Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АПОКАЛИПСИСЪТ Е ДЕЛО ЛИЧНО

(1)

Николай Фенерски

web

Лицата и събитията не са случайни.

Откровението е възможно най-личното нещо. Казвам го, понеже съществува представа, че Апокалипсисът ще дойде като стихия за всички и навсякъде и неотменимо ще се случат какви ли не бедствия и катаклизми. Откровението е онзи съкровен и единствен момент, кокато оставаш насаме с Твореца и споделяте всички неща, които са ви мъчели и които толкова време сте се опитвали да си кажете, но поради това или онова не сте доразбрали правилно. Интимно е. Тогава теориите и предположенията губят смисъла си. Както се казва - Часът на истината, в който отваряш широко очи и уши, за да не изпуснеш нещо, което съвсем пряко те касае.

Нима може Творецът да бъде толкова жесток, че да не приседне лично край всеки от руските моряци на потъналата подводница в последните (първите) минути преди (след) смъртта? Не само са се срещнали, но и всяко от 118-те човешки същества е разбрало отговора на маловажните въпроси, който живите постоянно си задават - защо точно те и точно тогава трябва да си заминат, какъв е смисълът и ще се видят ли отново... Мъжете са разбрали отговорите и на истинските въпроси - които само те си знаят. В такъв миг не е възможно да те интересуват дреболии.

Започвам с тази случка, защото се чувствам съпричастен - родих се на брега на Северния ледовит океан, същия, който ги погълна. След един неуспешен брак баща ми дошъл в Русия, за да учи и работи. Не случайно в този северен град се случила и майка ми. Както и сега, тогава ревях постоянно и не им давах да спят. Сега само че рева без глас...

От първия брак баща ми имал дъщеря, по-голяма с пет години от мен. След като се разделил с тях, никога повече не я видял. Казваше, че майка й я настройвала срещу него, втълпявала й ненавист. Изобщо бъркали се в личния живот на момичето. Когато бях на тринайсет, една вечер се върнах от училище и видях баща си да плаче, както го правят възрастните - неудържимо и сподавено, без звук. Край него заплакахме аз, сестра ми и майка ми. Бяха му съобщили, че сестра ми от първата му жена скочила от седмия етаж на блока. Че била особена, не говорела много, учела се отлично и нямала приятели. Всичко за нея той научи впоследствие. Заживя с това. Понеже ми е баща и е най-кроткият човек на света, мога донякъде да си представя как го понася... Петнайсет години след това отидохме на гробовете на баба и дядо. Баба умря в самота, а дядо, разделил се много отдавна с нея, си замина някак неусетно и за самия него. Бяха в различни краища на гробищата. Баща ми поговори с тях и запали три свещи. Двете сложи на гроба на баба - една за майка си и една за детето. Каза, че го прави всеки път.

Понякога ходеше в онзи град и мълчаливо заставаше край гроба на най-голямата си дъщеря.

Дядо ми по майчина линия бе голям рибар. Живееше в село Махинджаури, край град Батуми, в Грузия, на брега на Черно море. Казваше се Валдемар Панцер, неговият баща дошъл от Германия в Грузия в началото на двайсети век. Четиринайсетгодишен, дядо ми попаднал в бройката на немците, заточени от Сталин в Средна Азия. Още хлапак едва не умрял от глад, някакви чеченци го спасили. Край град Алма Ата, близо до китайската граница срещнал неслучайно баба ми. Тя му родила три дъщери и го зарязала. Средната била майка ми. Баба си Зина видях само веднъж и единственото останало ми от нея е споменът за украинското й произношение на "г" почти като "х" - "кахда", "халубой". Сам с трите момичета, човекът се справял някак. Голямата ми леля поела ролята на домакиня и непрекъснато се карала на най-малката. И до днес не се разбират. Голямата живее в Петербург, а малката в бащината си къща в Махинджаури.

После дядо ми се оженил за еврейката Маша, която била истинска мащеха за децата му. Веднъж тя ни прави палачинки и пита мен и сестра ми, докато закусвахме:

- Майка ви мрази ли евреите?

Какво да й кажем. Изобщо не разбираме въпроса, хлапета.

- Питам, защото леля ви Наташа (голямата) ненавижда евреите...

Евреин - що за понятие? До късно през нощта тя четеше нещо на сина си, мой вуйчо по дядо, по-голям с година от мен. Не разбрахме какво му чете, но след няколко години и тя си стегна багажа. И с наученото на каквото трябва момче отидоха в Израел.

В началото на деветдесетте дядо ми, вече прехвърлил шейсет, напусна дома си и замина за Германия, където имаше брат. Там е и гробът на неговия баща. Пътьом решил да дойде да ни види в България. Той обичаше пътешествията и никога не се обаждаше предварително, че идва. Вечерта на Централна гара в София местните каналии забелязали нисичкия спретнат немец и бързо му скроили шапката. Остана без документи и пари. Добра се с безброй проблеми до Германия и се зае без документите, пазени грижливо цял живот, да доказва произхода си. Там заживя спокойно, започна да работи на две места и всяка година да гостува на децата си - в Русия, Грузия, България и Израел. Загина нелепо при трудова злополука на 7. декемри, 2000-та.

Беше голям рибар. Сутрин излизаше с лодката в морето и донасяше риба за цяла седмица. Наследство от него ми е един евтин ръчен часовник, с който навярно е бил по време на инцидента. Поддържам го в изправност, но не го нося, стои си в чекмеджето. Вече си е свършил работата, измерил е един живот, да отдъхва.

Известен поет казва, че смърт няма, не може и да има, сякаш прави откритието на всички времена. Защо да си отвличаме вниманието с безсмислени въпроси? Все едно да откриеш, че в природата нищо не се губи.

Други умници пък поетизират страха си от нищото, като заявяват почти същото: човек не умира, а продължава да живее в организма на Вселената - някога сме били звезден прах, по-нататък ще станем частица от друго космическо чудо... Глупости.

Баба ми по баща умря от самота. Ходехме всеки ден при нея, но не живеехме до нея. Тя ни подари такова детство, каквото само добрите баби могат да подаряват. Правеше неземни мекици и манджи. Учеше ни да се трудим и да сме отговорни. Понякога идва в съня ми и разговаряме. Но това не са точно сънища, а част от другото битие, където тя не е сама, заедно сме и живеем.

По цяло лято със сестра ми плевяхме градината, ядяхме череши и дини, гонехме гъските. Там при баба на сайванта бе и моята "работилница", където майсторях самолета си. Но понеже не се получи, реших просто да скова делтаплан. Засилих се от покрива и... паднах. Всъщност не - полетях. Излетях и нямам намерение да кацам. Сестра ми, която наблюдаваше отстрани, падна от смях и си отнесе шамарите. Тя и досега е земната.

Дядо ми по баща, бивш съпруг на истинската ми баба, умря, без сам да го разбере, осем години след нея. В последните часове бил в съзнание и знаел какво го чака. И сигурно установил, че това няма как да го изхитриш. Десетгодишен останал кръгъл сирак, той цял живот бе убеден, че хитростта и ползата са основните движещи сили и добродетели. Бе хитрец на дребно, който не можеше да чете и пише и смяташе всеки срещнат за свой длъжник. Интересно е, че самата съдба му доказа, че има право да иска - спечели от тотото огромна сума пари, която похарчи предимно за собствено удоволствие. Моят подарък от печалбата бе ръчен руски часовник за трийсет лева, който отдавна изгубих. Сестра ми не получи нищо - жените според дядо ми не носят полза и не си струва да харчиш по тях.

Той не идва в сънищата ми. Винаги си е бил саможив, не се тревожи за другите.

И така нататък. Всичко продължава, но не за дълго.

Този е възможно най-добрият ни живот.

Раждат ни,
раждаме,
срещаме се и се разминаваме.

И всеки за себе си трупа важните въпроси за Онзи миг. А междувременно работи, гледа телевизия, скача с парашут, пише глупости, яде три пъти на ден, стиска си пъпките, чука се наляво и надясно, купува си пералня, плаче, чете приказки на децата си, бие жена си, отделя въглероден двуокис и пот, шепне молитви и греши, постъпва умно, понеже е глупак, постъпва глупаво, понеже е мъдрец, скача без парашут от седмия етаж, лекува махмурлука си, пие и пак пие, страхува се от нищожното, нехае пред страшното, жени се за когото не иска, вдига температура, разнася клюки и вируси, тревожи се, хленчи и забравя...

Забравя въпросите си за Откровението, а тефтерчето кой го знае къде е. И когато дойде, гледа тъпо. И отваря широко очи и уши, за да не изпусне нещо, което съвсем пряко го касае.

"Какво си се опулил бе?!"

Апокалипсисът не боли. Няма нищо общо със зъболекаря.

Страшният съд е съвсем друга работа...

 

 

© Николай Фенерски, 2002
© Издателство LiterNet, 31. 12. 2002
=============================
Първо издание, електронно.