ВРЕМЕТО НА ОХЛЮВИТЕ

Николай Фенерски

web

Сополиво време. Охлювено време. През този май се превърнаха в охлюви и запълзяха нагоре-надолу. Криеха се по ъглите. Разминаваха се пълзешком, оставяйки мокри дири след себе си. Толкова е лигаво, че той дори не може да започне писмото и само се взира в стичащата се по стъклото вода.

Писмо до сина му, когато навърши двайсет.

Хората не винаги успяват да са заедно. Разминават се. Като охлюви. Всеки си носи къщичката на гърба. Всеки се губи. И се намира. Ку-ку, къде съм? Тук съм. Тук.

Понякога дори нарочно се губи. За да може да се търси. Защото без тази игра е мъртъв. Мъртъв охлюв - ха-ха. Куха черупка. Понякога играчът хем си играе, хем вземе, че наистина се изгуби и сам не разбира как и защо... С играенето ли е прекалил или е попаднал в лабиринт...

Капките продължаваха да се стичат. Той ги наблюдаваше - от горе до долу, малки рекички, които поемат ту наляво, ту надясно.

Ще му разкаже, че не бива никой никого да обвинява. Каквото се е случило - това е. Пропуснатите общи делници, празници, паднали първи зъбчета, велики лични събития... Тези болки всеки си ги товари отзад в къщичката и продължава да пълзи. Великото пълзене. Не - няма да му пише, че и в пълзенето може да се открие красота - велики глупости. Ще му напише, че трябва да полети. Сам. Съвсем сам... Макар че и летенето е като пълзенето. Това няма да му го пише.

Беше си представял дори мига, в който ще седи до порасналия си син в някоя сладкарница. Не са се виждали от пет години. Седят и си мълчат. Срамуват се... Може би това беше причината за писмото - да знае всичко предварително, за да не се срамуват.

- Казват, че времето ще се оправи - подвикна от съседната стая майката на детето му. Изтръгна го. Върна го на мястото му. Пред стъклото.

Пука ми, каза си. Времето си му харесва. Дори много му харесва. И какво значи да се било оправело... Той тъкмо щеше да й отвърне заядливо, но погледна през капките, залепи нос в прозореца и се успокои. Нищо не може да го разколебае точно сега.

- Тати, искаш ли да играем едно „Не се сърди, човече“? Като не мога да излизам, поне... - синът му се доближи до него и запремигва умоляващо.

- Добре, момче, ще играем една игра... Но нали знаеш, че аз винаги се сърдя...

© Николай Фенерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.01.2006, № 1 (74)