и мисля, че доста нивелира надеждите.

Съвсем напоследък впрочем интересът към родната литература бележи известно повишение. Издателствата усещат това и понеже са заинтересувани, бързо отреагирват с корекции в плановете си. Уви, за конкурсите обаче тенденцията се развива изцяло извън тях. Дължи се пак на влизането ни в Евросъюза. Можем да я наречем "ефектът на отварянето на системата". Всяка отворена система предизвиква повече любопитство от затворените, тъй като е по-непредугадима. Току-що отворената ни система (политика, култура, литература и т.н.) логично предизвиква особено голяма доза любопитство. И в допълнение, появата на нов колективен етноидентитет генерира по места инстинктивен стремеж към защита на стария. Някъде той спомага за развитието на серия национализми, другаде пък, като в случая, за който говорим, създава своеобразен културен патриотизъм, чисто радетелски и позитивен като явление.

Лошото е, че има и голяма опасност ефектът да се разнесе, ако конкурсите не положат усилия в следващите години да си извоюват легитимност. Но как се постига тя в контекста им? Пунктовете са три:

  1. Чрез регламента.

  2. Чрез употребата на регламента.

  3. Чрез сполуката (или несполуката) в определянето на наградата.

Трите са пряко свързани и все пак са доста независими един спрямо друг. Добър регламент може да се прилага зле. Дори при най-лош регламент изборът на журито може случайно да се спре на добра книга. Добър регламент може да се прилага добре, но да доведе до награждаване на слаба книга. Има и още варианти. Въпросът е, че иска ли да трупа легитимност, един конкурс трябва да се стреми да поддържа максимално високо ниво и в трите пункта, както и във взаимодействието им. А грешките си в процеса той може да обезсилва чрез публичното им оповестяване и дискутиране. Когато например поддържа редовен интернет сайт и редовно публикува там състава на журитата, мотивите за номинациите и наградите, текущата информация и пр., конкурсът трупа фактически легитимност.

Нека сега да хвърлим общ поглед над територията. Да започнем с "Развитие". Съществува от 11 години. Конкурс за непубликувани романи. Победителят печели издаване на ръкописа си плюс 5000 лева. Спонсорира се от инстанция с вариативно име, в което неизбежно фигурира думата от названието на конкурса: доскоро беше "Корпорация Развитие", от тази година е фондация "Развитие 21. век". Адресът им впрочем е един и същ, само дето имейлите са различни. Преди беше несериозният miro_razvitie@yahoo.co.uk, а сега има лек статутен ъпгрейд: foundation@razvitie.bg. Данните и движението им внушават, макар и може би неоснователно, че спонсорът не оперира със свои пари, а посредничи за чужди.

Но да не се задълбочаваме върху траекторията на паричния поток (всъщност по-скоро ручейче), щом отива за литература. Най-важно е как се "държи" конкурсът вътре в себе си и навън. В това отношение този е утаен, направо заспал. Публичното му самооповестяване е рехаво, формално. Собствен сайт няма. Поведението му е типично за институция с подсигурен спонсор - излъчва нехайство към собствената си популярност и затова, извън състава на пряко заинтересуваните, тя е почти нулева. Ядрото на журито е все същото от началото на века насам: Ивайло Знеполски, Георги Господинов, Алек Попов. До преди три години към тях са фигурирали и Боян Биолчев и Валери Стефанов, но са изпаднали от състава.

Това, че журито се повтаря, със или без изключения, е само половината проблем, макар че тази половина е сериозна. Другата се свежда до факта, че ако се изключи Знеполски, другите двама членове са действащи романисти, което е класически пример за конфликт на интереси. Не е въпросът дали има налице простъпки или не. По всички правила на теорията и практиката, конфликтът на интереси е "консумиран" дори само при наличие на предпоставки за - както се нарича - "приватизация на обществен интерес". В края на краищата, става дума не за ниво на наказания, а "само" за култивиране или снемане на обществен кредит (в случая, литературна репутация). В конкретната ситуация например съществува опасност наградите да се насочват не към най-добрите ръкописи в конкурса, а към най-приближените стилово и тематично до това, което пишат или препоръчват Господинов и Попов. Има хипотетичен риск дори от пряка злоупотреба с художествени текстове. В случай на обвинение в такава, нито ощетеният млад автор би могъл да си потърси правата (ако има основание), нито пък журиращите биха могли (ако обвинението е неоснователно) да снемат от себе си подозрението на публиката.

Но най-обезпокоителни размисли събужда опасността от известна приватизация на литературното мнение и литературната норма, от трайното им административно съсредоточаване в нечия полза. Тази опасност е по-реална, особено в съчетание с други фактори. Вече споменах, че наличните членове на журито в "Развитие" са несменяемо присъствие. Но Господинов например играе роля на пропусквателен филтър не само в "Развитие", но и в пловдивското издателство "Жанет-45", което е концептуално отворено за млада литература. При такъв обсег на влияние, би ли посмял някой начеващ критик да си позволи по негов адрес друго, освен славословия? Би ли посмял някой млад писател да подхвърли дори бегла реплика публично, че Господинов не му допада като стил? Позволявам си да се усъмня в това. По-лесно си представям едногласни възхвали, подмазване, преки стилистични влияния, молби за препоръка или кратък предговор. И ги виждам навсякъде. С други думи, назначаването на решаващ процент действащи романисти в пунктове за пропускане и промоциране на родна белетристика, особено пък дебютна, не изглежда легитимно по същество, тъй като допуска риск от нормативно въздействие на същите върху този сектор от литературата - дори от приватизация на част от параметрите й.

Пловдивският "Христо Г. Данов" е аналогия на "Развитие" по механизъм на спонсориране и резултантна заспалост. Само че тук имаме държавна връзка, а не фондационна - парите идват от Министерството на културата. Всички типични белези на стабилната "топла връзка" са тук налице: нехайство по отношение на медийната разгласа, непрозрачност на работата на журито (дори съставът му, ако изключим председателя, трудно може да се разбере какъв е), разсеяно ветрило от раздавани награди, между които основната е "за цялостен принос". Конкурсът функционира като скромен подвариант на ежегодните президентски награди, макар че при по-активна политика би могъл да ги превърне самите тях в подвариант на себе си.

Русенският "Канети". Той е по-амбициозен, макар че не е ежегоден, а двугодишен. Млад конкурс е (две издания досега), при това със силна локализация, което е хубаво. Между целите му явно фигурира повдигането на културния имидж на Русе, който, уви, от Възраждането насам е ерозирал стремително. Регламентът е оповестен онлайн съвсем акуратно, списъците с арбитрите се одобряват от кмета на Русе, в състава им задължително влизат четирима представители на културни институции в града. Това са все разумни движения в посока към създаване на облик и репутация.

Започват обаче проблемите. За определяне на наградата работят две комисии: селекционна в състав от 7 души, която подбира до 10 номинации, и "комисия по присъждане на наградата" в 9-членен състав, която избира най-първия между избраниците. Едни и същи хора могат да фигурират - и фигурират - и в двете. Членове на журито в едно издание на конкурса могат да участват и в следващото му издание. Най-малкото, не е забранено. И се практикува.

Стигаме до резонни недоумения. Ако съставът може да се повтаря, защо тогава са две? Има някакъв смисъл само в случай че са отделни и независими. Но дори да беше така, защо е чак толкова нужно да са две? Ясно, че решаваща е селекционната. Тази по наградите е до голяма степен поставена пред свършен факт да избира сред избраното. На първата се пада органичната част, на втората - довършителната и светската. Изобщо, структурата е податлива на подозрения, че втората комисия не изпълнява друга функция, освен да размие отговорността на първата и да я измести на финала от рампата на публичното внимание.

Някои конкретни конфигурации в комисиите, произтичащи пряко от горните несъвършенства, също се набиват неприятно в очи. Например устойчивото присъствие на Михаил Неделчев и Владимир Зарев. Освен литературата, тях ги свързва и житейският факт, че са кумове, което би следвало да ги въздържа от участие в съвместни конкурсни комбинации. Но се получава точно обратното. В първата селекционна комисия през 2005 г. председател е Зарев, Неделчев е член. По-късно, същата година, на първото заседание на комисията по наградата, в която, между другото, участвах и аз, Зарев предложи Неделчев за председател, на което се възпротивих, предложих Милена Кирова и за чест на останалите трябва да спомена, че избраха нея. Миналата година пък, в следващото издание на "Канети", Неделчев председателства и двете комисии, а Зарев участва с роман ("Светове") и стига до номинация. Любопитна подробност е, че Неделчев отказва да председателства церемонията по награждаването, което би могло да се тълкува и като негласен протест, задето вотът на втората комисия е определил за победител все пак не романа на Зарев, а "Черната кутия" на Алек Попов.

Щастлив факт за "Канети" е, че в крайна сметка наградата отива при най-добрата сред номинациите. Но, първо, другите стоят толкова рязко по-долу от нея по ниво, че на човек лесно може да му хрумне да се запита кои ли са отстреляните от първата комисия и нямало ли е между тях по-достойни конкуренти на победилия роман. Второ, до крайния избор се стига някак инцидентно, като в хепиенда на уестърн. Изборът не личи да произтича от състава и коректната работа на арбитрите. Струва ми се, че за да дадат повече легитимност на конкурса си, организаторите му имат още работа по усъвършенстването на регламента - към повече простота и прозрачност, най-вече. Усложнени структури като сегашната, в които освен това могат да се правят странни групирания и прегрупирания, лесно създават впечатление, че им е отредено да играят ролята на мътна вода, в която добре се лови риба.

Що се отнася до конкурса "Вик" за български роман на годината, той запада от година на година и не знам какво може да го спре. Иначе няма равен на себе си по формална прецизност на регламента и коректност към публиката: спонсорира го едноименна фондация със собствен сайт, журито се среща за обсъждания на няколко етапа, работи се с професионална пиар агенция, която осигурява на конкурса текущо медийно присъствие почти през цялата година. Постарали са се да има и обратна връзка чрез връчване и на малка награда за избрана от публиката книга, до която се достига чрез читателски вотове с есемеси.

В този регламент има някои дребни неуредици, но един момент е особено слаб и той е главният източник на проблеми. В основата на конкурса стои постоянен комитет от "влиятелни" персони: самият учредител Едуард Вик, Боян Биолчев, Иван Гранитски, Недялко Йорданов, Раймонд Вагенщайн, Христо Друмев и Стефан Данаилов. Те избират всяка година конкретното жури. По устав това са свръхдостойни настоятели, които съдействат за популяризацията и почтеността на конкурса, ангажирайки се "да гарантират пълна прозрачност на процеса на селектиране". Но през 2006 г. (предпоследното издание на конкурса) в репутацията им беше направен страшен пробив. Тогава Боян Биолчев излезе от настоятелството специално за да си освободи право да участва "от другата страна" - с романа си "Амазонката на Варое", извънредно невзрачно произведение, което обаче спечели и голямата награда, и тази на "читателите". Същата година, вероятно неслучайно, член на журито беше Димитър Томов, шеф на издателството на Софийския университет, но също и кум (като в горния случай) на Биолчев. Нещата общо взето се разчуха3 и Биолчев, макар че получи съвсем законно наградите си, не взе с тях и съответстващ легитимитет. Във всеки случай, пак се върна в настоятелството. И като вземем предвид, че той освен това председателства вече втора година конкурса "Южна пролет" в Хасково, който отгоре на всичко е за поезия, а не за белетристика, можем да се запитаме нещо много пряко свързано с нашата тема: интересно, как смятат тези два конкурса, "Вик" и "Южна пролет", да си извоюват доверието на читателите, които нямат честта да са роднини или приятели на Биолчев?

Миналата година журито на "Вик" беше, за щастие, съвсем редовно. Получи се обаче вероятно поради присъствието в него на Амелия Личева и Ангел Игов, силен уклон към постмодерна стилистична теология. В резултат, голямата награда взе произведение, по-слабо и от Биолчевото - "Партиен дом" на Георги Тенев. Изборът е наистина ужасен4 и към тарикатската усмивчица върху лицето на конкурса, лепната предната година, се прибави и акне. Човек би могъл да си помисли, че другите двама арбитри, Любомир Левчев и Деян Енев, ще наклонят везните към по-консервативно предпочитание (с риск да излезе и по-сиво). Но се е получило нещо, в което ми се струва, че виждам пореден опит на Левчев да се изживее като авангардист, залагайки на "младите". Уви, една стратегия, която се предприема наизуст, обикновено не улучва адресата си. Жалко за "Вик", но там имат по-сериозни проблеми със самия си регламент, отколкото с романа на Тенев. Съставът на комитета "настоятели" буди сериозни съмнения. Не е само Биолчев. Но още по-сериозни съмнения буди регламентираната им несменяемост

Стигаме до "Хеликон", където миналата година журирах и аз. Там регламентът е почти напълно изряден: петчленно жури5, четири обсъждания през годината с четири номинации, след гласуване, по на три (белетристични) книги. Нещата протекоха много коректно, с реални дискусии, прерастващи понякога в доста разгорещени спорове. И след всичко прекрасно дотук, в крайна сметка избрахме компромисно произведение, каквото е "Проклятието на жабата" на Емил Андреев: нелошо, но нищо особено. Дефектът, мисля, беше пак в състава на журито - не в някой от нас поотделно, а в съчетанието ни. При такъв разнобой от вкусове и критерии за оценка, какъвто беше нашият, нищо чудно, че накрая едно компромисно произведение изпревари в гласуването останалите. Впрочем моят вот беше за "Малко късмет за по-късно" на Палми Ранчев.

Имахме още два проблема, донякъде свързани с регламентни несъвършенства. Конкурсът няма подробен опис на критериите си за участие и оценяване, който да е публикуван в пресата и онлайн. Това е наложително, защото можеше да спести част от дебатите ни относно коя книга влиза в регламента и коя не. По принцип, наградата е за белетристична книга. В тази връзка имахме спор около "Следеният човек" на Веселин Бранев, една мемоарна книга, за която обаче част от колегите арбитри настояха да гласуваме, поради художествените й достойнства. Позицията им беше все пак разбираема, тъй като у нас по традиция романът и мемоарът стоят много близко в жанрово отношение. Това говори зле за принципното ни отношение към документа и факта в литературата, но тъй или иначе, такава е насложената практика. За в бъдеще ще е хубаво, ако конкурсът прецизира жанровата си рамка като "за белетристика" или "за белетристика и мемоаристика". Наистина ще се спести доста дебатно време.

Другият проблем е свързан с мандата на арбитрите - в смисъл, трябва ли да се сменят всяка година или не. Може би трябва. Георги Борисов например беше отдавнашен член на журито и не благоволи да дойде на първите ни две номинационни срещи. На третата пък предложи да преразгледаме някои от дотогавашните ни номинации в интерес на други заглавия, което щеше да е страшна регламентна издънка, ако останалите бяхме склонили. За наша чест, не го направихме. Поантата ми е, че ако някой член на жури се застои повече в него, той може би приватизира в съзнанието си своето място вътре и е завишено склонен към волности. От това не е застрахован никой и мисля, че трябва да се премахне като възможност. От друга страна обаче, постоянните журита имат бъдеще в някои случаи: когато конкурсът например е организиран от издателство, което проявява предпочитание към определен профил книги, независимо дали профилът е тематичен, стилистичен или жанров. Тогава ще е очевидно, че конкурсът търси не изобщо "най-добрата" книга, каквото и да значи това, а има конкретна концепция за литературата и съответно търси най-доброто й въплъщение за годината.

Този "Хеликон" пострада и от малко липса на късмет. С оглед легитимността на конкурса и лично моята работа в него, жена ми, Кристин Димитрова, се отказа официално от участие тъкмо в годината, когато издаде романа си "Сабазий". По този повод имахме спор с Георги Борисов, който настояваше да изляза от журито, за да може книгата да участва. Каза още, че бил готов да гласува именно за нея. Отказах, защото такъв танц с регламента, макар и без формално нарушение, би олекотил репутацията на "Сабазий", ако романът беше взел наградата. Малко щеше да заприлича на Биолчевия случай. Тъй или иначе, репутацията на конкурса беше запазена, но пък той се лиши от най-яркото романно заглавие за годината. И не само за нея.

Но за конкретни произведения ще говоря по-подробно в една следваща статия.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Тук изцяло изпускам интернет-потреблението на литература, което изтрива географските граници и йерархиите между тях. То обаче е преобладаващо безплатно, а това положение не дава да се прокара ясна разделителна линия между четене и сърфиране. Покупката е жест за осъществен избор на четиво и затова може по-достоверно да играе ролята на маркер за прочит. [обратно]

2. Последните две книги на Силвия Чолева, издадени почти едновременно (б.а., В.Т.). [обратно]

3. Вж. по този повод, както и за случая Неделчев-Зарев, статията ми "Литература и медии" (Трендафилов 2006). [обратно]

4. По този въпрос вж. по-подробно в статиите "Ще шашкаме западняците с Партиен дом" (Леонидов 2007) и "Вик пак пробит" (Новков 2007). [обратно]

5. Освен мен, Георги Борисов, Галина Спасова, Йордан Ефтимов, Милена Кирова. [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Леонидов 2007: Леонидов, Румен. Ще шашкаме западняците с Партиен дом". // Класа, 08.11.2007.

Новков 2007: Новков, Митко. Вик пак пробит. // Култура, бр. 40, 22.11.2007.

Трендафилов 2006: Трендафилов, Владимир. Литература и медии. // Култура, бр. 29, 07.09.2006. Също: Електронно списание LiterNet, 21.10.2006, № 10 (83) <http://liternet.bg/publish8/vtrendafilov/literatura_medii.htm> (01.03.2008).

Трендафилов 2008: Трендафилов, Владимир. Кризата, която обнадеждава: наследството от европеизацията. // Култура, бр. 2, 18.01.2008. Също: Електронно списание LiterNet, 12.02.2008, № 2 (99) <http://liternet.bg/publish8/vtrendafilov/krizata.htm> (01.03.2008).

Чолева 2008: Чолева, Силвия. "Продължавай да вървиш..." Разговор на Марин Бодаков с... // Култура, бр. 4, 01.02.2008.

 

 

© Владимир Трендафилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.03.2008, № 3 (100)

Други публикации:
Култура, бр. 8, 27.02.2008.
















Партньори