* * *

web

Ти можеш да послушаш тази
мелодия на пролетта...
Слуха ти нищичко не дразни -
сънува земен сън нощта.

Потръпват облаците-вежди...
Оглеждат се в реките те.
Без предразсъдъците прежни
до правдата ще дорастем.

Държим в ръцете си нещата,
в дела минава този век.
С тях опита си на земята
осмисля новият човек.

Затуй ни се присънва в порив
лазурът на стиха незрим,
чрез който простичко говорим
с какво живеем и горим.

Ти в този сън си по-сурова,
а твоят отговор - по-строг,
щом вая в пестеливо слово
аз профила на смътен слог;

щом с подкована рима пална
искри от мъртва красота,
наричаш песента ми жална -
и я наричаш с правота.

Ти лириката ми презираш
от багри, ребуси и стръв...
Но милваш моя идващ изгрев -
до днес е нямало такъв.

А аз обичам твоя епос,
суровата ти простота...
Не е душата дим и пепел -
гори с безсмъртен огън тя.

1934

© Уладзимир Хадика, 1934
© Елена Алекова - превод, 2000
© Издателство LiterNet, 26. 09. 2002
=============================
Публикация в "Антология на беларуската поезия", С., изд. "Панорама", 2000.