Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РАЧЕШКАТА

Гюнтер Грас

web | Рачешката

5.

Това не дава мира на Стария. Всъщност, казва той, на неговото поколение било работа да огласи страданията на бежанците от Източна Прусия: зимните кервани на Запад, смъртта сред преспите, гаснещия живот из канавките или в някоя дупка сред ледове на Висленския залив, разпукани от тежестта на впряговете и от бомбите, онези набъбващи множества, подгонени през безкрайните снегове от страха пред руската мъст... Бягството... Бялата смърт... Не биваше, казва той, само защото през всичките тези години надделяваха собствената вина и разкаянието, не биваше цялата тази мъка да се премълчава, а неудобната тема да се предоставя на крайно десните. Това било огромен пропуск...

Сега обаче Старият, уморен от писане, в мое лице вижда оногова, който бил призван вместо него - от негово име, както казва той - да разкаже за навлизането на Съветската армия в Райха, за Немерсдорф и за последиците. И то си е така - аз търся думите. Ала не заради него, а принуден от майка. Но и Старият се намесва само заради нея, и той, под нейна принуда, принуждава мен, сякаш може да се пише само по принуда, сякаш и на хартия нищо не може да излезе без майка.

Той я познавал като невероятно създание, което не можеш да оковеш с никаква оценка. Той си мечтае за една Тула, излъчваща непреходно дифузна светлина - и е разочарован от действителността. И през ум не му минавало, научавам, че оцелялата Тула Покрифке щяла да се развие в такава банална посока, да стане партийна активистка, преизпълняваща насрещния план. От нея по-скоро можели да се очакват пристъпи на анархизъм, ирационални действия, примерно някой абсолютно безпричинен бомбен атентат или пък някое ужасяващо прозрение, обляно в студена светлина. Та нали тъкмо тя, казва той, в онази военна година, посред тълпите от доброволни слепци, нали тъкмо напъпилата Тула разпозна белезникавата купчина край противовъздушната батарея "Кайзерхафен" като човешки кости и я нарече Костено бърдо: "Туй се вика Костено бърдо!"

Старият не познава майка. Ами аз? Нима аз я познавам? Единствено леля Йени, която веднъж ми каза: "Всъщност, моята приятелка Тула е неуспяла монахиня, стигматизирана, естествено..." има някаква представа от нейното лице и от нейното опако. Едно е вярно обаче: майка не можеш я разбра. Дори като партиен кадър нея никой не успя да я вкара в правата линия. А когато аз реших да бягам на Запад, тя ми каза само "Че мен кво ми е? Бягай...", и не ме изпя, поради което си имаше доста неприятности в Шверин. Дори Държавна сигурност се отбивала при нея, на няколко пъти, без видим резултат...

По онова време аз й бях надеждата. Ала когато разбра, че у мен я няма искрата и само си губи времето, малко след падането на Стената тя започна да меси сина ми. Кони беше едва на десет или единайсет, когато попадна в ръцете на баба си. А след срещата на оцелелите в Дамп, където аз бях една кръгла нула в периферията, а той - същински престолонаследник, тя започна да го помпа с бежански истории, с ужаси и изнасилвания, които, вярно, на нея лично не й бяха минали през главата, но от откомври четирийсет и четвърта, когато руските танкове прегазиха източната граница на Райха и достигнаха Голдап и Гумбинен, се разказваха и пълзяха навред, предизвиквайки изпепеляващ ужас.

 

Така ще да е било. Или почти. Може би. Когато няколко дни след настъплението на съветската Втора гвардейска армия, подразделения на германската 4-та армия си връщат Немерсдорф, то се подушва навред, вижда се, преброява се, извърта се по седмичния кинопреглед във всички кина на Райха: жените, изнасилени от руските войници, а после пребити и приковани към вратите на плевните. Бежанци, застигнати и прегазени от танкове Т-34. Застреляни деца из дворчетата и в крайпътните канавки. Ликвидирани били дори френски военнопленници, изпратени на принудителен труд в селското стопанство близо до Немерсдорф, четирийсет души, както бе съобщено.

Тези и други подробности аз намерих под вече добре познатия ми адрес в Интернет. Там в превод можеше да се прочете още и апелът, приписван на руския писател Иля Еренбург, който дословно зовеше руските войници да убиват и да изнасилват, да мъстят за опустошената от фашистите своя родина, за "матушка Русь". Синът ми, когото единствен аз разпознавах зад прикритието www.blutzeuge.de, обвиняваше с езика на тогавашните официални комюникета: "Това сториха малоценните руски изверги на нашите жени..." - "Терорът на разгащената руска паплач..." - "Азиатската вълна заплашва вече цяла Европа, ако не вдигнем бентове насреща й..." В добавка той беше сканирал и един предизборен плакат на ХДС от петдесетте години, изобразяващ кръвожадно чудовище с азиатски черти.

Тези изречения и илюстрациите към тях, разпространявани в Мрежата и зареждани кой знае от колко юзъри, бяха като огледален образ и на настоящето, независимо че изрично не се споменаваха немощният разпад на Русия или жестокостите на Балканите и в Руанда. За поредното онагледяване на най-новата си програма, моят син се задоволяваше с планините от трупове на миналото - независимо кой ги беше издигнал, те винаги носеха плодове.

На мен остава само да припомня, че в онези дни, когато Немерсдорф станал синоним на великия ужас, добре тренираното презрение към всичко руско се превърнало в страх от руснаците. Вестникарските статии, радиокоментарите и кадрите от седмичните кинопрегледи за случилото се там, отприщили в Източна Прусия вълна от бежанци, която в средата на януари, след старта на голямата съветска офанзива, придобила панически характер. Бягството по суша запълнило канавките с трупове. Не мога да го опиша. Никой не може да го опише. Ето само някои факти: част от бежанците достигнали пристанищата Пилау60, Данциг и Готенхафен. Стотици хиляди се опитвали да се спасят по море от настъпващия ужас. Стотици хиляди - статистиките съобщават за над два милиона бежанци, намерили спасение на Запад - напирали да се качат на борда на военни, пътнически или търговски кораби. Така бил обсаден и "Вилхелм Густлоф", който вече от години се полюшвал край кея на Готенхафен-Оксхьофт.

 

Де да можех и аз да си облекча живота така, както моят син, който на своята уеб-страница съобщава: "Спокойно и в пълен ред корабът пое момичетата и жените, майките и децата, подгонени от руския звяр..." Защо ли обаче той не споменава другите пасажери: около хиляда подводничари, триста и седемдесет флотски помощнички, както и обслужващия персонал на трескаво монтираната противовъздушна установка? Вярно, че между другото отбелязва ранените, качени в началото и в последния момент на борда - "Сред тях и бойци от фронта в Курландия, който все още удържаше червения потоп...", - но когато по-нататък описва преоборудването на плаващата казарма в годен за открито море транспортен кораб, той педантично изброява колко центнера брашно и сухо мляко, колко заклани свине са били натоварени в трюмовете, ала премълчава хърватските доброволци, онези зле обучени моряци, които трябвало да подсилят екипажа. Нито дума за липсващите радиостанции. Нито дума за тренировки, подготвящи пътниците за бедствие: "Затвори преградите!" Понятно е, че подчертава предвидливото организиране на акушерно, но какво ли му пречи да опише подробно състоянието на своята баба, която тогава е в напреднала бременност? И, разбира се, нито дума за липсващите десет спасителни лодки, откомандировани преди време, за да помагат при спускането на димна завеса в пристанището, подменени после от малки лодки с гребла и от набързо струпани салове, оплетени с лико. Интернет-юзърите трябваше да се запознаят с "Густлоф" единствено като с кораб за бежанци.

Защо му беше на Кони да лъже? Защо трябваше да заблуждава себе си и другите? Той познаваше на пръсти всяко кътче от едновремешния СЧР-кораб, чак до прохода към машинното и до пералнята, но въпреки това отказваше да признае, че край кея беше привързан не транспортен съд на "Червения кръст", нито пък претоварен от бежанци търговски кораб, а един придаден към Военноморския флот едновремешен пътнически лайнер с най-различни товари на борда си? Защо отричаше факти, които бяха публикувани още преди години и не се оспорваха дори от най-твърдите бетонени глави? Нима искаше да конструира някакво военнопрестъпление и с разкрасената си версия да се хареса на бръснатите глави в Германия или другаде по света? Мигар имаше толкова остра нужда от прочистена равносметка на жертвите, та редом с цивилния капитан Петерзен на уеб-страницата му изобщо не се появяваше неговият военноморски надзирател, капитан-лейтенант Цаан заедно с немската си овчарка?

Мога само да предполагам какво е подтикнало Кони към тези мошеничества: стремежът към отчетлив образ на врага. Историята с кучето обаче я знам като факт от майка - нали тя още от малка била луда по овчарките. Цаан от години държал своя Хасан на борда. На палубата, в офицерския клуб - той навсякъде се появявал с кучето си. Майка разправяше: "Нас не ни пущаха татък, ама го гледахме все как виси горе с песа, дет на наш Харас кат две капки вода мязаше..."

Тя добре помнеше какво ставало на кея: "Калабалък беше и блъсканица, дет не може повече. Първом уж ги пишеха сичките в една книга, ама сетне им свърши книгата..." Така цифрата завинаги ще си остане неизяснена. Но какво значи някаква цифра? Цифрите никога не са верни, човек винаги трябва да прави допълнителни сметки. Регистрирани били шест хиляди и шестстотин лица, сред които близо пет хиляди бежанци. Но от 28 януари нататък по трапа нахлули още маса хора, които тъй и не били преброени. Безименните бежанци, останали без номера - две хиляди ли са били, три хиляди ли? Приблизително толкова купони за храна били отпечатани допълнително в корабната печатница и после разпределени от флотските помощнички, които изпълнявали различни спомагателни дейности на кораба. В подобни случаи и тогава, а и днес никой не обръща внимание на разлики от неколкостотин. Точният брой е неизвестен. Не се знае колко детски колички, например, са били натоварени в трюмовете. Може само да се предполага, че в крайна сметка на борда са се оказали около четири хиляди и петстотин кърмачета, малки деца и юноши.

В последния момент, когато корабът вече се цепел по шевовете, когато всички каюти били препълнени, а салоните - застлани с дюшеци, качили още ранени и една последна група флотски помощнички, млади момичета, които били настанени в източения басейн, тоест в равнище Е, под ватерлинията.

Тази подробност трябва да се повтори и отново да се подчертае, защото моят син пази мълчание по всички въпроси, свързани с флотските помощнички и със смъртоносния капан в басейна. На неговата уеб-страница има един-единствен намек по въпроса - когато става дума най-общо за изнасилванията: "...росни девици, спасили на кораба своята невинност от лапите на руския звяр..."

Когато попаднах на въпросната тъпотия, аз не се сдържах и реагирах, но без да се лигитимирам като родител. Издебнах момент, в който чат-форумът беше отворен, и написах своя коментар: "Твоите безпомощни девици бяха облечени в униформи, и то в красиви униформи. Сиво-сини поли до коляното и вталени сака. Върху фризурите им кокетно бяха кацнали кепета с имперския орел и с пречупения кръст. Всички те, независимо дали невинни или не, бяха преминали през военно обучение и бяха положили клетва в името на Фюрера..."

Ала моят син не искаше да си общува с мен. Той се занимаваше единствено със своя измислен опонент, когото поучаваше като расист, изваден от христоматия: "Ти като евреин никога няма да разбереш колко ме наранява озлочестяването на германски девойки и жени от разните му калмики, татари и прочие монголоиди. Но какво ли знаете вие, евреите, за чистота на кръвта!"

Не, това не майка го беше набила в главата му. Макар че... Веднъж, когато я навестих в "Гросер Дрееш" и й побутнах между чашките с кафе своята последна, доста обективна статия за споровете около берлинския Мемориал на холокоста, тя ми разправи за някакъв "такъв шишко, с луници по двете страни", дето бил горе-долу със същата шарка, като кучето на веригата, и понякога се отбивал в двора на чичовата й дърводелна: "Едно Моше, дет все някоя щуротия ще стори. Ама бил само наполовина, викаше тате. Рече си го направо, де, когат го изрита онова Моше, Амзел му беше името, от двора ни."

 

Сутринта на трийсети майка и родителите й успели да се качат на борда. "В сетнята минута..." Част от багажа им се изгубил. А на обяд дошла заповед за вдигане на котва и отплаване. На пристанището останали още стотици бежанци.

"За резил бях на мама и тате с онзи надут корем. Хората все току подпитваха, а мама, горката, кво да рече: "Годеник й", вика, "се бие на фронта." Или пък: "То дип чакаме да ги венчаят по телеграфа с онуй момче на Западния фронт. Само да е жив дано." А на мене все викаха, че съм ги орезилила. Зер, добре че тъй стана, те на една страна, аз на друга. Мама и тате нали в хамбара долу ги прибраха, дет имало още малко място, пък мен ме пратиха при другите трудни женоря..."

Но дотогава имало още време. Пак ще трябва с рачешки ход да се върна назад, за да продължа после напред. Предишния ден - а и дългата нощ в навечерието му - тримата Покрифке прекарали върху многобройните си куфари и вързопи, посред навалицата от бежанци, повечето измежду които били изтощени от дългия преход. Идели от Куршките коси, от Замландския полуостров61 и от Мазурите. Последната партида дошла от Елбинг, едно градче наблизо, където изглежда все още се водели сражения, макар че съветските танкове уж го били прегазили. Между каруците, впряговете, шейните и детските колички напирали и все повече жени и деца от Данциг, Сопот и Готенхафен. Майка ми е разправяла и за онези изгладнели, бездомни кучета, които останали на брега и създавали несигурност по кейовете. Товарните коне от Източна Прусия били разпрегнати и върнати в града - дали ги или на подразделенията на Вермахта, или направо в кланиците. Майка не помнеше точно. Пък и нали, каквато си беше, жалеше само кучета: "Кат вълци виеха нощя..."

Когато тримата Покрифке напускали "Елзенщрасе", роднинското семейство Либенау отказало да стегне багажа и да тръгне заедно с чирака и другите близки. Майстор-дърводелецът бил твърде привързан към своите тезгяси, към банцига, циркуляра и шлайф-машината, към складираните дъски в бараката и към цялата къща на "Елзенщрасе" 19, която била негова собственост. Синът му Хари, когото майка навремени намесваше в играта като възможен мой баща, още предишната есен получил повиквателната и заминал. Бил радист или танкист на някой от огъващите се фронтове.

По-късно научих, че след войната поляците изселили моя предполагаем дядо, съпругата му и всички останали германци от града. Разправяше се, че, озовали се на Запад, май в Люнебург, двамата скоро и набързо един след друг починали, съпругът най-вероятно от мъка по дърводелната си и по онези безбройни панти и брави за врати и прозорци, които били струпани в избата на къщата му. Овчарката, в чиято колибка майка като дете бе изкарала цяла седмица, вече отдавна я нямало. Още преди войната някой - "сигур един побратим на Мошето", вика майка - я бил отровил.

Може да се предположи, че тримата Покрифке попаднали на борда действително с една от последните партиди, най-вероятно, защото дъщерята била в напреднала бременост. С Август Покрифке обаче можело да има проблеми. Полицаите, които проверявали бежанците още на кея, навярно са щели да го задържат като все още годен да носи служба в опълчението. Ала той нали бил, по думите на майка, "полвин порция човек", та успял някак да се промуши на кораба. Пък и самите проверки към този момент вече били съвсем през пръсти. Хаосът бил пълен. Деца се озовавали на кораба без майките си. Майки, приклещени сред тълпата на трапа, в ужас гледали как множеството изтиква дечицата им към перилата - малките падали в пролуката между кораба и кея и потъвали завинаги в пристанищните води. От писъци нямало никакъв смисъл.

Тримата Покрифке навярно са можели да се качат на параходите "Очеана" или "Антонио Делфино", колкото и да били претоварени от бежанци. Тези два средно големи товарни кораба също били закотвени край кея на Готенхафен-Оксхьофт - "Кей добра надежда", както го наричали в онези дни. Те и двата в крайна сметка благополучно достигнали целта си - пристанищата на Кил и Копенхаген. Но Ерна Покрифке "кат изоглавена" напирала към "Густлоф", защото радостните й спомени от някогашното СЧР-пътешествие до норвежките фиорди били свързани именно с този, навремето белоснежен, лайнер. В набързо събрания багаж тя била пъхнала и един фотоалбум, където имало и снимки от онзи круз.

Ерна и Аугуст Покрифке сигурно не са можели да познаят вътрешността на кораба: тържествените салони и трапезариите, опразнената библиотека, залата с носиите и Музикалният салон, всички те, вече без картини по стените, били превърнати в шумни спални помещения с дюшеци по пода. Дори остъклената палуба за разходки и коридорите били претъпкани от хора. Сред човешкия товар имало и хиляди малки деца, преброени и недопреброени, чийто глъч се смесвал със съобщенията по радиоуредбата: непрекъснато викали изгубени момченца или момиченца.

Семейство Покрифке се качило нерегистрирано на борда, та майка веднага я отделили. Решението взела някаква медицинска сестра. И до днес не е ясно дали някоя флотска помощничка е успяла да натика бащата и майката в една от претъпканите каюти, или пък те просто са седнали върху остатъка от багажа си някъде сред навалицата. Тула Покрифке никога повече нямало да види фотоалбума и родителите си. Изброявам ги именно в този ред, понеже съм сигурен, че за майка загубата на албума ще да е била особено болезнена - та нали там се пазели всички снимки, изщракани с черния семеен "Кодак", снимките й с нейното къдрокосо братче Конрад на Сопотския кей, със съученичката й Йени и с нейния втори баща, учителя Брунис, пред паметника на Гутенберг в Йешкенталския лес, много фотографии с расовата овчарка на име Харас, прочутото куче за разплод.

В своите безкрайни разкази майка винаги твърдеше, че когато се качили на кораба, тя била бременна в осмия месец. Може наистина да е било така. Независимо от месеца обаче, тя била отведена в Акушерното, пригодено още за родилки и за кърмачки. То се намирало непосредствено до тъй наречената оранжерия, където стенели тежко ранените, натъркаляни един до друг. По времената на СЧР тази оранжерия, разположена под командния мостик, била любимо място на отпускарите. Доктор Рихтер, най-старшият офицер от санитарното подразделение на Втора учебна подводничарска дивизия, изпълнявал функцията на корабен лекар и отговарял както за оранжерията, така и за Акушерното. Когато разказва за качването на кораба, майка все повтаря: "Най-подир на сушинка! И топло млекце завчас ми дадоха, с медец даже вътре..."

В Акушерното изглежда всичко е вървяло съвсем нормално. Откакто товарели бежанците, на бял свят се били появили вече четири пеленачета, "все момчурляк", научавам.

 

Твърди се, че "Вилхелм Густлоф" за лош късмет имал прекалено много капитани на борда. Може и тъй да е. Но "Титаник", дето е имал само един, нали и той потънал още при първото си плаване? Майка разказва още, че преди да потеглят, решила да се поразтъпче, охраната я пуснала и тя се качила "на горния кат", до самия капитански мостик, където "лелее, като се бяха фанали гуша за гуша оня дъртия, морския, и другинкия, с козята брадичка..."

Дъртият, морският - това е бил капитан Фридрих Петерзен, офицер от гражданския флот, който в мирно време бе стоял на мостика на различни кораби, за кратко дори и на "Густлоф", а в началото на войната попаднал в английски плен като нарушител на блокадата. После обаче поради възрастта му го освидетелствали като негоден за военна служба и след писмена декларация, че няма повече да излиза в морето като капитан, го върнали в Германия. Ето как около 65-годишният Петерзен се озовал като "капитан на дрейф" на плаващата казарма край кея Оксхьофт.

Другият пък, онзи с козята брадичка, ще да е бил капитан-лейтенант Вилхелм Цаан с вечната овчарка Хасан в краката си. Бившият капитан на подводница със съвсем скромни дотогава успехи, изпълнявал функцията "военен ръководител по транспорта" на претоварения с бежанци кораб. В подкрепа на възрастния капитан, който вече бил поизгубил плавателна практика, били придадени още двама млади капитани с опит в Балтийско море - Кьолер и Велер. И двамата идвали от Търговския флот, поради което военноморските офицери, най-вече Цаан, се отнасяли към тях с голямо високомерие: никога не сядали в една и съща столова, разговори почти нямало.

Така на командния мостик назрявали противоречия, но и общата отговорност за трудно описуемия товар на кораба: от една страна на "Густлоф" пътували войски, от друга - бежанци и ранени. Макар и боядисан във военно сиво, "Густлоф" не можел еднозначно да бъде определен като военна цел. Все още бил на сигурно място в пристанището, ако не броим въздушните атаки. Все още неизбежният конфликт между многобройните му капитани само тлеел. Все още един друг капитан не знаел нищо за кораба, натоварен с деца и войници, с майки и флотски помощнички и оборудван с противовъздушна установка.

 

До декември С-13 била закотвена за дока на плаващата база "Смолни" на Балтийския Червенознаменен флот. Най-после потегната, заредена с гориво, провизии и торпеда, тя била готова за плаване, само капитан още си нямала. Алкохолът и жените все задържали Александър Маринеско на сушата, пречели му да се върне на борда своевременно за започващата голяма офанзива, която щяла да стартира в Балтийско море и Източна Прусия. Финландската картофена водка "понтика" го била лишила и от чувство за ориентация, и от памет. Военните патрули безуспешно го издирвали из бордеите и другите добре познати убежища: капитанът на подводницата го нямало.

Едва на 3 януари изтрезнелият Маринеско рапортувал пред началството в Турку. От НКВД начаса го поставили на разпит и го обвинили в шпионаж. Маринеско обаче изобщо не помнел къде е прекарал многократно пресрочената отпуска, тъй че в своя защита можел да предложи единствено дупките в паметта си. В крайна сметка прекият му началник, капитан първи ранг Арьол успял да отложи изпращането му пред военен съд единствено, позовавайки се на последната сталинова заповед за настъпление. И без това разполагал с твърде малко опитни командири, та не желаел допълнително да отслабва боеспособността на своето подразделение. На всичкото отгоре и екипажът на С-13 се намесил във висящото дело с молба за помилването на своя капитан, тъй че от гледна точка на НКВД вече се очертавал дори метеж, ето защо Арьол наредил на подводничаря - който, впрочем, проявявал безотговорност единствено на сушата - веднага да потегли с поверения му съд към Хангьо, чието пристанище С-13 напуснала седмица по-късно. Подводницата трябвало да вземе курс покрай шведския остров Готланд към Балтийско море.

 

Вече го споменах онзи черно-бял филм от края на петдесетте години. Заглавието му е "Нощ се спусна над Готенхафен", играят такива звезди като Бригите Хорнай и Зоня Цийман. Режисьорът, един германо-американец на име Франк Визбар, който преди това засне един филм за Сталинград, използвал като консултант специалиста по "Густлоф" Хайнц Шьон. Забранена на Изток, на Запад лентата мина с умерен успех и, подобно на злополучния кораб, изпадна в забрава нейде из архивните фондове.

Заедно с майкината приятелка Йени Брунис, у която живеех тогава като гимназист в Западен Берлин, и по изричното настояване на майка - "Моята приятелка Тула ме извести, че много ще се радва да идем заедно на кино" - аз изгледах филма и останах твърде разочарован. Действието бе изградено по добре познатия, скалъпен стереотип. Както всички филми за "Титаник", и филмираното крушение на "Густлоф" също предлагаше като допълнителен пълнеж някаква насилена, а на финала - и героична любовна история. Сякаш потъването на един претоварен кораб не бе достатъчно драматично, а хилядократната смърт - достатъчно трагична.

Сапунена опера от годините на войната. След разточеното въведение в Берлин, Източна Прусия и Бог знае къде още, "Нощ се с пусна над Готенхафен" сглобява всъщност любовен триъгълник, където измаменият съпруг е войник от Източния фронт, по-късно настанен с тежки наранявания на кораба, невярната съпруга е привлекателна жена, която не може да овладее чувствата си и също попада на кораба заедно с пеленачето си, а един лекомислен флотски офицер се оказва прелъстител, баща на детето и същевременно негов спасител в корабокрушението. Вярно, че по време на прожекцията леля Йени пророни някоя и друга сълза, но после, когато ме покани на първото ми перно в бар "Париж", тя рече: "Майка ти едва ли щеше да остане доволна от този филм, защото нито преди, нито след катастофата беше показано дори едно-единствено раждане..." След някое време добави още: "Всъщност, такъв ужас изобщо не може да се филмира."

Съвсем сигурен съм, че на борда не е бил никой от любовниците на майка, а още по-малко - някой от предполагаемите ми бащи. Но нали от край време, че и до ден-днешен такъв си й е навикът, тя навярно дори в напредналата си бременност пак е знаела как да завърти главите на мъжете от екипажа - този свой вътрешен магнит тя го нарича "едно нещице". Така, малко след като вдигнали котва, я подхванал някакъв флотски новобранец и бъдещ подводничар - "Едно таквоз бледничко момче, цялото пъпчасало, завалията", - който я придружил до най-горната палуба. Вътрешното й неспокойствие все я държало на крак. Матросът, който, предполагам, е бил на нейна възраст, седемнайсет-, най-много осемнайсетгодишен, внимателно я превел за ръка през цялата палуба - заледена и хлъзгава като огледало. Именно тогава, със своя остър поглед, който нищо не пропуска, майка забелязала, че скрипците, скобите и клиновете на спасителните лодки, закачени на десния и на левия борд, както лидбалките им, били изцяло замръзнали.

Колко ли пъти съм чувал изречението: "Туй като го видях и ме сви под лъжичката..."? В Дамп, застанала сред възрастните господа, дребничка и цялата в черно, докато въвеждаше моя син Конрад в затворения свят на оцелелите, тя добави: "Тогаз си рекох, че ако дойде лошото, на куково лято ще се отървем с тези ледища. Я беж оттука, рекох си. Кат гламава се разпищях, ама върви го гони..."

Филмът, който гледах с леля Йени в някакво кино на "Кантщрасе", не показваше нищо такова - нито буците лед по скрипците на спасителните лодки, нито замръзналия релинг, нито дори някоя и друга висулка в пристанището. А да не забравяме, че не само Шьон, но и тримата англичани Добсън, Милър и Пейн са категорични: на 30 януари студът бил нетърпим, 18 градуса под нулата. Ледоразбивачи отворили проход в Данцигския залив. Според прогнозата предстояли силно вълнение и бури.

Въпреки всичко аз и до днес се питам дали не е трябвало майка своевременно да слезе от кораба. Причина за това безплодно разсъждение е документираният факт, че - малко след като "Густлоф" напуснал пристанището Готенхафен, изтеглен от четири влекача - едно крайбрежно параходче, "Ревал", изникнало неочаквано от виелицата и взело директен колизионен курс срещу лайнера. То било претоварено с бежанци от Тилзит и Кьонигсберг62 и идвало от Пилау, последното източнопруско пристанище. На долната палуба нямало никакво свободно място, тъй че бежанците се били скупчили и на горната. Както после се разбрало, по време на пътуването мнозина от тях умрели от измръзване, но продължавали да стоят сковани в леден блок.

Когато "Густлоф" спрял машините и пуснал няколко въжени стълби, част от оцелелите успели да се спасят - както си мислели тогава - на по-големия кораб и бързо си намерили по някоя топла дупка в задушните коридори и по стълбищата.

Защо ли майка не е избрала обратния път по някоя от въжените стълбички? Тя винаги е знаела кога да даде на заден ход. Това е бил моментът! Бягай от този злощастен кораб, бързо на "Ревал"! Ако се бе престрашила, въпреки надутия си корем, ако беше слязла по стълбичката, аз навярно щях да се родя другаде, Бог знае къде, но със сигурност не през онзи 30 януари.

 

Ето я пак проклетата дата. Историята - и по-точно, историята, в която бъркаме - е задръстен клозет. Колкото и да го плакнем, лайната пак се връщат. Примерно този злощастен трийсти, дето ми се е лепнал като дамга. Напразно цял живот се мъча да му избягам, напразно открай време отказвам да празнувам рождения си ден - и като ученик или студент, и като вестникар и съпруг, сред приятели, колеги или роднини. Винаги съм се боял, че на някое подобно тържество, може би под формата на най-безобидна наздравица, ще бъда натоварен с трижди проклетото бреме на трийсти януари, нищо, че в хода на годините тази охранена до пръсване дата, уж постепенно бе изтъняла и се преструваше на безобиден ден в календара, като всички останали. Защото ние сме впрегнали доста думички в разправиите си с миналото: ние го изкупваме, ние се справяме с него, а когато то ни мъчи, тогава казваме, че това е скръбният труд на паметта.

И изведнъж се оказа, че същият този трийсти все още - или пък съвсем наново - издига в Интернет флага си като държавен празник. Или поне моят син за пред цял свят отбеляза с червено в календара Деня на взимането на властта. Той продължаваше да действа като уеб-мастър, но вече в панелния комплекс "Гросер Дрееш", където се беше заселил при баба си в началото на новата учебна година. Габи, мойта бивша, не успя да предотврати изнасянето на сина ни, който искаше да бъде далеч от постоянните левичарски поучения на майка си и близо до извора на бабините си внушения. Нещо по-лошо, тя се освободи от всякаква отговорност: "Конрад скоро навършва седемнайсет и може сам да взима решения."

Мене никой не ме попита. Двамата се разделиха "по взаимно съгласие", както ми казаха. Тъй че преместването от Мьолнското край Шверинското езеро протече безшумно. Дори смяната на училището минала гладко, "благодарение на неговия успех над средното ниво", макар че лично аз трудно можех да си представя своя син във вмирисаните на мухъл източногермански училища. "Това са предубеждения", твърдеше Габи. "А Кони дори предпочита тамошната строга училищна дисциплина пред нашата по-скоро разпусната учебна система." След което мойта бивша се направи на много отворена: като педагожка, която се застъпва за свободна волеизява и за открита дискусия, тя лично била разочарована, но като майка била длъжна да толерира решението на сина си. Дори приятелката на Кони - така аз научих за безцветното съществование на зъболекарската помощничка - приемала избора му. Вярно, че Рози щяла да остане в Рацебург, но отсега с радост планирала да ходи при Кони колкото е възможно по-често.

Верен му остана и неговият партньор от чата. Давид, този измислен или пък съществуващ в плът и кръв опонент, не се стресна от преместването, а може би дори изобщо не го забеляза. Когато в чат-форума на моя син отново стана дума за Трийсти, той след дълга пауза се появи отново, и то с все същите антифашистки лафове. Чатенето и инак вървеше многогласно: веднъж заредено с протест, друг път - със сляпо съгласие. Форумът постепенно се превръщаше в същинска говорилня. Скоро емоциите излязоха от рамките на традиционната тема за взимането на властта и без преход се съсредоточиха върху рожденния ден на Вилхелм Густлоф: спореше се най-вече около убеждението на Кони, че не друг, а "самото провидение е решило" Мъченикът да дойде на бял свят именно в деня на предстоящото взимане на властта.

Тази мистификация беше сервирана на чатърите като съдбовно пророчество. В отговор реалният или просто измислен Давид взе на подбив убития в Давос Голиат: "Тогава значи пак на съдбата дължим обстоятелството, че корабът, кръстен на твоя мижав партиен функционер, започнал да потъва заедно с куцо и сакато на борда си именно на неговия рожден ден и в чест на дванайсетгодишнината от Хитлеровия преврат, при това точно на минутата, в която се е родил Густлоф. Че нали тъкмо в двайсет и един и шестнайсет гръмнали трите взрива..."

 

Така си вървеше тяхната пиеска: като по вода. Въпреки всичко обаче аз все по-често се усъмнявах в собственото си предположение, че чатърът Давид е измислен, че това е просто някакъв хомункулус, който ръси клиширани фрази като тази: "На вас, германците, Аушвиц ще ви остане за вечни времена като дамга за вината ви..." Или пък: "Ти си типично доказателство за това, че Злото се възражда..." Или пък изречения, в които Давид се криеше зад множественото число: "За нас, евреите, остава една жалба без давност." "Ние, евреите, не забравяме!" Вилхелм пък отвръщаше с реплики от хистоматията на расизма, които привиждаха "Световното юдейство" навред, ала с най-опасна мощ на нюйоркската "Уол Стрийт".

Спорът се водеше безкомпромисно. Понякога обаче те неволно излизаха от ролите си - когато, например, от името на Вилхелм синът ми хвалеше боеспособоността на израелската армия, а Давид осъждаше еврейските селища на палестинска земя като "агресивна окупация". Имаше и мигове, в които двамата внезапно се оказваха на едно мнение - примерно в експертните си оценки за състезания по тенис на маса. Така от индивидуалния им тон, веднъж рязък, после отново закачлив, личеше, че във виртуалното пространство са се срещнали двама млади хора, които, въпреки враждебните си стойки, биха могли да бъдат и приятели. Да речем, когато Давид се обаждаше с поздрава: "Здрасти, глиган четинест фашистки! Една еврейска свиня, тръгнала на заколение, иска да ти подшушне няколко идеи: денят на взимането на властта може да се отбележи например с по една студена вода..." Или пък когато и Вилхелм се мъчеше да подхвърля шеги: "За днес проляхме достатъчно еврейска кръв. Твоят личен готвач, който с удоволствие ти притопля кафеникав сос според изискванията на юдейската религия, сега ти пожелава чао-чао и рестартира компа."

Инак по повод Трийсти и двамата се сещаха единствено за познати неща. Все пак Кони успя да изненада своя любим враг и с една новост: "Да ти кажа, ако не знаеш, че на всички палуби на обречения кораб е прозвучала последната реч на любимия ни Фюрер..."

Така е. "Густлоф" бил оборудван навред с високоговорители, по които прозвучало обръщението на Хитлер към народа, излъчено от Общогерманското радио. И майка, която по настояването на една сестра била легнала на походно легло в помещението за родилки и кърмачки, чула онзи неподражаем глас: "Днес преди дванайсет години, на един действително исторически ден, провидението повери в моите ръце съдбините на германския народ..."

След което гаулайтерът на Източна Прусия Кох избълвал куп окуражителни лозунги. Подир тях пуснали трагическа музика. Майка обаче разказваше само за речта на Фюрера: "Направо ме сви под лъжичката, когат Фюрера занарежда за орисия и тем подобни..." А понякога помълчаваше за миг и добавяше: "Зер, беше кат на панахида."

Поизбързах. Речта по радиото прозвучала по-късно. Връщам се в общо-взето спокойния Данцигски залив, където корабът се насочил към върха на полуостров Хела.

 

Трийсти се случил вторник. Въпреки дългогодишния престой двигателите работели равномерно. Бурно море, суграшица. На всички палуби раздавали супа и хляб срещу купони. Двата торпедоносеца, които трябвало да подсигуряват кораба до Хела, в един момент закъсали поради усилващото се вълнение и получили по радиото заповед да се прибират. Пак по радиото дошла и грамата, в която се указвала крайната точка на курса: бъдещите подводничари от Втора учебна дивизия, ранените и флотските помощнички трябвало да слязат или да бъдат пренесени на твърда земя в Кил; за разтоварването на бежанците пък било избрано пристанището Фленсбург. Ледената буря продължавала. Регистрирани били първите случаи на морска болест. Още преди Хела в полезрението се появил и "Ханза", другият кораб, натоварен догоре с бежанци, тъй че конвоят вече бил в пълен състав, липсвали единствено трите обещани ескортиращи катера. Тогава обаче дошла заповедтта да се пусне котва.

Онзи злощастен кораб, забравен от света, не, насилствено заличен от паметта, който днес броди като призрак из Интернет, продължил плаването без "Ханза", където имали проблеми с двигателите, съпроводен единствено от два ескортиращи катера, единият от които малко по-късно бил повикан обратно - но аз нямам намерение да изброявам всички обстоятелства, довели до това решение. Ще отбележа само следното: в мига, когато двигателите били отново запуснати, на командния мостик започнали и споровете за власт. Четирима капитани спорели един с друг и един срещу друг. Петерзен и неговият старши офицер, който също бил от Търговския флот, искали да ограничат скоростта до дванайсет морски мили в час. Аргументът им: поради прекалено дългия престой корабът не бил способен на повече. Като бивш капитан на подводница Цаан се опасявал най-вече от добре познатите му нападения изпод повърхността, поради което настоявал скоростта да се увеличи до петнайсет възела. Наложил се Петерзен. След което старшият офицер, с подкрепата на двамата млади капитани Кьолер и Велер, предложил край Риксхьофт да се поеме курс по крайбрежния маршрут, който наистина бил миниран, но поради плитчините предоставял сигурност сещу нападения на подводници. Петерзен обаче с одобрението на Цаан решил да се избере разчистеният от мини маршрут в открито море, отхвърляйки при това препоръката на останалите капитани да се движат на зиг-заг. Сакаш само прогнозата за времето никой не оспорвал: вятър запад-северозапад, скорост шест до седем, с тенденция запад, привечер скорост около пет. Вълнение четири, снеговалеж, видимост една до три морски мили, средно застудяване.

Всичко това - упоритите пререкания на мостика, липсата на достатъчно подсигуряващи катери и бързото обледяване на горната палуба, поради което зенитните оръдия излезли от строя - на майка й било абсолютно неизвестно. Тя си спомня само, че след "речта, дето я дръпна Фюрера", една сестра й донесла пет бисквити и чиния мляко с ориз, поръсено със захар и канела. Малко по-нататък, откъм Зимната градина, се носели стенанията на тежко ранените. Слава Богу, по радиото предавали танцова музика, "за вашто настроение". Та тя я приспала. Никакви контракции все още. Нали тя самата смятала, че е в осмия месец.

 

Не само "Густлоф" плавал на дванайсет морски мили от померанския бряг; съветската подводница С-13 държала същия курс. Край входа на пристанището Мемел, където се водели сражения, и в група с още два съда от Балтийския Червенознаменен флот, тази подводница дълго и напразно дебнала отплуващи кораби или транспортни съдове с подкрепления за остатъците от Четвърта армия. Дни наред не се появило нищо. Докато всуе причаквал врага, капитанът на С-13 може би си е мислел за висящото дело пред военния съд и за угрозата да бъде разпитван от НКВД.

Когато рано сутринта на 30 януари научил чрез радиограма, че Червената армия е превзела пристанището на град Мемел, Александър Маринеско издал заповед за промяна на курса, при това - без да уведомява командната си централа. По времето, когато на кея в Оксхьофт последните бежанци се товарели на "Густлоф" - сред тях било и семейство Покрифке - С-13 с 47-членен екипаж и десет торпеда на борда потеглила към померанското крайбрежие.

Докато в моя документален разказ два морски съда постепенно се сближават, ала иначе не става нищо съществено, се открива възможността да опиша всекидневието в затвора на Граубюнден. И през онзи вторник, както всеки работен ден, затворниците там седели край своите станове. Убиецът на националсоциалистическия ландесгрупенлайтер Вилхелм Густлоф, студентът Давид Франкфуртер, който бил осъден на осемнайсет години лишаване от свобода, междувременно бил излежал девет години от наказанието си. Радикално промененото положение по фронтовете, поради което - нали вече заплахата откъм Райха я нямало - него го преместили в затвора "Зенхоф" в Хур, му давало надежда, че може да получи помилване, ала тъкмо по времето, когато споменатите кораби кръстосвали Балтийско море, Върховният федерален съд на Швейцария отхвърлил молбата му. Но прошка нямало не само за Давид Франкфуртер, а и за кораба, кръстен на неговата жертва.

>>>

 

БЕЛЕЖКИ:

60. Днес Балтийск - б.пр. [обратно]

61. Местности на границата между Литва и Русия (Кьонигсберг) - б.пр. [обратно]

62. Днес Калининград в Русия - б.пр. [обратно]

 

 

© Гюнтер Грас, 2002
© Александър Андреев, превод, 2002
© Издателство LiterNet, 16. 10. 2002
=============================
Гюнтер Грас "Рачешката", С., изд. "Атлантис КЛ", 2002.

 

 

 

 

 

 
















Партньори