Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РАЧЕШКАТА

Гюнтер Грас

web | Рачешката

7.

Дявол знае кой е надул корема на майка. Ту твърдеше, че бил братовчед й в тъмния склад за дърва на "Елзенщрасе" в Лангфур, ту - някакъв помощник към зенитната батарея близо до "Кайзерхафен" ("Баш до Костено бърдо"), ту пък - отново фелдфебелът, за когото разправяше, че докато я заплождал, яко скърцал със зъби. Всъщност, все едно кой я беше проснал по гръб - за мен случайно дареното от майка означаваше, че съм роден и отраснал без баща, за да стана един ден сам баща на сина си.

Връстникът на майка, който твърди, че бегло я е познавал под името Тула, моят работодател, щедро ми предлага едно лаконично обяснение за личната ми не особено бляскава биография. Той говори така: очевиден е провалът в отношенията със собствения син, но ако се налага, за тази бащинска немощ могат да бъдат потърсени смекчаващи вината обстоятелства именно в личната рождена травма. При това положение обаче - и независимо от всички частни предположения - действителният ход на събитията на всяка цена трябвало да остане на преден план.

Мерси много! Нямам нужда от подобни обяснения. Винаги съм бил скептично настроен към оценки постфактум. Тъй че нека да поясня: моя милост е на този свят по чиста случайност, защото когато съм се родил на койката в каютата на капитан Прюфе и съм заглушил с първото си проплакване онзи крясък, който все не замлъква в главата на майка, на съседната койка вече са лежали трупчетата на три измръзнали бебета, завити с чаршаф. После се появили и още: целите посинели от студ.

След като линейният кръстосвач "Хипер" с десетте си хиляди тона водоизместимост извършил маневрата, при която много живи и умрели били накълцани, потопени и разчистени, спасителната операция продължила. Към двата торпедни катера постепенно се присъединили други съдове, споменатите параходи, няколко миночистача, един миноносец, а накрая и ВП-1703, на който било спасено последното сираче.

Оттам насетне настъпил покой. На борда вадели вече единствено трупове. Децата - с краката нагоре. Накрая и самото море над масовия гроб се успокоило.

Ако сега предложа някакви цифри, те няма да са точни. Всичко остава приблизително. Освен това цифрите не казват кой знае какво. Онези с многото нули не се побират в ума. Те по принцип винаги си противоречат едни на други. Не само броят на пътниците на борда на "Густлоф" в хода на годините непрекъснато се колебае между шест хиляди и шесттотин и десет хиляди и шестстотин, но и числото на оцелелите периодически се коригира: от деветстотин в началото до хиляда двеста трийсет и девет накрая. Без надежда за отговор възниква въпросът: какво тук значи един живот повече или по-малко?

Сигурно е, че са загинали най-вече жени и деца; с конфузна очевидност огромно е мнозинството на спасилите се мъже, сред които и четиримата капитани на кораба. Петерзен, който починал малко след края на войната, пръв се погрижил за себе си. Цаан, който в мирновременни условия станал търговец, изгубил единствено овчарката си Хасан. Ако съизмерим броят на онези около пет хиляди издавени, измръзнали и премазани по стълбищата деца, с броя на ражданията, регистрирани преди и след катастрофата, включително и моето, новородените са пренебрежмо малко; тъй че аз не се броя.

Мнозинството оцелели били откарани в Засниц на остров Рюген, в Колберг и в Звинемюнде. Немалка част от тази и без това малка група починали още по време на плаването. Част от оцелелите и от труповете били върнати в Готенхафен, където живите трябвало да чакат нови кораби за бежанци. От края на февруари сражения се водели и в Данциг, а когато градът бил опожарен, от него се стекли потоци бежанци, които до последния момент се тълпяли из кейовете, задръстени от параходи, шлепове и рибарски лодки.

Миноносецът "Льове" акостирал в пристанището на Колберг рано сутринта на 31 януари. Освен майка и нейното пеленаче на име Паул, от борда слязъл и Хайнц Кьолер. Това бил един от четиримата непрекъснато каращи се капитани на "Густлоф", който, малко след като войната свършила, турил край на живота си.

Слабите, болните и всички с измръзвания на краката били натоварени на санитарни коли. Майка - типично за нея! - се писала сред онези, които могат да ходят. Винаги, когато първото стъпване на твърда земя се появеше като епизод в нейната безкрайна история, тя все повтаряше: "Пък то аз бях по едни терлици, дорде една бабка, и тя кат нас бежанка, завалията, не ми измъкна едни чепици от бохчата си. Тя седнала в хендека на една бричка и хич не знае ни кои сме, ни що смее, ни закъде сме..."

Това сигурно е вярно. Потъването на тъй любимия навремето СЧР-кораб изобщо не било оповестено в Райха. Подобна новина щяла да увреди решимостта за съпротива докрай. Носели се само слухове. Но и съветското Главно командване е имало причина да не включи успеха на подводницата С-13 и на нейния командир във всекидневните комюникета на Червенознаменния флот.

Твърди се, че след завръщането си в Турку Александър Маринеско бил доста разочарован, понеже не му отдали дотатъчно почит като на герой, макар по време на същия си боен рейд да бил потопил с две торпеда още един кораб, някогашния океански параход "Генерал фон Щойбен". Това станало с торпедата в тръбите откъм кърмата на 10 февруари. Корабът с водоизместимост петнайсет хиляди тона, който бил потеглил от Пилау с хиляда бежанци и над две хиляди ранени - ето ги пак тези закръглени цифри - потънал откъм носа само за седем минути. Преброени били около триста оцелели. Част от тежко ранените били наредени плътно един до друг на горната палуба и се свлекли през борда направо с наровете си. Това нападение Маринеско го извършил от атакуваща позиция под водата, наблюдавайки обекта с перископ.

Въпреки това обаче ръководството на Балтийския Червенознаменен флот изобщо не бързало да обяви двукратно изявилия се капитан за "Герой на Съветския съюз" още с прибирането му в базата. Колебанията продължили дълго. Докато капитанът и екипажът му напразно чакали да ги поканят на традиционния банкет с печено прасенце и много водка, войната продължавала по всички фронтове и в Померания се приближавала към Колберг. На първо време ние с майка сме били настанени в някакво училище в града, за което по-късно тя ми разправяше на лангфурския си диалект: "Барем топличко беше. Теб съм те люляла на школска скамейка, та си виках, мой Паулчо май подрани с учението..."

 

Когато училището станало необитаемо поради артилерийски попадения, ние сме намерили подслон в един сводест каземат. Историята на Колберг като град и крепост има дълбоки корени. От неговите валове и бастиони била оказана упорита съпротива още срещу войските на Наполеон, във връзка с което Министерството на пропагандата наредило да се заснеме повдигащ духа филм, озаглавен "Колберг" с Хайнрих Георге в главната роля и с участието на други звезди от студията "Уфа". Този цветен филм бил показан във всички оцелели от бомбите кина на Райха: героична съпротива срещу многократно по-силен враг.

И така, в края на февруари историята на Колберг се повторила. Скоро градът, пристанището и морският курорт били окупирани от подразделения на Червената армия и от една полска дивизия. Под обстрела на съюзниците започнала евакуацията по море на гражданското население и на бежанците, задръстили града. Отново тълпи по всички кейове. Майка обаче по никакъв начин не желаела да се качи отново на борда на кораб. "На място да пукна, ако нявга кракът ми стъпи на такваз гемия," все повтаряше тя, когато я питаха как е успяла да измъкне себе си и пеленачето от обсадения и вече горящ град. "А инак, то колай винаги се намира," гласеше отговорът. Факт е, че майка никога повече не стъпи на кораб - не се качваше дори на туристическото параходче по време на производствените екскурзии в Шверинското езеро.

В средата на март, натоварена с мен и с една раница, тя се промъкнала през руските позиции. Възможно е и друго: просто руските постове са се смилили над младата жена с кърмаче в ръце и са я пропуснали. Между другото, в това поредно бягство аз неколкократно се самонаричам "кърмаче", което само отчасти отговаря на истината, защото гърдите на майка били пресъхнали. Кърмата просто не искала да потръгне. На миноносеца й помагала една от източнопруските кърмачки, която имала дори повече мляко от необходимото. Сетне - друга някаква жена, която по пътя била изгубила бебенцето си. Пък и по-нататък, по време на митарствата ни, че дори и след тях, аз някак все от чужда гръд сучех.

По онова време всички градове по бреговете на Померания били или вече окупирани, или обкръжени от врага: Щетин под обсада, Звинемюнде още се държал. По-нататък на изток вече били паднали Данциг, Сопот и Готенхафен. Откъм брега подразделения на Втора съветска армия били отрязали пътя към полуостров Хела при Путциг, а по на запад, край Одер, се водели сражения за Кюстрин68. Великогерманският Райх се свивал отвсякъде. На мястото, където се сливат Рейн и Мозел, град Кобленц вече бил в ръцете на американците. Най-после в развалини лежал и мостът край Ремаген. На Източния фронт Групата армии "Център" докладвала за по-нататъшно огъване на фронта в Силезия и за все по-критичното положение на крепостта Бреслау 69. На всичкото отгоре не преставали и атаките на ята американски и британски бомбардировачи срещу големи и средноголеми градове. Още докато - за радост на английския ВВС - маршал Харис - не се бил слегнал пушекът от развалините на Дрезден, бомбите вече падали върху Берлин, Регенсбург, Бохум, Вупертал... Сред постоянните цели били и язовирните стени. Редом с това навред, но главно от изток на запад, напирали бежанци, които нямали никаква представа къде ще спрат.

Определена цел нямала и майка, чийто най-ценен багаж била моя милост - едно бебе, непрекъснато хленчещо поради недостиг на кърма; тя се измъкнала от Колберг, после попаднала между фронтовете, нощем напредвала по-бързо, понеже я взимали ту каруци, ту полеви автомобили на Вермахта, най-често обаче ходела пеш, заедно с други като нея, които носели все по-малко и по-малко багаж, била непрекъснато на крак, но понякога все пак залягала под обстрела на ниско прелитащите самолети, гледала да се отдалечи колкото е възможно повече от крайбрежието и така, търсейки непрекъснато други майки с излишна кърма, най-сетне се добрала до Шверин. Маршрута на своето бягство тя описва веднъж така, друг път иначе. Всъщност, искала да продължи по-нататък, отвъд Елба, на запад, но в крайна сметка двамата сме пуснали котва в оцелялата столица на райхспровинцията Мекленбург. Било в края на април точно когато Фюрерът свършил със себе си.

По-късно, когато вече чиракуваше в дърводелството, заобиколена все от мъже, майка разправяше така за бягството си: "До зори мога да ви разправям, ей! Най-проклети бяха онез, с аеропланите, дет току се сурнат отгоре ни и - та-та-та-та... Ама аз нали съм си късметлия... Тъй ами, черен гологан се не губи!"

Така отново стигаше до същинската си тема, до непрестанно потъващия кораб. Нищо друго не се броеше. Дори теснотията в нашата следваща бежанска квартира - пак училище - не беше повод за оплаквания според майка, която междувременно беше научила и факта, че градът, където намерила убежище заедно със своя Паулчо, е родно място на оногова, дето в едни уж мирни времена бе дал името си на злощастния кораб. Това име било навред. Дори гимназията, в която сме били настанени, се казвала така. Когато сме пристигнали в Шверин, той бил просто вездесъщ. На южния бряг на Шверинското езеро, все още здрав и читав, се издигал неговият мемориал от ератични блокове с онази голяма морена, която през трийсет и седма била тържествено осветена в чест на Мъченика. Сигурен съм, че майка е останала заедно с мен в Шверин само поради тази причина.

 

Интересното е, че откакто със закъснение и същевременно с някаква особена актуалност крушението на онзи кораб стана обект на прослава, а мъртъвците, в зависимост от вида на пресмятането, бяха подложени на преброяване, на преценяване, на екстраполиране и сравняване с броя на оцелелите или пък с далеч по-малкия брой на загиналите на "Титаник", в онова ъгълче от Интернет, където ходех обикновено, за известно време настъпи безветрие. Вече си мислех, че системата му е сдала, че се е спихнал, че му е дошло до гуша, че бабините му деветини за потъващия кораб са станали безпредметни. Ала то се оказа затишие пред буря. В един момент моят син вкара в Мрежата обновената си уеб-страница с все същите стари приказки.

Сега вече предимство имаха снимките. Доста сивкава като изображение, затова пък снабдена с коментари в едър шрифт, пред света се възправяше гранитната морена, украсена с победната руна и името на Мъченика, вдълбано в камъка. Неговата значимост допълнително се подчертаваше чрез наниз от дати, организационни успехи и цитати с много удивителни, а в пълен обем, чак до деня и часа на убийството му в белодробния курорт Давос, бе добавена като информация към активната програма.

Сякаш по команда или под някаква друга принуда веднага се обади и Давид. В началото обаче тема беше не мемориалът, а убиецът на Мъченика. Давид съобщи триумфиращо, че през март четирийсет и пета на Давид Франкфуртер, прекарал вече над девет години в затвора, му се случило нещо хубаво. След безуспешните опити делото да се върне за преразглеждане, адвокатите Бруншвиг и Раас внесли молба за помилване пред Големия съвет на кантон Граубюнден. По-нататък опонентът на сина ми признаваше, че молбата за опрощаване на остатъка от осемнайсетгодишното наказание била удовлетворена едва на 1 юни 1945, тоест след края на войната. Швейцарците предпочели да изчакат, да видят най-напред с очите си, че страшният им съсед лежи окончателно сразен на земята. След като излязъл от затвора в Зенхоф, Давид Франкфуртер бил задължен да напусне страната, тъй че, оставяйки тъкачните станове зад гърба си, той начаса взел решение да замине за Палестина с надеждата за един бъдещ Израел.

 

По тази тема спорът между двамата ожесточени онлайн-бойци протичаше по-скоро сдържано. Кони великодушно отбеляза: "Израел е о'кей. Тъкмо там му е било мястото на евреина-убиец. Да има най-после и от него някаква полза, я в кибуца, я накъде другаде." Той лично нямал нищо против Израел. Дори се възхищавал от боеспособността на армията му. И бил напълно съгласен с решимостта на израелците да демонстрират твърдост. Те просто нямали друг избор. Пред палестинците и разните му други мюсюлмани не бивало да се отстъпва нито крачка. Ами да, най-добре ще е всички евреи да последват примера на евреина-убиец Франкфуртер и да се пръждосат към Обетованата си земя, "тогава светът най-сетне ще се прочисти от евреи!"

Давид приемаше всичко това спокойно, дори по принцип отдаваше право на сина ми. Него очевидно го тревожеше друго: сигурността на гражданите от еврейски произход в Германия, сред които броеше и себе си. В тази посока можели да се очакват страшни неща, антисемитизмът отново надигал глава и сякаш за пореден път трябвало да се мисли за бягство. "Май че и аз скоро ще трябва да стягам куфара..." В отговор Кони му пожела "На добър час", добавяйки обаче, че би му било забавно да се срещне при възможност със своя любим враг преди окончателното му отпътуване: "Да се запознаем на живо, да се подушим най-сетне..."

Той дори предложи място на срещата, но остави въпроса за датата й открит. Там, където навремето гранитът мощно се издигал сред мемориала, а днес вече почти нищо не напомняло за Мъченика, понеже осквернители били премахнали морената и мемориала, тъкмо там, където в недалечно бъдеще отново щял да изправи ръст нов паметник, тъкмо на това историческо място трябвало да се срещнат двамата.

И пак избухна спор. Давид беше съгласен да се срещнат някъде, но не и на онова прокълнато място. "Категорично възразявам срещу твоя исторически релативизъм..." Моят син си караше все неговата: "Онзи, който не помни историята на народа си, не е достоен за нея!" Накрая Давид се съгласи. Оттам насетне - главно глупости. Двамата дори си разказаха по някой и друг виц. Един от вицовете - "Каква е разликата между имейл и емайл?" - така си и остана без поанта, защото аз излязох от чата.

 

Ходих там на няколко пъти. Последно преди седмица - сякаш аз бях престъпникът, когото все го тегли обратно към местопрестъплението, сякаш бащата върви в дирите на сина си.

Потегляйки от Мьолн, където двамата с Габи установихме, че просто нямаме думи, аз поех към Рацебург. Оттам прекосих Мустин, където доскоро минаваше границата, а смъртоносната бразда отрязваше шосето, и продължих на изток. Крайпътното залесяване от кестенови дървета все още е прекъснато от гола, тристаметрова отсечка: отляво и отдясно няма дори една фиданка. Човек може да си представи мащабите на окопното мислене, с което държавата на работниците и селяните се е опитвала да предпази народа си.

След като оставих обезлесеното пространство зад гърба си, напред отново се ширна засенчено от дървета шосе, което чак до хоризонта се виеше през обширните обработваеми земи на Мекленбург. Равно почти като тепсия, тук-таме горички. Преди Гадебуш взех новото околовръстно шосе, което минаваше покрай магазини за строителни материали, супермаркети и плоскопокривни халета на автотърговци, опитващи се оживят конюнкурата с байраци, немощно провиснали на пилоните си. Дивият Изток! Едва преди Шверин, където покрай шосето бяха засадени ниски дръвчета, пейзажът се поначупи. Карах през обширните гори и слушах трета програма: класика по желание.

Най-сетне завих по 106 в посока Лудвигслуст, поех към панелния квартал "Гросер Дрееш", щръкнал тук-таме високо в небето, едновремешна масова спалня за петдесет хиляди граждани на ГДР, и паркирах маздата си в трети микрорайон, точно до паметника на Ленин, в едно задънено разклонение на "Гагаринщрасе". Времето се държеше. Още не валеше. Блоковете си стояха в редички, вече модернизирани и боядисани в приятни за окото пастелни цветове.

Когато посещавам майка, аз всеки път се чудя, че този огромен бронзов монумент, излязъл изпод длетото на някакъв естонски скулптор, още си е там. Ленин е вперил поглед на запад, ала авторският замисъл го е лишил от пътеводни жестикулации. С ръце в джобовете на палтото, като пътник, който е спрял да си почине, той стои върху ниския постамент, чието облечено в гранит долно стъпало от лявата страна също има бронзов обков. Надписът върху излетия метал с главни букви припомня за едно революционно решение: "ДЕКРЕТЪТ ЗА ЗЕМЯТА". Само отпред по пешовете на палтото още личат следите от нечетливи графити. Малко курешки от гълъби по раменете, омачканият му панталон обаче е чист.

Не останах дълго на "Гагаринщрасе". Майка живее на десетия етаж, има балкон и изглед към близката телевизионна кула. И този път нямаше спасение от нейното прекалено силно кафе. След модернизирането на панелните жилища наемите били увеличени, макар и поносимо, смята майка. Ние всъщност говорихме само за това. Иначе нямаше много какво да си кажем. Тя сякаш изобщо не се интересуваше какво друго, освен посещението при нея, ме е довело в града на езерата: "Дип, не е зарад рождения ден на Адолфчо70..." Отказах се от намерението си да надникна в стаята на Кони, но датата на посещението ми сигурно е събудила у нея предположението, че тъкмо това е била целта ми, защото, вече на вратата, аз я чух да казва: "Що ще дириш там... Файда няма."

По "Хамбургер Алее", бившата "Ленинска", подкарах към зоопарка, сетне минах по "Ам Хаксенберг", с увереността на сомнамбул намерих точното място и паркирах до младежката туристическа спалня. Откъм гърба на измазаната в сиво сграда от началото на петдесетте години залесеният южен бряг на Шверинското езеро се спуска стръмно надолу. В ниското се вижда крайбрежната пътека, известна още като "Францозенвег", която е любим маршрут за пешеходци и велосипедисти.

Денят междувременно се беше оправил. Времето изобщо не приличаше на априлско. Пробиеше ли през облаците, слънцето веднага напичаше. Малко встрани от входа на туристическата спалня, непипнати с години и сякаш нищо особено не се бе случило, още лежаха покритите с мъх гранитни блокове, останките от разчистения само надве-натри мемориал. Помежду засадените навремето дървета - прораснали диви фиданки. Съвсем ясно се очертаваха някогашните квадратни основи на тържествената зала, засипани само отгоре-отгоре, които създаваха представа и за самата зала, макар че издигнатата напряко пред тях туристическа спалня всъщност блокираше и гледката, и фантазията. Вляво от входната врата, над която с релефен шрифт беше изписано името на туристическата спалня, "Курт Бюргер", една маса за пинг-понг очакваше върху магаретата си поредния гейм. На вратата, леко разкривена, висеше табелка: "Затворено от 9.00 до 16.00".

Дълго стоях между покритите с мъх гранитни късове, върху единия от които дори още личаха букви и една вдълбана руна. Разкопки - от кой ли век?

 

Когато двамата с майка сме намерили убежище в Шверин, тук всичко си било още запазено: ератичните блокове един до друг, нацистката Тържествена зала и голямата морена с името на Мъченика. Вече позанемарен, но все още под закрилата на ронещата се в периферията си партия - така майка заварила мемориала. Разправяла ми е как идвала да събира дърва чак до тези букове и дъбове, които тогава били още ниски: "Щото ни бяха тикнали в един зимник - да пукнеш от студ..." Още много жени и деца събирали дърва заедно с нея.

На 3 май до Шверин първо се придвижили американците с танковете си от предмостовото укрепление на Елба, югоизточно от Бойценбург, после дошли и англичаните, - "Шотландци същи хем..." - ала още преди това нас ни изкарали от училищното мазе и ни преместили на "Лемщрасе", също в града на шелфа, който към края на войната си бил истинска развалина. Настанили ни с административно нареждане в тухлената къщурка, покрита с накатранена мушама, която, естествено, била чак в задния двор. И до сега си е там тази барака. Две стаички и кухня, клозетът на двора. Сложили ни дори кюмбе. Кюнецът излизаше през кухненския прозорец. За да тъпче кюмбето - нали и готвеше върху него - майка трябваше да бие доста път в търсене на дърва.

Така се натъкнала на мемориала. През юни англичаните се оттеглили, пристигнала Червената армия, която тук си и останала, останали и ератичните блокове с издълбаните имена и руните - на руснаците това не им пречело.

Такова било решението от срещата в Потсдам между победителите: ние се оказахме заклещени в съветската окупационна зона, майка дори доброволно остана в Шверин, защото върху най-големия от камъните, който беше захвърлен откъм брега на езерото, наскоро беше открила едно добре познато име: "Тоз камен се викаше също кат наш Гюстло..."

Когато при последното си посещение в Шверин отново се оказах между покритите с мъх гранитни блокове, пред някакъв разцепен на две ератичен отломък, върху който едва успях да различа гравираното име "Вилхелм Даал" - цепнатината беше оставила само сричката "хелм" от малкото му име - аз се поддадох на изкушението и си представих майка, тръгнала за дърва, натоварена с наръч клони и съчки, която внезапно се натъква на непокътнатия мемориал и на отворената тържествена зала. Върху десетината наредени един до друг ератични блокове тя ще да е разчела имената на неизвестни за нея, ала очевидно заслужили партийни другари, сред които и окръжният ръководител на Визмар Даал. Представям си дребната й фигурка, изпосталяла до немай къде, в подножието на четириметровия гранитен блок, виждам я как се диви, но не мога да отгатна мислите й, които сигурно са били доста объркани, след като е разчела надписа върху морената на Мъченика. Както познавам майка, изобщо не се е посвенила да влезе и в Тържествената зала посред мемориала.

Тя била издигната от гранитни блокове направо върху подравнената земя. Колоните, които поддържали сградата откъм отворените й страни, били гладко шлифовани и украсени от гравираните силуети на гигантски знаменосци от СА - дело на някакъв съвременен художник. Във вътрешността на непокритата зала имало и десет бронзови плочи с имената на мъртъвците. След датата на смъртта в осем случая пишело "убит". Подът на залата бил покрит със смет. Това го знам от майка: "Кучешки лайна..."

Гранитният паметник на Вилхелм Густлоф бил извън залата, пред ератичните блокове, а мястото било така избрано, че да прави впечатление, гледано през колоните на залата. Оттам се откривала панорамна гледка към езерото. Майка обаче сигурно е гледала в обратната посока. Никога не съм ходил да събирам дърва с нея. Докато тя обикаляла да търси нещо за горене, на "Лемщрасе" мен ме кърмела някаква съседка; госпожа Курбюн се казваше. Майка изобщо нямаше гърди, така си и остана, с две плоски, островърхи кесийки.

 

Тъй е то с паметниците. Някои ги вдигат прекалено рано, а после, когато мине периодът на особения героизъм, паметниците изчезват. Други пък, като паметникът на Ленин в Гросер Дрееш, на ъгъла между "Хамбургер Алее" и "Плате Щрасе", остават. А паметникът на командира на подводницата С-13 бил издигнат в Ленинград, сегашния Санкт Петербург, едва преди десетина години, на 8 май 1990, сиреч - четирисет и пет години след края на войната и двайсет и седем години след смъртта на Маринеско: върху тристенна гранитна колона е поставен огромен бюст на гологлавия капитан, който с голямо закъснение беше обявен за "Герой на Съветския Съюз".

Бивши военноморски офицери, излезли в пенсия, образували комитети в Одеса, Москва и другаде, за да пледират настойчиво да бъде отдадена прослава на починалия през шейсет и трета Маринеско. В Кьонигсберг, както преди войната се казваше по-сетнешният Калининград, на негово име бил кръстен дори единият бряг на река Прегел, зад Окръжния музей. Тази улица и до ден-днешен носи същото име, докато "Шлосгартеналее" в Шверин, която през трийсет и седма била прекръстена на "Вилхелм-Густлоф-Алее", сега пак си извежда под старото име в подножието на мемориала; също както едновремешната "Ленинска" след политическата промяна отново беше наречена "Хамбургер Алее", но продължава да си минава покрай запазения паметник в панелния квартал Гросер Дрееш. Поне адресът на майка, който прославя космонавта Юрий Гагарин, си остана същият.

Тук има една празнина за запълване. Няма нищо кръстено на студента по медицина Давид Франкфуртер. Ни улица, ни училище. Никой не е вдигнал паметник на убиеца на Вилхелм Густлоф. Няма дори уеб-страница, която да ратува за извайването на скулптора "Давид срещу Голиат", да речем на местопрестъплението в Давос. Ако любимият враг на моя син беше се сетил да издигне такъв призив в Мрежата, в отговор положително щяха да се появят пълни с омраза страници, оповестяващи, че орди от бръснати глави възнамеряват да съборят всеки подобен паметник.

Открай време е така. Нищо не е вечно. При това веднага след убийството на Вилхелм Густлоф окръжното ръководство на Националсоциалистическата партия в Шверин и кметът на града положили огромни усилия да изградят мемориал именно за вечни времена. Още през декември трийсет и шеста, когато в швейцарския град Хур приключил процесът срещу Давид Франкфуртер и била прочетена присъдата му, из мекленбургските полета вече се издирвали подходящи ератични късове, от които да се издигне стабилен дувар около мемориала. В специалното указание се казвало: "За тази цел са необходими естествени камъни от всякаква големина, които могат да се намерят около различни строежи и в землището на Шверин..." А от едно писмо на областния наместник по образованието се разбира, че провинциалната столица поела ангажимента финансово да подкрепи централното ръководство на провинцията с "парична добавка от около 10 000 райхсмарки."

Когато на 10 септември 1949 година фактически приключило разграждането на мемориала и препогребването на тленните останки и на урните, разноските ще да са били значително по-малко, защото на една денацифицирана официална бланка на кметството четем: "Разходите в размер на 6096,75 марки са доведени до знанието на Областното правителство с цел - възстановяване."

В същото писмо се казва и още нещо: невъзможно било "останките от пепелта на Вилхелм Густлоф" да бъдат препогребани на градското гробище: "Според данните, получени от каменоделеца Крьопелин, урната на Г. е зазидана в основите на мемориала. В момента нейното изваждане е неосъществимо..."

Това станало още в началото на петдесетте години, малко преди построяването на младежката туристическа спалня, която била кръстена на починалия наскоро антифашист Курт Бюргер. По онова време подводничарят-герой Маринеско вече от три години бил в Сибир.

 

Веднага след като С-13 се завърнала във финландското пританище Турку, още с първото стъпване на твърда земя, за човека, който се надявал да получи слава, започнали големите трудности. Досието му в НКВД и простъпките, които още не били разглеждани пред съд, висели като Дамоклев меч над главата му, но той въпреки това продължавал, в трезво състояние или пък с разхлабени от водката задръжки, да търси признание за подвизите си. Вярно, че С-13 била обявена за "Червенознаменна подводница", вярно, че всички членове на екипажа били закичени с ордена "Отечествена война", връчен им бил и още един орден, "Червено знаме", който бил украсен с петолъчка, сърп и чук, ала Александър Маринеско не бил обявен за "Герой на Съветския Съюз". Нещо по-лошо: в официалните комюникета на Балтийския Червенознаменен флот не се с поменавало нищо за потапянето на двайсет и пет хиляди тонния кораб "Вилхелм Густлоф", нямало нито дума и за бързото крушение на "Генерал фон Щойбен".

Изглеждало, сякаш тръбите на носа и кърмата на С-13 били изстреляли торпеда-фантоми по несъществуващи цели, а съприкосновението останало без никакви последствия. Онези, откъдето и да ги погледнеш, близо дванайсет хиляди убити, записани в сметката на подводницата, сякаш също не се брояли. Нима върховното ръководството на ВМС се е срамувало заради огромния, неуточнен брой удавени деца? Или пък в победното опиянение на последните военни месеци, когато подвизите се произвеждали на конвейр, успехът на Маринеско просто е останал в сянка? Неговите шумни настоявания не можели да се подминат просто тъй. Маринеско използвал всеки удобен случай, за да подчертае дебело делата си и никой не бил в състояние да му попречи. Капитанът ставал вече досаден.

През септември четирисет и пета той бил отстранен от командирския мостик на подводницата, малко след това го понижили в чин старши лейтенант, а през октомври го уволнили от Военноморските сили, като аргументацията за това унизително, тройно деградиране гласяла: "...заради безразлично и небрежно носене на службата."

След като в Търговския флот отхвърлили молбата му за работа - поради късогледство на едното око, гласяло формалното обяснение - Маринеско постъпил на служба като началник на склад за строителни материали. Не минало много време и той - почти без да има доказателства - нападнал директора на трудовия колектив с обвинението, че взима подкупи, прави услуги на партийни функционери и отклонява строителни материали; в отговор - срещу него пък възникнало подозрението, че е нарушил закона, раздавайки с лека ръка материали с минимални производствени дефекти. Трибунал го осъдил на три години трудов лагер.

Откарали го в Колима на Източносибирското море, в едно селище от така наречения "Архипелаг Гулаг", за чието всекидневие вече е писано. Едва две години след смъртта на Сталин Маринеско оставил Сибир зад гърба си, включително и в географско отношение. Завърнал се със съсипано здраве. А чак в началото на шейсетте години започнала реабилитацията на онеправдания подводничар-герой. Отново му присвоили званието "капитан трети ранг", но вече от запаса и с право на пенсия.

 

Тук съм принуден да се върна малко назад и да се повторя. И тъй: когато на изток и на запад беше съобщено за смъртта на Сталин, аз видях майка да плаче. Беше запалила дори свещички. Бях осемгодишен, имах дребна шарка или нещо друго сърбящо, та не ходех на училище, седях край кухненската маса, белех картофи, които после щяхме да ядем с маргарин и извара, а майка плачеше зад свещичките за умрелия Сталин. Картофите, свещите и сълзите тогава бяха дефицитни. През цялото си детство на "Лемщрасе" и чак до края на средното си образование в Шверин аз никога повече не я видях да плаче. Когато се нарева, тя сякаш се отнесе нанякъде с онази физиономия "няма-ме-вкъщи", която и леля Йени познава от детските им години. В двора на дърводелната на "Елзенщрасе" в Лангфур на това му викаха "Тула пак е пуснала кепенците".

След като майка се наплака за смъртта на великия Вожд и поседя още някое време с отсъстващ поглед, двамата седнахме да ядем приготвените задушени картофи с извара и бучка маргарин.

По това време майка изкара майсторското си свидетелство и оглави дърводелска бригада в шверинския "Мебелен комбинат", чиято планова задача беше да произвежда спални гарнитури, предазначени за износ в Съветския Съюз - в съзвучие с принципа за дружбата между народите. Колкото и дифузен да беше мирогледът й в онези години, строго погледнато майка и до днес си остава сталинистка, макар че, когато се заяждам с нея на тази тема, тя винаги гледа да омаловажи своя герой и да приключи разговора: "Какво пък толкоз, човек като човек..."

По същото това време, когато Маринеско се мъчеше, изложен на сибирския климат и на условията в съветските наказателни колонии, когато майка вярно следваше Сталин, а аз като пионерче се гордеех с първата си връзка, Давид Франкфуртер, отървал се в затвора от своята по първоначални преценки хроническа болест на костите, правеше чиновническа кариера в израелското Министерство на отбраната. Вече се беше оженил, после му се родиха и две деца.

И други работи ставаха през онези години: Хедвиг Густлоф, вдовицата на убития Вилхелм, напусна Шверин. Оттогава насетне тя живееше западно от германо-германската граница, в Любек. Къщата с гледжосани тухли на "Себастиян-Бах-Щрасе" 14, която семейството беше построило малко преди убийството, веднага след войната беше конфискувана. Разгледах в Интернет тази солидна постройка - типична еднофамилна къща. Синът ми сякаш съвсем беше изперкал, защото на уеб-страницата си най-сериозно настояваше тази незаконно конфискувана сграда да бъде превърната в музей "Вилхелм Густлоф" и да отвори врати за широката, заинтересована публика. Далеч отвъд пределите на Шверин съществувала нуждата от професионално поднесена информация по въпроса. Той лично не възразявал срещу бронзовата табелка вляво от прозореца на верандата, която оповестява, че между четирийсет и пета и петдесет и първа в конфискуваната къща е живял първият министър-председател на Мекленбург, някой си Вилхелм Хьокер. Не му пречел дори текстът на табелката, в който между другото се казва: "... след разгрома на хитлерофашизма." Това си било факт, точно както убийството на Мъченика.

 

Синът ми умееше сръчно да разполага на страницата си снимки и картинки, таблици и документи. Там можеше например да се разгледа не само предната, но дори и задната страна на огромната морена, подпряна откъм южния бряг на Шверинското езеро. Беше си направил дори труда да заснеме и увеличи инак трудно четливия, гравиран надпис на гърба на морената, който сега можеше да се види редом с общия план от паметника. Един под друг - три реда: "Живя за движението - уби го коварно еврейство - умря за Германия". Средният ред не само спестяваше името на убиеца, но и натрапчиво обявяваше всички евреи за коварни убийци, а това говореше - такова бе и по-сетнешното тълкуване, - че Кони вече се е освободил от едностранчивата си фиксация върху Давид Франкфуртер и желае да демонстрира омразата си към "евреина като такъв".

Но нито това обяснение, нито упоритото търсене на мотив са в състояние да хвърлят някаква светлина върху онова, което се случи на 20 април 1997 следобяд. Пред младежката туристическа спалня, в този час затворена и пустееща, се разиграло нещо непредвидено, което обаче въпреки това сякаш трябвало да приключи именно там, на покритите с мъх основи на някогашната Тържествена зала.

Какво ли е подтикнало виртуалния Давид да се надигне от другия край на страната, от Карлсруе, където осемнайсетгодишният гимназист живеел заедно с родителите си и двамата си братя, да вземе влака за Шверин и в плът и кръв да откликне на една уклончива покана? И какъв ли дявол беше накарал Кони да прехвърли в реалността едно по същината си фиктивно враждебно приятелство, превръщайки го в истинско запознанство? Поканата за тази среща се криеше в подмолите на мътния словесен поток на тяхната комуникация, тъй че можеше да бъде разчетена единствено от опонента, нарекъл себе си "Давид".

След като младежката туристическа спалня била отхвърлена като място на срещата, двамата постигнали компромис. Решили да се срещнат там, където се е родил Мъченика. Въпрос с повишена трудност, защото на уеб-страницата на сина ми не беше посочен нито град, нито улица или номер. И въпреки това информацията беше достатъчна за всеки познавач на материята; а Давид, както и Кони, който в Интернет се наричаше Вилхелм, беше наясно дори с най-идиотските детайли от проклетата история на Вилхелм Густлоф. Както се установило по време на срещата им, той знаел дори, че гимназията, в която е учел Вилхелм Густлоф, след смъртта му била преобразувана в средно училище, носещо неговото име, а в годините на ГДР се наричала "Училище на мира". Синът ми не само бил респектиран от изчерпателните знания на своя опонент, той направо се възхищавал от неговото прецизно отношение към детайлите.

И тъй, в онзи прекрасен пролетен следобед двамата се срещнали на "Мартинщрасе" № 2, на ъгъла с "Визмарщрасе". Давид мълчаливо приел специалната дата за тази среща. Видели се за пръв път пред една новоизмазана фасада, която сякаш се опитвала да заличи изминалите дълги години на упадък. Научавам, че се ръкували, при което Давид се представил на източения като върлина Конрад Покрифке с името Давид Щремплин.

След това, по предложение на Кони, двамата пообиколили града. По време на разходката на гостенина като забележителност му била показана дори онази още запазена тухлена барака с покрив от накатранена мушама в едно задно дворче на "Лемщрасе", където с майка живеехме в следвоенните години, а също така и разпадащите се или вече възстановени къщи с външен градоред в живописния стар град. Кони тъй уверено развеждал Давид из всички кътчета и скривалища от моето детство, сякаш били негови, а не мои.

След църквата "Св. Николай" (отвътре и отвън), двамата естествено отишли и до крепостта на "Крепостния остров". Не бързали. Синът ми не давал зор. Предложил дори да влязат в музея наблизо, но гостът не показал интерес и скоро станал нетърпелив - очевидно искал най-сетне да види мястото около младежката туристическа спалня.

По време на разходката из града те все пак си дали малка почивка. В някаква италианска сладоледаджийница всеки от тях изгребал по една солидна мелба. Като домакин, Кони щедро платил. Давид Щремплин разказал добронамерено, но от иронична дистанция, едно-друго за своите родители - баща ядрен физик, майка музикална педагожка. Обзалагам се, че моят син не е обелил нито дума за майка си и баща си; положително обаче е сметнал за необходимо да препрати тук-таме към историята за оцеляването на баба си.

Най-сетне двамата доста различни на ръст врагове-приятели - Давид, който растял повече на ширина, бил с една глава по-нисък от Кони - поели през Градската градина, покрай каменоделната с воденичното колело, после по "Шлосгартеналее", която, с вилите, измазани в искрящ бял цвят, вече била сред най-скъпите жилищни квартали в града, и по "Валдшулвег" стигнали до местопрестъплението, ширнало се в равното под дърветата. В началото не се чувствало никакво напрежение. Давид Щремплин похвалил гледката към езерото. Сигурно са щели дори да изиграят някой и друг гейм на масата за пинг-понг пред младежката спалня, ако са имали хилки и топче; Кони и Давид били запалени любители на тениса на маса и едва ли са щели да пропуснат такава възможност. А една бърза игра над мрежата сигурно е щяла да им подейства разтоварващо и да даде съвсем друга посока на следобеда.

В един момент се оказали, тъй да се каже, на историческа земя. Но дори гранитните блокове, покрити с мъх, и ератичният отломък с гравираните руни и със запазилите се имена, не довели до кавга. Те даже в двугласен хор прихнали да се смеят на една катеричка, която скачала от дърво на дърво. Едва когато застанали върху основите на някогашната тържествена зала, а синът ми заобяснявал на госта къде точно се е издигала голямата морена, а именно - зад по онова време отсъстващата младежка спалня, едва когато Кони обърнал на Давид внимание върху перспективата, в която е била вградена тази морена, и дума по дума издекламирал не само името на Мъченика, гравирано отпред, но и трите реда от задната страна, едва тогава Давид Щремплин възкликнал: "Ето какво смятам аз като евреин по въпроса!" и три пъти се изплюл върху покритите с мъх основи, сиреч - както по-късно заяви в показанията си моят син - "осквернил" паметното място.

Веднага след това прозвучали изстрелите. Въпреки хубавото време, Кони бил с канадка. Извадил оръжието от единия широк джоб, от десния, и стрелял четири пъти. Пистолетът бил руско производство. Първият куршум попаднал в корема, следващите - в главата, в шията и пак в главата. Давид Щремплин безмълвно се свлякъл по гръб. По-късно синът ми особено държеше на това, че е произвел точно толкова изстрели, колкото навремето и евреинът Франкфуртер в Давос, макар и да не използвал револвер. Също като Франкфуртер, и той позвънил от най-близката телефонна кабина, за да поеме отговорността, набирайки 110. Без да се връща на местопрестъплението, той се отправил към най-близкия полицейски участък, където се предал с думите: "Стрелях, защото съм германец."

Още докато вървял към участъка, го пресрещнали полицейска кола и линейки с включени сини сигнални светлини. Ала за Давид Щремплин помощта дошла твърде късно.

>>>

 

БЕЛЕЖКИ:

68. Костшин в Полша - б.пр. [обратно]

69. Вроцлав в Полша - б.пр. [обратно]

70. Рождения ден на Хитлер, 20-ти април - б.пр. [обратно]

 

© Гюнтер Грас, 2002
© Александър Андреев, превод, 2002
© Издателство LiterNet, 16. 10. 2002
=============================
Гюнтер Грас "Рачешката", С., изд. "Атлантис КЛ", 2002.

 

 

 

 

 

 
















Партньори